"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАПроизшествия в нощния клуб

I

Човек, чийто чичо го изтръгва от Лондон така, сякаш изважда с карфица охлюв от черупката му, и задълго го заточава в глухата провинция, неизбежно губи връзка с непрестанно променящия се калейдоскоп на нощния живот в метрополиса. Най-непостоянното в един голям град е категорията на заведенията. Ако Хюго бе в крак с модната тенденция по отношение на клубовете, щеше да е осведомен, че напоследък „Мъстъд Спун“ е западнал. Изисканата клиентела вече посещаваше други новооткрити нощни заведения, а в доскоро модния клуб се събираха само второкласни театрални актьори, португалци, аржентинци и гърци.

Обаче за Джон Карол, който чакаше във фоайето, „Мъстъд Спун“ бе олицетворение на изискаността и добрия вкус. Не беше стъпвал в Лондон почти година и беше очарован от атмосферата в заведението. Отнякъде се разнасяше музика, изпълнявана от изключително енергичен оркестър, от време на време покрай Джон минаваха екстравагантно облечени личности от двата пола и влизаха в ярко осветената зала на ресторанта. Истинският познавач на нощни клубове сигурно щеше презрително да стисне устни и да поклати глава, ала младежът се чувстваше на седмото небе.

Предстоеше му да види Пат, което е достатъчно да ощастливи всеки мъж.

Появяването й го завари неподготвен — за миг беше извърнал поглед от вратата и изумено се взираше в дама с оранжева рокля, която, безсъмнено за да изглежда по-оригинална, беше боядисала косата си в пурпурно и носеше монокъл. Дотолкова беше погълнат от гледката, че не забеляза Пат, и установи присъствието й едва щом чу мелодичния й глас, който, дори когато тя му се присмиваше, звучеше като песен на чучулига през лятна утрин и като свистенето на вятъра, брулещ голите полета през пролетта.

— Здравей, Джони.

На секундата Джон загуби интерес към пурпурната коса на непознатата, дори монокълът й престана да привлича вниманието му. Рязко се извърна и възкликна:

— Пат!

Първото, което се набиваше на очи, бе, че тя се е разхубавила. Той нямаше да повярва, ако му кажеха, че е възможно възлюбената му да е по-красива от образа, който се беше запечатал в съзнанието му. Ала това бе неоспорим факт. В този момент във фоайето влезе персона с изскубани вежди и с тежък грим, сякаш провидението я изпращаше да послужи за сравнение. Пред нея Пат изглеждаше олицетворение на здравето — момиче, което прекарва повече иреме на открито под живителните лъчи на слънцето.

— Пат! — повторно извика Джон и гласът му секна от вълнение. Погледът му се замъгли, сърцето му лудо биеше.

Тя очевидно не забеляза вълнението му и спокойно му подаде ръка, като че не се бяха виждали само няколко дни:

— Как си, Джон? Радвам се отново да те видя. Имаш прекрасен слънчев загар. Изглежда, животът на село ти понася. Къде е Хюго?

Хладното посрещане попари емоционалния изблик на Джон. Вместо да възкликне колко е щастлив, че отново са заедно, той смотолеви:

— Ами… такова… сигурно ще дойде всеки момент.

Пат снизходително се засмя:

— Хюго ще закъснее за собственото си погребение, ако изобщо си спомни, че трябва да присъства. Определи ми среща в единайсет и петнайсет, а вече наближава дванайсет. Запази ли маса?

— Още не съм.

— Защо?

— Не съм член на клуба — отвърна той и посърна под унищожителния поглед, с който дамите удостояват смотани и непредприемчиви приятели и роднини. — За да ти дадат маса, непременно трябва да си член — опита да се оправдае.

— Дрън-дрън! — отсече младата жена. — Дълбоко грешиш, ако си въобразяваш, че часове наред ще чакам Хюго на течение. Открий оберкелнера и осигури маса, докато оставя палтото си на гардероба. Връщам се веднага.

Докато се приближаваше до оберкелнера, Джон се чувстваше както преди години, когато се бе приближил до бик, известен с лошия си нрав, и то по молба на Пат, която искаше да разбере дали биковете наистина са опасни, или пък художниците на комикси нарочно ги рисуват разгневени, за да изглеждат по-смешни. Хем се страхуваше, хем се срамуваше. Оберкелнерът беше едър шишко с лице като месечина, за когото неколкоседмичният престой в „Стройни и здрави“ щеше да бъде от полза. Погледът му подсказваше, че от самото начало е изпитал необяснима неприязън към Джон.

Младежът плахо отбеляза, че нощта е тиха и прекрасна, но шишкото сякаш не му повярва.

— Господин Кармоди… запазил ли е маса? — престраши се да попита Джон.

— Не е, мосю.

— Имам среща с него във вашия клуб.

Сервитьорът се престори, че е забравил за присъствието му и заговори на френски на своя подчинен. Джон, който повече от всякога се чувстваше като натрапник, използва временното затишие в разговора, за да предприеме още един опит:

— Питам се… Ще бъде ли възможно… Ще ми дадете ли маса?

Очите на оберкелнера почти бяха потънали сред гънките от сланина, но той все пак успя да отправи към Джон унищожителен поглед, сякаш се беше натъкнал на хлебарка в салатата.

— Мосю членува ли в клуба?

— Ами… не.

— Бъдете така любезни да почакате във фоайето.

— Обаче се питах дали…

— Моля, почакайте във фоайето — повтори шишкото, загърби Джон и се разтопи от любезност пред някакъв плешив тип с диамантени копчета на ръкавелите и с властни маниери, придружаван от дама в розов тоалет. Заклатушка се пред тях като охранен гъсок и ги поведе към ресторанта, а Пат, която беше оставила палтото си на гардероба, попита:

— Осигури ли маса?

— Боя се, че не успях. Сервитьорът каза, че…

— Божичко, колко си безпомощен!

Понякога жените са несправедливи. Когато един мъж поиска да му осигурят маса в нощен клуб, в който не членува, той знае, че проявява нахалство и се усеща като в небрано лозе. Поведението му не е признак за безпомощност, а за чувствителност, ала жените не го разбират.

— Извинявай… много съжалявам… — промърмори. Оберкелнерът, който се беше върнал, седна зад бюрото и се захвана да пише в големия си бележник — може би пресмяташе сборове или просто си драскаше. Изглеждаше досущ като велик художник, задълбочен в работата си, и на Джон през ум не му минаваше да го прекъсне. Обаче Пат не беше така съобразителна и най-безцеремонно отсече:

— Искам маса, моля!

— Членувате ли в клуба, мадам?

— Казах, че искам маса, и то голяма. Не обичам да ме притесняват. Като се появи господин Кармоди, уведомете го, че госпожица Уайвърн и господин Карол са в ресторанта.

— Добре, мадам. Разбира се, мадам. Последвайте ме, мадам.

„Фасулска работа, нали?“ — мислеше си Джон, докато тътреше крака на опашката на процесията. Никой не би предположил, че този внушителен на ръст младеж има заешко сърце. Докато прекосяваше излъскания до блясък дървен под, той се питаше как Пат успява да се справи в подобни ситуации, след като не спада към категорията едри и властни дами, от които се очаква с един поглед да поставят на мястото им всякакви оберкелнери. Не беше нито Клеопатра, нито Екатерина Велика, а крехка девойка с вирнато носле. И все пак с лекота беше смачкала фасона на надменния дебелак, а той се взираше в нея с възхищение, досущ като верен пес.

Както обикновено се случваше, Пат веднага съжали за избухването си:

— Извинявай, че те обидих, Джони. И аз съм една… да се нахвърля така върху теб, след като си бил път чак до тук, за да ме посрещнеш! Но да знаеш, че побеснявам, когато позволяваш на разни типове да те тъпчат. Понякога обаче си казвам, че вината не е твоя. — Чаровно му се усмихна и добави: — Такъв си ми ти — муден добродушко. Напомняш ми на голямо куче, което доверчиво отпуска глава на скута на всеки срещнат и започва да сумти. Бедничкият стар Джони!

Младежът съвсем се вкисна. Не беше поласкан от сравнението с някакъв глуповат пес, а възклицанието „бедничкият стар Джони“ му подсказа, че разговорът е взел лош обрат. Едно е сигурно при взаимоотношенията между двата пола и то е, че жените се си падат по бедни стари Джонита. Ала преди да изрази на глас чувствата си, Пат смени темата:

— Слушай, какво се е случило между твоя чичо и баща ми? Преди две седмици получих писмо от татко и ако се съди по съдържанието, господин Кармоди се е опитал да го убие. Искам да науча истината.

Той изложи фактите, ала разказът му далеч не беше образен, като изповедта на полковник Уайвърн пред Час. Байуотър.

— Мили Боже! — възкликна девойката.

— Дано… — запелтечи Джон.

— Какво? — нетърпеливо го прекъсна тя.

— Дано не се отрази…

— Не те разбирам, престани да го усукваш!

— Да се отрази на двама ни с теб.

— Хайде, приятелю, изплюй камъчето.

Джон разбра, че е настъпил решителният момент.

„Скъпа Пат, познаваме се почти от деца. Чудно как не си разбрала, че те обичам и че любовта ми се усилва с всяка изминала минута. Откакто се помня, съм влюбен в теб. Обичах те още когато беше момиченце и носеше къси роклички. Чувствата ми се възпламениха, когато ти се върна от колежа и видях, че си по-красива от принцеса. А сега те обичам повече от всякога. Обожавам те, скъпа Пат! За мен ти си най-скъпото на света. И да не си посмяла да ми се присмееш, защото съм решил да те накарам да ме приемеш насериозно. Може в миналото да съм бил добрият стар Джони, но настъпи моментът да промениш мнението си за мен. Не, изобщо не се шегувам. Нямаш друг избор, освен да се омъжиш за мен, съветвам те в най-скоро време да ми съобщиш, че приемаш предложението ми.“

Ала тази страстна тирада остана неизречена. Джон произнесе съвсем кратка фраза, лишена от всякаква романтика.

— Нямам нищо за казване.

— Хей, да не се страхуваш, че ще развалим приятелството си само защото баща ми и чичо ти са се скарали?

— Да — отвърна той. Имаше да й казва още много, но все пак донякъде Пат бе схванала същността на проблема.

— Какъв абсурд! Та с теб се познаваме толкова отдавна. Не ще позволя враждата между двамата старци да ни раздели. Знаеш, че те обичам, Джони.

Ето че отново му се предоставяше възможност да й признае чувствата си. Този път не биваше да я пропусне. Събра смелост. Изкашля се и машинално се вкопчи в масата:

— Пат…

— О, най-сетне Хюго благоволи да се появи! — възкликна тя. — Крайно време беше. Умирам от глад. Хей, насам! Кои ли са хората с него? Познаваш ли ги?

Джон едва сподави тежката си въздишка. Типично за Хюго беше да цъфне в най-неподходящия момент. Обърна се и намръщено се втренчи в натрапника. Придружаваха го човек на средна възраст и млада, изключително красива жена, които Джон никога не бе виждал.