"Море от обърнати сърца" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

Глава 2

Хелзинки, 2002

Тя не отговаряше на очакванията му. Беше разучил снимката й, отпечатана на корицата на книгата и на програмата за лекцията (нямаше ли най-после да свърши?), но в действителност имаше разлика.

Беше по-дребна, отколкото си бе представял. Деликатна в скромния сив костюм, полата, на който, според него, трябваше да е няколко сантиметра по-къса. Краката й изглеждаха доста добре.

В действителност не изглеждаше толкова компетентна и заплашителна както на снимката. Малките очила с телени рамки, които носеше на подиума, й придаваха вид на интелектуалка.

Имаше хубав глас. Може би дори прекалено благ, приспиващ. Но все пак, за това основно бе виновна темата. Той се интересуваше от древногръцката митология, всъщност само от една от легендите, но беше ужасно отегчително да изслушаш едночасова лекция върху всички митове.

Той се поизправи на стола и направи всичко възможно да се съсредоточи. Не толкова върху думите, разбира се. Не му пукаше дали Артемида е превърнала някакъв смотаняк Актеон в елен само защото я видял гола. Това само доказваше, че жените, богини или не, бяха странни създания.

За него, доктор Тия Марш беше особено странна. Тази жена произхождаше от богато семейство. И то много богато. А вместо да седи и да се наслаждава на богатството си, тя прекарваше живота си сред отдавна забравени древногръцки богове. Пишеше за тях, изнасяше лекции. Неуморно и непрестанно.

Имаше поколения изтънчени предци зад себе си. Кръв, синя като езерото Кери. Но ето я тук, унесена в безкрайната си лекция във Финландия, дни след като бе говорила абсолютно същото в Швеция и Норвегия. Книгата й се продаваше из цяла Европа и Скандинавските страни.

Определено не беше заради парите. Може би тя просто обичаше да слуша звука на собствения си глас. Много хора обичаха това.

Според неговата информация, тя беше на двадесет и девет години, неомъжена, единственото дете на семейство Марш от Ню Йорк. И най-важното — праправнучка на Хенри У. Уайли.

„Антики Уайли“, вече почти сто години, бе една от най-престижните антикварни и аукционни къщи в Ню Йорк.

Не бе странно, че праправнучката на Уайли бе развила такъв силен интерес към древногръцките богове. Неговата задача бе, с най-подходящите възможни средства, да открие какво знаеше тя за трите орисници.

Предполагаше, че ако тя бе по-благосклонна, можеше да опита (при това с удоволствие) да я съблазни. Беше невероятно какво си споделяха хората, когато изпитваха удоволствие от секса. Тя беше достатъчно привлекателна, но той не знаеше кое копче да натисне при интелектуалните.

Той се намръщи леко, завъртя книгата в скута си и отново погледна снимката. На нея лъскавата й руса коса бе вдигната в нещо като кок. Усмихваше се, но сякаш по задължение. Усмивката не достигаше до очите й — трезви и сериозни сини очи, които подхождаха на трезвата и сериозна извивка на устните й.

Лицето й бе леко заострено към брадичката. Би го определил като на сирена, ако не бяха трезвият поглед и строгата прическа.

Според него тя приличаше на жена, която се нуждае от добро забавление… или добро чукане. И майка му, и сестра му биха го шамаросали заради подобно изказване, но мислите на един мъж са си лично негова работа.

Той реши, че е най-разумно да подходи към доктор Марш цивилизовано и делово.

Когато избухнаха овациите, много по-ентусиазирани, отколкото бе очаквал, той се ухили доволно. Но когато реши, че всичко е приключило, видя вдигнати ръце.

Той завъртя очи и погледна часовника си, после се настани удобно, за да изтърпи въпросите и отговорите. Тъй като тя работеше с преводач, му се стори, че сеансът ще продължи цяла вечност.

За тази част тя си свали очилата и примигна като бухал на слънце, после си пое дълбоко дъх. Той си помисли, че така постъпваха гмуркачите, преди да се хвърлят в морето.

Осени го вдъхновение и той вдигна ръка. Според него винаги беше хубаво да почукаш учтиво на някоя врата, за да видиш дали няма да се отвори, преди да я изриташ.

Тя му махна и той се надигна и й прати ослепителна усмивка.

— Доктор Марш, първо бих искал да ви благодаря за впечатляващата лекция.

— О!

Тя примигна и той усети, че е изненадана от ирландския му акцент. Добре, това също можеше да бъде използвано по-късно. По някаква странна причина янките се впечатляваха от чужд акцент.

— Благодаря ви — каза тя.

— Винаги съм се интересувал от орисниците и се чудя дали, според вас, силата им е индивидуална или се дължи на съюза им.

— Орисниците са били троен съюз — започна тя. — Всяка е имала определена задача. Клото предяла нишката на живота. Лахезис я отмервала, а Атропа я прерязвала. Нито една от тях не можела да действа сама. Нишката може да бъде изпредена, но безкрайно и безцелно, без да следва естествения ход на живота. А пък без преденето няма какво да се отмерва и прерязва. Три фактора — добави тя, като сключи пръсти, — една цел. Поотделно всяка от тях би била безполезна. Заедно, те са най-могъщите и почитани богини — богините на съдбата.

Точно така, помисли си той, като се настани обратно на стола си. Точно така.

Беше ужасно изморена. Когато въпросите и отговорите приключиха, Тия се учуди, че успя да се върне на мястото си, без да се препъне. Въпреки предпазните мерки с мелатонин, диета, ароматотерапия и подходящи упражнения, организмът й бе скапан от часовата разлика.

Но се бе почувствала изморена чак в Хелзинки, а това все пак бе нещо. Всички тук бяха изключително любезни и заинтересувани. И така бе на всяко място, откакто бе напуснала Ню Йорк.

Колко отдавна беше това, зачуди се тя, като седна, взе химикалката и наложи авторската усмивка на лицето си. Двадесет и два дни. Важно беше да помни дните, както и факта, че бяха изминали три четвърти от самоналоженото изтезание.

— Как да се справиш с фобията? — бе попитал доктор Лоуенстайн. — Като я атакуваш фронтално. Страдаш от хронична свенливост с пристъпи на параноя. Излез навън и се срещни с публиката.

Тя се зачуди дали ако някой пациент на доктор Лоуенстайн страдаше от страх от височина, разрешението на проблема щеше да е да скочи от Бруклинския мост. И дали лекарят въобще я бе изслушал, когато му обясни, че изпитва страх от открити пространства с много хора? Може би агорафобията се съчетаваше по абсурден начин с клаустрофобията.

Не, не я беше изслушал. Просто бе настоял, че е срамежлива, а после й бе предложил да остави на него психологическите преценки и диагнози.

Стомахът й се сви, когато първите от публиката се приближиха към нея, за да получат автограф и да си побъбрят. Искаше й се доктор Лоуенстайн да е пред нея в този момент, за да може да го фрасне по носа.

Все пак бе принудена да признае, че се чувстваше по-добре. Наистина. Беше преживяла лекцията, при това, без да се успокоява с хапчета или набързо изпита чаша уиски.

Проблемът бе, че изнасянето на лекции беше много по-лесно, отколкото този директен диалог. При лекциите имаше разстояние и спокойствие. Разполагаше с бележки и ясен план от Ананке — богинята на световния ред, до Зевс.

Но когато хората се приближаваха към масата за автографи, очакваха от нея спонтанност, разговор и чар.

Ръката й не трепереше, докато се подписваше. Гласът й бе спокоен и докато говореше. Това беше солиден напредък. На първата спирка в Лондон почти бе изпаднала в кататония в края на програмата. А когато се върна в хотела, трепереше и се тресеше от нерви. Разреши проблема, като взе приспивателно и потъна в безопасния пашкул на предизвикания от лекарството сън.

Господи, колко беше искала да се прибере у дома! Беше желала да побегне като заек към жилището си в Ню Йорк и да се заключи в прекрасния си апартамент. Но бе дала дума.

А една Марш никога не нарушаваше даденото обещание.

Сега можеше да се радва, дори да се гордее, че бе удържала. Беше изтърпяла първата седмица със стиснати зъби. Беше треперила през втората и леко се бе поотпуснала през третата. Сега, на този етап, бе прекалено изтощена, за да се плаши от перспективата да говори с непознати.

Лицето й бе изтръпнало от усмивки, когато забеляза, че тълпата започва да оредява. Тя вдигна глава и срещна зелените очи на ирландеца, който я бе разпитвал за орисниците.

— Вълнуваща лекция, доктор Марш — каза той с чудесния си акцент.

— Благодаря ви. Радвам се, че ви е харесала.

Тя вече се канеше да вземе книгата му, когато осъзна, че й бе протегнал ръка. Марш се поколеба за момент, прехвърли химикалката в лявата си ръка и се ръкува с него.

После се зачуди защо хората винаги искаха да се ръкуват. Не знаеха ли колко микроби се прехвърлят по този начин?

Ръката му беше топла и твърда и се задържа върху нейната достатъчно дълго, за да я накара да се изчерви.

— Като говорим за съдбата — каза той, като й се усмихна ослепително, — бях изключително доволен от моята, когато разбрах, че ще сте тук, докато съм в командировка в Хелзинки. От доста време се възхищавам на работата ви.

Мъжът лъжеше, без да му трепне окото.

— Благодаря ви.

О, Господи, разговор! Първо правило: остави останалите да дрънкат.

— От Ирландия ли сте? — попита тя.

— Да. Област Корк, провинция Мунстър. Но сега пътувам, също като вас.

— Да, така е.

— Пътуванията са вълнуваща част от живота, нали?

Вълнуващи ли?

— Да. Много — на свой ред излъга тя.

— Струва ми се, че ви задържам — каза той и й подаде книгата. — Казвам се Мълаки. Мълаки Съливан.

— Приятно ми е да се запознаем.

Тя подписа книгата му с хубавия си почерк, като се мъчеше да измисли как най-тактично да сложи край на разговора.

— Благодаря ви, господин Съливан — каза тя и се изправи. — Надявам се, че командировката ви в Хелзинки ще бъде успешна.

— Аз също, доктор Марш.

Не, тя определено не отговаряше на очакванията му и това го накара да обмисли отново подхода си към нея. Би могъл да я приеме за сдържана и хладна снобка. Но я бе видял да се изчервява и бе доловил паниката в очите й. Накрая, докато се мотаеше на ъгъла и наблюдаваше входа на хотела, реши, че е просто срамежлива.

Не разбираше как една жена с високо социално положение, потънала в богатство и привилегии, може да бъде срамежлива. Но пък по света имаше какви ли не хора.

Той си призна, че съществуваше и въпросът защо един напълно нормален мъж с хубав живот и прилични доходи бе решил да пътува до Хелзинки заради минималния шанс една жена, която никога не бе виждал, да го отведе до съкровище, в чието съществуване никой не бе сигурен.

Но пък на този въпрос нямаше изобщо лесен отговор. Ако трябваше да изтъкне такъв, вероятно би споменал семейната чест.

Не, не беше съвсем точно. Втората част бе, че беше държал орисницата в ръката си и нямаше да се успокои, докато не я пипнеше отново.

Тия Марш беше свързана с миналото му, а според него и с бъдещето му. Той погледна часовника си и реши, че съвсем скоро трябва да предприеме първата стъпка.

Усмихна се доволно, когато догадката му се оказа вярна. Тия Марш се върна направо в хотела. И то съвсем сама.

Той тръгна по тротоара, като преценяваше внимателно колко време ще й трябва, за да слезе от таксито. Стигна до нея в момента, когато тя се обърна към входа на хотела. Отново застанаха лице в лице.

— Доктор Марш!

Тонът и широката му усмивка бяха предназначени да изразят изненада и задоволство.

— И вие ли сте отседнала тук?

— Да, господин Съливан — бързо си припомни името му тя.

Всъщност, докато седеше в таксито и втриваше антибактериален лосион в ръцете си, тя си бе помислила колко привлекателен мъж бе ирландецът.

— Чудесен хотел. Отлично обслужване.

Той тръгна напред, за да й отвори вратата, после спря.

— Доктор Марш, надявам се да не ме помислите за прекалено нагъл, но се чудех дали бих могъл да ви почерпя едно питие.

— Ами аз…

Мислите й запрепускаха лудо. Всъщност в таксито си бе пофантазирала добре. Беше си представила как се държи изискано и остроумно по време на разговора с ирландеца и как приключват вечерта с диво приключение.

— Аз… аз не пия — успя да промълви тя.

— Така ли? — изненада се той. — Е, това отхвърля първата стъпка, която един мъж може да предприеме, за да прекара известно време с интересна и привлекателна жена. Бихте ли искала да се поразходим?

— Моля?

Това не беше възможно. Нямаше начин да е решил да я сваля. Мъжете не ухажваха жени като нея. Особено такива хубави мъже с рядък акцент.

— Едно от най-хубавите неща в Хелзинки през лятото е слънцето.

Той се възползва от объркването й, за да я хване нежно за ръката и да я отдалечи от входа на хотела.

— Ето, вече е девет и половина, а е светло като ден. Направо е жалко да похабим завършека на такъв ден, нали? Ходихте ли долу на пристанището?

— Не. Аз…

Объркана от хода на събитията, тя хвърли поглед към входа на хотела. Уединение. Безопасност.

— Аз наистина трябва…

— Имате ли ранен полет сутринта?

Той знаеше, че няма, но се зачуди дали Марш щеше да го излъже.

— Не. Всъщност не. Тук съм до сряда.

— Добре тогава. Позволете ми да взема чантата ви.

Той свали елегантното куфарче от рамото й и го прехвърли на своето. Направи го небрежно и изискано, макар тежестта да го учуди.

— Сигурно е сериозно предизвикателство да изнасяте лекции в страна, където не говорят езика ви.

— Имах преводачка.

— Да. И тя беше доста добра. Но все пак не е лесно, нали? Изненадана ли сте от интереса, който проявяват тук към древногръцката митология?

— Има много общи неща между древногръцките богове и скандинавската митология. Божества с човешки пороци и добродетели, авантюри, кръвосмешения, предателства.

Мълаки си помисли, че ако не започне да направлява разговора, щеше да му се наложи да изслуша нова лекция.

— Права сте, разбира се. Аз също съм от страна, която цени легендите си. Била ли сте някога в Ирландия?

— Веднъж, когато бях много малка. Нищо не помня.

— Жалко. Трябва да се върнете. Да не ви е студено?

— Не. Чувствам се чудесно.

В мига, когато го каза, тя осъзна, че трябваше да се оплаче от студа и да се измъкне. Следващият проблем бе, че заради объркването си не бе обърнала внимание накъде отиват. Сега нямаше абсолютно никаква представа как да се върне до хотела. Но надали щеше да е трудно. Хелзинки бе лесен за ориентиране и спретнат по скандинавски.

Улиците бяха прави и чисти и, макар да бе почти десет вечерта, изпълнени с хора. Беше съвсем светло, разбира се. Тази неописуемо ярка лятна светлина, която обливаше града с пленително сияние.

Тя осъзна, че досега дори не се бе оглеждала наоколо. Не се бе разхождала безцелно, не бе пазарувала, не беше пила кафе в някоя сладкарница на тротоара.

Беше живяла тук така, както в Ню Йорк. Стоеше в безопасното си гнездо, докато й се наложеше да излезе и да изпълни задълженията си.

Той си помисли, че Марш прилича на лунатик, който излиза от транс и оглежда околността. Ръката й все още бе скована, но надали щеше да побегне. Наоколо имаше достатъчно хора, които да я накарат да се почувства в безопасност с него. Тълпите, влюбените двойки и туристите се наслаждаваха на безкрайния ден.

От площада долиташе музика и там тълпата бе още по-плътна. Той я заобиколи и се насочи с Марш към пристанището, където палаво подухваше лек бриз. Там, до тъмносинята вода, където се люлееха белите и червени лодки, той я видя да се усмихва за първи път.

— Много е красиво — каза тя, като повиши глас, за да надвика музиката. — Идеално подредено. Иска ми се да бях взела ферибота от Стокхолм, но се страхувах, че ще хвана морска болест. Но пък щях да се разболея в Балтийско море, а това е нещо друго.

Той се засмя, а тя вдигна глава и се изчерви. Почти беше забравила, че говори с непознат.

— Звучи адски глупаво.

— Не, звучи чаровно — каза той и се изненада на искреността си. — Хайде да направим онова, което правят финландците по това време.

— Да отидем на сауна?

Той се засмя отново и я стисна нежно за ръката.

— Да пием кафе.

Струваше й се невъзможно. Нямаше начин да седи в претъпканото кафене на тротоара под перлената светлина в единадесет вечерта, на хиляди километри от дома си. И със сигурност не бе възможно да седи срещу толкова хубав мъж. Тя едва успяваше да удържи желанието си да се огледа наоколо, за да се увери, че той не говори с някой друг.

Хубавата му кестенява коса потрепваше около лицето му от постоянния бриз. Беше вълниста и отразяваше отблясъците на слънцето. Лицето му беше гладко и тясно с почти незабележимо хлътвали бузи. Устата му бе с твърдо очертание, но можеше да се извие в усмивка, която да накара всяко женско сърце да запърха.

Поне с нейното ставаше така.

Очите му бяха обрамчени от гъсти, тъмни мигли под изразителни вежди. Но тя се почувства запленена най-вече от самите му очи. Бяха тъмнозелени като пролетна трева с ореол от златисто около зениците. И бяха приковани в нейните, докато тя говореше. Не по досаден и натрапчив начин, а с интерес.

И преди някои мъже я бяха наблюдавали с интерес. Все пак не беше Горгона. Но някак си бе успяла да навърши двадесет и девет години, без някой мъж да я погледне така, както я гледаше Мълаки Съливан.

Вероятно трябваше да е нервна, но не беше. Ни най-малко. Каза си, че е така, защото Съливан очевидно беше изискан джентълмен — личеше и по маниерите, и по дрехите му. Говореше добре и изглеждаше уверен в себе си. Светлосивият делови костюм подхождаше идеално на високата му, слаба фигура.

Баща й, чийто вкус беше безукорен, щеше да го одобри.

Тя отпи от втората чаша безкофеиново кафе и се зачуди какъв ли щедър жест на съдбата я бе срещнал с него.

Отново заговориха за трите орисници, но тя нямаше нищо против. Беше по-лесно да говори за богове, отколкото за лични неща.

— Никога не успях да реша дали е удобно или страшно животът ти да бъде предопределен от три жени, и то още преди да си поемеш дъх за първи път.

— И не само продължителността на живота — додаде Тия и едва се сдържа да не го предупреди за вредността на рафинираната захар, когато той сипа щедра лъжичка от бялата отрова в кафето си. — А и хода му. Доброто и злото у човека. Орисниците разпределят доброто и злото справедливо. Зависи от самия човек какво ще направи с онова, което е заложено у него.

— Значи това не е предопределено?

— Всяко действие е волево или продиктувано от липсата на воля — отвърна тя, като сви рамене. — И всяко действие си има последици. Зевс, върховният гръцки бог, и доста голям женкар, пожелал Темида. Орисниците предрекли, че синът й ще стане по-прочут и по-могъщ от самия Зевс. Тогава Зевс, който си припомнил какви били отношенията му със собствения му баща Кронос, се уплашил да стане баща на такова дете. Затова се отказал от Темида. Мислел само за собственото си благополучие.

— Глупаво е да се откажеш от любимата жена само заради онова, което може да стане в бъдеще.

— Бездруго това не му е помогнало, тъй като Темида родила Ахил. Вероятно ако Зевс беше последвал сърцето си вместо амбициите, беше се оженил за нея и бе обичал сина си и бе се гордял с него, съдбата му щеше да е различна.

Какво, по дяволите, се бе случило със Зевс, зачуди се Мълаки, но реши, че е по-разумно да не пита.

— Значи той е избрал собствената си съдба, като е огледал тъмната си страна и я е проектирал върху незаченатото си дете.

Лицето й засия от отговора му.

— Може и така да се каже. Миналото безспорно влияе върху бъдещето. Ако опознаеш митологията, виждаш, че дори един пръст, потопен в морето, предизвиква вълни, които догонват потомците. Поколение след поколение.

Мълаки реши, че очите й са прекрасни, когато ги погледнеш по-отблизо. Ирисите бяха ясни и идеално сини.

— Същото е и с хората, нали? — попита той.

— Да, така мисля. Това е една от основните теми на книгата ми. Не можем да избегнем съдбата, но можем да я обърнем в своя полза или вреда.

— Струва ми се, че моята съдба се обърна благоприятно от това, че уредих командировката си точно в този момент.

Тя усети, че по страните й се разлива червенина и вдигна чашата си с надеждата да я прикрие.

— Не ми казахте с какво се занимавате.

— Корабоплаване.

Това беше достатъчно близо до истината.

— Семеен бизнес от няколко поколения. Избор на съдбата — небрежно подхвърли той, но я наблюдаваше внимателно като ястреб жертвата си. — Особено ако се вземе предвид, че прапрадядо ми е бил един от оцелелите след корабокрушението на „Лузитания“.

Очите й се отвориха широко и тя остави чашата на масата.

— Така ли? Това е много странно. Моят прапрадядо е загинал при потъването на „Лузитания“.

— Наистина ли? — изрази с мнимо учудване той. — Такова съвпадение. Чудя се дали са се познавали. Тия — каза той, като докосна ръката й нежно, — започвам да вярвам сляпо в съдбата.

Докато вървяха към хотела, Мълаки се чудеше дали да каже още нещо и как да го каже. Накрая реши да сдържи нетърпението си. Ако заговореше за статуетките прекалено рано, тя можеше да усети, че не става дума за съвпадения, а за добре подготвен план.

— Имаш ли планове за утре? — попита той.

— За утре ли? — повтори тя учудено, тъй като още не можеше да повярва, че тази вечер не си е седяла в хотела. — Не, всъщност нямам.

— Искаш ли да те взема към един? Ще обядваме — усмихна се той и я въведе във фоайето. — А после ще видим как ще тръгнат нещата.

Тя бе възнамерявала да си събере багажа, да се обади у дома, да поработи малко върху новата си книга и да прави упражнения поне един час. Но не виждаше смисъл във всичко това.

— Да, би било чудесно — отговори Тия.

Идеално, помисли си Мълаки. Щеше да я зарадва с романтика и малко приключение. Разходка по море. А по някое време щеше да спомене за първи път сребърните статуетки.

Преди Тия да успее да се протегне за ключа си, той вече го държеше в ръка, а с другата, притискайки леко към кръста й, я насочи към асансьора.

Чак когато вратите се затвориха и двамата останаха сами в асансьора, тя усети първия пристъп на паника. Какво правеше? Ами той какво правеше? Беше натиснал копчето само за нейния етаж.

Беше нарушила всички правила от „Ръководство за пътувания на деловата дама“. Очевидно грижливото заучаване на всяко правило е било напразно?! Той знаеше номера на стаята й, както и че пътуваше сама.

Можеше да нахлуе вътре, да я изнасили и убие. Или пък в момента правеше отпечатък на ключа й и щеше да влезе и да я изнасили и убие по-късно.

И всичко това, защото не бе обърнала достатъчно внимание на втора глава.

Тя се изкашля нервно.

— И ти ли си на четвъртия етаж?

— Моля? Не. Аз съм на шестия. Ще те изпратя до вратата, както ме е учила майка ми. Трябва да купя някакъв подарък за нея. Мислех, че може би нещо от стъкло ще е подходящо. Вероятно ти ще ми помогнеш да избера най-доброто.

Споменаването на майка му я успокои, точно както бе очаквал.

— Ще трябва да ми кажеш какво харесва майка ти.

— Харесва всичко, което получава от децата си — отговори той.

Вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж.

— Децата й?

— Имам брат и сестра. Гидиън и Ребека. Майка ми се спряла на библейски имена, но не знам защо.

Той спря пред вратата й и пъхна ключа в ключалката. Натисна бравата, открехна вратата леко и отстъпи назад.

Едва не се засмя на облекчената й въздишка. И тъй като се бе развеселил, я хвана отново за ръката.

— Трябва да благодаря и на теб, и на боговете за прекрасната вечер.

— Аз също прекарах чудесно.

— До утре тогава.

Той прикова очи в нейните, повдигна ръката й и леко я докосна с устни. Едва доловимото й потрепване повдигна безкрайно самочувствието му.

Свенлива, деликатна и сладка, помисли си той. И абсолютно различна от неговия тип жени. Но все пак не беше лошо да експериментираш с нови неща от време на време.

Можеше да опита нейния вкус утре.

— Лека нощ, Тия. Лека нощ.

Леко изчервена, тя отвори вратата и пристъпи заднишком в стаята, без да сваля очи от неговите. После се обърна. И изпищя.

Той профуча покрай нея като куршум. При други обстоятелства Тия щеше да забележи и да се възхити на бързината и сръчността, с която ирландецът се движеше. Но в момента единственото, което виждаше, бе хаосът в стаята й.

Дрехите й бяха разхвърляни навсякъде. Куфарите й бяха нарязани на парчета, леглото — преобърнато, а всички чекмеджета — извадени. Съдържанието на кутията й за бижута бе разпръснато, а подплатата — разкъсана.

Бюрото във всекидневната също бе преровено. А лаптопът й бе изчезнал.

— По дяволите — промърмори Мълаки.

Първата му мисъл беше, че кучката го бе изпреварила.

Той се завъртя яростно, но само един поглед към лицето на Тия го накара да преглътне ругатните си. Тя беше бяла като платно, а очите й бяха помътнели от шока.

Тия не заслужаваше подобно нещо. А несъмнено неговото домогване до нея бе довело дотук.

— Трябва да седнеш.

— Какво?

— Седни.

Той я хвана за ръката и я настани на стола.

— Ще повикаме охраната. Смяташ ли, че нещо липсва?

— Компютърът ми.

Тя се опита да си поеме дъх, но не успя. Уплаши се, че получава астматичен пристъп и зарови в куфарчето си за инхалатора.

— Лаптопът ми е изчезнал.

Той се намръщи леко, когато Тия вдъхна от инхалатора.

— Какво беше качено на него?

Тя махна с ръка, докато вдишваше лекарството.

— Работата ми — едва успя да промълви Тия. — Новата ми книга. Електронна поща. Сметки.

Тия започна да търси хапчетата си в куфарчето.

— Имам копие от книгата на диск — каза тя, но извади само флакон с лекарства.

Мълаки го дръпна от ръката й.

— Какво е това?

Той прочете етикета и се намръщи още повече.

— Ще се въздържим от това засега. Няма да изпадна в истерия.

— Няма ли?

— Няма.

Тя усети издайническото гъделичкане в гърлото си, което предхождаше паническите кризи.

— Мисля, че грешиш.

— Престани. Просто хипервентилираш или нещо подобно — каза той, като коленичи пред нея търпеливо. — Погледни ме. Дишай бавно! Дишай бавно!

— Не мога.

— Можеш. Не си наранена, нали? Само стаята ти е разхвърляна.

— Някой е проникнал в стаята ми.

— Точно така, но вече е свършено. Няма да промениш нищо, като поглъщаш успокоителни. Какво е положението с паспорта ти? Ценни предмети? Важни документи?

Той я накара да мисли, вместо да реагира и желязната хватка, стиснала гърдите й, се отпусна. Тя поклати глава.

— Паспортът ми е винаги у мен. Не пътувам с нищо ценно. Но лаптопът…

— Ще си купиш друг.

Тя не можа да възрази на логиката в думите му и кимна.

— Да.

Той стана и затвори вратата.

— Искаш ли да повикам охраната?

— Да, разбира се. И полицията.

— Изчакай една минута, за да си сигурна в това. Намираш се в чужда страна. Полицейската процедура ще отнеме доста време и ще ти създаде неприятности. А и историята ще се раздуха.

— Но… някой е влязъл с взлом в стаята ми!

— Би трябвало да провериш нещата си.

Гласът му звучеше спокойно и практично, защото това му се струваше най-добрият начин да се справи с нея. По този начин майка му се справяше с темпераментните избухвания, а истерията не се различаваше много от тях.

— Виж какво е откраднато — продължи той, като се огледа наоколо, после докосна с крак малка бяла машинка. — Какво е това?

— Устройство за пречистване на въздуха.

Мълаки взе машинката и я остави на бюрото, а Тия се надигна с разтреперани крака.

— Не мога да разбера защо някой би направил всичко това само заради един лаптоп — каза тя.

— Може би са се надявали на нещо повече.

Ирландецът отиде до вратата на банята и надникна вътре. Вече беше стигнал до извода, че финландците заслужаваха награда за луксозните си бани. Тия бе настанена в една от най-скъпите стаи, затова банята й беше по-просторна от неговата.

Затоплени плочки по пода, джакузи, душ с шест струи и хавлии, дебели и големи като одеяла. На дългия плот стояха пет-шест шишенца с хапчета, най-вече витамини и билкови препарати. Имаше и електрическа четка за зъби, свещ, туба антибактериален крем, пакети с нещо, наречено „Енерджи“, и няколко с надпис „Стрес“. Мълаки преброи и осем бутилки минерална вода.

— Ти си нещо невероятно, скъпа — отбеляза той.

Тия прокара ръка по лицето си.

— Пътуванията са сериозен стрес за мен. Имам алергии.

— Така ли? Искаш ли да ти помогна да пооправим това място, а после можеш да глътнеш хапче и да поспиш.

— Не мога да спя. Трябва да повикаме охраната на хотела.

— Добре.

Всъщност това можеше да създаде повече неприятности за нея, отколкото за него. Той се подчини на молбата й, отиде до телефона и се обади на рецепцията, за да им обясни случилото се.

Дори остана при нея, когато управителят и охраната се появиха. Галеше ръката й, докато тя говореше с тях и с готовност изложи събитията от вечерта и им съобщи името, адреса и номера на паспорта си.

Нямаше какво да крие.

Беше почти два сутринта, преди да се върне в собствената си стая. Сипа си щедра доза уиски и се замисли.

На следващата сутрин, когато Тия се събуди със замаяна глава, той бе изчезнал. Единственото, което я увери, че той въобще съществуваше, бе пъхнатата под вратата й бележка.

Тя въздъхна, седна на леглото и реши, че никога вече няма да го види.