"Нещо свежо в Бландингс" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

II

На един от етажите в една от сградите на една от улиците, стръмно спускащи се от Странд към брега на Темза, имаше врата с крещяща нужда от свежа боя, която носеше възможно най-скромния и неочебиен надпис в цял Лондон:

и нищо повече.

Разположена между врата, пищно нашарена с думите: „Компания за проучване на каучуковите плантации в Саравак и Нова Гвинея. Генерален директор Брадбъри-Еглстън“ и врата, принадлежаща на „Корпорация на рубинените мини в Бхангалу“, тя приличаше на дива теменужка, сгушена между орхидеи.

Надписът бе груб в своята простота. Ако го видите, ще се зачудите, стига изобщо да имате време да гледате и да се чудите на подобни неща — кой ли е този Джоунс и с какъв ли бизнес се занимава зад тази свенлива сдържаност.

В интерес на истината, подобни мисли бяха минали и през подозрителните мозъци на Скотланд Ярд, които от известно време проявяваха нездрав интерес към Р. Джоунс, но не установиха никакви занимания, различни от покупко-продажбите на антикварни стоки, малко залагания през сезона на надбягванията и отпускане на парични заеми. Нещо повече, Скотланд Ярд не можа да научи нищо за личността на самия господин Джоунс, поради което престана да се занимава него. Не че резултатите бяха удовлетворителни. По-точната дума би била смътни. Подозрението, че Р. Джоунс освен всичко останало препродава и крадени вещи, не спря да витае около личността му, но нямаше никакви доказателства.

Р. Джоунс лично се бе погрижил за това. Той се занимаваше с много дейности и бе един от най-заетите хора в Лондон, но полагаше огромни усилия да не оставя доказателства подире си.

Теоретически, ако можем да вярваме на събрата ми по перо Уилям Шекспир, който твърди, че слабите и с гладен вид мъже са опасни, докато охранените, с топчести лица и радващи се на добър нощен сън — безобидни6, Р. Джоунс беше извън всяко подозрение. Определено можеше да се твърди, че е най-закръгленият мъж в централната част на Лондон. Приличаше на топка, която пъхти, когато се изкачва по стъпала, макар да се пазеше от подобен алпинизъм, и се раздрусваше като пача, ако някой нетактичен познат го потупаше по рамото, за да привлече вниманието му. Но това ставаше по-рядко дори от изкачването, защото Р. Джоунс се движеше в среди, които смятаха, че нищо не представлява по-грубо и тежко нарушение на добрия тон от неочакваното потупване по рамото. Цареше разбирането, че този жест трябва да се остави в ръцете на блюстителите на закона, които получават заплата за него.

Р. Джоунс беше около петдесетгодишен, с прошарена коса, мораво лице, приветлив с приятелите си и още по-приветлив със случайните си познати. Завистливи приближени бяха изчислили, че приветливостта му към случайните познати и особено към случайно познатите млади мъже от висшето общество с пълни кесии и празни глави му носи стотици лири годишен доход. Спокойната външност и приветлив маниер излъчваха нещо, което неудържимо привличаше определен тип младежи. За негово щастие точно този тип най-много си струваше да бъде привличан и от финансова гледна точка.

Фреди Трипуд бе омагьосан от чара му по време на краткия си, но бурен живот в Лондон. За първи път се срещнаха на надбягванията в Дерби и оттогава в очите на Фреди Р. Джоунс заемаше мястото на незаменим съветник, философ и приятел, място с нищо неразличаващо се от онова, което заемаше в очите на много младежи от същата порода.

Поради тази причина точно в дванайсетия час на тази пролетна утрин Достопочтеният почука с бастунчето си по стъклото и изрази задоволство и облекчение, когато вратата му отвори самият собственик.

— Виж ти! — весело възкликна Р. Джоунс. — Кого виждат очите ми? Бъдещият младоженец!

Р. Джоунс бе очарован не по-малко от граф Емсуърт, че Фреди скоро ще се задоми с толкова богато момиче. Внезапното затваряне на кранчето с издръжката на Фреди болезнено го беше цапнало през джоба. Естествено, имаше и други източници на доходи, но малко от тях бяха толкова леснодостъпни и постоянни като Фреди в дните на неговия разцвет.

— Същински блуден син, завърнал се с подвита опашка в стадото след тежки времена! Старият родител тропна с крак и спря финансите, а? Срам и позор! Но предполагам, че нещата са се поразхлабили след годежа, а?

Фреди седна и тъжно задъвка дръжката на бастунчето си.

— Не чак толкова, че да се забележи с невъоръжено око, Дики. Нали знаеш как става, старче. Нещата са си същите. Успях да се измъкна от Бландингс за една нощ, защото родителят трябваше да дойде в Лондон, но ще се върнем с влака в три часа. Що се отнася до парите, не мога да изкопча и петарка. Истината е, че съм страшно закъсал и затова дойдох при теб.

Дори дебелите приветливи мъже имат своя момент на униние. Лицето на Р. Джоунс помръкна и от устата му се зарониха несвързани слова за трудни времена и загуби на борсата. Както бяха установили и в Скотланд Ярд, той даваше пари назаем, но не и на младежи в неблаговидното положение на Фреди.

— Не, не, не искам да се бъркаш в кесията — побърза да го успокои Фреди. — Не съм дошъл за това. Всъщност днес сутринта успях да изкопча петстотин от най-добрите. Тази сума трябва да ти стигне.

— Зависи за какво — отвърна Р. Джоунс, който бе страстен поддръжник на становището, че парите никому не са стигнали. Приветливостта му обаче се върна като с вълшебна пръчица. В главата му забръмча мисълта, която тъй често го спохождаше — че светът е пълен с кретени. Искаше му се да зърне поне с едно око кукуто, отпуснало на Достопочтения Фреди Трипуд заем от петстотин лири.

Фреди бръкна в джоба си, извади табакера и измъкна от нея изрезка от вестник.

— Чете ли по вестниците за клетия Пърси? За делото, искам да кажа.

— Пърси?

— Лорд Стокхийт.

— А, делото срещу Стокхийт за неспазено обещание за женитба? Направих нещо повече. И през трите дни на процеса бях в съда. — Р. Джоунс нададе доволен кикот. — Приятелче ли ти е? Братовчед, а? Бих искал да видиш каква гледка беше на свидетелската скамейка, подложен на кръстосан разпит от Джелико и Смит! Най-забавното нещо, което съм чувал! А писмата му до момичето! Практиката в съда е да ги четат на глас и всички…

— Спри, моля те! Дики, старче, недей! Знам всичко. Четох репортажите. Изкараха клетия стар Пърси пълен идиот.

— Е, Майката Природа вече се е погрижила за това, но и те й помогнаха с каквото можаха. Братовчед ти сигурно се чувства като оскубан петел.

Вятърничавото лице на Достопочтения Фреди се сгърчи от болезнен спазъм. Разшава се в стола.

— Дики, старче, не говори така. Направо ми призлява.

— Защо? Толкова ли сте близки?

— Не, не. Става дума… Работата е там, че… Дики, самият аз съм затънал във вонящата кал, изплескала бедния Пърси.

— Какво? Съдят те за неспазено обещание за женитба?

— Не съвсем… още не. Виж сега, ще ти разправя всичко. Помниш ли, дето миналата година на Пикадили играха един водевил, „Момичето от Дъблин“? В балета участваше едно момиче.

— Участваха много момичета. Помня ги прекрасно.

— Не. Говоря за едно от момичетата… Джоун Валънтайн. Най-скапаното в цялата работа е, че никога не съм се срещал с нея очи в очи.

— Фреди, Вземи се в ръце. Какъв е проблемът?

— Не разбираш ли? Ходех всяка вечер да гледам водевила и се почувствах страхотно хлътнал по това момиче…

— Без да си се срещал с нея?

— Да. По онова време бях голямо магаре.

— Не, не! — великодушно вмъкна Р. Джоунс.

— Трябва да съм бил голямо магаре, иначе нямаше да бъда голямо магаре — мъдро му опонира Фреди. — Та както вече казах, започнах да й пиша писма, в които изливах голямата си любов и… и…

— Съдържаха ли недвусмислено предложение за женитба?

— Ъ?

— Питам дали писмата са съдържали недвусмислено предложение за женитба.

— Не помня. Сигурно. Бях страшно вътре.

— Но защо не си се срещал с нея?

— Тя не искаше. Не кандиса дори да обядва с мен. Не отговаряше и на писмата ми… Просто ми отказваше по разсилния. И тогава…

Гласът му замря и Фреди напъха топката на бастунчето в устата си като замаян.

— И тогава какво? — извади го от транса Р. Джоунс.

Младото Фредиво лице красиво поруменя. Очите му зашариха по стаята. След дълга пауза смутолеви една почти неразбираема дума.

— Стихове!

Р. Джоунс се разтърси, сякаш през тялото му пуснаха мощен ток. Очичките му весело засвяткаха.

— Посвещавал си й стихове!

— Цели километри, старче, цели километри! — простена Фреди.

Изричането на тези думи го хвърли в паника.

— Не виждаш ли в каква мръсотия съм се натикал? Онова момиче сигурно пази писмата. Не помня дали недвусмислено съм и предложил женитба, или не, но от всяко положение разполага с достатъчно материал да предприеме съответните стъпки, още повече след като накиснаха клетия Пърси да плаща купища пари и съдебните преследвания за неспазени обещания за женитба излязоха на мода. И сега, когато публикуваха съобщението за годежа ми, тя положително ще запретне ръкави. Вероятно отдавна чака сгодния случай. Не разбираш ли, че всички козове са у нея? Не можем да допуснем да се яви в съда. Онези стихове ще изтикат сватбата ми в безкрайността. Сигурно ще се наложи да емигрирам! Родителят ще ме утрепе. Тъй че виждаш в какво съм се нацедил, нали, Дики?

— И какво искаш от мен?

— Не разбираш ли? — учуди се Фреди. — Искам да изнамериш онова момиче и да вземеш писмата. Не мога да го сторя сам, погребан съм в дълбоката провинция. Освен това не бих се справил. Нужен е човек умен и убедителен.

— Благодаря за комплимента, Фреди, но в случая ще е нужно нещо по-солидно от умението да убеждавам. Спомена ли преди малко за някакви петстотин лири или така ми се е чуло?

— Ето ги, старче, в банкноти. Донесох ги специално за целта. Ще се заемеш ли наистина? Смяташ ли, че пет стотака ще свършат работа?

— Мога да опитам.

Фреди се изправи с почти ведро изражение. Някои хора съумяват да вдъхнат у част от събратята си доверие, а у друга част — не. Скотланд Ярд може би се чумереше на Р. Джоунс, но за Фреди той бе олицетворение на всичко полезно и надеждно на този свят. Развълнувано му разтръска ръката.

— Това е върховно, старче. Оставям всичко в твоите ръце. Пиши ми, когато стигнеш донякъде. Довиждане и хиляди благодарности.

Вратата се затвори. Р. Джоунс остана на мястото си, а пръстите му с наслада се заровиха в хрущящите банкноти. Гърдите му се затоплиха от усещането за пълно и ненарушимо доволство. Представа си нямаше дали мисията му ще успее, но в интерес на истината тази мисъл изобщо не го тревожеше. Знаеше само, че Небесата неочаквано са се разтворили и в скута му са тупнали петстотин лири.