"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

ПЪРВА ГЛАВАПредставяме ви един влюбен младеж

I

Живописното селце Ръдж-ин-дъ-Вели дремеше под палещите лъчи на лятното слънце. Тясната Хай Стрийт тънеше в покой. Единствените видими признаци на живот бяха котката, масажираща гръбнака си в каменното корито за водопой, няколко омаломощени от жегата мухи, които правеха дихателни упражнения върху первазите на прозорците, както и групичка философски настроени пиячи, които се облягаха на стената на кръчмата „Кармоди Армс“ в очакване да я отворят. Главната улица на Ръдж никога не е особено оживена, но ако влезете в селцето в два следобед през който и да било жарък юлски ден, няма никаква опасност да си помислите, че сте попаднали на Бродуей, на Пикадили или на Рю де Риволи.

След старателно издирване ще откриете на географската карта Ръдж-ин-дъ-Вели в онзи район на Англия, където къщурките от сивкав камък, характерни за Глостършир, отстъпват място на тухлените къщи, каквито се строят в Устършир. Хрисимо — всъщност почти като изпаднало в несвяст — селцето се е сгушило на брега на рекичката Стьрм и пет пари не дава за околния свят. Населението му, което според „Наръчник на автомобилистите“ наброява 3541 души, се гордее с църквата, построена по времето на нормандското нашествие, както и с единайсетте кръчми, а единствената крачка в посока на модернизацията е смесеният магазин на Час. Байуотър, аптекар.

Час. Байуотър е огън човек, него сън не го хваща. Никога не почива следобед и се труди, докато другите спят. Типичният жител на Ръдж има обичай след обилно похапване да се оттегли в най-тихата стая, да разпростре върху лицето си носна кърпа и да се отдаде на сладка дрямка. Но това удоволствие бе чуждо на Час. Байуотър. В момента, в който започва историята, той както винаги бе на крак и току-що бе снабдил полковник Мередит Уайвърн с шишенце от „Превъзходният еликсир на Брофи“, за който се твърдеше, че лекува ухапвания от комари.

Като приключи с покупката, полковникът понечи да си тръгне, ала аптекарят, който обичаше да съчетава полезното с приятното и да разнообразява търговията с приятен разговор, не беше склонен да го пусне толкова лесно. Още повече, че Уайвърн влизаше в магазина за пръв път след драматичните събития, разиграли се преди две седмици в Ръдж Хол, и Час. Байуотър, който негласно бе провъзгласен за главен разпространител на клюки в селцето, умираше от желание да се добере до по-пикантни подробности.

Разбира се, в общи линии бе осведомен за случилото се. В прекрасния парк на имението Ръдж Хол, векове наред обитавано от представители на семейство Кармоди, се издигаха няколко дървета, които са били засадени по времето на кралица Елизабет. Корените им постепенно изгниваха и едно подир друго тези дървета се превръщаха в заплаха за мирните пешеходци. На помощ идваха експерти, които чрез взривяване превръщаха смъртоносното растение в безобиден дънер.

Жителите на селцето с потрес бяха научили, че при провеждане на съответната операция за обезвреждане на поредния дъб — връстник на кралица Елизабет — полковник Уайвърн и господин Кармоди на косъм са отървали кожата. Двамата приятели случайно минавали по алеята в мига, когато сапьорът запалил фитила, и едва не полетели във въздуха.

Мълвата за инцидента мълниеносно се беше разнесла и всяка вечер случилото се бе главна тема за разговор в единайсетте кръчми. Но Час. Байуотър, който отдалеч на-душваше интересните новини, и чието шесто чувство му помагаше да се добере до истината при събития в изискания свят на аристокрацията, усещаше, че някой премълчава нещо. Реши да предразположи високопоставения и да му даде възможност да излее душата си.

— Топъл ден, нали, полковник? — подхвана учтиво.

— Хм! — изръмжа Уайвърн.

— Забелязвам, че барометърът се вдига.

— Хм!

— Може би най-сетне времето ще се оправи.

— Хм!

— Радвам се, че изглеждате в цветущо здраве, въпреки преживяната неприятност — изтърси Час. Байуотър, който беше решил, че нападението е най-добрата тактика.

Полковник Уайвърн, който беше известен с опакия си нрав, тъкмо се канеше да попита аптекаря не може ли да опакова шишенцето с хартия и да го завърже с канапче, без процедурата да му отнеме целия следобед, но предизвикателството на господин Байуотър го накара да промени намерението си. Лицето му стана мораво като патладжан, а рошавите му вежди се съединиха над носа му. Хвърли убийствен поглед към събеседника си и избоботи:

— Неприятности ли? Неприятност, а?

— Намеквах за…

— Малка неприятност, тъй ли?

— Аз само…

— Ако под „малка неприятност“ — гърлено произнесе полковникът, — разбирате моето чудодейно спасение, при все че онзи затлъстял главорез от Хол се постара да ме убие, то ще ви помоля най-учтиво по-внимателно да подбирате думите си. И това ми било малка неприятност! Мили Боже!

Едва ли на света съществува по-мъчително преживяване от това да разбереш за свада между двама стари приятели, които години наред са тичали рамо до рамо по пътеката на живота, споделяли са радости и скърби, както и възгледи по отношение на религията, политиката и упадъка на младото поколение, харесвали са една и съща марка пури и едно и също вино. Ето защо би следвало аптекарят да изпита мъка и огорчение, чувайки полковник Уайвърн да нарича „затлъстял главорез“ господин Лестър Кармоди от Ръдж Хол, когото само допреди две седмици смяташе за най-добрия си приятел. Ала вместо от тъга и огорчение, Час. Байуотър беше обзет от възторг и нечестива радост. Откакто се разигра драмата в имението, той упорито твърдеше, че обществеността в селцето не е научила цялата истина. Любопитно се втренчи в полковника в очакване на обяснението, а ушите му щръкнаха като антени.

Събеседникът му заразказва, думите се лееха от устата му като порой. Час. Баиуотър, който жадно слушаше, постепенно осъзна, че възмущението на Уайвърн е донякъде оправдано. След като си бил приятел с някого в продължение на двайсет години, разхождаш се с въпросния някой в парка, чуеш предупредителни викове и разбереш, че в непосредствена близост ще избухне динамит, съвсем логично е да предположиш, че приятелят ти ще постъпи като истински мъж. И през ум не ти минава, че ще те сграбчи през кръста и ловко ще те използва като щит, та ти да бъдеш пометен от взривната вълна, а негова милост да се отърве само с опърлена вежда.

— Не може да бъде! — изкоментира господин Байуотър и още повече наостри уши.

Полковникът продължи да разказва. Невъзможно е да преценим дали, ако бе в състояние да обмисли поведението си, би се доверил именно на аптекаря. Ала в момента здравомислието му бе чуждо. Няма значение кой отваря бутилката с шампанско — за пенливата течност е важно да излезе навън. Полковник Уайвърн бе досущ като бутилка с шампанско. Поради отсъствието на дъщеря му Патриша, той нямаше с кого да сподели неволите си и в продължение на две седмици бе подложен на неописуеми душевни терзания. Именно това го накара да се изповяда пред първия срещнат.

Описал бе случката толкова образно, че господин Байуотър се почувства така, сякаш е бил свидетел на разигралата се драма; стори му се, че чува ужасените викове на експертите по взривяване, които са установили наличието на човешки същества в опасната зона, и които се спускат към жертвите, проснати на земята. Пристигат тъкмо когато полковник Уайвърн, който е седнал върху лицето на господин Кармоди, се изправя и съобщава на доскорошния си приятел какво мисли за него. Дълбоко в душата си Байуотър смяташе, че собственикът на имението е проявил необикновено присъствие на духа и е опровергал теорията, поддържана от злонамерени личности, според която аристократите-земевладелци са лишени от интелект. Все пак от все сърце съчувстваше на пострадалия. Според него с полковника бяха постъпили несправедливо и огорчението му бе напълно основателно. Въпрос на съвест бе дали Уайвърн има право да нарича бившия си приятел „мекотело“ и „изчадие адово“.

— Ще го съдя! — изсъска полковникът и гневно се вторачи в рекламата за някакви хапчета, наречени „Розовите таблетки на Прингъл“.

— Правилно.

— Онзи шишкав подлец обича само парите, затова ще го докарам до просяшка тояга, дори ако се наложи, ще отнеса случая до Камарата на общините.

— Правилно.

— Можеше да умра. Като по чудо не загинах. Ако съдебните заседатели имат капчица съвест, ще определят обезщетение най-малко от 5000 паунда. Мисля дори, че ако английската правосъдна система функционира нормално, негодникът ще бъде изпратен да чепка кълчища в затвора.

Господин Байуотър цъкаше и мърмореше под нос, но предпочиташе да не взима страна. Двамата участници в драматичните събития бяха негови редовни клиенти и той не искаше да си разваля отношенията нито с единия, нито с другия. Горещо се надяваше, че полковникът няма да се поинтересува от мнението му по въпроса.

За негов късмет надеждите му се оправдаха. След като в продължение на шест минути Уайвърн изливаше насъбралата се в душата му мъка, като че се окопити и установи, че не е избрал най-подходящия човек, на когото да се довери. Смутено се изкашля и побърза да смени темата:

— Къде ми е лекарството? Божичко, още ли не сте го опаковали? Защо ли са ви необходими цели три часа, за да завържете някакво канапче?

— Опаковано е, полковник — побърза да го успокои Час. Байуотър. — Заповядайте. Направих малък клуп за пръста, та да ви улесня при носенето.

— Бива ли го този еликсир?

— Повечето клиенти, които са го вземали, твърдят, че въздействието му е чудодейно. Благодаря, полковник. Много съм ви задължен, полковник. Всичко хубаво, полковник.

Уайвърн, който още кипеше от гняв заради нанесената му обида, измарширува до вратата, рязко я блъсна и излезе от магазина. След миг сънената тишина бе нарушена от канска врява — съчетание от писклив и яростен кучешки лай и гневното възклицание на пенсиониран военен. Час. Байуотър подскочи като ужилен, сетне свали от най-горната полица в долупосочената последователност бинт, шишенце с риванол и бурканче от онези за половин крона, съдържащо болкоуспокояващ мехлем, подходящ при порезни рани, изгаряния, драскотини, ужилвания от коприва и ухапвания от куче. Неговото верую бе, че човек трябва да е подготвен за всякакви ситуации.