"Партньори" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше тъмно. Нямаше представа за времето и не го беше грижа. Лежаха прегърнати в нейното легло, топли и голи. Бяха оставили дрехите си разхвърляни из цялата къща като две безгрижни деца. Беше истинско удоволствие да си помисли, че могат да останат тук и така през целия уикенд. Да се любят, да почиват, да се наслаждават един на друг.

Мат знаеше всичко, което трябваше да знае за нея. Кое я караше да се смее, кое й доставяше удоволствие и кое я измъчваше. Знаеше откъде произхожда, как бе преминало детството й, моменти от детството и юношеството й, които бе научил от Оливия, от баща й и от Кърт. Счупила си глезена, когато била на девет години и пишела някакво съчинение. Спяла с едноухото си плюшено куче, докато станала на седем годинки.

При тази мисъл се засмя, макар и да не беше сигурен, че Лоръл ще бъде очарована, ако разбере, че той знае.

Защото имаше толкова много неща, които Мат не беше й казал за себе си. Спомни си изражението на лицето й, когато подмина въпросите й и не им отговори. Да. Имаше много неща, които не беше й казал за себе си. Но въпреки това тя го обичаше.

Лоръл се размърда до него, отвори очи и се опита да ги фокусира в тъмнината. Тялото й беше спокойно и доволно.

— За какво мислиш?

Той помълча малко, после вдигна ръка и погали косата й.

— Израснах в онази картина. Бедната.

Тя сложи ръката си върху неговата и не каза нищо.

— Възрастните хора изобщо не смееха да се мяркат по улиците нощем, а момчетиите вървяха на банди. Имаше тесни улички и счупени улични лампи. Полицаите патрулираха на двойки, в коли. Не си спомням нощ, в която да не съм чул вой на сирени.

Беше така топла и мека до него. Стаята бе тиха и спокойна. Защо връщаше миналото обратно? Защото то всъщност никога не беше си отивало, отговори си сам Мат. Просто трябваше да й го разкаже.

— Като момче работех за един, който държеше павилион за вестници. Едно лято ни обраха шест пъти. Последният път беше толкова разярен, че се сби. На мен ми трябваха два дни, за да се оправя, ала той лежа в болницата цели две седмици. Беше на шейсет и четири години.

— О, Мат! — Лоръл притисна лице към рамото му. — Няма нужда да ми разказваш за всичко това.

— Искам да знаеш откъде идвам. — Но остана мълчалив почти цели две минути. — В апартамента, където живеех, холът миришеше на прегоряла мазнина и на пот. Постоянно. През зимата беше студено, духаше през прозорците, подовете бяха ледени. През лятото беше горещо като в пещ. Подушвахме вонящия боклук на улицата от третия етаж. През нощта се чуваха всичките звуци на квартала. Наркопласьори, проститутки, хлапета, които търсят и двете. Стоях далеч от едните, защото исках да бъда здрав, и използвах проститутките само когато съберях малко пари.

Той изчака, като се чудеше дали ще последва отдръпване. Ръката й остана върху неговата. Лоръл си спомни обстановката в апартамента му. Беше направил изкуство от удобството. Колко ли много е мразел да расте без топлина и сигурност. И все пак беше взел картината със себе си. Не бе забравил корените си, миналото си, произхода, откъде бе дошъл. Не бе изхвърлил тази част от живота си, която всъщност го бе оформила. Тя също нямаше да го забрави.

— Живеех с леля си. Взе ме, когато мама умря, а татко изчезна. Не трябваше да го прави. — Мат сплете пръсти с нейните. — Беше най-щедрата и безкористна личност, която някога съм познавал. Имаше голямо сърце.

— Тя те е обичала — прошепна Лоръл с благодарност.

— Да. Никога нямахме достатъчно пари, въпреки че тя работеше много, а и аз бях достатъчно голям, че да допринасям с нещо за финансите. Наемът на гнусния апартамент непрекъснато растеше. — Той млъкна и сви рамене. — Това беше животът ми. Заклех се, че ще измъкна и двама ни оттам. По един или друг начин трябваше да го направя, каквото и да ми струваше. Знаех какво исках да правя, но ми се струваше непостижимо. Исках да бъда журналист, да работя в някой от най-големите нюйоркски вестници и да имам заплата, която щеше ми да позволи да я преместя в някое малко, хубаво и топло жилище в Бруклин Хайтс или Ню Рошел. И така почнах с коректури и се учех, докато очите започваха да ме болят. Имаше и други начини — прошепна Мат, — по-бързи начини да спечеля парите, които ми трябваха. Ала това щеше да я убие. И така, получих стипендия, взех я и се измъкнах. Когато се връщах през лятото, беше толкова горещо, че ми беше трудно да повярвам колко студено е през зимата. Направо бях забравил как се живее там през януари. По средата на последната ми година бях спестил достатъчно пари, за да я преместя. Не в къщичка в Бруклин Хейтс, но поне в приличен апартамент. Него лято щях да го направя. Ала тя умря през март.

Лоръл обърна главата си към него, така че устните й докоснаха кожата му.

— Сигурно е била много горда с теб.

— Ако бях избрал друг път в живота си, тя можеше все още да е жива.

— Ако беше избрал друг път — рече бавно Лоръл, като се повдигна на лакът, за да го погледне, — щеше да я убиеш още по-бързо. Сам.

Очите му проблеснаха в мътната лунна светлина.

— И аз си казвах същото, но понякога си мислех, че можех да й дам поне шест месеца удобен, човешки живот. — Той взе косата й в ръка, желаеше да почувства коприната в ръцете си. — Тя обичаше да се смее. Винаги намираше повод да ми се усмихне. Дължа й много, дори и само заради това.

— И аз също. — Лоръл наведе глава и го целуна. — Обичам те, Мат.

— Когато мислех за теб и мен, се чудех как, по дяволите, ще си допаднем. — Той погали шията й. — Толкова много се различавахме, и по произход, и по всичко останало. Дори имаше моменти, когато смятах, че те желая точно заради това.

Тя вдигна глава и Мат се изненада, защото видя усмивка на устните й.

— Голям глупак си.

— Толкова беше красива — прошепна той. Никога няма да забравя снимката ти, която Кърт си държеше на бюрото в нашата стая.

Изненадана, Лоръл се опита да каже нещо, ала замълча. Мат беше казал, че няма да повярва. Сега, когато чувствата я изпълваха до краен предел, тя не искаше да му каже, че не е бил прав. Искаше да му го покаже.

— Представях си те на едно от онези приятни следобедни градински партита с копринена рокля и живописна шапка — продължи той. — Устата ми пресъхваше. Виждах също така, че си с някой, който ти подхожда. Със същия произход,.

— Мразя да се повтарям — започна Лоръл, но Мат не се усмихна. — Мислиш си за Луис.

— Не. — Той я притегли към себе си. Не и тази нощ.

— Тогава ме изслушай. — Смехът и мекотата бяха изчезнали от очите й, когато се отдръпна от него. — Чувствата ми към теб нямат нищо, ама нищо общо с чувствата ми към Луис. Обичам го от дете и, струва ми се, по същия начин. Двамата с Мариън бяха една съществена, важна част от моето детство. Приказна история, в която всяко малко момиченце вярва.

Мат си спомни, че баба й бе казала почти същите думи. Мускулите на ръцете му започнаха да се отпускат.

— Мисля, че те разбирам, Лоръл. Всъщност тревожи ме това, което става днес.

— Днес сърцето ме боли и за него, и за Мариън. Днес бих искала да мога да им помогна, като в същото време знам, че каквото и да направя, може да ги засегне повече, отколкото да им помогне. Ако чувствата ми бяха други, не мислиш ли, че през последните години щях да намеря начин да се върна при него? Чудя се защо — продължи тя преди Мат да успее да каже нещо, — защо, след като очаквах толкова време да се влюбя в някого, трябваше накрая да се влюбя в един идиот.

— Такъв ти бил късметът, предполагам.

— Е добре, ще ти кажа едно нещо, Бейтс. Нямам намерение повече да ти давам обяснения по този въпрос. Значи или ги приемаш, или върви по дяволите.

Той изпусна една дълга въздишка и замълча, сякаш претегляше на ум плюсовете и минусите на току-що поставения му ултиматум. В полуздрачната стая различаваше гнева в очите й и възбуденото повдигане на раменете й. Може и да беше направена от по-деликатен материал от него, ала никой не му подхождаше повече от нея но темперамент.

— Ще се омъжиш ли за мен, Лоръл? — попита простичко Мат.

Чу дъха, който излезе със свистене от устните й, и видя изненадата в очите й. За миг настъпи тишина.

— Доста време ти трябваше, Бейтс — отвърна Лоръл също така просто и се сгуши в прегръдките му.

Лоръл се събуди, когато слънцето вече светеше в лицето й и Мат лекичко хапеше ухото й. Не трябваше да отваря очи, за да се увери, че навън бе прекрасен ден. През нощта беше валял дъжд и беше измил всичкия прах и мръсотия от въздуха, улиците и града. Без да отваря очи, тя се протегна и прозя. Устните на Мат преминаха по брадичката й.

— Харесва ми как се събуждаш — прошепна той. Протегна ръка и погали бедрото й.

— М-м-м колко е часът?

— Сутрин е — отвърна Мат и устните му се върнаха върху нейните.

С друго лениво протягане Лоръл обгърна раменете му с ръце.

— Казвала ли съм ти колко много ми харесва, когато ме целуваш точно така?

— Не. — Той сведе глава и продължи да я целува, докато остана бездиханна под него. — А защо не си ми казвала?

— Защото ако ти кажа, м-м-м, ще знаеш как да спечелиш всеки спор с мен.

Мат се засмя и притисна устни към рамото й.

— Луд съм по теб, Лоръл. Кога ще се оженим?

— Скоро — отговори категорично тя. — Въпреки че в мига, в който кажем на баба, тя ще… — Лоръл отвори очи и те бяха изпълнени с истинска паника. — О, Господи, закуската!

— Точно сега изобщо не ми се яде — промърмори той и продължи да си играе с ухото й.

— Не, ти не разбираш! Колко е часът? Нищичко не разбираш! Като го отстрани от себе си, Лоръл грабна часовника от нощното шкафче. Ако не се размърдаме и не тръгнем веднага, предупреждавам те, че ни грози сериозна опасност!

Мат я сграбчи през кръста и върна обратно в кревата.

— Ако останем тук — започна той, като легна върху нея, — ще изпаднем наистина в сериозна опасност.

— Матю! — Лоръл избегна целувката, като изви глава, но го остави да целува шията й. — Късната неделна закуска в Промес д’амур е свещенодействие!

— Можеш ли да готвиш?

— Какво? О, да, ако си много гладен, може и да изядеш онова, което ще ти сготвя. Мат, престани! — Останала без дъх, тя хвана ръката му.

— Защо не си направим късна закуска тук двамата с теб, някъде по вечерно време?

— Мат! — Лоръл поклати глава, за да я проясни, после хвана ръцете му и ги свали от раменете си. — След като си решил да ставаш член на семейството, ще трябва да свикваш с някои железни правила и традиции. Късната неделна закуска — продължи тя, без да се усмихва, е нещо, с което шега не бива.

— Аз съм иконоборец и съм против всякакви канони.

— Пепел ти на езика — извика Лоръл и едва потисна усмивката, която напираше на устните й. — Баба би ми простила, ако станех екзотична танцьорка. Би ми простила дори ако се оженя за янки, но никога, ама никога няма да ми прости, ако пропусна късната неделна семейна закуска. Дори и да закъснеем малко, няма да ни се размине току-тъй, а ние вече здравата сме закъсали.

Той въздъхна дълбоко.

— Тогава съм съгласен. Само заради мис Оливия — добави и пусна Лоръл.

— Отивам да си взема един душ — заяви тя и се запъти към банята. — Ако побързаме, може и да стигнем преди края.

— Двама заедно ще се изкъпем по-бързо, отколкото поотделно — вметна Мат и тръгна след нея.

— Мат! — Лоръл със смях сложи ръка на гърдите му. — Ако влезем заедно в банята, със сигурност ще закъснеем.

— Аз ще рискувам. — Той я привлече към себе си.

— Мат!

— Забрави ли — прошепна той, като сведе устните си към нейните. — Забрави ли, че знам как да печеля споровете с теб.

— О, по дяволите — въздъхна тя и се разтопи в прегръдките му.

Закъсняха.

— Ти си виновен — промърмори Лоръл, докато Мат направи завоя и подкара по алеята с кедрите.

Той й хвърли една хищна усмивка.

— Заслужаваше си.

— Поне изтрий от лицето си този самодоволен израз — предупреди го тя. — Опитай се да изглеждаш по-смирен и разкаян.

— Може да се извиним с това, че сме спукали гума — предложи Мат.

— Трябваше да сме попаднали във верижна катастрофа най-малко с пет коли, за да ни изслуша — забеляза Лоръл.

— А по нашата кола няма нито една драскотина.

— Не, дори и по теб няма.

— Ето на, типично мислене на янки — промърмори тя, докато къщата се показа пред погледите им. — Добре, може и да не се хване, но ще опитаме. Върни часовника си назад.

— Какво да направя?

— Да върнеш часовника си с петнайсет минути назад.

Лоръл направи същото със своя собствен часовник.

— Хайде!

— Какво ще ти направи толкова? — попита той, докато паркираше колата до тази на Кърт. — Ще те затвори в хамбара ли?

— Представа нямаш — прошепна тя. — О-хо, ето я, идва. Слушай, мисля, че ще е почти невъзможно за теб, ала се опитай поне да изглеждаш невинен.

— А може би ще е по-добре да те оставя тук и да се видим по-късно в града?

— Само се опитай и ще ти счупя ръката — обеща Лоръл, докато излизаше от колата. — Бабо! — затича се тя с лъчезарна усмивка и широко разтворени обятия. Целуна и двете бузи на старата жена, като се престори, че не забелязва укора и хладината в зелените й очи. — Изглеждаш великолепно!

— Закъсня — рече кратко Оливия.

— О, не, само няколко минути. Взех и Мат със себе си — добави бързо Лоръл. При повече късмет само това може би щеше да е достатъчно да омилостиви Оливия.

— Мис Оливия! — Мат пое високомерно протегнатата ръка и я поднесе към устните си. Надявам се, че не преча.

— Закъсняхте — повтори жената, като ги огледа проницателно и двамата.

— Как така сме закъснели? — попита невинно Лоръл и погледна часовника си. Точно единадесет.

— Този номер е по-стар и от мен дори. — Оливия вирна брадичка по същия начин, по който го правеше и внучката й. — Защо закъсняхте? — попита безкомпромисно тя, като очакваше незабавни обяснения и от двамата.

Лоръл навлажни устни. Ако имаше поне още няколко минути, може би щеше да скалъпи някоя лъжа.

— Ами, виж, бабо…

— Вината е моя, мис Оливия — намеси се Мат, за което получи благодарен поглед от Лоръл.

— И какво общо може да има с теб закъснението на моята внучка за неделната семейна закуска? — продължи царствено Оливия.

— Аз я завлякох под душа — отговори бързо той.

— Мат! — извика Лоръл и му отправи ужасен поглед, който прерасна в безмълвно обещание за бързо отмъщение с фатален край. Името му отекна в тишината.

— Аха. Разбирам — кимна Оливия. — Достатъчно извинителна причина — обяви тя, докато устата на Лоръл остана отворена. — Затвори си устата, момиче — посъветва я Оливия, без да я поглежда, и продължи да наблюдава Мат. — Значи си използвал времето пълноценно. Но това е за хубаво. Скоро ще се ожениш за нея, нали?

Не беше въпрос. Мат само се усмихна, докато Лоръл се опита да възрази нещо.

— Много скоро — отговори той на Оливия.

— Тогава добре дошъл в семейството, — усмихна се бабата и му предложи бузата си за целувка, — янки. Тя направи знак на внучката си да ги последва, хвана Мат под ръка и се упъти към терасата на къщата.

Няма равна на себе си, помисли си Лоръл, изпълнена с любов и гордост. Абсолютно никой на света нямаше баба като нейната!

С обичайния си царствен маниер, Оливия властваше над цялата маса. Синът й седеше на срещуположния край, а младото поколение помежду им. Както винаги, тя се беше постарала неделната семейна традиция да е представена достойно, в пълен блясък. Бели ленени покривки, блестящо сребро и кристал, свежи живи цветя в големи вази, запазени още от преди войната.

Разговорът беше спокоен, лек и неангажиращ. Лоръл забеляза, че Сюзан бе съвсем различна от жената, която бе влетяла объркана в редакцията. Пръстите й повече не трепереха. Ако в очите й имаше тъга, тя беше леко поизбледняла. Хвърли на Лоръл поглед, в който се четеше пълно доверие. От това Лоръл се изпълни с още по-голямо чувство за отговорност.

Не сега, помисли си тя и отпи от студеното сухо шампанско. Утре щеше да се върне отново в онази бъркотия. Днес искаше да се наслаждава на магията, на чудото и на безвремието. Кога друг път шестима души щяха да седят така под яркото слънце, осветяващо над стогодишни сребърни прибори? Чуваше се песен на птица и лек ветрец разхлаждаше въздуха. Бяха далеч от скръбта и подозренията. И освен това беше влюбена.

Лоръл погледна Мат и очите й му казаха всичко.

— Това ще бъде твое задължение един ден, Лорилай — забеляза Оливия, като разряза изискано палачинката в чинията си. — Традиции като тази са важно нещо. Повече за децата, отколкото за техните родители. Вие с Мат сте добре дошли да се настаните в западното крило, когато се ожените. Както за постоянно, така и ако пожелаете просто да идвате от време на време. Къщата е достатъчно голяма, така че няма да се блъскаме един в друг.

— Искаш ли още кафе, мамо? — прекъсна я Уилям и й хвърли недвусмислен поглед, с който й изрази отношението си към нейните сватовнически усилия. — Бих желал да говоря с вас — обърна се той към дъщеря си и Мат. Погледът му се плъзна по Сюзан, но за Лоръл беше достатъчно да разбере, че става дума за Ан Трулейн. — В понеделник сутринта, в моя офис.

— Работата е за понеделник — отсече Оливия и отвърна на погледа на сина си достатъчно красноречиво. — Сега аз искам да говоря за сватбата. Няма по-подходящо място от градината за лятна сватба. Може да я направите тук и да използвате и терасата.

— Какво ще кажеш за другата неделя? — попита Мат и посегна към кафето си.

— Мат, не я насърчавай — посъветва го Уилям. — Ще накара Кърт да те даде под съд, ако не изпълниш обещанието си.

— Абсолютно си прав! — извика Оливия през смях и сложи ръка върху ръката на внучката си. — Хванахме го, нали, Лоръл! — Уилям! — обърна се тя към сина си, — който щеше да се задави от смях. — Няма ли да зададеш на това момче всички нетактични въпроси, които един баща трябва да зададе? Бащата трябва да си отваря очите на четири, когато дъщеря му се жени. Особено за янки.

— Истината е — намеси се Лоръл, преди баща й да успее да каже нещо. — Истината е, че Мат се жени за мен заради къщата, а и като прикритие на истинската си цел да се мъкне подир баба.

Усмивката на баща й бе заменена от искрено удивление.

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко — отвърна Лоръл и сложи ягоди в крема си. — Мат е луд по баба.

— Лоръл, би трябвало да ми обясниш — започна отново Уилям през смях, само за да каже нещо, защото нямаше никаква идея как да реагира.

— Татко, тя изобщо не се шегува — намеси се Кърт и погледна внимателно сестра си. Сетне погледна Мат, спомнил си своя съквартирант, неговите въпроси и благоговение пред снимката на сестра му. — И значи ти през цялото това време — не довърши въпроса си той.

— Да — отговори Мат и се усмихна към Лоръл. — През цялото това време.

— Аха! И какво излиза! Значи е била една много умело пазена тайна — довърши бащата. — И то от стара хрътка като мен.

Лоръл протегна ръка и го хвана.

— Обиден ли си?

Уилям стисна пръстите й.

— Ни най-малко. Напротив. Нищо не може да ме зарадва повече. Нищо. Работата е там — отпусна той ръката й с усмивка, — че и през ум не ми е минавало, че вие двамата може да се харесате. Доколкото си спомням, ти все използваше едно и също определение, когато ставаше дума за него.

— Непоносим — довърши Лоръл. — И все още мисля, че е такъв.

— Това добавя пипер във връзката — обяви Оливия и стана от масата, което беше знак, че закуската е приключила. — Сюзан бъди така добра и отиди до моята стая мила. Там има един малък медальон в кутията ми за бижута. Златен, с перли.

В мига, в който момичето излезе, Оливия се обърна към Кърт.

— Защо не вземеш да покажеш на този янки как се правят тези работи, а, Кърт?

Кърт стана смутено и започна да чисти някакви невидими прашинки от сакото си.

— Мамо? — намеси се учудено баща му.

— Какво мамо? Мат се въртя тук като муха без глава цяла година. Очаквам Кърт да грабне това момиче за по-малко от половината.

— Мамо! — сложи ръце върху нея успокоително Уилям.

— Бъди доволна и от една победа.

— Да имаш да вземаш. След като приключа с Къртис — продължи невъзмутимо Оливия, — веднага се захващам с теб.

Синът й прие заканата й с въздишка, преди да се обърне към своя син.

— Докато не ни ожени всички, няма да миряса. Мат, има нещо, за което трябва да говоря с теб.

— Страхливец — промърмори Оливия, докато Уилям отвеждаше Мат встрани.

— Това ли искахте, мис Оливия? — попита Сюзан, като й подаде медальона.

— Да, благодаря ти. — Тя се усмихна на момичето и се обърна към Кърт. — Защо не покажеш на Сюзан градината, синко? Ти я харесваш, нали Сюзан?

— Да. — Сюзан сведе смутено поглед към ръцете си, а после вдигна очи и погледна Кърт. — Много я харесвам.

— Ето, виждаш ли, тя харесва градината. Ами какво чакате, тръгвайте! — И без дори да си поеме дъх, се обърна към Лоръл. — А ние с теб ще обсъдим кого ще поканите на сватбата.

— Бабо, обожавам те! — Лоръл я грабна в прегръдката си и силно я притисна към себе си. — Обожавам те.

Оливия се остави на удоволствието да бъде прегръщана от внучката си, преди да я отдръпне от себе си. И по своя особен проницателен начин я огледа.

— Ти си щастлива.

— Да. — Лоръл със смях тръсна косата си. — Ако ме беше попитала преди месец, не, дори преди седмица, дали не бих се оженила за Матю Бейтс, щях да ти кажа — тя спря, заливайки се в смях. — По-добре да не казвам какво щях да ти отговоря.

— Ала ти от самото начало твърдеше, че не го харесваш. Мисля, че добре изиграх картите си.

Оливия я тупна по гърба.

— Ах, хитруша! Същата си като мен!

— Това е най-големия комплимент, който мога да получа.

Оливия пусна медальона в скута си и хвана ръцете на Лоръл.

— Когато обичаме, когато истински обичаме, с цялото си същество, не се даваме лесно. Твоят дядо — тя изведнъж заприлича на младо момиче, — Господи, колко го обичах! Петнадесет години с него не бяха достатъчни. Когато той умря, толкова тъгувах. Много и силно тъгувах. А животът трябва да се живее. Другите след него бяха — Оливия поклати глава и отново се усмихна, — те бяха за забавление. Обичала съм всеки мъж, с когото съм била, но само един ме имаше цялата. Ти ще го разбереш прошепна старата жена. И твоят янки също.

— Да. — Лоръл почувства как очите й се напълниха със сълзи и се замъглиха. — Обичам те, бабо.

— Вие ще бъдете много щастливи, — Оливия стисна ръката на внучката си. — Нищо по-хубаво не мога да ви пожелая. Това е за теб. — Тя вдигна медальона от скута си и го задържа малко в ръката си, докато се стопли. — Твоят дядо ми го подари, когато се сгодихме. Носих го в деня на сватбата си с него. За мен ще бъде голямо удоволствие да си го сложиш, когато се жениш за Матю.

— О, бабо, толкова е красив! — Лоръл взе златния накит, все още топъл, от ръцете на баба си. Беше украсен с малки перли, които блестяха и сякаш дълбоко във вътрешността си синееха. — Не съм те виждала да го носиш.

— Не съм го носила, откакто той умря. Време е да бъде носен отново, и то от булка.

— Благодаря ти. — Лоръл се наведе и целуна Оливия по бузата, сетне отвори дланта си и погледна медальона. Толкова е красив, помисли си тя и ще изглежда още по-красив върху една бяла рокля. Може би дантелена и…

В този миг някакъв спомен мина през главата й и Лоръл притисна челото си с ръка.

— Лорилай!

— Не, няма ми нищо. — Тя погали ръката на баба си. — Добре съм. Просто си спомних нещо. Трябва да се обадя по телефона.

Скочи и влезе в къщата с медальона в ръка. По памет набра номера на Херитидж Оук. Без да откъсва очи от медальона, който беше в ръката й, замислена за другия, който беше в спомена й, тя едва изчака някой да вдигне телефона.

— Бини? — бързо заговори Лоръл. — Обажда се Лоръл Армънд. Тъй като от другата страна нищо не отговориха, тя продължи. — Моля те, Бини, знам че ми се сърдиш, задето те разпитвах. Разбирам те. Извинявай, най-искрено съжалявам, ако съм те притеснила с нещо.

— Не е моя работа да ви се сърдя, госпожице Лоръл — отвърна тихо Бини. — Ала не е моя работа и да отговарям на въпросите ви.

— Моля те, има нещо, което трябва да знам. Може да бъде страшно важно. Медальонът. Медальонът, който Луис даде на Елиз, преди да се оженят. Тя го носеше на сватбата и мисля, че и след това. Спомням си, че винаги беше с него. Златен медальон с перли върху капачето. Спомняш ли си, Бини? Трябва да си спомняш — продължи Лоръл, въпреки че отсреща мълчаха. — Тя държеше снимката на Луис в него.

— Спомням си го.

Нещо, не възбуда, не страх, започна да се надига в гърдите й. Лоръл би го определила като удовлетворение.

— Тя го носеше винаги, нали? Беше много малък и елегантен. Нещо, което можещ да носиш всеки ден и с всякакви дрехи.

— Да, не го сваляше.

Лоръл преглътна и се опита да запази гласа си спокоен.

— Бини, Елиз страхуваше ли се от блатото? — Знаеше отговора, но не можеше да разчита на детските си спомени. Трябваше да го чуе от някой друг. Беше дошло време за голите факти, без значение дали от тях болеше, или не.

— Мина толкова време оттогава.

— Моля те, Бини. Ти я познаваше, ти си живяла с нея.

— Тя не го обичаше — рече равно Бини. — Знаеше легендите и се страхуваше.

— Ала понякога, понякога ходеше там, нали? — прошепна Лоръл.

— Да, понякога ходеше, но само заедно с господин Луис.

— Да, да, точно така. — Лоръл изпусна дълго сдържания въздух. — Само с господин Луис. Благодаря ти, Бини.

След като остави слушалката, тя дълго гледа медальона в ръцете си. Пусна го в джоба си и тръгна да намери Мат.

Той я видя, докато прекосяваше поляната. Прекъсна разговора с баща й и тръгна да я посрещне. Дори от разстояние долови вълнението в очите й.

— Какво има, Лоръл?

Тя обви с ръце шията му и сложи глава на гърдите му. За миг, само за миг имаше нужда от това. От неговата сила и обещание. Борбата, която се водеше в нея, беше приключила. Не се изненада, че все още обича Луис, или поточно Луис, когото бе познавала.

— Мат, къде е парчето от медальона, който намерихме в блатото?

— В лабораторията на полицейския участък. Трябва да направят разни тестове. — Той я отдръпна от себе си, дотолкова, че да вижда лицето й. — Защо?

Лоръл си пое бавно дъх. Сетне го погледна смело право в очите.

— Ще открият, че е лежал в калта и прахта много, много дълго. Цели десет години.

— Десет години — Мат спря насред дума. — Медальонът е на Елиз.

— Да. Спомних си, че съм го виждала да го носи. Току-що се обадих в Херитидж Оук и говорих с Бини. Носела го е всеки ден.

Тъй като беше много бледа, и понеже много я обичаше, Мат реши да изиграе ролята на адвокат на дявола.

— Добре, ала това все още нищо не доказва. Може да го е загубила по всяко време.

— Наистина, това не е доказателство — съгласи се тя. — Но си мисля, че просто няма начин Елиз да го е загубила. Първо, той е бил много важен за нея. И второ, тя не е ходила много често в блатото. Страхувала се е от него не толкова, колкото Ан, а повече заради легендата. Когато е ходила, е било само с Луис. Бини току-що ми каза.

Виждаше съвсем ясно чувствата, които я вълнуваха. Борбата, която водеше в себе си, беше изписана в очите й. Този път Мат не усети нито ярост, нито ревност. Много нежно взе лицето й в ръцете си.

— Съжалявам, Лоръл.

Тя хвана китките му с пръсти и ги стисна.

— О, Господи, Мат, и аз съжалявам.

— Мисля, че ще трябва да кажем на баща ти, преди да си тръгнем — предложи внимателно той. — Но хайде да не казваме нищо на Сюзан. Все още нямаме нищо конкретно за полицията.

— Добре. — Лоръл погледна към градината, откъдето идеше веселият смях на Сюзан. — Нека все още да не знае. Баща ми вероятно ще употреби достатъчно натиск, за да възобновят разследването за смъртта на Ан и да предизвика разследване за изчезването на Елиз и Чарлз.

— Ние имаме достатъчно факти — добави Мат, като наблюдаваше сменящите се емоции върху лицето й, — за да окажем натиск върху подходящите инстанции.

— О, Мат! Разбираш ли? Ако това, което мисля, е вярно Луис сигурно е ужасно болен. Станалото с Чарлз и Елиз може да е било вследствие на моментно заслепение, в изблик на дива ярост, но през всичките тези години го е разяждало отвътре. И сетне е срещнал Ан. — Тя притисна с пръсти очите си. — Дали някога ще бъде в състояние да раздели емоциите от действителността? Той се нуждае от помощ, Мат. Представяш ли си в какъв ад е живял през всичките тези години?

— Ще получи помощ. — Мат я хвана за раменете, а Лоръл отпусна ръце и го погледна. — Първо трябва да го докажем. Мисля, че ако се съсредоточим върху първото, — не искаше да произнесе думата убийство — върху изчезването на Елиз и Чарлз — продължи той, то ще ни заведе при Ан. Сигурно няма да ти бъде лесно.

— Не — съгласи се тя. Не ми е лесно, ала е необходимо. Като го гледаше право в очите, Лоръл си помисли, че просто вижда идеята, която се оформя в главата му. — За какво мислиш?

— Да натиснем, да окажем натиск по подходящ начин — промърмори Мат.

После върна вниманието си върху нея.

— Луис сигурно е стигнал до ръба и е готов на всичко. Той те предупреди три пъти. Как мислиш, каква ще бъде реакцията му, ако види това парче от медальона?

— Мисля — ръката й машинално напипа другия медальон в джоба. — Мисля, че ще бъде разбит.

— И аз така мисля. — Той я прегърна с ръка през раменете. — Ще трябва да отидем още веднъж до Херитидж Оук. Утре.

Върху масичката се търкаляха бележки, опаковки от храна и чаши. Дрехите, неговите и нейните, бяха пръснати по пода. Лоръл затвори вратата зад тях и стисна ключа в ръката си.

— Боже мили! Погледни колко си разхвърлян, Мат!

— Аз? Това, ако не ме лъже паметта, е твоят апартамент. Освен това — той побутна с крак ризата си и седна. — Ти беше тази, която снощи ме събори на пода, за да се насладиш на тялото ми. И — продължи Мат, без да обръща внимание на изръмжаването й, — пак ти ме измъкна тази сутрин оттук все едно, че сградата гореше.

Той я разсейваше и тя го разсейваше от това, което всъщност се въртеше непрекъснато в мислите и на двамата, а именно Луис Трулейн и какво да правят с него.

— Добре, след като вече се насладих на тялото ти и на късната неделна закуска, сега можеш да ми помогнеш да оправим тази бъркотия тук.

— Имам по-добро предложение. — Мат се изправи и я прегърна. — Да направим бъркотията още по-голяма.

— Матю! — извика Лоръл, но викът й бе задушен от устните му. Пръстите му бързо дръпнаха ципа на роклята й. — Престани! — Тя се засмя и започна да се бори с него. — Ти си луд! Напълно луд! Нима само за това мислиш?

— Е, понякога мисля и за ядене — призна си той, след което захапа леко със зъби шията й.

— Мат! Но това е смешно! — Въпреки съпротивата си, Лоръл усещаше как кръвта й кипва. — Минали са само няколко часа, откакто… О!

— Пак съм гладен — промърмори той през целувката.

Господи, този мъж караше главата й да се върти. С рокля, смъкната до кръста, Лоръл се опита да се отдръпне.

— Престани! Имаме да говорим за толкова неща и…

— М-м-м-м, ама че опърничава жена! — Мат отново я придърпа към себе си. — Това още повече ме привлича и кара похотливите ми клетчици да кипнат.

— Кое да кипне? — попита тя, като се заливаше от смях.

— Ето това! — Преди да осъзнае какво бе намислил, Лоръл се озова преметната през рамото му.

— Бейтс! Ти да не си откачил?

— Да. — Той издърпа роклята й, докато я носеше към леглото. Постави я леко върху него и остави обувките й да паднат на пода. — Ала за това съм виновен не аз, а похотливите ми клетки.

— Ще ти кажа аз какво мисля за похотливите ти клетки — закани се тя, но вече лежеше под него и бе готова на всичко.

И Мат отново я върна там, където вече бяха били. В горещото, прекрасно безвремие, изпълнено с удоволствие, сладост и малко тъга.

Никакви мисли. Никакви думи. Нищо в главата. Можеше само да чувства, да чувства и да чувства отново. Тялото й бе полудяло. Искаше да бъде докосвано, галено, целувано.

В гърдите й избухна огън. О, Господи! Чувстваше се така свободна, така прекрасно лека и безтегловна, струваше й се, че е в състояние да полети. И Лоръл получаваше удоволствие от ръцете му, от устните му, от езика му, който чувстваше до своя, от плътта му, която тръпнеше под пръстите й.

Горещо, изпепеляващо преживяване. Мисълта и осъзнаването, че животът и ще бъде изпълнен с моменти като този, я накараха да се разсмее на глас.

Сякаш се вдигаше и спускаше с едно безкрайно увеселително влакче на чувствени наслади. Въздухът пълнеше дробовете й до краен предел, а сърцето й биеше оглушително в ушите.

Когато отново възстанови дишането си, когато отново можеше да разсъждава, без съзнанието й да бе заето само от една дума, тя прокара нежно ръка по гърдите му. Той лежеше по гръб и вероятно, помисли си Лоръл, беше толкова развълнуван, колкото нея.

Тя обърна глава върху рамото му.

— Правиш го повече заради мен, нали? — Мат се разсмя.

— О, без съмнение, аз съм добрият самарянин. Нямаш представа на каква жертвоготовност съм способен, само и само да помагам на изпадналите в нужда.

— Матю! — Лоръл се намести така, че легна върху му и го загледа в очите. — Знаеше, че съм напрегната. Знаеше, че не искам да мисля за това, какво ще стане. Защото съм страхливка.

— Не. — Той отмести косата от лицето й. — Не си страхливка. Ти си човешко същество. И имаше нужда от известно отпускане. Да прогониш мислите, да затвориш очи и да се отпуснеш. Аз също. — Мат се усмихна с лека самоирония. — А не зная по-добър начин за отпускане от този. Действа по-ефикасно от аспирина.

Тя също направи опит да се засмее.

— Ще трябва винаги да си ми подръка, когато ме заболи глава. — Сведе устни и го целуна по брадичката, сетне отново вдигна глава. — Мисля, че ще мога да се справя. Мога.

Може би, помисли си той. А може би не. Но щеше да я подложи на първата проверка.

— Добре. Искам да отида до лабораторията и да взема медальона, независимо дали са направили пробите, или не. Ще се чувствам по-сигурен, ако е в мен.

Лоръл кимна.

— А на сутринта ще отидем да се видим с Луис.

Аз ще отида, поправи я на ум Мат, ала кимна в знак на съгласие. Това щеше да го свърши сам, когато му дойдеше времето.

— Ако не си признае, ще повикаме полиция.

— Съгласна съм — отговори простичко тя. Сърцето й биеше спокойно.

Той седна, като се чудеше къде ли бе захвърлил дрехите си.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. — Лоръл въздъхна дълбоко. Какво беше казала баба й? Това е животът и човек трябва да го живее. — Ще ти кажа какво смятам да направя за теб, Бейтс, и повярвай ми, ти ще бъдеш първият мъж, за когото ще го направя.

Той стана и обу панталоните си. Усмивката му се разшири.

— Сериозно? И какво е то?

— Мисля да ти сготвя вечеря.

— Лоръл! Аз съм зашеметен!

— Предполагам, че ще бъдеш два пъти повече, след като я изядеш — промърмори тя.

— Можем да вечеряме навън — предложи нерешително Мат.

— Не бъди страхливец — отвърна укорително Лоръл, докато премисляше какво има в хладилника, което би могла да използва за готвене. — Най-добре купи бутилка вино. — Тя наведе глава и закопча останалите копчета на ризата му. — И пакетче сода бикарбонат добави, като се смееше.

— Бикарбонат ли! — повтори Мат. — Не ми вдъхва много доверие.

— Така е, ала може да ни потрябва. Нека да бъдем предвидливи.

— Няма да се бавя.

— Вземи ключовете ми, в случай че съм в кухнята и не те чуя. — И Лоръл обви врата му с ръце. — Опитай се да контролираш похотливите си клетчици, докато си навън.

Той я целуна, после я тупна приятелски по дупето.

— Един час — обеща Мат и затвори вратата.

Един час, помисли си тя и сложи ръце под главата си, докато гледаше в тавана. Достатъчно време да направи наистина героичен опит да сготви нещо.

Не й отне много време, за да подреди апартамента, както и да осъзнае колко лесно Мат се бе измъкнал от задължението да й помогне. Но реши, че да яде онова, което щеше да му сготви, щеше бъде достатъчно голямо наказание за него. Лоръл отвори хладилника.

Малко сок, малко мляко, кило масло. Хм, един килограм масло, усмихна се тя. Как се бе случило това? Имаше и зеленчуци за салата. Освен това беше сигурна, че някъде из къщата имаше готварска книга. Щеше да й трябва и тенджера.

Петнадесет минути по-късно Лоръл бе затънала до лакти в продуктите за ястието с риба тон и макарони, което бе избрала от готварската книга. Пишеше, че е елементарно. Ала този, който бе писал готварската книга, не познаваше Лоръл. Тя продължи да чете рецептата, когато телефонът иззвъня.

Сигурно е Мат, помисли си Лоръл, избърса ръце и се запъти към него. Вероятно иска да ме пита дали не бих предпочела да вземе китайска храна от някой ресторант пътьом. Няма да ми се измъкнеш така лесно, Бейтс, подсмихна се тя. Обещавам ти.

— Ало?

— О, Лоръл, слава Богу, че си в къщи.

По гръбнака й премина тръпка на напрежение.

— Мариън! Какво има?

— Лоръл, не знам какво да правя. Не знам на кого да се обадя. Луис.

— Какво се е случило с Луис? Ранен ли е? — попита бързо Лоръл.

— Не. Не знам — гласът прекъсна и Мариън започна да хлипа.

— Успокой се и ми разкажи какво е станало! — Чу дишането й в слушалката.

— Никога досега не съм го виждала такъв. Толкова зле. Цял ден не говори с никого, но това се е случвало и преди. О, Господи, Лоръл — извика Мариън, — положението му се влоши след Ан! Лоръл, — подзе изведнъж делово тя — нуждая се от помощ.

— Аз ще ти помогна — отвърна спокойно Лоръл. — Разкажи ми какво е станало!

— Само преди няколко минути — Лоръл долови, че Мариън постепенно започва да се успокоява. — Лукс изпадна в ярост. Сякаш не виждаше и не чуваше нищо. Говореше за Елиз, после започна да говори за Ан. Не знам, ала мисля, че ги смесва в съзнанието си.

Лоръл стисна устни. Трябва да бъда спокойна, каза си тя.

— Къде е сега?

— Заключи се в стаята си. Беснее вътре, чувам го, че троши мебели. Не ме пуска да вляза!

— Мариън, повикай лекар.

— О, мила, нима мислиш, че не съм опитвала преди? Той не иска да види никой, не пуска никой и изглежда като луд. Моля те, ела. Винаги си била наша приятелка. Луис беше толкова близък с теб преди. Преди всичко това да се случи. Може би ще можеш да го успокоиш и тогава, само ако мога да разбера какво да правя той ще получи помощ — довърши тя почти шепнешком. — Моля те, Лоръл, не мога да го показвам на непознати хора в това състояние. Вече не знам на кого да вярвам.

— Добре, Мариън. — Тя си представи Луис, заключен в стаята си, на ръба на лудостта. — Ще дойда колкото мога по-бързо.

— Лоръл, като приятелка, нали, не като репортер, моля те.

— Като приятелка. — След като остави слушалката, Лоръл притисна с ръце очите си.

Мат премести чантата, която носеше в другата си ръка, и пъхна ключа в ключалката.

— Взех и бяло, и червено — извика той. — Ти не каза какво предпочиташ.

Един поглед в стаята му показа, че тя се бе справила с подреждането. Усмихна се и извика:

— Не подушвам нищо? Какво става? Ще ядем ли?

Влезе в кухнята и повдигна учудено вежди. Това, което бе правила, заемаше всеки сантиметър от масата. Затова остави бутилките в мивката, единственото свободно място, и поклати глава. Нима това бе жената, чиито бележки винаги бяха в пълен ред? Чието бюро винаги бе спретнато и чисто в края на работния ден? Мат пъхна ръка в купата и вдигна студените, слепили се макарони.

— О, Лоръл — въздъхна той и ги пусна обратно. — Има едно малко ресторантче на Чанъл Стрийт, където готвят страхотни морски деликатеси. Защо не… — спря на вратата на спалнята.

— Лоръл? — повтори учуден и съвсем осезателно усети първата вълна на паника. Обърна се и отвори вратата на банята. Вътре беше празно. Почувства как в него се промъква страх. Сигурно е излязла за нещо. За някой продукт, който й е липсвал, според рецептата. Сигурно му е оставила бележка.

Мат се върна обратно в холчето и намери бележката до телефона. Но когато я прочете, не изпита облекчение, а напротив, още повече страх.

— По дяволите! — извика той, скъса бележката и тръгна към вратата.

Когато зави по алеята към Херитидж Оук, сенките се удължаваха и припадаше здрач. Въздухът все още беше горещ и неподвижен. Тук-там се чуваха птици, които сякаш опипваха тишината с гласовете си и после отново млъкваха. Спря колата в края на алеята и видя Мариън, която изскочи от къщата и затича към нея.

Косата й бе разпусната, лицето й беше бледо и със следи от сълзи. През главата й мина мисълта, че никога не бе виждала Мариън толкова разстроена.

— Господи, Лоръл! — Тя я сграбчи така, сякаш от това зависеше живота й. — Не можах да го спра! Не можах да го спра!

Лоръл уплашено вдигна глава и потърси с очи прозореца на Луис. Представяше си ужасяващата гледка, че е скочил оттам и се е самоубил.

— От какво не можа да го спреш? Мариън, къде е той?

— В блатото. Отиде в блатото. — Тя покри с ръце лицето си и се разплака. — Мисля, че е загубил разсъдъка си. Нещата, които наговори те ме плашат.

Е, слава Богу, не е мъртъв, каза си Лоръл. Поне не е мъртъв. Трябва да я успокоя.

— Какво каза?

Мариън свали ръце. Очите й бяха широко отворени и като обезумели от страх.

— Каза — започна тя шепнешком, — че отива да намери Елиз.

— Елиз ли? — повтори също шепнешком Лоръл, като се помъчи да не се поддаде на ужаса, който се надигна в нея.

— Трябва да направим нещо — сграбчи ръката й Мариън. — Лоръл, ние трябва да направим нещо. Да отидем след него! Да го намерим.

— Как ще го намерим там? По-добре да извикаме полиция.

— Не! Не полиция! Това е Луис. Аз ще го намеря. Познавам блатото толкова добре, колкото и той го познава. Няма нужда да идваш с мен. Искам прекалено много от теб.

Лоръл прекара ръце през косата си, докато Мариън тръгна през ливадата. Той, Луис, я беше качил на първото й пони, спомни си неочаквано тя. Играеше търпеливо с нея на шах, слушаше детинските й истории. Каквото и да бе сторил, как можеше да не му помогне?

— Мариън, почакай. Идвам с теб.

Мариън спря и й протегна ръка.

Те тръгнаха бързо към блатото. Когато стигнаха началото му, инстинктивно чувство на отвращение и страх я спря, ала Лоръл се насили да ги потисне. Това беше просто най-обикновено място, като всички други места под небето. Нали и Мат казваше същото? Нямаше нищо страшно. И Луис беше вътре.

Сега сенките бяха още по-дълги и лежаха на пътеката. Дневната светлина изтъняваше. Имаха не повече от час, помисли си Лоръл, преди да се стъмни съвсем. Дотогава трябваше да го намерят. И тя смело пристъпи напред.

— Мисля, че е отишъл към реката, където намериха Ан.

Колко знаеше или подозираше Мариън, помисли си Лоръл. Този момент едва ли бе най-подходящ да й задава въпроси.

— Добре ли си? — попита тя, като огледа пастелната рокля и елегантните й обувки. Няма да ти е лесно да вървиш с тези обувки.

— Няма значение. Той ми е брат — отвърна Мариън.

— Ще се оправи — опита се да я окуражи Лоръл.

— Знам — усмихна се Мариън.

Вървяха бавно, първо една до друга, после, когато пътеката се стесни, Лоръл мина напред. Мястото беше като живо пълно с шум от птици, жужене на насекоми, шепот на листа. Видя тръстиките да се издигат грациозно пред тях и осъзна, че бяха стигнали реката.

— Може би трябва да го повикаме. Да ни чуе, че сме тук предложи Лоръл. Да не го уплашим.

— Няма да ни чуе.

— Не и ако е минал по друг път, но ако с някъде тук, то — тя се обърна и стреснато млъкна.

Мариън държеше в ръцете си стара пушка. Слънцето блестеше но никелираните й повърхности. За миг погледите им се срещнаха и Лоръл усети, че не може да мисли. После огледа лицето на Мариън. Въпреки зачервените очи и следите от сълзи, то беше спокойно и очите й не трепваха. Имаше нещо в тях, което не би могла да определи точно като заплаха.

— Мариън? — произнесе достатъчно спокойно Лоръл. — Какво правиш?

— Това, което трябва да направя — отвърна тихо Мариън.

Пушката за Луис ли бе предназначена, запита се трескаво Лоръл. Ако беше за него, защо я бе насочила към нея? Не можеше да погледне към оръжието, все още не. Защото не можеше да откъсне очи от очите на Мариън.

— Къде е Луис, Мариън? Знаеш ли?

— Разбира се. Работи в кабинета си. Цял следобед е там.

— Цял следобед? — повтори Лоръл и се опита да прогони страха, който се надигна в нея и искаше да погуби и малкото останало й самообладание. — Тогава защо ми се обади?

— Трябваше — усмихна се Мариън. — След като говорих с теб тази сутрин за медальона на Елиз, разбрах, че работата е отишла твърде далеч. Ти беше отишла твърде далеч.

— Говорила си с мен? Аз говорих с Бини — тя спря. Ти ли беше?

— Изненадана съм, че си забравила, че Бини прекарва неделите при сестра си. Много ме улесни, Лоръл. Ти очакваше Бини, ала бях аз. — Усмивката изчезна от устните й. Веждите й се събраха, както когато се чудеше за нещо. — Много съм разочарована от теб. Предупредих те да стоиш настрана. Можеш ли да си представиш какви пакости би причинила, ако наистина беше Бини? Да разпитваш прислугата за семейни въпроси! — Тя произнесе презрително последните думи и яростта замъгли погледа й. — Мислех те за по-добре възпитана.

Възпитана, помисли си смаяна Лоръл. Луда ли беше? О, Господи, премина през съзнанието й, разбира се, че беше луда.

— Мариън, какво смяташ да правиш?

— Ти трябва да бъдеш наказана — отвърна спокойно Мариън. — Като всички останали.

Мат спря рязко колата си до тази на Лоръл. През целия път не спря да проклина. Ругаенето му помагаше да се пребори със страха. Само да й причини нещо, само да я нарани стисна юмруци и излезе от колата.

— Трулейн! — извика той, почти скован от страх, и заблъска по вратата. Когато тя се отвори след няколко секунди, Мат сграбчи Луис и го разтърси.

— Къде е Лоръл?

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Луис стоеше пред него, а очите му бяха пълни с гняв.

— Какво си направил с Лоръл? — извика Мат.

— Нищо не съм й направил. Не съм я виждал дори. — Погледна надолу към ръцете на Мат, които го държаха за ризата. — Махни ръцете си, Бейтс.

Той иска да се бием, помисли си Мат. Този мъж срещу него искаше да освободи напрежението си чрез най-естествена физическа реакция юмруци срещу юмруци. Мат го видя изписано съвсем красноречиво в очите му.

— Ще направим няколко рунда, Трулейн — обеща намръщено той. — Няма нещо друго, което да обичам повече, но след като ми кажеш какво си направил с Лоръл.

Луис почувства как нещо се надига в него. Едно чувство, което нямаше нищо общо със скръбта и което не бе изпитвал отдавна. Ярост. И тази ярост сякаш го пречистваше.

— Казах ти, че не съм я виждал. Тя не е тук.

— Колата й е вън посочи с ръка Мат през отворената врата.

Луис проследи погледа му и се намръщи. Част от яростта му сякаш поутихна и я смени изненада.

— Сигурно е дошла да види Мариън.

— Не, Мариън я повикала по телефона. — Мат го притисна към стената. — Казала й, че си полудял и си се заключил в стаята си. Искала е помощ.

— Ти луд ли си? — отблъсна го Луис и те застанаха един срещу друг. Двама високи мъже, готови за бой. Двама мъже, изпълнени с ярост и кипнала кръв.

— Мариън няма да извика Лоръл, ако се заключа в стаята си. А аз цял следобед работих.

Мат стоеше, дишаше тежко и бързо съобразяваше. Ако удареше Трулейн само веднъж, просто нямаше да може да спре. Не, не биваше да го прави, преди да намери Лоръл. А след това…

— Тя ми е оставила бележка, че идва тук, след като сестра ти я повикала по телефона да дойде, защото ти не си бил добре.

— Не знам за какво говориш.

— Колата й е отвън, пред къщата ти! — процеди през зъби Мат. — А ти си тук!

Луис му се усмихна ледено.

— Може би искаш да претърсиш къщата!

— Точно това ще направя — отвърна Мат. — И докато го правя — той бръкна в джоба си и извади медальона. — Защо не погледнеш това нещо и не помислиш какво можеш да ми кажеш за него?

Мат отвори ръката си и показа парченцето от медальона. Луис го хвана за ръката и я стисна.

— Елиз. Къде си го намерил? — Очите му пронизваха Мат. — Къде, по дяволите, си го намерил?

— В блатото. — Мат затвори дланта си и скри в нея медальона. — Лоръл го разпозна, а тази сутрин говори с икономката ви по телефона и тя потвърди.

— С Бини? — Луис не сваляше очи от ръката на Мат. — Не може. Бини днес не е тук. Не може да е говорила с нея. В блатото? Ти каза в блатото? — Луис вдигна глава. Лицето му беше бяло. — Елиз никога не ходеше там без мен. Винаги носеше медальона, винаги. Носеше го и в деня, в който отидох в Ню Йорк, деня преди — той тръсна глава, а лицето му възвърна цвета си. — Какво, по дяволите, се опитваш да намекваш?

Мат направи една крачка. Нов, още по-голям страх пропълзя в сърцето му.

— Лоръл ми каза, че звъняла тук около обяд и говорили с вашата икономка.

— Аз пък ти казвам, че Бини не е тук. Няма я и няма да я има цял ден! Тя е при сестра си. Всички слуги са свободни в неделя. Тук сме само аз и Мариън.

— Само Мариън — промърмори Мат. Мариън беше позвънила. Мариън ги бе насочила към Брюстър. Мариън, спомни си Мат, им беше казала, че Ан е споделила със сестра си, че Брюстър я изнервя. Как би могла да знае, ако не беше чела писмата!

— Къде е тя? — попита рязко Мат и влезе в къщата. — Къде е сестра ти?

— Почакай само секунда — сграбчи го за рамото Луис. — Кажи ми къде го намери? Къде намери медальона?

— В блатото! — извика разярен Мат. — По дяволите, не разбираш ли, че Мариън с завела Лоръл в блатото! — Лицето му побеля. — В блатото — повтори той. — Завела я е в блатото, като другите.

— Какви други? — Луис скочи отгоре му. — Какви други?

— Твоята сестра е убийцата — извика Мат. — Убила е три пъти и сега иска да убие Лоръл.

— Ти си луд!

— Не съм луд! — Мат отвори ръката си и в средата на дланта му лежеше медальона. — Бяхме в блатото една нощ с Лоръл и някой я нападна. Същият, който й е изпратил мъртвата змия в кутията и заплаши Лоръл вчера по телефона. Един и същи човек — повтори той, — същият, който й се е обадил преди малко. Лоръл е дошла тук заради теб. — Той погледна Луис — Ще ми помогнеш ли?

Луис погледна медальона в ръката на Мат и дишането му се ускори.

— Да. Почакай ме тук.

Той се обърна, прекоси стаята и се върна след секунда с малък пистолет. Лицето му беше пребледняло. Мълчаливо подаде оръжието на Мат.

— Тя е взела пушката. — Очите им се срещнаха. — Една стара пушка, която държим във витрина.

Без паника! Не се опитвай да бягаш, повтаряше си Лоръл, докато гледаше Мариън, без да мигне. Колко спокойна изглежда мина й през ума, сякаш преди няколко минути ми е предложила чай и кейк. От колко ли време е луда? Лоръл преглътна бавно, като внимаваше да не направи никакво движение. Говори, рече си тя. Накарай я да говори. Тя иска да говори.

— Наказание, значи — повтори Лоръл думите на Мариън. — Ти си наказала другите, така ли?

— Трябваше да го направя.

— Защо?

— Винаги си била умно дете, Лоръл, ала не достатъчно — усмихна се отново Мариън като стара приятелка. — Колко лесно привлякох вниманието ти върху Брюстър, само като ти казах истината. Ан никога нямаше да напусне Луис. Тя го обожаваше.

— Тогава защо си я наказала?

— Тя не трябваше да се връща — отвърна Мариън и въздъхна. — Тя не трябваше никога да се връща тук.

— Да се връща ли? — повтори Лоръл, като хвърли бегъл поглед над главата на Мариън. Ако успееше да я разсее само за няколко секунди, дали щеше да може да се шмугне в храстите?

— Не трябваше да ме прави на глупачка — усмихна се Мариън. — Направи всички други, особено Луис, но аз знаех. Разбира се, правех се, че не знам. Много съм добра в преструвките. Ан се страхуваше от блатото — рече неочаквано Мариън. — Знаех защо. Как не! Беше умряла там преди, трябваше да умре отново. Пак там, като първия път.

Лоръл я загледа с ужас, защото разбра какво ставаше в главата на Мариън. За нея Елиз и Ан бяха едно и също лице и тя непрекъснато ги бъркаше.

Накарай я да говори! Нека да говори, каза си тя, докато вятърът започна да подухва в тръстиките.

— Защо уби Елиз първия път?

— Тя нямаше право! — извика ядосано Мариън. — Тя нямаше право на къщата! Къщата беше моя и винаги е била моя. Луис щеше да я завещае на нея. Представи си само, на нея! Тя нямаше капка Трулейнова кръв във вените си, не беше една от нас! Аз съм най-голямата. По право къщата принадлежеше на мен. Ала баща ми я остави на Луис.

Гърдите й се повдигаха и спускаха развълнувано, но пушката беше стабилна и не помръдваше в ръцете и.

— Винаги е била моя. Аз я обичах. Обичам всичко това. — Очите й обхванаха блатото и някак си омекнаха. — Това е единственото нещо, което някога съм обичала.

— Но защо си убила Елиз! — прекъсна я Лоръл. Къщата значи, помисли си тя. Нима някой убиваше заради една къща, заради малко земя и пръст? Да, хората го правеха от край време. От прастари времена, още когато са живели в пещерите. — Защо не си убила Луис? Тогава ти щеше да бъдеш наследницата.

— Лоръл! — Гласът на Мариън бе тих и покровителствен. — Луис ми е брат.

— Но Чарлз също ти беше брат — подзе Лоръл.

— Не исках да нараня Чарлз. — От очите й покапаха сълзи и се затъркаляха по лицето. — Аз го обичах. Ала той ни видя, опита се да ми попречи. — Една сълза капна на земята.

— Нямах друг избор. Елиз и аз излязохме на разходка. Тя се чувстваше самотна без Луис. Когато мислех, че бяхме достатъчно далеч от къщата, извадих пушката. Тази пушка — рече Мариън и вдигна оръжието по-високо. — Можеш ли да я познаеш?

Разбира се, че я позна. Беше я виждала стотици пъти във витрината в библиотеката. Същата пушка, с която друг един Трулейн беше убил жена си в блатото. Също за наказание.

— Да.

— Знаех, че трябва да я използвам. — Мариън прокара пръст по дулото. — Тя сякаш ме чакаше. Сякаш някой ми каза, че е правилно да накажа Елиз с тази пушка. Разбираш ли?

— Опитвам се.

— Бедната Лоръл — промърмори Мариън. — Винаги така внимателна, така добра. Когато ти се обадих днес, бях абсолютно сигурна, че ще дойдеш.

Лоръл почувства, че краката й омекват.

— Говореше за Чарлз.

— А, да. Той ни видя. Видял, че водя Елиз към блатото с пушка в ръка. Или поне така мисля, нямах време да го попитам. Толкова бързо стана всичко. Бяхме тук, когато ни изненада. Точно тук, на това място.

Тя се огледа, сякаш очакваше, че не са сами. Лоръл направи една съвсем малка и незабележима крачка вдясно.

— Не прави това — прошепна Мариън и вдигна пушката. — Елиз полудя, особено когато се скъса медальонът й. Трябваше да бъда по-внимателна. Трябваше да я застрелям. След това Чарлз скочи върху мен, собственият ми брат! Пушката сигурно е стреляла сама. И той беше мъртъв.

Сълзите й бяха изсъхнали, а очите съвсем ясни.

— Първо не знаех какво да правя, но после изведнъж ми дойде просветление. Щях да ги представя за любовници. Също като онези, другите двама, които са умрели тук преди толкова много години. Ала тези щяха да оставят бележка. Този път Елиз щеше да каже на Луис, че го напуска заради Чарлз — продължи Мариън. — Това беше по-добро решение, не мислиш ли? Завлякох ги до плуващите пясъци и ги хвърлих там.

— О, Господи! — Лоръл затвори очи, но Мариън не забеляза.

— Събрах някои от дрехите им. В къщата нямаше никой, защото беше неделя и прислугата имаше свободен ден. Боите на Чарлз също. Почти бях забравила за тях. Разбира се, той никога нямаше да напусне къщата без боите си. Те също отидоха в подвижните пясъци. Това е всичко. Беше много просто. Луис беше съкрушен. Той страдаше. — Очите й се замъглиха за миг, като от болка или страдание. — Знаех, че обвинява себе си, ала почти успях да го убедя, че е било за добро. Къщата отново беше моя, той бе изцяло погълнат от работата си. Но понякога — прошепна тя, — понякога ги чувах. Тук, нощем.

Лоръл едва преглътна металния вкус на ужаса, който стягаше глътката й.

— Кого, Чарлз и Елиз ли?

— Чувах ги. Те ме събуждаха и аз трябваше да изляза и да ги потърся. Никога не ги видях — Мариън отново се огледа, сякаш всеки момент очакваше някои да се появи. — Ала ги чувах.

Това съвсем я е побъркало, помисли си Лоръл. Горката! Как никой не е забелязал, как никой не се е усъмнил? Спомняше си Мариън в ролята на благотворителна дама само преди няколко месеца. Изящна, елегантна, с букетче виолетки, забодено на ревера. Погледна отново към пушката.

— И после тя се върна — подзе неочаквано Мариън. — Каза, че името й е Ан и че Луис й вярва. Знаех си. Погледна ме с огромните си сини очи и видях как ми се присмива. Но я накарах да си мисли, че е успяла да ме заблуди.

— И я доведе отново тук.

— Този път трябваше да бъда по-внимателна. Луис почти не я изпускаше от очи. А тя никога, никога не доближи дори на няколко крачки до блатото. Онази нощ той остана до късно. Чух я, че е в библиотеката с него. Каза й, че сигурно ще поработи още няколко часа. Да си ляга без него. Разбрах, че моментът е настъпил. Отидох в нейната стая, сложих възглавницата на лицето й. О, трябваше да внимавам, можеше да я задуша още там. Исках да изглежда като нещастен случай. Тя беше много мъничка и не беше никак силна. Трябваха ми само няколко минути, за да изпадне в безсъзнание. После я донесох тук.

Мариън се усмихна при спомена.

— Бях взела пушката, ала Ан не знаеше, че нямам намерение да я използвам. Когато дойде на себе, беше ужасена. Елиз знаеше, че трябва да умре. Започна да ми се моли да я пусна, но аз я накарах да стане. Знаех, че ще е най-добре, ако се удави в реката. Когато започна да тича, я оставих. Щеше да ми бъде по-лесно, ако бе изтощена. Сетне чух, че извика. Беше змия, малка. Беше налетяла право в гнездото й. Разбираш ли, така е трябвало да стане. Така беше правилно. Единственото, което трябваше да направя, бе да изчакам отровата да подейства. И затова прекарах нощта, цялата нощ в това влажно, отвратително блато. Изчаках, докато престане да мърда, точно тук. Сетне се върнах в къщи. — Тя се усмихна, ала очите й бяха празни. — Повече няма да се върне.

— Не — съгласи се бързо Лоръл. — Тя повече няма да се върне.

— Винаги съм те обичала, Лоръл. Ако ме беше послушала, това нямаше да се случи.

Лоръл навлажни устните си и се помоли гласът й да не издаде страха, който я сковаваше.

— Ако ме застреляш, ще те заведат много далеч от Херитидж Оук.

— Не! — Ръцете й стиснаха здраво пушката, после се отпуснаха. — Аз няма да те застрелям. Ако го направя, трябва да хвърля вината върху Луис. Ще изглежда така, сякаш ти си си виновна за всичко.

Беше й толкова трудно да диша. Толкова трудно да позволи на въздуха да влиза и излиза от дробовете й. Ако се опиташе да се съсредоточи върху това, може би щеше да успее да задуши напиращия в гърлото й вик.

— Аз нямам намерение да отида сама до реката, нито пък в подвижните пясъци.

— Знам — съгласи се Мариън. — Ти не си като другите и не се плашиш толкова лесно. Но има едно нещо, — като продължи да я държи под прицел, Мариън пристъпи към дивите тръстики. — Дошла си да си пъхаш носа тук, да слухтиш, да душиш, не мирясваш. И ти се е случило нещастие. Също като на Елиз-Ан. — Тя измъкна от тръстиките плетена кошница с капак. — Тази тук — рече тихо Мариън, — не е мъртва.

Лоръл разбра и страхът скова мисълта й. С бързо движение Мариън отвори капака на кошницата. Замръзнала от ужас, Лоръл почувства абсолютна празнота в главата си и буца лед в стомаха и, когато видя змията да се измъква. Сетне още една.

— Исках да съм сигурна — промърмори Мариън. Остави пушката и хвана пръчката с две ръце. Погледна към Лоръл и се усмихна. — Ти и без това се страхуваш много от змии, нали? Доколкото си спомням, направо припадаше от страх дори при вида на най-обикновена неотровна змия. — Тя насочи пръчката към змиите, които изсъскаха и изправиха глави. — Тези не са безопасни.

Искаше да се затича, да вика, да крещи. Ала гласът й беше скован от ужас, а краката неспособни да направят и най-малкото движение. Кожата й беше мокра от страх.

— Няма значение дали се движиш или не — не спираше Мариън. — Те са сърдити. Мога да ги разсърдя още повече. — Тя отново смушка змиите, като ги побутваше към Лоръл. Едната се уви около пръчката и Мариън се разсмя.

Точно този смях чу Мат. И целият настръхна от ужас. Когато ги видя, змиите бяха на по-малко от крачка от Лоръл, а Мариън продължаваше да ги подбутва. Той хвана пистолета с две ръце, изрече една молитва и стреля.

— Н-е-е-е-е-е! — Викът на Мариън беше дълъг и див, когато тялото на едната змия трепна, изви се и замря. Тя се завъртя, обърна се и скочи, без дори да усети змийските зъби, които се забиха в глезена й, преди Мат да натисне спусъка за втори път. След което побягна през тръстиките като животно, преследвано от ловци.

— Лоръл! — Мат я обгърна с ръце и я притисна към себе си. — Добре ли си! — Объркан, но облекчен, я целуна по устните. — Всичко свърши. Ще те изведа оттук.

— Мат! — Тя хлипаше на гърдите му и се бореше със сълзите си. — Мариън е луда. Убила е всички, всички! Господи, Мат! Змиите…

— Змиите ги няма — отвърна бързо той и я притисна още по-здраво. — Няма ги. Всичко е наред.

— Заради къщата — прошепна Лоръл и се сгуши в него. — Мили Боже, убила ги е всички заради къщата. Луис…

Мат обърна глава. Само на няколко крачки от тях стоеше Луис и ги гледаше. Лицето му беше сиво, без цвят. Само очите му все още бяха живи.

— Змията я ухапа — каза тихо той. — Ще отида да я потърся. Тя ми с сестра.

— Луис! — Мат се обърна към него, макар и да знаеше, че няма какво да му каже. — Съжалявам.

Луис кимна и тръгна към тръстиките.

— Изведи Лоръл оттук.

— Хайде — притисна устни към челото й Мат. — Можеш ли да вървиш?

— Да. — По лицето й течаха сълзи, ала това бяха сълзи на облекчение. — Да, мога.

— След като се убедя, че си добре, ще те удуша — рече той, като я подкрепяше.

Изчака, докато излязоха на празната поляна, и я сложи да седне на тревата. Главата й клюмна на гърдите.

— Ще се оправя след минута. Трябва да телефонираме на полицията.

— Луис го направи, преди да излезем от къщата. Ще бъдат тук всеки момент. А сега ми кажи какво стана.

Лоръл започна да говори. Постепенно ужасът позатихна и тя вдигна глава. Когато чу сирените на полицейските коли, хвана ръката на Мат и я стисна.

Всичко беше като на кино. Полицаи в блатото, въпроси, лудница. Трябваше да изтърпи всичко това, а така искаше да притисне лице към раменете на Мат. Само няколко минути. Знаеше, че ще й стигнат, за да се оправи. Позволи му да я заведе в къщата и да й налее чаша бренди.

— Вече съм по-добре — увери го Лоръл. — И не ме гледай така сякаш всеки миг ще се стопя във въздуха.

Той я изгледа за миг, сетне я придърпа към себе си и зарови глава в косата й.

— По дяволите. Лоръл! — Гласът му трепереше. — Не прави никога повече така. Мислех, че съм закъснял. Само след пет минути…

— Никога вече — успокои го тя. — Никога, Мат. Обичам те. Обичам те толкова много.

Посрещна хищната му целувка и почувства как страховете й изчезват. Той беше тук, държеше я в прегръдките си. Нищо друго нямаше значение. Лоръл вдигна ръка към лицето му, когато вратата се отвори.

— Луис.

Той влезе. Косата и дрехите му бяха раздърпани и от тях стърчаха тревички и клонки. Очите му не бяха студени, нито отнесени, а тъжни и безпомощни. Тя стана и без колебание отиде при него.

— О, Луис!

Той обгърна с ръце раменете й и я прегърна. Долепи лице до косата й.

— Намерихме я. Тя е закараха я в болницата, но не знам дали ще оживее. Бълнува, не е на себе си. — Луис погледна стреснато Лоръл. — Нарани ли те?

— Не, не, нищо ми няма. — Той се обърна към Мат.

— Дължа ти повече от извинение.

— Нищо не ми дължиш.

Луис кимна и отиде към бутилката с бренди.

— Ще ми разкажеш ли цялата история сега?

Той остана с гръб към тях, докато Лоръл разказа всичко, което чу от Мариън. Когато стигна до смъртта на Ан, видя как раменете му трепнаха и главата му клюмна, затова спря. Ала Луис вдигна глава и й направи знак да продължи.

— Трябва да говоря със Сюзан — промълви той, когато Лоръл свърши.

— Тя е при баба ми.

След като изпи бренди то си, Луис кимна и си наля втора чаша.

— Ако се съгласи да ме види, ще отида утре.

— Ще те види, разбира се — прошепна Лоръл. — Луис, не обвинявай себе си.

Той много бавно се обърна.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се. Знаеш, че ще направя всичко за теб.

— Да, знам — рече с тъжна усмивка Луис. — Напиши своята статия — каза неочаквано с по-висок глас той. — И я напиши добре. Искам всичко да опишеш. Може би това ще ми помогне да продължа да живея.

— Мат и аз ще я напишем — отвърна Лоръл и стана да стисне ръката му. — И ти ще продължиш да живееш, Луис. Ще се върна, за да се уверя в това. — Тя докосна бузата му.

— Обичам те.

С лека усмивка на устните той я целуна.

— Много си подхождате с него, Лоръл — рече тихо и погледна към Мат. — Той е като мен. Упорит и издръжлив. — Върни се — стисна ръката й Луис. — Сигурно ще имам нужда от теб.

Сетне излязоха от къщата. Лоръл си пое дълбоко дъх. Миришеше на нощ. Миришеше на живот.

— Красиво е, нали? — Тя вдигна лице към звездите. — Най-добре да се обадим на татко и да му кажем, че имаме страхотна история за първа страница. Да я запази за нас.

— Следващият път, когато решиш да тръгнеш нанякъде — подзе сухо Мат, — не забравяй, че сме партньори. Никакви солови изпълнения повече.

— Обещавам — съгласи се Лоръл. — Хайде да вземем твоята кола — предложи тя, защото се чувстваше неспособна да шофира. — Ще прибера моята утре. О, Господи, Мат! — въздъхна Лоръл, като се отпусна облекчено на седалката. — Не искам да преживея още една такава нощ, ако ще да е и заради наградата „Пулицър“.

— Ти за „Пулицър“ ли си мислеше, преди да изоставиш вечерята, която бе започнала да ми готвиш? — попита Мат и запали колата. — Направо се чудя каква жена съм си избрал.

— Съкровище — увери го Лоръл. — Истинско съкровище, Бейтс. — Тя се наведе и го целуна. — Не съм ти благодарила, че ми спаси живота.

— Не си. — Той се усмихна и хвана главата й така, че да не може да се отдръпне от целувката му. — Я ми кажи какво се върти в главичката ти?

— Същото, което и в твоята. Че тази вечер ще вечеряме навън — усмихна му се в отговор Лоръл.