"Море от обърнати сърца" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

Глава 9

Тия откри, че Хенри Уайли е бил човек с разностранни интереси и огромно желание за живот. Вероятно поради работническия си произход бе обръщал голямо внимание на положението си в обществото.

Не бил пестелив и макар според собственото му признание да благовеел пред прелестите на млади, закръглени дами, останал верен на съпругата си си през почти четиридесетгодишния им брак.

Според Тия, това също се дължеше на работническия му произход.

Като писател обаче Хенри търпеше редакция.

Беше безкрайно обстоятелствен относно разни вечери и описваше храната толкова подробно, че Тия едва ли не усещаше вкуса на омарите или телешкото. Говореше за другите гости също така подробно и Тия започваше да си представя музиката, тоалетите и разговорите. И точно когато се почувстваше увлечена, той започваше да говори за бизнес, за инвестиции и лихви, както и да излага собственото си мнение за политиката.

Но все пак, докато четеше дневника, Тия усети симпатия към Хенри. Той бе готов да набие на кол президента Уилсън, когото не одобряваше, или да възхвалява до небесата Чърчил, когото боготвореше, а между двете мнения можеше да се прочете ода за агнешката плешка, която бе ял предишната вечер.

В същия пасаж той хвалеше внуците си или цитираше статия от вестник, която обсъждаше вечерната рокля на някоя от дъщерите му. Описваше с удоволствие вилата, която строеше, и добавяше щастливо, че ще е по-грандиозна и по-скъпа от къщата на Вандербилт.

Тия научи, че Хенри обичал да харчи пари, да се грижи за децата и внуците си и смятал добрата храна за едно от най-големите удоволствия на света.

Гордостта му от „Антики Уайли“ бе неимоверна, а амбицията му да го направи най-престижния антикварен магазин го бе ръководила цял живот. От тази амбиция произлизаха и интересът, и желанието му да притежава трите орисници.

В това отношение бе свършил доста добра работа. Беше открил Клото във Вашингтон през есента на 1914. Солидна част от дневника бе посветена на доволните му хвалби от сделката и покупката на сребърната орисница само за четиристотин двадесет и пет долара.

Хенри беше нарекъл това „пладнешки обир“ и Тия бе съгласна с него.

Самият той почти бе откраднал статуетката, която щеше да бъде открадната от самия него след по-малко от година.

Но старият Хенри, без да може да предвиди собствената си съдба, продължил да се ослушва. Издирването на статуетките му доставяло същото удоволствие както обилна вечеря от седем блюда.

През пролетта на следващата година, открил Лахезис у богат адвокат на име Саймън Уайт — Смит от Лондон.

Купил билети за себе си и за жена си, Едит, за прокълнатия кораб с вярата, че ще успее да придобие втората орисница за себе си и за „Уайли“, а след това да тръгне по следващата следа — към Атропа.

Събирането на трите орисници било най-голямата му амбиция. В името на изкуството, а и за да направи „Уайли“ още по-известна и уважавана фирма.

Тия си водеше бележки, докато четеше. После щеше да провери фактите и да използва подробностите от дневника, за да открие нови факти.

Самата тя вече имаше амбиция и желание и макар те да произлизаха от наранената й гордост и гняв, бяха не по-слаби от тези на прапрадядо й.

Щеше да открие орисниците и да си възвърне собствеността на Хенри.

Щеше да ги открие с грижливи проучвания, логика и справки, точно както бе постъпил Хенри. А после щеше да изненада баща си, да победи хитрата Анита Гай и да прецака проклетия Мълаки Съливан.

Когато телефонът й звънна, Тия седеше до бюрото с очила на носа и пиеше хранителна добавка с протеини. Както винаги когато работеше, тя си каза, че трябва да остави телефонния секретар да се включи. Но както винаги, се притесни, че може да е нещо спешно, с което само тя би могла да се справи.

Тия издържа две позвънявания, после вдигна.

— Ало?

— Доктор Марш?

— Да.

— Бих искал да поговоря с вас за работата ви. За определени области от работата ви.

Тия се намръщи, объркана от непознатия мъжки глас.

— Моята работа? Кой се обажда?

— Мисля, че имаме общи интереси. Е… с какво сте облечена?

— Моля?

— Обзалагам се, че носите копринени бикини. Червена коприна…

— О, за бога! — извика Тия и затръшна телефона. Притеснена и уплашена, тя се сви и се залюля напред-назад.

— Перверзник. Ще си взема нов номер, който да не е вписан в указателя — промърмори тя нервно.

Взе дневника и бързо го върна на мястото му. Всяка жена би си помислила, че когато е вписана в указателя като Т. Дж. Марш, това би я предпазило от обажданията на разни извратени типове.

Тя се замисли и извади указателя, за да потърси номера на телефонната компания, когато на вратата й се позвъни.

Първата й реакция беше раздразнение от натрапничеството, последвано след миг от парализиращ страх. Беше мъжът от телефона. Щеше да нахлуе в апартамента й и да я нападне. Да я изнасили. А после щеше да пререже гърлото й от ухо до ухо с огромен нож.

— Не ставай глупава, не ставай глупава — промърмори си тя, като притисна ръка към устата си и скочи на крака. — Типовете, които дрънкат мръсотии по телефона, са идиоти, ненормалници, криещи се зад анонимността. Сега може би звъни майка ти или госпожа Локли от долния етаж. Няма нищо страшно.

Тя излезе предпазливо от кабинета и пристъпи безшумно към вратата. Повдигна се на пръсти с разтуптяно сърце и надникна през шпионката.

Видът на едрия мъж с грубо лице, издокаран в черно кожено яке, я накара да изохка и да се завърти нервно с ръка на гърлото. Тя се огледа наоколо диво и грабна най-близкото оръжие. Въоръжена с бронзовата статуетка на Цирцея, Тия затвори очи.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Доктор Марш? Доктор Тия Марш?

— Ще се обадя на полицията.

— Аз съм полицията. Детектив Бърдит, госпожо, полицейско управление Ню Йорк. Ще сложа значката си на шпионката.

Веднъж Тия бе чела книга, в която убиецът прострелва една от жертвите си през шпионката. Куршум в окото и оттам — направо в мозъка. Разтреперана, тя се приближи към шпионката и се опита да погледне, без да рискува да загине от жестока смърт.

Значката й се стори съвсем истинска, така че тя рискува и залепи око на шпионката.

— За какво става дума, детектив Бърдит?

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, доктор Марш. Ще ми позволите ли да вляза? Можете да оставите вратата отворена, ако така ще се чувствате по-добре.

Тия прехапа устни и си каза, че ако човек не може да се довери на полицията, тогава какво му остава. Сложи бронзовата статуетка на мястото й и отключи вратата.

— Проблем ли има, детектив?

Той й се усмихна дружелюбно и мило.

— Бих искал да поговорим.

Влезе вътре доволен, че Тия се почувства достатъчно в безопасност, за да затвори вратата.

— В сградата ли има някакви проблеми?

— Не, госпожо. Можем ли да седнем?

— Да, разбира се — махна му тя към едно кресло и седна на крайчеца на друго.

— Хубаво място — каза полицаят.

— Благодаря ви.

— Предполагам, че сте наследила от баща си вкуса към антиките.

Лицето й пребледня.

— С баща ми ли е станало нещо?

— Не. Но е свързано с работата на баща ви, а и с вашата. Какво знаете за комплекта от сребърни статуетки, наречени трите орисници?

Той забеляза, че зениците й се свиват. Резултат от шока. Инстинктът му не бе го подвел.

— За какво става дума? — попита тя. — За Мълаки Съливан ли?

— Той има ли нещо общо с орисниците?

— Надявам се, че сте го арестували — горчиво каза тя. — Надявам се, че в момента гние в затвора. А ако ви е дал името ми, с надеждата, че ще му помогна да се измъкне, само си губите времето.

— Доктор Марш…

Той веднага усети, че е разкрит. Чу тихото й ахване в мига, преди Тия да се опита да скочи от креслото. Беше по-бърз и я върна на мястото й.

— Успокойте се.

— Вие сте онзи, който ми звъня по телефона. Въобще не сте ченге. Той ви е изпратил, нали?

Джак беше очаквал сълзи и писъци и се впечатли, когато, вместо да изпадне в истерия, тя го погледна разгневено.

— Не познавам вашия Мълаки Съливан, Тия. Казвам се Джак Бърдит. Собственик съм на охранителна фирма „Бърдит“.

— Вие сте просто един лъжец. И перверзник при това. — Яростта й понамаля и тя усети, че гърлото й се свива.

— Трябва да си взема инхалатора — каза Тия.

— Трябва да се успокоите — поправи я той. — Работил съм с баща ви. Можете да го попитате.

— Баща ми не работи с перверзници.

— Слушайте, съжалявам за това. Телефонът ви е подслушван. Когато усетих това, издрънках първото, което ми дойде наум.

— Телефонът ми не е подслушван.

— Скъпа, работата ми е да знам такива неща. А сега, искам да се успокоиш. Ще ти дам телефона си. Обезопасен е. Искам да се обадиш в шестдесет и първи участък и да потърсиш детектив Робинс. Боб Робинс. Попитай го дали ме познава и дали ще гарантира за мен. Ако не го направи, кажи му веднага да изпрати патрулна кола тук. Съгласна ли си?

Тия стисна устни. Помисли си, че ръцете му бяха твърди като камък, а студеният блясък в очите му я предупреди, че няма да се измъкне.

— Дайте ми телефона.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък телефон и визитна картичка.

— Това е компанията ми. Бих ти предложил да се обадиш на баща си, за да ти даде препоръка за мен, но не знам дали и неговите телефони не са подслушвани.

Тия не свали очи от Джак, докато говореше по телефона.

— Искам номера на шестдесет и първи участък в Манхатън. Свържете ме с него, моля.

Джак кимна.

— Търсете детектив Боб Робинс — посъветва я той.

Тия го послуша и се опита да възстанови нормалното си дишане.

— Детектив Робинс? Обажда се Тия Марш.

Говореше ясно и му съобщи внимателно адреса си. Джак одобри действията й и си помисли, че жената не беше глупава.

— В апартамента ми е един мъж, който проникна тук под предлог, че е полицай. Твърди, че името му е Джак Бърдит. Посъветва ме да поискам от вас препоръки за него — каза Тия, после повдигна вежди. — Около метър и деветдесет, сто килограма. Тъмноруса коса. Сиви очи. Да, малък белег от дясната страна на устата. Разбирам. Да, разбирам. Съгласна съм с вас. Благодаря ви.

Тя отдръпна за момент телефона от ухото си.

— Детектив Робинс потвърди, че ви познава и не сте психопат. Увери ме, че с радост ще ви срита в задника, задето се представяте за полицай. Готов е да издаде заповед за ареста ви, ако реша да предявя обвинения. Освен това каза, че му дължите двадесет долара и би искал да говори с вас.

— Благодаря — каза Джак и взе телефона. — Да, да. Ще ти обясня всичко при първа възможност. Каква фалшива значка? Не знам за какво говориш. Ще се чуем по-късно.

Той прекъсна връзката и прибра телефона.

— Добре ли е така? — попита той Тия.

— Не, не е добре. Определено не е добре. Извинете ме.

Тя скочи от креслото и излезе от стаята. Тъй като не беше напълно сигурен дали Тия не се кани да грабне някакво оръжие, Джак я последва.

Тия отвори един от шкафовете в кухнята, а Джак повдигна вежди учудено, когато видя редиците с шишета с хапчета. Тя взе аспирин и отвори хладилника.

— Получих главоболие от напрежението. Много ви благодаря.

— Извинете ме. Не можех да рискувам с телефона. Вижте.

Джак взе кухненския телефон и отвъртя долната му част.

— Виждате ли това? Микрофон с доста добро качество.

— Не мога да различа подслушвателно устройство от жаба, така че просто се налага да ви повярвам, нали?

Той се усмихна. Проучванията не му бяха показали, че Тия е с толкова бързи реакции.

— Предполагам, че е така. Трябва да внимавате какво казвате, когато говорите по телефона.

— И защо трябва да се доверя на думите ви, господин Бърдит?

— Джак. Наричайте ме Джак. Имате ли кафе?

Леденият й поглед го накара да свие рамене.

— Добре. Анита Гай.

Той се усмихна, когато Тия бавно отпусна шишето с пода.

— Да, мислех си, че това ще ви прозвучи познато. Смятам, че точно тя е човекът, който подслушва телефона ви. Анита иска трите орисници, а вие и семейството ви сте връзката към тях. Статуетката на Хенри Уайли, Клото, не е била загубена при потъването на „Лузитания“, нали?

— Щом сте приятел на Анита, попитайте я за това.

— Не съм казвал, че сме приятели. Аз съм колекционер. Това е нещо, което баща ви би могъл да потвърди, но бих предпочел да го попитате лично, защото не искам Анита да следи ходовете ми. Купувал съм доста хубави неща от „Уайли“. Последната ми придобивка беше ваза на Лалик. Изключителна. Шест голи девици, които наливат вода. Е, обичам голи жени — каза той с бърза, весела усмивка. — Съдете ме.

— Мислех, че обичате червени копринени бикини.

— Нямам нищо против тях.

— Не мога да ви помогна, господин Бърдит. Върнете се при госпожица Гай и й кажете, че си губи времето с мен.

— Не работя с или пък за Анита. Работя за себе си, а храня личен интерес към орисниците. Анита ми подхвърли стръвта, с надеждата, че ще й свърша работата и ще я отведа до тях. Но не си е направила добре сметката. В същото време не иска да ви изпуска от погледа си — добави той, като махна към телефона. — Обзалагам се, че вие знаете нещо, което Анита не знае. Мисля, че бихме могли да си помогнем един на друг.

— Защо да ви помагам? Дори и да можех.

— Защото съм адски добър в работата си. Кажете ми какво знаете и аз ще ги намеря. Точно това искате, нали?

— Не съм съвсем наясно какво точно знам.

— Кой е Мълаки Съливан?

— Е, той е нещо, в което съм сигурна.

Беше сигурна, тъй като само споменаването на името му предизвикваше неприятно стягане в гърдите й.

— Той е лъжец и мошеник. Твърди, че Анита измамила и него, но доколкото знам, може да са близки като… като крадци — довърши Тия.

— Къде мога да го намеря?

— Предполагам, че се е върнал в Ирландия. Коув. Но бих предпочела да се пържи в ада.

— Каква е неговата връзка?

Тия се поколеба, но не можа да намери основателна причина да не отговори.

— Твърди, че Анита откраднала една от орисниците от него. Но тъй като вероятно езикът му би изсъхнал, ако опиташе вкуса на истината, силно се съмнявам дали това е вярно. Е, всичко това беше много интересно, но прекъснахте работата ми.

— Имате визитната ми картичка. Помислете по въпроса и се свържете с мен.

Джак се приготви да си тръгне, после се обърна и я погледна.

— Ако знаете нещо, внимавайте къде стъпвате. Анита е змия, Тия. От онези, които обичат да поглъщат меки, красиви създания.

— А вие какъв сте, господин Бърдит?

— Аз съм човек, който цени и уважава капризите на съдбата.

Мълаки Съливан, повтори си Джак, докато излизаше. Изглежда, щеше да му се наложи да предприеме пътешествие до Ирландия.

Пътуването от Лондон до Ню Йорк е дълго и на човек му се струва още по-дълго, когато е заклещен на средна седалка с размера на пощенска марка между една жена, чиито крака са дълги почти колкото неговите, и мъж, който използва лактите си като тесли.

Всичко това, съчетано с групата младежи, развилнели се във второкласната кабина, и бебето два реда пред тях, което счупи световния рекорд за непрекъснат плач, правеше съня невъзможен.

Гидиън се опита да се съсредоточи в книгата си, но дори великолепната проза на Стайнбек не можеше да го завладее достатъчно. Затова прекара часовете в размисъл и огледа от всички страни кашата, в която той и семейството му се бяха забъркали.

Оцеля от полета, после изтърпя агонията на митническата проверка и прибирането на багажа. Беше готов на убийство, за да може да положи измъченото си тяло на равна повърхност.

— Сигурна ли си в този твой приятел? — обърна се той към Клио.

— Слушай, помоли ме да се сетя за някой приятел в града, който да ни подслони за няколко дни, без да задава излишни въпроси, тъй като си прекалено стиснат, за да извадиш пари за хотел. Е, този приятел е Мики.

— На този етап не мога да си позволя да платя проклетия хотел. А и не знам дали мога да се доверя на човек, наречен Мики — промърмори Гидиън.

— Успокой топката.

Клио си пое дълбоко въздух, когато тръгнаха към изхода. Вече бяха в Ню Йорк.

— Трябваше да поспиш в самолета — добави тя. — Аз спах като заклана.

— Знам. И заради това ще те мразя до края на живота си.

— Мрън, мрън, мрън. Хич не ми пука — ухили се тя, като излезе навън в адския шум и миризмата на изгорели газове. — О, Господи, върнах се!

Гидиън се надяваше да подремне в таксито, но шофьорът бе пуснал някаква умопомрачителна индийска музика по радиото.

— Откога познаваш Мики?

— Не знам. Шест-седем години. Не съм сигурна. Имахме няколко номера заедно.

— И той ли е стриптийзьор?

Клио завъртя очи.

— Не, не е стриптийзьор. Балетист е. Също като мен. Слушай, приятел, танцувала съм на Бродуей.

Това беше вярно, макар и за съвсем кратко време.

— Бяхме партньори в новата постановка на „Брилянтин“. Ходихме заедно по турнета.

— Имахте ли интимни отношения?

— Не — отговори тя и се ухили. — Много по-вероятно е Мики да налети на теб, отколкото на мен.

— О, страхотно!

— Не си хомофоб, нали?

— Не мисля — отвърна Гидиън, който се чувстваше прекалено изморен, за да анализира вижданията си по въпроса. — Просто запомни легендата ни и се придържай към нея.

— Млъкни, готин. Скапваш завръщането ми у дома.

— Ама че жена — промърмори той и затвори очи. — За цяла седмица нито веднъж не каза името ми.

Клио го погледна и се усмихна. Гидиън беше смачкан и изморен, но изглеждаше ужасно сладък. Щеше да се почувства много по-добре след един-два дни. След като тя изпълнеше плана си.

Той не бе единственият, който бе мислил в самолета.

Първата й задача беше да занесе статуетката на безопасно място. Да речем, в банков сейф. После щеше да се свърже с Анита Гай и да започне сериозни преговори.

Реши, че може да поиска цял милион за фигурката. А тъй като беше почтено момиче, щеше да раздели парите с Гидиън.

Шестдесет на четиридесет.

Е, той щеше да мрънка, но тя щеше да се справи с него. Все пак му предлагаше нещо сигурно. Никога нямаше да може да изтръгне първата орисница от жена като Анита. Не и в този живот. А ако искаше да се втурне в търсене на третата фигурка, щеше да има поне финансова подкрепа.

Правеше му услуга. Отплащаше му се за това, че я доведе в Ню Йорк и й показа пътя към солидна банкова сметка. Шестстотин хиляди долара щяха да й свършат добра работа.

А след като се успокоеше, Гидиън вероятно щеше да остане в Ню Йорк няколко седмици. Клио искаше да го разведе из града, а и да се изфука с него.

Въпреки жегата, Клио отвори прозореца, за да усети въздуха на Ню Йорк. Непрестанното свирене на клаксони й се стори ангелска музика.

Докато стигнат до сградата на Мики, тя беше в такова прекрасно настроение, че дори не се възпротиви, когато Гидиън я накара да плати на таксиджията.

— Е, какво мислиш? — попита го тя.

Гидиън беше скапан и очите го смъдяха.

— За кое?

— За Ню Йорк. Каза, че идваш тук за първи път.

Той се огледа зашеметено наоколо.

— Претъпкано. Шумно и всички изглеждат раздразнени от нещо.

— Да — кимна Клио и усети сълзи на умиление в очите си. — Ню Йорк е върхът.

Тя затанцува към домофоните и натисна копчето за апартамента на Мики.

След секунда се чу дълъг, леко неприличен звук като от смукане и Клио се засмя.

— Мики, перверзнико. Отвори вратата. Клио е.

— Клио! По дяволите! Донеси красивия си задник тук.

Домофонът избръмча и вратата се отвори. Видяха тясно фоайе и сив асансьор, който издаде подозрителен звук, когато вратите му се отвориха. Но Клио не се разтревожи, а влезе вътре и натисна копчето за третия етаж.

— Мики е от Джорджия — каза тя на Гидиън. — От фино семейство, пълно с лекари и адвокати. А понеже и двамата се оказахме черните овци в семействата си, се разбираме адски добре.

В момента Гидиън не се интересуваше дали Мики е от Джорджия или от Луната, дали е гей или има три глави. Важното бе само да има душ с гореща вода и легло.

Вратите на асансьора се отвориха и Гидиън видя висок, тъмнокож мъж, облечен в червен потник, тесен черен панталон и лъскави плитчици по главата. Мъжът изрева диво и Гидиън настръхна в очакване да бъде нападнат. Мики профуча покрай него като светкавица.

Сграбчи Клио и я завъртя лудо. Преди Гидиън да успее да реагира, Клио и Мики се понесоха във вихрен танц по тесния коридор.

Клио танцуваше прекрасно и приключи импровизирания номер, като прегърна партньора си през врата и обви крака около кръста му.

— Кукличке, къде се изгуби?

— Къде ли не. Господи, Мики, изглеждаш великолепно.

— Права си, по дяволите — ухили се той, като я целуна шумно по бузите, а после и по устата. — А ти изглеждаш, сякаш си била влачена по улицата и захвърлена на тротоара.

— Да, един душ би ми свършил чудесна работа — каза тя и облегна глава на рамото му. — А също и на приятеля ми.

Мики изви врат и огледа Гидиън внимателно с черните си кадифени очи.

— Ммм, какво си ми донесла, Клеопатра?

— Казва се Гидиън — весело отговори Клио, като прокара език по горната си устна. — Ирландец е. Забърсах го в Прага. Мисля да го задържа известно време.

— Той е прекрасен.

— Да. Има някои недостатъци, но по отношение на външния вид е върхът. Хайде, готин, не се срамувай.

— Това означава ли, че шоуто приключи поне за момента?

— Движи се добре — отбеляза Мики, когато Гидиън се приближи към тях. — И акцентът му е страхотен.

— Също и твоят.

Когато чу отговора на Гидиън, Мики се ухили широко.

— Влизайте вътре. Искам да чуя всичко.

Според Гидиън, Мики бе слаб като клечка, но въпреки това той внесе Клио в апартамента си с лекота.

— Скромно — добави Мики, като пусна Клио и я потупа по задника, — но е дом.

Гидиън не забеляза скромното. Видя само цветове. От сините стени с бели корнизи и дузините театрални плакати до геометричните шарки на килима. Канапето беше от бяла кожа, огромно като лодка и отрупано с шарени възглавници.

Гидиън си представи как се просва върху него и спи до края на живота си.

— Коктейли — заяви Мики. — Високи, ледени коктейли.

— Мисля, че готиният първо би искал висок, леден душ — каза Клио. — Давай, готин. Мини пред спалнята и завий надясно.

Гидиън погледна Мики, който му махна дружелюбно.

— Действай, красавецо.

— Благодаря — отвърна Гидиън и ги остави сами.

— Джин с тоник — каза Мики и отиде към лъскавия бял бар. — Много лед, много джин и съвсем мъничко тоник. А после ще разкажеш всичко на татенцето.

— Звучи чудесно. Мики, можем ли да се приютим при теб за няколко дни?

— Иска ли питане, сладурче.

— Историята е невероятна.

Клио отиде до вратата на спалнята и се вслуша внимателно да чуе душа. После се върна до бара и разказа на Мики цялата история.

Гидиън беше още гол и мокър, когато Клио влезе в банята с джина в ръка и широка усмивка.

— Реших, че това ще ти свърши работа — каза тя.

— Благодаря.

Гидиън пое чашата и изгълта съдържанието й благодарно.

— Оставаме ли тук?

— Оставаме — потвърди Клио. — Всъщност Мики дори щедро ти предлага леглото си.

Гидиън си спомни леглото, покрай което бе минал на път към банята. Голямо, меко, червено. В този момент му изглеждаше толкова съблазнително, че въобще не му пукаше за огледалата на тавана.

— Трябва ли да спя с него?

Клио се засмя.

— Не, само с мен. Давай, поспи няколко часа.

— Ще го направя. А на сутринта ще помислим как да се доберем до орисницата. В момента съм прекалено скапан, за да мисля.

— Тогава отивай да спиш. Ние с Мики ще си побъбрим няколко часа, преди той да тръгне към театъра. Мики участва в хора на „Целуни ме, Кейт“.

— Браво на него. Кажи му, че съм му адски благодарен за гостоприемството.

Гидиън се събуди от звуците на клаксони и тракането на боклукчийски коли. Докато мозъкът му се ориентира, той се загледа изненадано в отражението си в огледалото на тавана. Червените чаршафи се бяха смъкнали до кръста му и той изглеждаше така, сякаш бе прерязан на две през нощта.

Клио се бе проснала върху него, отметнала коса назад. Гъстата й черна грива изпъкваше на фона на червените чаршафи. Кожата й бе малко по-тъмна от неговата, така че ръката, която бе преметнала през гърдите му, и извивката на рамото й приличаха на златен прах върху неговата белота и лъскавите алени чаршафи.

Той си припомни как Клио се бе плъзнала в леглото по някое време през нощта и го бе прегърнала. А той се бе плъзнал в нея.

Не беше проговорила. Нито дума. Той не бе успял да я види. Но бе познал формите и вкуса й. Дори аромата. Какво ли означаваше това, щом я познаваше толкова добре в тъмнината?

Щеше да помисли за това по-късно. Както и да анализира защо, в легло, огромно като езеро, се бяха сгушили един в друг и бяха спали цяла нощ така.

Но засега имаше други грижи. Един човек не можеше да се довери на мозъка си, преди да го е подкрепил с кафе.

Гидиън се опита да се надигне от леглото и бе изненадан и странно трогнат, когато Клио се премести по-близо и се сгуши в него. Искаше му се да я прегърне и да я събуди, за да се възползват както трябва от огледалата на тавана.

Не, не трябваше да го прави. Той я целуна по главата и се надигна.

Обу джинсите си и тръгна да търси кухнята.

Първото му разтърсване за деня дойде не от кофеина, а от вида на Мики, проснат на бялото кожено канапе сред пъстрите възглавници, покрит с изумруденозелен чаршаф.

Макар да му беше неудобно, желанието му за кафе бе по-силно от чувството за благоприличие. Гидиън заобиколи канапето и влезе колкото се може по-тихо в кухнята.

Беше като от каталог — лъскава и безукорно чиста, със сложни уреди, спретнато подредени на плота. Гидиън отвори шкафа и откри чинии в бяло и синьо, подредени в идеални купчини според цвета, чаши, подредени според вида и размера. И накрая, когато вече бе готов да захлипа, откри плик с кафе.

Отвори го и изруга под нос, когато видя зърната.

— Какво, по дяволите, да правя с тези зърна? Да ги дъвча? — промърмори той ядосано.

— Можеш, но е по-добре да ги смелиш.

Гидиън се стресна и се завъртя назад.

Мики бе издокаран със сънлива усмивка и златисти гащи, които едва покриваха топките му.

— О, съжалявам, не исках да те събудя — извини се Гидиън.

— Спя леко като котка — обясни Мики, като сипа малко кафе в кафемелачката. — Нищо не може да се сравни с аромата на прясно смляно кафе — надвика той шума. — Добре ли спа?

— Да, благодаря. Не трябваше да те изритваме от собственото ти легло.

— Вие сте двама, а аз само един — отвърна той, като хвърли бърз поглед на Гидиън, докато отмерваше нужното количество вода. — Сигурно умираш от глад. Какво ще кажеш да закусим нещо? Аз съм в настроение за френска закуска.

— Великолепно. Адски мило беше от твоя страна да ни подслониш.

— О, ние с Клио сме приятели от години — махна Мики небрежно и се обърна към хладилника, за да извади яйца и мляко. — Обичам това момиче. Толкова се радвам да я видя у дома, и то свързана с човек със стил. Предупредих я за онзи кретен — Сидни. Изглеждаше готин, разбира се, но само блясък и никакво съдържание. И какво направи? Открадна й парите и я остави на сухо — неодобрително зацъка Мики, докато разбъркваше яйцата в купа. — И не къде да е, а в Прага! Но тя сигурно ти е разказала за това.

— Всъщност не — отговори Гидиън. — Познаваш Клио. Обикновено не обръща внимание на подробностите.

— Нямаше да избяга с онова копеле, извини ме за израза, ако баща й не й беше казал отново, че си губи времето и срами семейството и себе си.

— Как?

— С танците и театъра — отговори Мики драматично, като протегна крак елегантно. — С дружбата си с хора като мен. Не само чернокож, но и гей. Чернокож балетист хомосексуалист. Господи! Сметана? Захар?

— Не, благодаря. Чисто — каза Гидиън.

— Аз пък го пия с много захар — усмихна се Мики. — И теб нямаше да те хареса — добави той, като подаде чаша на Гидиън. — Имам предвид бащата на Клеопатра.

— Така ли? Майната му — каза Гидиън, вдигна чашата си като за тост и отпи. — Господ да те благослови.

— Пий, скъпи.

Мики натопи филии френски хляб в яйцата и добави:

— Ние с теб ще се разберем чудесно.

Така и стана. Унищожиха половин хляб, кана кафе и почти цял литър портокалов сок.

Докато Клио се присъедини към тях, Гидиън вече не виждаше нищо странно в златистия слип, татуировката на дракон на лявото рамо на Мики, нито в това, че друг мъж го наричаше „скъпи“.