"Кръстът на Мориган" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

Седемнадесета глава

Мисълта за завръщане в неговия свят го измъчваше. Не по-малко мъчителна бе представата, че може да загине тук, без повече да види дома си. Но не можеше да си представи останалата част от живота си без жената, която му бе придала нов смисъл.

Предстоеше битка с меч и нож, но той бе погълнат от една друга битка, която бушуваше и разкъсваше сърцето му. Никога не бе подозирал, че е способен на такъв отчаян копнеж.

Наблюдаваше я през прозореца на кулата, докато тя снимаше Ларкин и Мойра, които упражняваха хватки, или ги караше да позират в не толкова войнствени пози.

Контузиите й бяха отшумели, поне дотолкова, че не се движеше сковано и не се уморяваше тъй бързо. Но той никога нямаше да забрави мига, в който я бе видял да лежи, обляна в кръв, на земята. Облеклото й вече не му се струваше необичайно, а най-подходящото за жена като нея. Начинът, по който се движеше, в тъмния си панталон и бялата блуза, огненочервените коси, небрежно прихваната високо на главата й — всичко това бе неповторимо съчетание на грация и изтънченост.

В лицето й бе открил красота и живот. В ума й — интелигентност и жажда за познание. А в сърцето й — състрадание и смелост.

Осъзна, че в нея е намерил всичко, което би могъл да желае, без някога да е съзнавал, че му липсва.

Нямаше никакви права над нея, разбира се. Никой от двамата нямаше право над другия, след като срокът изтече и изпълнят мисията. Ако останеха живи, ако световете оцелееха, той щеше да се върне във времето си, а тя — да остане в своето.

Дори любовта не можеше да преодолее хиляда години.

Любов. Думата го накара да почувства такава болка в сърцето, че притисна ръка към гърдите си. Значи това бе любовта. Този огън, изгарящ отвътре. Светлият лъч в мрака.

Не само допирът на горещата плът, шепотът на светлината на свещи, я и болката. И мислите през деня, както и в най-дълбокия мрак през нощта. Нечие присъствие да бъде толкова ярко и осезаемо, че да засенчва всичко друго.

Това го изпълваше с ужас.

„Не съм страхливец“, напомни си Хойт. Беше магьосник по рождение и воин — по стечение на обстоятелствата. Държал бе мълнии върху дланта си и бе призовавал вятъра да ги изстреля. Беше убивал демони и два пъти бе заставал лице в лице със самата им кралица.

Разбира се, че нямаше да затрепери пред лицето на любовта. Тя не можеше да го убие или осакати, нито да го лиши от силата му. Тогава защо трябваше да подхожда към нея така плахо?

Излезе от кулата и подтикнат от импулсивно хрумване, тръгна надолу по стълбите. Докато минаваше покрай вратата на брат си, чу музика — нещо тихо и монотонно. Знаеше, че това е музиката на скръбта.

И знаеше, че щом брат му се е събудил, и другите от неговия вид също се пробуждат. Наближаваше залез.

Бързо закрачи през къщата към кухнята, където нещо къкреше на котлона, и излезе през задната врата.

Ларкин се забавляваше, като се превръщаше в златист вълк, докато Глена издаваше звуци на удивление и обикаляше около него с малката машинка, с която правеше снимки. „Фотоапарат“, напомни си той.

Ларкин възвърна човешкия си образ и зае наперена поза с вдигнат меч.

— По-добре изглеждаш като вълк — отбеляза Мойра.

Той вдигна меча си за мнимо нападение и я подгони. Виковете и смехът им бяха в такъв контраст е музиката на брат му, че Хойт се загледа с почуда в тях.

В света все още имаше смях. Все още имаше време и потребност от игри и забавления. Все още имаше светлина, въпреки че мракът пропълзяваше все по-близо.

— Глена.

Тя се обърна, с все още шеговито танцуващи очи.

— О, идеално! Остани, където си! Точно там, на фона на къщата.

— Исках само…

— Шшт. Ще изпусна светлината. О, да, да, точно така! Толкова суров и гневен. Чудесно! Жалко, че няма време да вземеш мантията си. Създаден си да носиш мантия. — Избра друг ъгъл, приклекна и насочи обектива към него. — Не, не гледай мен. Гледай ето там, над главата ми, дълбоко замислен. Взирай се в дърветата.

— Накъдето и да гледам, виждам само теб.

Тя свали апарата за миг и страните й засияха от радост.

— Опитваш се да отвлечеш вниманието ми. Гледай с онзи твой неповторим поглед — само за минута. Към дърветата: сериозния магьосник, потънал в размисъл.

— Искам да поговори с теб.

— Две минути. — Отново промени ъгъла, продължи да снима, а после се изправи. Нужен ми е малко реквизит — промърмори тя и огледа оръжията на масата.

— Глена, що дойдеш ли с мен?

— Две минути — повтори тя, докато се двоумеше между дълга сабя и кама. — И без това трябва да отскоча да нагледам супата.

— Нямам предвид вътре, и проклетата кухня. Ще дойдеш ли с мен?

Глена хвърли поглед към него и машинално вдигна апарата, за да улови силата, която излъчваше. „Вкусна вечеря“, помисли си тя, още една нощ здрав сън и на сутринта щеше да бъде напълно готова за интензивна тренировка.

— А къде?

— У дома. В моя дом.

— Какво? — Отново свали апарата и почувства как сърцето й направи огромен скок. — Какво?

— Когато всичко свърши — Хойт не откъсваше поглед от очите й, докато изминаваше разстоянието помежду им — ще дойдеш ли с мен? Ще бъдеш ли с мен? За цял живот?

— Да дойда с теб в миналото? В дванадесети век?

— Да.

Бавно и внимателно Глена остави апарата.

— Защо искаш това?

— Защото виждам единствено теб, искам единствено теб. Мисля, че ако трябва да живея дори и пет минути в свят, където те няма, ще ми се сторят цяла вечност. Не мога да си представя вечността, без да виждам лицето ти. — Хойт плъзна пръсти по бузата й. — Без да чувам гласа ти, без да те докосвам. Мисля, че ако съм изпратен тук, за да водя тази война, навярно съм изпратен и за да те открия. Не само за да се борим заедно един до друг, а да ме накараш да отворя сърцето си. Глена! — Хвана ръцете й и ги доближи до устните си. Сред целия този страх, скръб и гибел виждам теб.

Глена само се взираше в очите му, докато Хойт говореше. Щом изрече последните думи, тя сложи ръка на сърцето му.

— Тук вътре има толкова много — тихо каза Глена. — Късметлийка съм, че съм част от него. Ще дойда с теб. Ще дойда с теб навсякъде.

Радостта нахлу в него и го изпълни с топлина, когато отново допря върховете на пръстите си до лицето й.

— Готова си да се откажеш от твоя свят, от всичко, което познаваш? Защо?

— Представих си, че трябва да живея в свят без теб и пет минути ми се сториха цяла вечност. Обичам те! — Глена видя как изразът на очите му се промени. — Най-мощното заклинание. Обичам те! С тези думи ти се вричам завинаги.

— Веднъж изречено, това, което съществува между нас, остава живо завинаги. Нищо не ще го погуби. — Сега той обхвана лицето й. — Ще ме приемеш ли, ако остана тук с теб?

— Но ти каза…

— Ще ме приемеш ли, Глена?

— Да, разбира се — да!

— Тогава ще изберем в кой свят да останем, когато всичко свърши. Ще те обичам във всеки свят, в което и да е време. Теб. — Докосна устните и със своите. — И само теб.

— Хойт. — Ръцете й го обгърнаха плътно. Щом имаме това, можем да постигнем всичко.

— Аз все още не съм го изрекъл.

Глена се засмя и обсипа лицето му с целувки.

— Почти го изрече.

— Почакай. — Побутна я назад, само сантиметър. Ярките му сини очи се вгледаха в нейните. — Обичам те.

От небето се спусна един-единствен лъч светлина, която ги обля от глава до пети. Озоваха се в средата на сияен бял кръг.

— Всичко е решено — прошепна той. — В този живот и във всички следващи аз съм твой. И ти си моя. Принадлежа ти изцяло, Глена.

— Всичко, което съм и някога ще бъда, е твое. — Тя отново се притисна към него и долепи буза до неговата. — Каквото и да се случи отсега нататък, това ще ни крепи.

Наведе глава назад и устните им се срещнаха.

— Знаех, че си ти — тихо каза Глена, — още от мига, в който влязох в съня ти.

Останаха прегърнати в кръга от сияйна светлина, която ги обливаше. Когато избледня и здрачът започна да се прокрадва, събраха останалите оръжия и заедно ги внесоха в къщата.

Кийън ги гледаше през прозореца на спалнята си. Любовта бе засияла около тях като светлината, която едва не бе изгорила кожата му, очите му.

И бе трогнала сърце, спряло да бие преди почти хилядолетие.

Значи брат му се бе поддал на единствената сила, срещу която нямаше защита. Сега щяха да изживеят краткия си тягостен живот, обгърнати от тази светлина. Може би тя щеше да му придаде смисъл.

Той се върна в хладния полумрак на стаята си.

Когато слезе на долния етаж, вече бе съвсем тъмно и Глена бе сама в кухнята. Пееше до мивката, както забеляза Кийън, нехайно си тананикаше с весел глас. Би казал, че между устните й, заедно с мелодията, излизат малки сърчица.

Зареждаше съдомиялната машина… досадно домакинско задължение. Кухнята бе изпълнена с мирис на подправки и цветя. Косите й бяха вързани високо, а ханшът и се поклащаше в текст с песента.

Дали в неговия живот щеше да има такава жена, ако бе продължил, запита се Кийън. Която да пее в кухнята или да стои срещу него в кръг от светлина и да го гледа в очите, с лице, сияещо от любов?

Беше имал връзки с жени, разбира се. Безброй. Някои от тях го бяха обичали, за свое голямо разочарование, предполагаше той. Но дори и лицата им да бяха сияли от любов, спомените му за тях бяха смътни.

Любовта бе нещо, което по свой избор бе изключил от живота си. Или поне си бе внушил, че е така. Не можеше да отрече факта, че бе изпитвал обич към Кинг — като баща към син, като брат към брат. Малката кралица бе дяволски права за това.

Човекът бе спечелил обичта и доверието му и както често се случва с хората, беше напуснал този свят, оставяйки го сам.

„За да спаси тази тук“, помисли си той сега, докато гледаше как Глена слага съдове в миялната машина. Друго нещо, характерно за хората, бе готовността им да се жертват един за друг.

Тази черта често го озадачаваше. По-лесна за разбиране, при тези обстоятелства, би била противоположната — склонността им да убиват себеподобните си.

Изведнъж тя се обърна и подскочи. Чинията, която държеше се изплъзна от ръцете й и се разби на пода.

— Господи! Съжалявам. Стресна ме.

Беше доста пъргава и сръчна за изтънчена жена. Взе метла и парцал от килера и започна да събира парчетата.

Не бе разговарял нито с нея, нито с когото и да било друг от нощта, в която бе загинал Кинг. Беше ги оставил да тренират сами и да правят каквото пожелаят.

— Не те чух да влизаш. Другите се нахраниха. Качиха се горе да… да потренират. Днес с Хойт излязохме за около час. Дадох му урок по кормуване. Хрумна ми… — Тя изхвърли парчетата и отново се обърна. — Кажи нещо, за бога!

— Дори и да оцелеете, вие сте от два различни свята. Как ще решите този проблем?

— Хойт разговаря ли с теб?

— Не беше нужно. Имам очи.

— Не знам как ще го разрешим. — Глена прибра метлата. — Ще намерим начин. Има ли значение за теб?

— Никакво. Просто ми се струва интересно. — Кийън взе бутилка от кошницата на плота и прочете етикета. — Живея сред вас от доста време. Ако не проявявах интерес, отдавна да съм умрял от скука.

Тя зае горда поза.

— Любовта ни прави по-силни. Вярвам в това. Трябва да бъдем по-силни. Дотук не се справяме добре.

Кийън отвори бутилката и извади чаша.

— Така е, неособено добре.

— Кийън — каза Глена, когато той понечи да тръгне към вратата. — Знам, че обвиняваш мен за смъртта на Кинг. Имаш пълното право да ме виниш и мразиш. Но ако не намерим начин да работим заедно, да се сплотим, той няма да бъде единствената жертва, а само първата.

— Изпреварил съм го с няколкостотин години.

Вдигна чашата си към нея като за тост и излезе с бутилката в ръка.

— Е, явно беше безполезно — промърмори Глена и отново се залови със съдовете.

Щеше да продължи да я мрази, а навярно да намрази и Хойт заради любовта му към нея. Екипът им се бе разпаднал още преди да има шанса да се сплоти.

Ако имаха време — само време и нищо друго, — щеше да остави нещата така, да изчака, докато гневът му охладнее и започне да отшумява. Но не можеха да си позволят лукса да пропилеят още малко от ценното време, с което разполагат. Трябваше да намери изход от положението и път към него.

Подсуши ръцете си и окачи кърпата.

Чу се тупване до задната врата, сякаш бе паднало нещо тежко. Глена инстинктивно се отдръпна назад и посегна към меча, подпрян на плота, и един от коловете върху него.

— Те не могат да влязат — прошепна тя с треперещ глас. — Ако искат да ме шпионират, докато разтребвам кухнята, какво от това?

Но съжали, че с Хойт не бяха постигнали по-голям успех при опитите си да създадат защитена зона около къщата.

Все пак нямаше да допусне да я изплашат. Определено нямаше отново да отвори вратата, за да си бъбри със същество, което иска да прегризе гръкляна й.

Но чу звук, подобен на драскане с нокти, ниско по вратата. И стон. По дланта на ръката й, която стискаше меча, изби пот.

— Помогнете ми. Моля ви.

Гласът бе слаб, едва се чуваше през масивното дърво, но и се стори…

— Отвори ми. Глена? Глена? За бога, пусни ме вътре, преди да дойдат.

— Кинг?

Мечът издрънча на пода, когато тя скочи към вратата. Все пак продължи здраво да стиска кола.

„Вече имам едно на ум“, помисли си Глена и застана на безопасно разстояние, докато отваряше.

Той лежеше на плочите, точно пред прага, с окървавени и разкъсани дрехи. По лицето му имаше засъхнала кръв и тихо стенеше.

„Жив!“, бе единствената и мисъл.

Понечи да приклекне и да го придърпа вътре, но Кийън застана до нея. Избута я встрани и се наведе. Сложи ръка на наранената буза на Кинг.

— Трябва да го внесем вътре. Побързай, Кийън! Имам неща, които могат да помогнат.

— Близо са. Преследват ме. — Кинг слепешком посегна към ръката му. — Не мислеха, че ще оживея.

— Жив си. Ела вътре. — Той го хвана под мишниците и го издърпа през прага в кухнята. — Как се измъкна?

— Не знам. — Кинг се просна на пода, със затворени очи. — Не се ударих в скалите. Помислих, че ще се удавя, но… изплувах и излязох от водата, полумъртъв. Загубил съм съзнание, не знам за колко време. По цял ден вървях. Нощем се криех. Те излизат нощем.

— Нека видя какво мога да направя за него — настоя тя.

— Затвори вратата! — каза Кийън.

— Всички ли са живи? Всички ли… жаден съм.

— Да, знам. — Кийън сграбчи ръката му и го погледна очите. — Знам.

— Ще започнем с това. — Глена смеси нещо набързо в чаша. — Кийън, повикай другите. Хойт и Мойра биха могли да ми помогнат. Трябва да сложим Кинг на легло, да го настаним удобно.

Наведе се над него, докато говореше, и кръстът на врата й проблесна срещу лицето му. Кинг просъска като змия, оголи зъби и се сгърчи.

За неин ужас, в следващия миг той скочи на крака. Широко усмихнат.

— Никога не си ми казвал какво е чувството — обърна се Кинг към Кийън.

— Думите бледнеят. Трябва да бъде изживяно.

— Не. — Глена само поклати глава. — О, господи, не!

— Можеше да ми разкриеш това много отдавна, но се радвам, че не го направи. Радвам се, че станах като теб сега, в разцвета на силите си. — Кинг заобиколи масата, докато говореше, далеч от външната врата. — Първо ме измъчваха. Лилит… тя владее забележителни начини за причиняване на болка. Знаеш, че нямате шанс срещу нея.

— Съжалявам — прошепна Глена. — Толкова съжалявам.

— Няма за какво. Тя каза, че си моя. Мога да се нахраня с теб или да те превърна във вампир. Аз решавам.

— Не искаш да ме нараниш, Кинг.

— О, напротив, иска — нехайно каза Кийън. — Иска да се мъчиш — почти толкова, колкото иска да изсмуче кръвта ти. Така е устроен. Беше ли ти дарила вечен живот, преди да те хвърлят от скалата?

— Не. Бях тежко ранен. Не можех да стоя на краката си. Бяха ме вързали с въже, когато ме хвърлиха. Ако оцелеех, тя щеше да ме направи безсмъртен. Оцелях. Ще те върне при себе си — каза той на Кийън.

— Да, знам, че ще го направи.

Глена поглеждаше ту единия, ту другия. Осъзна, че е в капан между двамата. Едва сега прозря, че Кийън е знаел какво създание пуска в къщата си, преди да го издърпа.

— Не го прави! Как можеш? Как можеш да причиниш това на брат си?

— Не мога да го имам — каза Кинг на Кийън. — Нито пък ти. Тя иска Хойт за себе си. Иска да изпие кръвта на магьосника. Тази кръв ще я направи още по-силна. Тогава ние ще властваме над всички светове, които съществуват.

Мечът бе твърде далеч, а колът вече не бе в ръката й. Нямаше нищо.

— Трябва да отведем Хойт и другата женска живи при нея. Тя и момчето са наши, ако ги искаме.

— Отдавна не съм вкусвал човешка кръв. — Кийън протегна ръка и прокара пръст по тила й. — Мисля, че тази ще бъде сладка.

Кинг облиза устни.

— Можем да си я поделим.

— Да, защо не? — Здраво сграбчи Глена и когато тя започна да се съпротивлява и затаи дъх, той се засмя. — О, да, викай за помощ. Повикай другите, за да не си правим труда да се качваме горе.

— Ще гниете в ада. Съжалявам за случилото се с теб — каза тя, докато Кинг се приближаваше към нея. — Съжалявам за ролята, която изиграх в него. Но няма да ти бъде лесно.

Използва Кийън като опора, вдигна крака и нанесе ритник. Накара го да залитне и да напрани няколко крачки назад, но той само се изсмя и отново се устреми към нея.

— В пещерите ги пускат да бягат, за да ги преследваме. Харесва ми, когато бягат. Когато пищят.

— Аз няма да пищя.

Удари с лакти и отново го ритна.

Чу забързани стъпки и си помисли само: „Не!“ Затова все пак се разпищя и продължи да нанася удари и ритници.

— Кръстът. Не мога да се справя със скапания кръст. Повали я — настоя Кинг. — Свали го от шията й. Гладен съм?

— Аз ще успея — каза Кийън. Хвърли Глена встрани и в този миг другите се втурнаха в стаята.

Гледайки Кинг в очите, той заби кола, който бе държал зад гърба си, в сърцето на своя приятел.

— Това е единственото, което мога да сторя за теб — промълви Кийън и хвърли кола.

— Кинг. Не! Кинг. — Мойра коленичи до пепелта. Докосна я и заговори с треперещ от напиращите сълзи глас: — Нека онова, което бе той, душата и сърцето му отново бъдат добре дошли в този свят! Демонът, който ни го отне, е мъртъв. Нека види светлината и намери пътя дотук!

— Не можеш да възкресиш човек от купчина пепел.

Тя вдигна поглед към Кийън.

— Не, но мога да освободя душата му, за да може да се прероди. Ти не уби приятеля си, Кийън!

— Не. Лилит го погуби.

— Помислих…

Глена все още трепереше, когато Хойт й помогна да се изправи.

— Знам какво си помисли. Нищо чудно.

— Трябваше да ти имам повече доверие. Казах, че не сме сплотени, но не осъзнавах, че съм виновна за това повече, отколкото всеки друг от нас. Не ти повярвах. Помислих, че ще ме убиеш, а ти избра да ме спасиш.

— Грешиш. Избрах да спася приятеля си.

— Кийън. — Тя пристъпи към него. — Аз съм причината за това. Не мога…

— Не, не си. Нито си го убила, нито си го превърнала във вампир. Лилит го направи. Изпрати го тук, за да умре още веднъж. Беше новак, все още не бе свикнал с новата си кожа. Беше и ранен. Не би могъл да надвие всички ни — и тя го знаеше.

— Знаела е как ще постъпиш. — Хойт застана до брат си и сложи ръка на рамото му. — И какво ще ти коства това?

— Винаги намира начин да се подсигури, че няма да загуби. Хрумнало й е, че ако не го убия, ще успее да погуби или да отвлече поне един от нас… а може би всички ни. От друга страна, изборът да го унищожа ще ми струва… наистина много.

— Смъртта на приятел — заговори Ларкин — винаги е мъчителна загуба. Всички тъгуваме.

— Вярвам, че е така. — Сведе поглед към Мойра, която все още стоеше на колене на пода. — Но ударът беше предназначен главно за мен, защото го познавах много по-отдавна. Тя не му причини това заради теб — обърна се той към Глена, — а заради мен. Можех да обвиня теб, както и направих, ако просто го бе убила. Чиста работа. Но сега не мога да упреквам теб. Вината е само нейна. И моя. Наведе се и вдигна кола, който бе използвал като оръжие, и погледна заострения връх. — Когато настъпи моментът да се изправим срещу нея, оставете я на мен. Ако някой друг понечи да нанесе смъртоносния удар, ще му попреча. Както виждате, не си е направила добре сметката. Длъжница ми е и ще я накарам да плати за стореното с живота си. — Взе и меча. — Тази вечер ще тренираме.

Глена тренираше с Ларкин, меч срещу меч. Кийън бе избрал Мойра за противник на Хойт и стоеше отстрани или сновеше между тях, докато звучеше звън на стомана. Крещеше обидни думи, което може би бе неговият начин за поддържане на мотивация.

Тя усещаше пулсираща болка в ръката и във все още незаздравелите си ребра. Въпреки че по гърба й се стичаше пот, продължаваше да напряга сили. Болката и усилието й помагаха да прогони от мислите си образа на Кинг в кухнята, пристъпващ с оголени остри зъби към нея.

— Дръж тази ръка високо! — изкрещя й Кийън. — Ако не можеш да стискаш шибания меч както трябва, няма да издържиш и пет минути. А ти, Ларкин, престани да танцуваш с нея, за бога! Това не е някакъв скапан нощен клуб.

— Не се е възстановила напълно. Впрочем какво е нощен клуб, по дяволите?

— Трябва да поспра. — Мойра сниши меча си и изтри потта от челото си със свободната си ръка. — Имам нужда от миг почивка.

— Не, нямаш! — Кийън се завъртя към нея. — Мислиш, че и правиш услуга, като молиш за почивка? Нима си въобразяваш, че те биха се съгласили на таймаут само защото приятелката ти трябвало да си поеме дъх?

— Добре съм. Излишно е да я хокаш. — Глена се бореше за глътка въздух и достатъчно сили, за да застане стабилно на краката си. — Добре съм. Престани да ме щадиш! — каза на Ларкин. — Не желая никой да ме глези.

— Трябва да я наблюдаваме. — Хойт даде знак на Ларкин да се отдръпне назад. — Твърде рано е за нея да участва в толкова усилени тренировки.

— Не ти решаваш това! — подчерта Кийън.

— Просто отбелязвам. Изтощена е и болките й не са отминали. Това е достатъчно.

— Казах, че съм добре. И мога да говоря от свое име. Както изтъкна брат ти, който явно обожава да се прави на гадняр, нямам нито нужда, нито желание да бъдеш мой говорител.

— Тогава трябва да свикнеш с това, защото ще бъда, когато се налага.

— Вие двамата просто можете да уморите врага с приказки — сухо отбеляза Кийън.

Загубила търпение, Глена го побутна с меча си.

— Добре тогава. Хайде да опитаме — ти и аз. Няма да се сдържаш.

— Не! — Кръстоса острието си с нейното. — Няма.

— Вече казах достатъчно.

Хойт замахна с меча си между техните и яростта му намери израз в пламъци, които пробягаха по стоманата.

— Върху кого от двама ни искаш да излееш гнева си?

Въпросът на Кийън бе изречен с напевен тон, а очите му потъмняха от опасно задоволство, когато Хойт рязко се изви към него.

— Започва да става интересно! — подхвърли Ларкин, но братовчедка му го смъмри.

— Почакайте! — каза тя. — Спрете за миг. Всички сме разстроени. Уморени и прегрели като коне след дълъг галоп. Няма смисъл да се нараняваме взаимно. Щом няма да почиваме, поне да отворим вратите — да влезе малко въздух.

— Искаш да отворим вратите? — Изведнъж станал безкрайно любезен, Кийън наклони глава в страни. — Искаш глътка въздух? Е, добре, нека подишаме малко чист въздух.

Пристъпи към вратите за терасата и широко ги отвори. После с движение, светкавично като щракване с пръсти, протегна ръце навън в мрака.

— Заповядайте вътре! — каза и придърпа двама вампири през прага. — Тук има храна за цяло угощение.

Закрачи към масата, когато и двамата скочиха на крака и извадиха мечове. С върха на своя вдигна ябълка от купата. После се облегна на стената, издърпа я от върха и отхапа.

— Да видим как ще се справите с тях — предложи Кийън. Все пак ще бъдете по двама срещу един. Постарайте се поне да оцелеете.

Хойт се завъртя и инстинктивно застана пред Глена. Ларкин вече се приближаваше с насочен меч. Противникът му лесно отби удара, сви свободната си ръка в юмрук, който стовари така, че го накара да полети към страната на стаята. После се обърна и се спусна към Мойра. Първия удар по острието на меча й я повали на пода. Докато се плъзгаше по гръб, тя отчаяно потърси кола си, вперила поглед в съществото, което сякаш летеше през въздуха към нея.

Глена потисна ужаса си и извика гнева си. Насочи силата си и призова огъня — първата стихия, която се бе научила да използва и последната, която щеше да загуби. Вампирът пламна и изгоря във въздуха.

— Браво. Червенокоске! — отбеляза Кийън и се загледа в брат си, който се бореше за живота си.

— Помогни му. Помогни и на мен.

— Защо ти не му помогнеш?

— Твърде близо са, за да рискувам с огъня.

— Опитай с това. — Хвърли й един кол и отхапа от ябълката.

Неспособна да разсъждава, тя се втурна напред и заби кола в гърба на вампира, който с ударите си бе накарал Хойт да падне на колене.

— Не улучи сърцето.

Създанието издаде вик — по-скоро на задоволство, отколкото на болка. Завъртя се с високо вдигнат меч. Мойра и Ларкин се спуснаха към него, но Глена видя смъртта си. Бяха твърде далеч, а вече не й бе останало никакво оръжие.

Тогава Хойт преряза гърлото му с меча си. Кръвта опръска лицето й, преди вампирът да се превърне в пепел.

— Жалка картина, но все пак сполучлив опит. — Кийън изтри ръцете си. — Е, отново по двойки! Край на игрите!

— Ти знаеше, че са отвън. — Ръката на Мойра, която все още стискаше кола, затрепери. — Знаеше.

— Разбира се, че знаех. Ако ползвахте ума си или поне някое от сетивата си, и вие щяхте да знаете.

— Щеше да ги оставиш да ни убият.

— По-скоро вие едва не се оставихте да ви убият. — Махна с ръка към Мойра. — Ти стоеше там и мирисът на страха се пропиваше в теб. Ти — обърна се той към Ларкин — нападна, без да използваш главата си — и едва не я загуби. Що се отнася до теб — каза Кийън на Хойт, — рицарството е хубаво нещо, но щеше да коства живота и на двама ви. Щяхте да умрете с чест, разбира се. Червенокоската поне отначало използва разсъдъка си и силата, която са й дали проклетите ви богове, но после се предаде на страха и застана като вцепенена, кротко очаквайки смъртта. — Пристъпи напред. — Затова ще поработим върху слабостите ви. Които са безброй.

— Не издържам повече. — Гласът на Глена бе тих, почти шепот. — Видях твърде много кръв и смърт за една нощ. — Хвърли кола и излезе.

— Остави я. — Кийън махна с ръка, когато Хойт понечи да я последва. — За бога, ако имаше капка ум, щеше да разбереш, че желае единствено собствената си компания… а и подобно драматично напускане трябва да бъде уважено. Нека остане сама.

— Прав е — припряно заговори Мойра. — Колкото и да е мъчително да го изрека. Тя има нужда от уединение. — Отиде да вземе меча, който бе изтръгнат от ръката й. — Слабости. — Кимна и застана срещу Кийън. — Много добре. Покажи ми.