"Зовът на сърцето" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

ТРЕТА ГЛАВА

Гледката беше чудна, независимо от ъгъла и светлината. Джени вече имаше пет-шест готови скици. Дори двойно повече едва ли щяха да са й достатъчни, за да отрази всеки нюанс на пейзажа. Дали щеше да успее да предаде върху хартия цветовете на скалите? Само как чинно и непоколебимо стоеше фарът до тях! На места варта бе потъмняла, а бетонните блокове бяха сипаничави и проядени от времето, влагата и солта. Ала фарът носеше белезите си гордо. В миналото си бе достоен войн в борбата на човека с непостоянното море.

Понякога морето вземаше надмощие, тъй като човекът не бе безпогрешен. Друг път побеждаваше фарът, защото човекът бе упорит. Двамата действаха в хармония и с постоянство.

Погълната от рисуването, Джени изгуби представа за времето. Знаеше, че може да седи там, докато слънцето й предоставя нужната светлина. В Ню Орлийнс имаше толкова малко кътчета, където можеше да рисува без да се разсейва от зяпачи и почитатели на изкуството. Ако си избереше място в града, незабавно я разпознаваха, после наблюдаваха и разпитваха. Дори когато излизаше към блатата, често я следваха, за да я гледат, бе свикнала да се изплъзва и да работи над по-важните си картини в ателието. Почти бе забравила какво е да твори на открито, да може да вкуси и помирише онова, което рисува.

Изминалите шест месеца й върнаха това удоволствие и също така й напомниха коя е била, преди успехът да ограничи свободата й.

Щастлива, тя отразяваше онова, което виждаше и чувстваше. Не й трябваше нито друго.

— Сега пък какво искаш?

Джени не се стресна. Знаеше, че той ще е някъде наоколо, понеже лодката му стоеше вързана при кея. Помисли, че е малко безотговорен спрямо работата си като рибар. Нямаше да му позволи обаче сега да се меси в нейната. Бе достатъчно нахакана да смята за свое неотменно право да рисува всичко, което изкуството й изискваше.

Бесен е, забеляза спокойно тя, щом извърна лице към него. Както обикновено, Грант изглеждаше добре на фона на морето, с развяна от вятъра коса. Можеше да му направи една-две скици преди да се прибере. Отметна глава назад и го огледа с интерес, сякаш бе модел за творбата й.

— Добър ден — поздрави тя с подчертан южняшки акцент.

Изпитателният поглед и подигравката биха могли да го разсмеят при други обстоятелства, но в този миг му се искаше да я блъсне от скалата, на която се бе разположила. Защо просто не се махнеше завинаги, преди той да се изкуши да я докосне?

— Питах какво искаш.

— Не се притеснявай, нямам нужда от нищо. Правя някои предварителни скици. — Джени се настани по-удобно върху ръбестия камък до самия край на канарата и се обърна към морето. — Можеш да се върнеш към заниманията си.

Грант присви очи. Значи госпожицата искаше да играе.

— На моя земя си.

— М-м-м…

Идеята да я бутне от скалата ставаше все по-примамлива.

— Навлязла си в чужда собственост.

Тя го удостои с поглед.

— Ами минирай участъка и го огради с бодлива тел. Няма по-добра защита от мините, не че не разбирам защо искаш да запазиш това местенце само за себе си, Грант — добави Джени и продължи да рисува. — Не се безпокой, няма да оставя никакви консервени кутии, салфетки или фасове.

Въпреки рева на морето, гласът й бе равен и звучен. Кроткият тон бе предвиден да лази по нервите. Грант едва се сдържаше да не я сграбчи за косата, когато движещият се молив привлече вниманието му. Ругатнята застина на устата му.

Онова, което видя, бе повече от отлично. Беше твърде истинско. Чрез защриховане и туширане, тя точно пресъздаваше играта на вълните с крайбрежните камъни, стремглавото пикиране на чайките, здравината на фара. Не разкрасяваше скицата, не й придаваше смирена прелест. Всичко бе твърдо, грапаво, просто. Нямаше да стане за пощенска картичка, нито за изящно украшение над камината. Обаче всеки, който някога бе стоял на брега и присъствал на битката между сушата и морето, би я разбрал.

Той се намръщи, по-скоро съсредоточен, отколкото сърдит, и се приведе над нея. Ръцете й не бяха на ученичка, душата й не бе душа на аматьор. Грант я изчака да свърши и тутакси й отне рисунката.

— Ей! — Джени скочи от камъка.

— Млъкни за малко.

Тя млъкна, понеже видя, че той нямаше намерение да запрати скицника й в морето, и седна. Грант прелисти блокчето, като на някои страници се спря по-дълго.

Джени забеляза, че очите му потъмняха. Дълбока бразда се бе образувала между веждите му. Устните му бяха стиснати неподвижно, като пред присъждане на оценка. Да има рибар за критик би било доста забавно. Ала неизвестно защо в слепоочията й запулсира глухата болка на напрежението, което изпитваше преди откриването на всяка изложба.

Той вдигна поглед и срещна нейния. За миг край тях нямаше нищо, освен шума на прибоя и звън от камбанна шамандура нейде в далечината. Сега разбра откъде идваше усещането, че я бе виждал преди.

— Грандо — произнесе бавно. — Дженвиев Грандо.

Тя не се учудваше, когато я познаваха — нея или творбите й — в Ню Йорк, в Калифорния, в Атланта. Ала я заинтригува това, че един мъж в някакво си забравено от Бога място я бе познал по груба скица.

— Да. — Джени се изправи и прокара пръсти през косата си. — Откъде знаеш?

Грант потупа дланта си със скицника, без да отмества поглед от нея.

— Стилът си е стил и с бои, и с молив. Какво търси звездата на Ню Орлийнс в Уинди Пойнт?

Сухият му тон изопна нервите й.

— Реших да посветя една година на пътуване. — Тя протегна ръка за скицника. Грант не й обърна внимание.

— Странно място за една от най-дейните и популярни художнички. Картините ти се срещат в издания за изкуството почти толкова често, колкото името ти — в светските хроники. Не беше ли сгодена за някакъв италиански граф миналата година?

— Барон — поправи го Джени хладно. — И не бяхме сгодени. Жълтата преса ли четеш, когато не ловиш риба?

Той се усмихна на гневната искра в очите й.

— Наистина, доста чета. Успяваш да се появиш в „Ню Йорк Таймс“ толкова пъти, колкото в жълтата преса и лъскавите списания.

Тя вирна брадичка надменно, досущ като кралска особа, и усмивката му се разшири.

— Явно някои живеят, а други само четат за живота.

— Добре изглеждаш във вестниците, Дженвиев. — Грант пъхна палци в джобовете си. В главата му се зародиха нови идеи за Вероника. Очевидно тя щеше да се върне и известно време да прави Макинтош луд. — Любимка си на папараците.

Гласът й остана спокоен, но Джени взе до почуква по камъка с молива.

— И те трябва да си изкарват хляба.

— Имам смътен спомен за един дуел в Британи преди около две години.

Неочаквана усмивка озари лицето й.

— Ако си повярвал на тези измишльотини, притежавам и един мост в Ню Йорк, в случай, че те интересува.

— Не ми разбивай илюзиите.

Трудно бе да се устои на усмивката й, още повече, когато беше искрена и с щипка самокритичен хумор.

— Щом искаш да вярваш на разни небивалици, коя съм аз да те спирам?

По-добре да продължи да дълбае, вместо да задържа вниманието си прекалено дълго върху тази нейна усмивка.

— Имаше и някакъв режисьор преди графа…

— Барона — напомни тя. — Графът, за който си мислиш, е французин и беше един от първите ми покровители.

— Имала си впечатлителна поредица от покровители.

Тя открито се забавляваше.

— Любител на изкуството ли си, или просто обичаш клюките?

— И двете. Между другото, от няколко месеца по вестниците не пише много за приключенията ти. Изглежда не искаш да се вдига шум около пътешестването ти. Последното, което четох, беше…

Той се сети и прехапа език. Катастрофата, смъртта на сестра й, красивата снимка на Дженвиев Грандо на погребението. Скръбта, шокът и болката се виждаха ясно под черния воал.

Усмивката и бе заменена с безизразен поглед.

— Извинявай — каза бързо Грант.

От извинението краката й едва не се подкосиха. Безброй пъти беше чула тази дума, ала никога преди не бе произнасяна тъй просто и искрено. При това от непознат. Джени извърна глава към морето. Не биваше да е от голямо значение, щом идваше от непознат.

— Няма нищо.

Тук вятърът бе тъй прохладен. Не беше място за размисли над смъртта. Можеше да почака, докато остане сама. Сега искаше да диша дълбоко, да поеме морето в себе си и да набере сили.

— Значи през свободното си време четеш всички клюки на този грешен свят. За човек, който толкова се интересува от другите, живееш на странно място.

— Това, че ме интересуват, не значи, че искам да имам нещо общо с тях.

— Тогава не те е грижа за хората. — Усмивката й се върна, този път закачлива. — Жилавият отшелник. След някоя и друга година ще си свадливо старче.

— Свадливо старче можеш да станеш само след като прехвърлиш петдесетте — възрази той. — Това е неписан закон.

— Не знам. — Тя пъхна молива зад ухото си. — Не бих предположила, че се съобразяваш със закони, писани или неписани.

— Зависи дали ми изнася.

Джени се засмя.

— Кажи… Харесват ли ти скиците?

— Не смятам, че Дженвиев Грандо се нуждае от спонтанна критика — подсмихна се Грант.

— Дженвиев обича да гъделичкат огромното й самочувствие. При това коментарът няма да е спонтанен, щом съм помолила за него.

Той помълча няколко секунди.

— Творбите ти винаги са много вълнуващи, много лични. Рекламата не е необходима.

— Ще го приема като комплимент — вметна тя. — Ще разрешиш ли доброволно да рисувам тук или ще се наложи да се боря за всеки сантиметър?

Грант моментално се навъси и Джени потисна смеха си.

— Защо именно тук?

— Бях почнала да те мисля за схватлив. — Тя въздъхна и разпери ръце. — Не виждаш ли? Живот. Смърт. Войната няма да свърши, не и докато нас ни има. Аз мога да я отразя върху платното, или поне частица от нея. Трябва да го направя.

— Тук липсват само глутница кръвожадни журналисти и няколко емигрирали европейски благородници.

Джени пренебрежително повдигна вежди. Това нейно естествено високомерие го караше да гори от желание да я повали на земята и да докаже и на двама им, че тя е просто една жена.

— Много се задълбочаваш в четенето — сопна се Джени. — Мога да ти дам дума, че няма да се обадя на вестниците или на някой от двайсетината любовници, които мислиш, че имам.

— А нямаш ли? — попита той саркастично.

Тя запази самообладание.

— Не е твоя работа. Но бих подписала договор с кръв, за предпочитане твоята, и да ти платя, понеже фарът си е твой. Във всеки случай, ще го рисувам, със или без съдействието ти.

— Проявяваш неуважение към частната собственост, Дженвиев.

— А ти — към изкуството.

Грант се засмя. Смехът му беше привлекателен, нисък и загадъчен.

— Напротив, гледам много сериозно на правата на твореца.

— Ако ти изнася.

Той въздъхна отчаяно. Становището му по въпроса за правата бе прекалено твърдо, за да й попречи. Макар да знаеше, че щеше да си има неприятности. Жалко, че не си бе избрала залива Пенобскот.

— Рисувай — отсече. — И не ми се пречкай.

— Дадено. — Джени се качи на камъка и отправи поглед към хоризонта. — Искам скалите ти, фара ти, морето ти. — Тя се усмихна лениво и го погледна. — Обаче ти си в безопасност.

Намекът беше ясен.

— Не ме плашиш, Дженвиев.

— Нима? — Какви ги вършиш, заговори разумът й, ала тя не му обърна внимание. Грант я смяташе за някаква съвременна сирена. Защо да не си поиграе с него? Стъпила върху камъка, Джени бе с няколко сантиметра по-висока. Той бе вдигнал глава нагоре и бе притворил очи от слънцето. Тя се засмя и сложи ръце на раменете му. — Струваше ми се, че тъкмо това правех.

Грант искаше да я сграбчи и да я смъкне от скалата. С мъка овладя внезапното желание и почувства тъпа болка. Направо му се подиграваше, проклетницата, и ако той не внимаваше, щеше да го оплете в мрежата си.

— Подвело те е огромното ти самочувствие — не се предаде Грант. — Ти не си мой тип.

Гняв проблесна в очите й и я направи неотразимо красива.

— Има ли такъв?

— Да. Предпочитам по-меки жени — отвърна той, мислейки колко нежна изглеждаше кожата й. — По-кротки — излъга пак. — Не толкова агресивни.

Джени положи неимоверни усилия да не го зашлеви.

— Аха, харесваш кротки, безмозъчни кокошчици.

— Харесвам жени, които не парадират с дарбите си… — Този път Грант се усмихна подигравателно. — На теб мога да устоя без проблеми.

Стръвта пак беше сложена и Джени я лапна.

— Така ли? Да видим.

Тя притисна устните се към неговите, преди да обмисли последиците. Ръцете й все още бяха на раменете му, неговите — в джобовете, но докосването предизвика експлозия. Разтърси го издъно и той сви юмруци.

Какво, за Бога, беше това? Струваше му огромни усилия да не я притегли към себе си. Инстинктът му подсказваше, че това би означавало края му. Трябваше просто да стиска юмруци в джобовете си и да издържи на нападението.

Защо не отстъпи назад? Не беше вързан. Грант заповяда на тялото си да се дръпне, ала продължи да стои безпомощно, докато устата й се движеше върху неговата. Заляха го десетки образи и фантазии и той едва не се удави в тях. Чародейка. Главата му забуча; изпълни я воят на морето. Земята под краката му се люшна. Вкусът на Джени, топъл, загадъчен, вкус на жена, проникна навсякъде. Обаче и това не стигаше. Грант жадуваше за повече, за стъпка отвъд всичко, което мъжът бе научил за жената. Тази жена можеше да го отведе там. Тялото му се изпъна като пронизало от куршум.

Дълбоко в съзнанието си той разбираше, че за миг бе напълно уязвим.

Джени се отдръпна ненадейно. Стори му се, че ръцете й слабо трепереха върху раменете му. Гледаше го смаяно, устните й бяха леко разтворени, не за да го съблазни, а от изумление. Тя бе също тъй потресена и омаломошена от целувката, както и Грант.

— Т-трябва да вървя — подзе Джени и прехапа устни. Пак заекваше — неприятен навик който явно бе придобила през последните двайсет и четири часа. Напълно забравила за скицника, тя скочи от камъка, готова за безславно бягство към колата си, и веднага бе върната назад от силна ръка.

Лицето му бе като камък, дишането му — пресечено.

— Сгреших. — Гласът му нахлу в главата й и прогони всяка друга мисъл. — Никак не ми е лесно да ти устоя.

Какво сторих и на двама ни, запита се Джени панически. Бе разтреперана — а тя никога не трепереше. Страхуваше ли се? О, да, Господи. Сега с радост би се изправила срещу бурята и непрогледния мрак. Те бяха шега в сравнение с това.

— Мисля, че е по-добре да…

— И аз — прекъсна я той и я притисна към себе си. — Но вече е късно.

В следващия миг устата му бе върху нейната, силна и настойчива. Джени щеше да се съпротивлява — трябваше да се съпротивлява, инак с нея беше свършено. Как е могла да си въобразява, че разбира човешките чувства? Чрез цветове върху хартия? Това бе нищо пред свирепия щурм на действителността, пред истинското преживяване. Грант сякаш преливаше в нея и тя започна да вярва, че никога няма да се освободи от него.

Вдигна ръце, за да го отблъсне, ала наместо това го придърпа по-близо към себе си. Пръстите му настървено се втъкаха в косата й. Яростта на вятъра, на морето, на неистовия рев, който изригваше от пропастта, се вряза в двамата и ги завладя. Той наведе главата й назад, като че ли да покаже властта си над нея. Тя разтвори устни и посрещна езика му със своя.

За това ли бе копняла цял живот? За тази дива освободеност, това изгарящо влечение? До този момент не бе познала усещането да бъде тъй изпълнена с вкуса на мъж, че да забрави всички други. От самото начало предчувстваше, че Грант притежава това качества, но да го изпита и да падне в негов плен събуди тъй противоречиви чувства у нея — на сила и немощ — че не й се удаде да раздели едното от другото.

Той промени ъгъла на устните си и твърдата кожа на лицето му се отърка в нейната. Джени изстена от удоволствие при леката болка. Ръцете му все още бяха заровени в косите й и ги мачкаха и заплитаха.

Остави се на течението, шепнеше съзнанието й. Позволи си да чувстваш. Безсилна, тя се подчини.

Чуваше чайките. Сега обаче гласът им и се стори не плачещ, а романтичен. Морето се биеше в брега. Сила. Мощ. Власт. Джени вникна в смисъла им, докато устните и се впиваха в неговите. Знаеше, че ръбът на пропастта бе близко. Само една крачка, и тя щеше да полети надолу и да се разбие в коравата почва на действителността. Ала няколко мига опияняваща свобода си заслужаваха риска. Въздишката й бе едновременно смирена и тържествуваща.

Грант изруга тихо и се насили да се откъсне от топлите устни. Нали се бе зарекъл, че нямаше да допусне подобно произшествие. Като опитен рибар, не биваше тъй лесно да се хваща на въдицата. Нямаше време да се занимава с подобни неща. Лицето на Джени беше меко, поруменяло от възбуда, главата — наклонена назад. Вятърът играеше с косата й. Грант копнееше да допре устни до златистата кожа на деликатната й шия. Но очите й, полузатворени и светещи с дълговечната женска сила, му помогнаха да възпре. Не биваше да пада в клопката.

Гласът му бе сдържан, нисък и гневен като очите му.

— Може и да те искам. Може дори да те взема. Обаче когато аз пожелая. В случай, че търсиш някой да ти играе по свирката, върви при някой от твоите графове и барони.

Той рязко й обърна гръб, проклинайки и двама им.

Сякаш ударена от гръм. Джени го проследи с поглед, докато Грант изчезна зад вратата на фара. Това ли бе всичко, което означаваше за него случилото се? Някаква си жена, някаква си мимолетна страст? Не бе ли почувствал светкавичната болка, която означаваше единство, интимност, съдба? Да й играе по свирката ли? Как можеше да говори за игри, след… Тя затвори очи и нервно прокара ръка през косата си.

Не, сама си беше виновна. Правеше от нищо нещо. Не можеше да съществува единство между непознати, а думата интимност бе просто изгоден начин да се оправдаят физическите импулси. Въобразяваше си, представяше обикновеното за специално, защото такова искаше.

Забрави за него, Джени. Тя се наведе да вдигне скицника и съгледа молива, който бе паднал от косата й. Заповяда си да забрави Грант и да се съсредоточи върху работата си.

Каза си, че е зашеметена от обстановката, не от събитието. Като внимаваше да не се обръща, Джени тръгна към колата.

Ръцете й престанаха да треперят едва когато стигна пътя за вилата. Тя се успокои, щом долови плисъка на заливчето и нежните звуци на чайките, които се прибираха в гнездата си за през нощта. Тук цареше мир и светлината бе мека. Ето това щеше да рисува, вместо вилнеещия океан и острите скали. Ето тук щеше да остане и да попива самотното спокойствие на ленивите вълни и неподвижния въздух. Когато хвърлиш ръкавица на природните стихии, шансовете са против теб. Само глупак би упорствал при такова неравенство.

Внезапно отпаднала, Джени слезе от колата и се упъти към кея. Седна на края, върху грапавите дъски и провеси крака над водата. Останеше ли там, щеше да е в безопасност.

Седеше, заслушана в тишината, докато слънцето се спускаше към земята. Още усещаше устните на Грант върху своите. Никога друг път не бе целувана така — тъй силно, почти хищно, и въпреки това, с капка уязвимост. И все пак, тя нямаше толкова опит, колкото предполагаше Грант.

Излизаше, срещаше се с мъже, обичаше компанията им, ала тъй като винаги слагаше рисуването на първо място, по-интимните й връзки бяха малко. Лекции, работа, изложби, пътувания, събирания — почти откак се помнеше, всичко в живота й бе свързано с изкуството й.

Джени несъмнено се радваше на общественото признание, което получаваше — блясъка и възхвалата, в които се къпеше след дни и седмици уединение. Не я притесняваше образът, който пресата й бе създала, защото той бе забележителен и в известен смисъл бохемски. Нямаше нищо против ликуването в нейна чест и някоя и друга искрица слава, след като се бе трудила до пълно изтощение в тишина и сама. Понякога онази Дженвиев, звездата, която вестниците превъзнасяха, я забавляваше и впечатляваше. Сетне идваше време за следващата картина и тя без проблеми загърбваше светските удоволствия и се посвещаваше на работата.

Щеше ли пресата да бъде потресена, ако научеше, че Дженвиев Грандо от рода Грандо в Ню Орлийнс, преуспяваща художничка, известно лице от хайлайфа и жена, посветена в тайните на света, никога не бе имала любовник?

Тя се подсмихна и се облегна на лакти. Толкова отдавна бе венчана за изкуството си, та й се струваше, че интимен приятел би бил излишен. Докато не… Джени опита да отбегне мисълта, след това се нарече страхливка и я довърши. Докато не срещна Грант Кембъл.

Вперила поглед в небето, тя си спомни чувствата и желанията, които той бе събудил у нея. Би му се отдала без колебание. Но Грант я бе отхвърлил.

Не бе само това, помисли Джени, и отново се ядоса. Да ти откажат беше болезнено и унизително, ала все пак търпимо. Обаче да се държат с теб нагло, както бе направил Грант, беше вече прекалено.

Той каза, че ще я вземе, когато пожелае. Все едно тя беше блокче шоколад в някоя бакалничка. Очите й бяха бледозелени от възмущение. Ще видим тази работа, закани се Джени. Стана и с един замах изтупа джинсите си. Никой не отхвърляше току-тъй Дженвиев Грандо. И никой не я „вземаше“. Щом му се играе, така да бъде, реши тя, и закрачи към вилата.