"Замъкът Бландингс и други истории" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

ПРОБИВЕН МЪЖ

Докато кръстосваше из градините на Замъка Бландингс, върху иначе гладкото лице на Достопочтения Фреди Трипуд се забелязваше лекото, но забележимо начумерено изражение на човек, чийто дух не е спокоен. Беше разгарът на лятото, когато градините са най-красиви, но по всичко личеше, че великолепието им не му носи утеха. Калцеолариите, които биха изтръгнали възторжени възклицания от старческите гърди на баща му, го оставяха равнодушен. Взираше се в лобелиите с незрящи очи, сякаш смразяваше с поглед неприятен познат.

Онова, което тревожеше младия човек, бе продължаващата търговска неподатливост на леля му Джорджина. От мига, в който се ожени за единствената дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити, щата Ню Йорк, Фреди Трипуд бе вложил цялата си душа и сърце в продажбата на фирменото производство. И, изпратен в Англия да потърси евентуални пазари, той, както вече споменахме, бе съзрял в Джорджина, лейди Олстър, клиентка, която плътно се доближаваше до идеала на един производител на кучешки лакомства. Притежателка на четири пекинеза, два шпица, един фокстериер, пет кокершпаньола, една руска хрътка и един бултериер, тя се радваше на несъкрушим авторитет в киноложките среди. Осигуряването на покровителството й щеше да е от огромна полза за Фреди. Щеше да му излезе име на енергичен и предприемчив бизнесмен. Освен това тъст му щеше да остане много доволен, а собственикът на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ и при далеч по-незначителни поводи за радост пръскаше като гейзер чекове за по пет хиляди долара.

До този момент обаче, въпреки цялото му красноречие, лейди Олстър грубо незачиташе кръвните роднински връзки и произтичащите от тях задължения и отказваше да даде подписа си. Тя предпочиташе да трови менажерията си с жалките отпадъци, наречени „Кучешка храна на Питърсън“.

Фреди мрачно изсумтя. Ехото все още заглъхваше, когато Достопочтеният установи, че вече не е сам. Към него се беше присъединила братовчедка му Гъртруд.

— Здрасти! — дружелюбно я поздрави Фреди. Той обичаше Гъртруд и не я винеше, че има майка, неспособна да оцени от пръв поглед хубавата кучешка бисквита. Между него и Гъртруд отдавна съществуваше здрав съюз. Затова, когато семейството се опита да провали годежа й с добрия стар Бифи Бингъм, тя се обърна за помощ именно към него: а той така добре й помогна, че сега годежът бе общоприет факт и нещата се развиваха чудесно.

— Фреди — рече Гъртруд — би ли ми дал за малко колата си?

— Разбира се. Съвсем естествено. При стария Бифърс ли отиваш?

— Не — отвърна Гъртруд и някой по-наблюдателен събеседник би забелязал в поведението й известно смущение. — Мистър Уоткинс иска да го закарам до Шрузбъри.

— Така ли? Нямам нищо против. Случайно да си виждала някъде майка си?

— Мисля, че седи на поляната.

— Чудесно. Благодаря.

Фреди се упъти в указаната посока и скоро съзря роднината си. Бултериерът лежеше в краката й. Един от пекинезите заемаше скута й. А тя бе втренчила невиждащи очи в далечината, сякаш и нейните грижи бяха не по-малко от тези на Племенника й.

Онзи, който би извадил подобно заключение от вида й, нямаше да сбърка. Лейди Олстър беше разтревожена.

Жена, служеща in loco parentis9 на четиринайсет кучета, с положителност има своите грижи, но не безсловесните й приятели занимаваха сега мислите й. Онова, което я тревожеше, беше обезпокоителното поведение на дъщеря й Гъртруд.

Макар и сгодена за преподобния Рупърт Бингъм, Гъртруд напоследък изглеждаше запленена от Орло Уоткинс — лиричния тенор. Той бе от онези надарени младежи, които лейди Констанс Кийбъл, домакинята на Бландингс, толкова обичаше да кани през лятото на дълги гостувания.

Що се отнася до преподобния Рупърт Бингъм, напоследък мнението на лейди Олстър за него коренно се бе променило. Първоначално вероятността да й стане зет я бе натъжила и разстроила. После, когато случайно научи, че е племенник и наследник на един от възможно най-богатите корабни магнати, той се издигна в очите й от низините до главозамайващи висини. Сега лейди Олстър беше силно про-Бингъмски настроена. Усмихваше му се сърдечно, а след като го назначиха викарий в Мъч Мачингъм, най-близкото село до Маркет Бландингс, тя доведе Гъртруд в замъка, за да могат младите хора по-често да се виждат.

Но вместо да се вижда често с годеника си, Гъртруд изглежда предпочиташе да се шляе с този Орло Уоткинс, обещаващия тенор. Дни наред вече двамата бяха неразделни.

А всички много добре знаем какво представляват тези лирични тенори. Опасни дяволи. Сядат на пианото, впиват поглед в очите на момичето и запяват с глас, който звучи като спукана тръба газ, за Любовта, Луната и Теб и докато се усетиш, момичето било дузпата на свестния и перспективен млад свещеник, за когото е сгодено, и изчезнало с човек, чийто единствен източник на препитание е по някой и друг договор с Би Би Си.

Ако една майка няма право да потръпва пред такава възможност, интересно на какво има право.

Така че лейди Олстър продължи да потръпва; и все още потръпваше, когато дремливият летен покой бе нарушен от отвратителна врява. Пекинезът и бултериерът лавнаха едновременно и като вдигна поглед, лейди Олстър видя, че насреща й се задава племенникът й Фредерик.

И тя потръпна отново, защото в погледа на Фреди безпогрешно долови познатия й делови ентусиазъм, стария блясък, неразривно свързан с кучешките бисквити.

Лейди Олстър и друг път беше притискана в кюшето от Фреди и опитът я бе научил, че може да спре отприщилия се поток само ако веднага заговори на друга тема. Тя храбро се опита да постъпи така и сега.

— Виждал ли си Гъртруд, Фреди? — попита лейди Олстър.

— Да. Взе колата ми, за да отиде до Шрузбъри.

— Сама?

— Не. С Уоткинс. Врескалото.

Лейди Олстър се раздруса от поредния спазъм.

— Фреди — каза тя, — ужасно съм обезпокоена.

— Защо?

— За Гъртруд.

— Няма какво да се безпокоиш за нея — успокои я Фреди. — По-добре се тревожи за тези кучета. Забеляза ли как лаят по мен? Нерви. Кълба от нерви. И защо? Защото неправилно ги храниш. Докато упорстваш и им даваш от „Кучешката храна на Питърсън“, в която липсват основни витамини, ще откачат при вида на човешко същество на хоризонта. А сега, за да те убедя в това, за което приказвахме тази сутрин, смятам да извърша една малка демонстрация.

— Не можеш ли да й намекнеш, Фреди?

— На кого?

— На Гъртруд.

— Да, предполагам, че мога да й намекна. За какво?

— Прекалено често се вижда с този Уоткинс.

— Аз също, между другото. Всеки, който го е видял повече от веднъж, се е виждал с него прекалено често.

— Струва ми се, че съвсем е забравила за годежа си с Рупърт Бингъм.

— Рупърт Бингъм ли каза? — изведнъж се оживи Фреди. — Ще ти кажа, нещо важно за Рупърт Бингъм. Той има едно куче на име Ботълс, което от пеленаче е захранено с „Кучешката радост на Доналдсън“. Само да можеше да го видиш! Той пращи от здраве благодарение на съставките, които подпомагат растежа на костите. Прекрасно, добре сложено куче, с очи, които искрят от радост, че живее, и с крака, здраво стъпили на земята. Гордост за стопанина си.

— Не ме интересува кучето на Рупърт!

— А би трябвало! Не можеш да не го забележиш. Защото е куче, с което трябва да се съобразяваш. Куче, което тежи на мястото си. И всичко — само благодарение на „Кучешката радост на Доналдсън“.

— Не искам да чувам повече за „Кучешката радост на Доналдсън“.

— Аз пък искам. Искам да ти направя една демонстрация. Може би не знаеш, лельо Джорджина, но ние в Америка рекламираме този толкова богат на витамини продукт по следния начин: караме демонстратора да застане на видно място пред тълпата, да извади една бисквита, да отчупи от нея парче и да го сдъвче. По този начин доказваме, че „Кучешката радост на Доналдсън“ е толкова полезна, че става и за човешка консумация. Нашият демонстратор не само яде бисквитата — той й се наслаждава. Премята я из устата си. Дъвче я и я смесва със слюнката си…

— Фреди, моля те…

— Със слюнката си — твърдо повтори Фреди. — Същото прави и кучето. То дъвче бисквитата. Наслаждава й се. Става по-голямо и по-добро куче. Сега аз също ще изям една кучешка бисквита на Доналдсън.

И пред погнусената физиономия на леля си Фреди се отдаде на противния си подвиг.

Демонстрацията беше впечатляваща, но се провали поради една малка подробност. Ако искаше да я изпълни без грешка, Фреди не биваше да се дави. Причината за злополуката бе липсата на опит. Закоравели демонстратори на „Кучешката радост на Доналдън“ се създават след дълги години на тренировки. Те започват постепенно с късчета килим, минават през гвоздеи и залежала юфка, докато най-сетне се подготвят за големия подвиг. Фреди беше новак. При опит да преметне бисквитата в устата си, тя попадна в трахеята му.

Усещането, че е погълнал смес от сажди и счукани тухли, бе последвано от дълъг и мъчителен пристъп на кашлица. И когато най-сетне очите на страдалеца се избистриха, погледът му не срещна нито една човешка фигура. Замъкът беше там. Поляната беше там. Градината беше там. Но лейди Олстър бе изчезнала.

Добре известен факт е обаче, че целеустремените мъже са като „Кучешките бисквити на Доналдсън“ — от тях трудно можеш да се спасиш, нито можеш лесно да ги преглътнеш. Петдесетина минути по-късно преподобният Рупърт Бингъм, който седеше в кабинета си, бе уведомен, че има посетител. След малко в стаята нахълта Достопочтеният Фреди Трипуд, покрит с прах от главата до петите и силно куцащ.

— Здравей, Бифърс — каза той. — Дошъл съм да ти искам Ботълс на заем.

Той се наведе към кучето, изтегнало се на постелката си край камината, и любезно го ръгна в ребрата. Ботълс добродушно махна с дългата си опашка. Беше хубаво куче, макар и със съмнително потекло. Майка му беше прочута в околията красавица със завидна доза сексапил, а въпросът за родословието на баща му би принудил цял генеалогически институт озадачено да свие рамене.

— Здрасти, Фреди — отвърна преподобният Рупърт.

Младият пастир на душите говореше разсеяно и челото му бе свъсено. Странно, но факт (което идва да покаже в какъв свят живеем): от четирите чела, описани дотук в тази хроника, три бяха сбърчени от грижи. И ако девойките изобщо имат съвест, челото на Гъртруд също би трябвало да е свъсено и по този начин да попълни бройката.

— Вземи си един стол и сядай — гостоприемно го покани Рупърт.

— Предпочитам канапето — отвърна Фреди. — Чувствувам се поизморен. Копитата ми се подбиха, докато дойда.

— Какво се е случило с колата ти?

— Гъртруд я взе, за да закара Уоткинс в Шрузбъри.

Преподобният Рупърт известно време тъна в мълчание. Лицето му, едро и червендалесто, посърна. Дори мощното му телосложение, благодарение на което за малко не получи медал за гребане в Оксфорд, като че се бе смалило. Толкова очебийна бе мъката му, че и Фреди я забеляза.

— Случило ли се е нещо, Бифърс? — попита той.

Вместо отговор, преподобният Рупърт протегна подобната си на свински бут ръка и му подаде писмо, написано е разкрачен девически почерк.

— Чети.

— От Гъртруд?

— Пристигна тази сутрин. Е?

Фреди привърши четенето и върна документа на собственика. Видът му беше угрижен.

— Изглежда ти е била дузпата.

— И аз така мисля.

— Дълго е — рече Фреди, — и объркано. Пълно е с изрази от рода на „Сигурни ли сме?“ и „Знаем ли какво искаме?“ и „Няма ли да е по-добре, ако…“, но според мен ти е била дузпата.

— Нищо не разбирам.

— Аз пък — да — каза той. — Сега ми става ясно какви ги дрънкаше леля Джорджина. Опасенията й са били основателни. Онази змия Уоткинс ти е отмъкнал Гъртруд.

— Мислиш ли, че Гъртруд е влюбена в Уоткинс?

— Мисля. И ще ти кажа защо. Той е врескало, а момичетата си падат по такива. Те крият за тях неотразима привлекателност.

— Не съм забелязал Уоткинс да има някаква привлекателност. Винаги ми е напомнял за водорасло.

— Може да е водорасло, Бифърс, но знае как да си опече работата. Не разполагам с обяснение, но определен тип лирични тенори действуват на момичетата като валериан на котките.

Преподобният Рупърт задиша учестено.

— Ясно — каза той.

— Бедата е там, Бифърс — продължи Фреди, — че Уоткинс е романтичен, а ти не си. Сериозни добродетели имаш. Романтика — нито капка.

— Значи излиза, че шансовете ми не са големи.

Фреди се замисли.

— Не можеш ли да й се представиш в романтична светлина?

— Как?

— Ами… спри в движение някой избягал кон.

— Къде е конят?

— Мммм, дааа — каза Фреди. — Като че ли това е най-голямото затруднение. Конят. Къде е той?

Известно време и двамата мълчаха.

— Е, да става каквото е писано — обади се накрая Фреди. — Мога ли да взема Ботълс?

— За какво ти е?

— За демонстрация. Искам да го покажа на леля Джорджина, за да се убеди нагледно какви висоти могат да се достигнат, когато едно куче системно се храни с „Кучешката радост на Доналдсън“. Големи главоболия си имам с тази жена, Бифърс. Опитах всички хитрости, които водят до успех в търговията, но никакъв резултат. Нещо обаче ми подсказва, че ако види Ботълс, ако го бодне в ребрата и усети коравата му мускулна тъкан, в мисленето й може да настъпи прелом. Във всеки случай, от опит глава не боли. Ще го взема със себе си, нали може?

— Добре.

— А що се отнася до твоята неприятност, ще помисля много сериозно и върху нея. Нали ще наминеш след вечеря?

— Сигурно — мрачно отвърна преподобният Рупърт.

Вестта, че лесно впечатлителната й щерка е тръгнала да се скита из околността в двуместен автомобил с този опасен Уоткинс, бе тежък удар за лейди Олстър. Затова, когато седна на терасата (един час след като Фредерик напусна Мачингам Хол и пое изнурителното пътешествие назад към къщи), сърцето й тежеше като олово.

Бултериерът беше изчезнал по свои лични работи, но пекинезът все така дремеше в скута й. Завиждаше на безметежната му незаинтересованост. За нея бъдещето бе мрачно и всичко наоколо вещаеше гибел.

Само едно светло петънце проблясваше между буреносните облаци в нейната душа. Племенникът й Фредерик никакъв не се виждаше. Всякаква друга местна напаст — комари, мухи и буболечки — беше налице, но не и Фредерик. По всичко личеше, че е извън границите на имението.

След малко обаче клетата жена беше лишена дори от тази дребна утеха. Като накуцваше леко, сякаш го убиваше обувката, Достопочтеният се измъкна от храстите и се запъти към нея по алеята, придружен от нещо, което външно наподобяваше на куче.

— Здравей, лельо Джорджина!

— Е, Фреди? — примирено въздъхна лейди Олстър.

Пекинезът отвори едно око, огледа младия човек, замисли се дали си струва да лае, очевидно реши, че е прекалено горещо и отново заспа.

— Това е Ботълс — рече Фреди.

— Кой?

— Ботълс. Животното, за което стана дума неотдавна. Погледни каква мускулатура.

— За пръв път в живота си виждам такъв мелез.

— По-добре златно сърце, отколкото златна корона — мъдро рече Фреди. — В момента ни интересува физиката, а не родословието на този пес, за което съм склонен да допусна, че не е отбелязано в хералдическите справочници. Хранено изключително с „Кучешката радост на Доналдсън“, то крачи по света с гордо вирната глава, прямо и безстрашно. Бих те помолил, ако нямаш нищо против, да дойдеш с мен до конюшните и да го видиш как действува с плъховете. Мисля, че това ще ти помогне да придобиеш известна представа за неговите неоспорими данни.

И той щеше да продължи да я убеждава, ако в същия миг, точно както и по време на предишния им разговор, не се случи нещо, което съсипа целия ефект от ораторското му изкуство.

Докато разговаряха, Ботълс любознателно се щураше насам-натам, според обичая на кучетата, попаднали в непозната обстановка. Подуши дърветата. Повъргаля се из тревата. Но сега той за пръв път забеляза, че в скута на жената лежи нещо много особено.

Какво бе то, Ботълс не знаеше. Като че беше живо. Обзе го силно желание да разбули загадката. За да сме съвсем точни, трябва да споменем, че той се доближи до шезлонга, завря любопитен нос в нещото и вдъхна дълбоко.

В следващия миг, за най-голямо негово изумление, нещото избухна като бомба, скочи на земята и бързо взе да се приближава към него.

Ботълс не се поколеба. Мъжествените схватки с равностойни противници му доставяха удоволствие. Тези схватки, ако можем така да се изразим, бяха солта на неговия живот. Но тук случаят беше различен. За пръв път в живота си срещаше пекинез и никой нямаше да остане по-изненадан от него, ако му кажеха, че това странно и всестранно окосмено нещо е куче. Той лично го възприе като наказание свише и напълно деморализиран обиколи три пъти поляната в тръс, като междувременно опита да се покатери на едно дърво. След като опитът му не успя, Ботълс подви рунтавата си опашка и скоропостижно напусна сцената.

Удивлението на достопочтения Фреди Трипуд можеше да се сравни единствено с огорчението му. Лейди Олстър беше започнала да изразява мнението си за случката и нейният присмех и подигравки, както и неприкритите й намеци, бяха просто непоносими. Ако, каза тя, постоянните консуматори на „Кучешката радост на Доналдсън“ така позорно подвиват опашка пред едно нищо и никакво пекинезче, тя била доволна, че не е допуснала слабост и не се е оставила да бъде убедена да ги даде на питомците си.

— Добре, че Сюзън не е плъх — добави лейди Олстър с жесток, подигравателен тон. — Един плъх щеше да докара инфаркт на твоя мелез.

— Ботълс — неотстъпчиво отвърна Фреди, — особено го бива с плъховете. Мисля, че елементарното чувство за справедливост те задължава да дойдеш до конюшните и да му дадеш възможност да се покаже в истинската си светлина.

— Благодаря. Това, което видях, ми стига.

— Значи няма да дойдеш да видиш как се справя с плъховете?

— Няма.

— В такъв случай — мрачно заключи Фреди, — няма какво повече да се направи. Ще трябва да го върна на собственика му.

— Къде е собственикът му?

— В Мъчингъм Хол.

— Това да не е кучето на Рупърт?

— То е, естествено.

— Тогава ти си се видял с Рупърт?

— Разбира се.

— Предупреди ли го? За мистър Уоткинс?

— Беше твърде късно за предупреждения. Вече бе получил писмо от Гъртруд, че му бие дузпата.

— Какво!

— Е, пише Сигурен ли е? и Дали двамата знаят какво искат?, но ако питаш мен, то си е чиста дузпа. И все пак, да се върнем на въпроса за Ботълс, лельо Джорджина. Според мен трябва да вземеш под внимание факта, че неотдавнашната му среща с пекинеза бе съвършено ново изживяване за него и следователно е естествено да не се прояви в най-добрата си светлина. Отново ти повтарям, че трябва да го видиш как действува сред плъховете.

— О, Фреди!

— Какво има?

— Как можеш да ме занимаваш с това окаяно псе, когато цялото бъдеще на Гъртруд е поставено на карта? Крайно наложително е да я излекуваме някак си от това опасно увлечение…

— Добре, щом искаш, ще поговоря с нея, но ако ме питаш, болестта се е разпростряла. Онова врескало Уоткинс е завладяло душата й. Но ще направя каквото мога. А сега ме извини, лельо, ще те напусна.

От съседния храст се подаваше честната муцуна на Ботълс. Той изглежда искаше да се увери, че е свирен отбой.

В часа на вечерния аперитив Фреди за пръв път успя да проведе обещания разговор с Гъртруд. Нашият амбициозен търговец и предприемчив бизнесмен не падаше лесно по гръб. И сега, докато решеше косата си, внезапно го осени хрумването как да спечели леля Джорджина за делото. Наперено слезе в салона, където видът на Гъртруд му напомни за неговата мисия. Момичето замечтано седеше пред пианото и свиреше нежни мелодии.

— Искам да поговорим, Гъртруд — каза Фреди. — Какви са тези глупости, които научавам за теб и за Бифърс?

Лицето на момичето пламна.

— Виждал ли си Рупърт?

— Разговарях с него днес следобед. Всичко ми каза.

— О!

— Много е потиснат.

— О?

— Да, много е потиснато горкото момче и не го обвинявам, щом момичето, за което е сгоден, се развява из околностите, увлечено по разни тенори. За пръв път виждам такова нещо, по дяволите! Какво толкова намираш в този Уоткинс? Къде се крие обаянието му? Във всеки случай не във вратовръзките му, защото са направо ужасни. Същото важи и за цялото му облекло. Има вид на човек, който си купува дрехите на старо от битпазар. И не стига това, ами си е пуснал и къси, но видими с невъоръжено око бакенбарди. Не мога да допусна, че сериозно си решила да зарежеш стопроцентов симпатяга като стария Бифърс, заради някакво бакенбардесто врескало.

Настъпи мълчание. Гъртруд отново засвири замечтано.

— Нямам намерение да разговарям — каза тя. — Това не е твоя работа.

— Извинявай много! — извика Фреди. — Ще прощаваш, ама ако напрегнеш малко паметта си и се върнеш във времето, когато Бифърс те ухажваше, може би ще си спомниш, че не друг, а аз уредих цялата работа. Ако не бяха моите находчивост и изобретателност, ти и оня заплес никога нямаше да се сгодите. Затова имам пълното право да се смятам за ваш ангел-хранител и като такъв съм длъжен да разнищя историята докрай. Разбира се, — продължи Фреди, — много добре знам как се чувствуваш. Ясно ми е и защо си направила фаталната грешка. Този Уоткинс те е запленил с чара си и ти смяташ, че старият Бифърс е скучен и неромантичен мухльо. Но запомни едно, момиче…

— Не ми е приятно да ме наричаш „момиче“.

— Запомни едно, стара глупачке, — поправи се Фреди. — И го запомни добре. Бифърс е изпробван в бой, честен и доблестен. Човек, на когото може да се разчита. Докато Уоткинс, ако добре съм изтълкувал бакенбардите му, е от онези, които веднага ще те зарежат в тежък миг. И тогава, когато вече е твърде късно, ще дойдеш разревана при мен, ще рониш солени сълзи и ще кършиш ръце: „Ех, защо не го разбрах навреме?“ А аз ще ти отвърна: „Нещастно твърдоглаво създание…!“

— О, защо не вървиш да продаваш кучешките си бисквити, Фреди!

Гъртруд отново засвири. Устата й бе упорито стисната. Фреди я изгледа неодобрително.

— Има някаква нечиста примес в кръвта — констатира той. — По женска линия. И ти като проклетата си майка по рождение си лишена от способността да разсъждаваш логично. И двете сте еднакво дебелоглави. Да продавам кучешките си бисквити казваш? Ха! Като че ли не ги хвалих на леля Джорджина, докато ми излезе пяна на устата. И с какъв резултат? Засега нулев. Но почакай до довечера.

— Вече е довечера.

— Искам да кажа, малко по-късно довечера. И наблюдавай малкия ми експеримент.

— Хм!

— Какво значи това „Хм!“?

— Просто „Хм!“.

По време на вечерното кафе над Замъка Бландингс витаеха мир и покой. Повърхностният наблюдател, надникнал през френския прозорец в кехлибарения салон, щеше да си помисли, че с обитателите на този почтен английски дом всичко е наред. Лорд Емсуърт седеше в един ъгъл и четеше указания как се отглеждат болни и здрави прасета. Сестра му, лейди Констанс Кийбъл, шиеше. Другата му сестра, лейди Олстър, гледаше Гъртруд. Гъртруд гледаше Орло Уоткинс. А Орло Уоткинс зяпаше в тавана и пееше разлигавено своята песен за Розите.

Достопочтеният Фреди Трипуд липсваше от сцената. И ако човек се довери на мнението на баща му, лорд Емсуърт, това само по себе си вече бе достатъчна предпоставка за приятно прекарване.

Но под спокойната повърхност бушуваха подмолни течения. Лейди Олстър наблюдаваше Гъртруд и все повече ставаше жертва на унинието. Не й харесваше начина, по който Гъртруд гледаше Орло Уоткинс. Гъртруд от своя страна, в резултат на скорошния разговор с Фреди, изпитваше пристъпи на угризения и съмнения. Лейди Констанс още не се беше успокоила след тазвечерните откровения на лейди Олстър по повод слабоумието на домакините, които съзнателно допускат разни лигави тенори свободно да се шляят из замъците. А лорд Емсуърт бе изпаднал в онова състояние на свадлива раздразнителност, което обзема отвеяните старци, които желаят да четат за Прасета, а вниманието им се раздвоява от гласове, пеещи за Рози.

Само Орло Уоткинс беше щастлив. Скоро обаче и той щеше да се присъедини към редиците на скърбящите. Защото тъкмо беше започнал да дава воля на гласа си, за да подкара песента както си му е редът, когато иззад вратата се разнесе силен лай. Очевидно навън имаше куче. Да оставим настрана факта, че той мразеше всички кучета и се боеше от тях, но тенорите ненавиждат и конкуренцията.

В следващия миг вратата се отвори и в стаята нахълта Достопочтеният Фреди Трипуд с чувалче в ръка. Придружаваше го Ботълс, чието обичайно равновесие очевидно бе нарушено от нещо.

Върху лицето на Достопочтения беше изписано мрачното изражение, присъщо на онези, решили да изпробват късмета си на една-единствена карта — или да спечелят, или всичко да загубят. Същински Наполеон при Ватерло. Защото Фреди беше решил да заложи всичко на една-единствена карта.

Много младежи на негово място, предизвикани ОТ своя леля, категорично отказала да отскочи до конюшните, за да види как едно куче се реабилитира сред плъховете, мрачно биха се признали за победени. Но Фреди беше замесен от по-качествено тесто.

— Лельо Джорджина — каза той, като държеше високо торбата, около която възбудено подскачаше Ботълс. — Днес ти отказа да дойдеш до конюшните, за да наблюдаваш това животно в действие. Животно, отхранено с „Кучешката радост на Доналдсън“. Следователно не ми остава друга възможност, освен да извърша демонстрацията на твой терен.

Лорд Емсуърт вдигна поглед от книгата.

— Фредерик, престани да дрънкаш щуротии. И махни това куче оттук.

Лейди Констанс вдигна поглед от ръкоделието си.

— Фредерик, ако ще влизаш, влизай и сядай. И махни това куче оттук.

Лейди Олстър отмести поглед от Гъртруд и стана изразителка на значително по-малко любезност, отколкото би могло да се очаква от една любеща леля.

— О, Фреди, моля ти се, изчезвай! Ужасно си досаден. И махни това куче оттук.

Достопочтеният отмина всичко с благородно презрение.

— Тук, лельо Джорджина — настоя той, — има няколко обикновени плъха. Ако бъдеш така добра да излезеш на терасата, с удоволствие ще ти покажа нещо, което според мен би трябвало да сломи дори твоя инат.

Членовете на компанията приеха съобщението всеки по свой неповторим начин. Лейди Олстър изпищя. Лейди Констанс се метна към звънеца. Лорд Емсуърт изпръхтя. Орло Уоткинс пребледня и се скри зад гърба на Гъртруд. А Гъртруд, като го забеляза как побеля, като видя как се крие зад нея, сви устни. Израснала на село, тя беше на „ти“ с плаховете и тази проява на страх у човека, когото бе издигнала на пиедестал, определено я обезпокои.

Вратата се отвори и в салона влезе Бийч. Беше дошъл да изпълни обичайното си задължение — да изнесе чашките от кафето, но още с появата си установи, че го товарят с нови задачи.

— Бийч! — гласът беше на лейди Констанс. — Махни тези плъхове оттук.

— Плъхове ли казахте, миледи?

— Вземи тази торба от мистър Фредерик!

Бийч разбра. И да се беше учудил от факта, че по-малкият син на господаря стои насред кехлибарения салон на замъка с торба плъхове в ръка, той с нищо не го показа. Тихо му се извини, пое торбата и тръгна към вратата. В задълженията му не влизаше да разнася плъхове, но добрият иконом винаги е готов за всякакви непредвидими подвизи. Само така може да се съхрани удобното съществование в едно голямо провинциално имение.

— И гледай да не ги изтървеш проклетниците — предупреди го лорд Емсуърт.

— Много добре, милорд.

Достопочтеният Фреди се беше тръшнал на един стол и мрачно подпираше брадичката си с ръка. Като амбициозен и предприемчив бизнесмен той тежко понесе този тираничен акт, насочен срещу търговската му дейност.

Лорд Емсуърт се върна към книгата си.

Лейди Констанс се върна към ръкоделието си.

Лейди Олстър се върна към мислите си.

На пианото Орло Уоткинс се опитваше да обясни подбудите, които преди няколко мига само го бяха принудили предвидливо да потърси убежище зад гърба на Гъртруд.

— Мразя плъховете — сподели той. — Лазят ми по нервите.

— Нима? — отвърна Гъртруд.

— Естествено, не се боя от тях, но ме отвращават.

— Нима? — повтори Гъртруд.

В погледа й бе застинало странно изражение. За какво ли си мислеше това романтично девойче? Може би за онази вечер преди няколко седмици, когато, внезапно съзряла в здрача огромен прилеп, тя бе намерила в лицето на преподобния Рупърт Бингъм силен и неустрашим защитник? Дали не си го представяше такъв, какъвто го видя тогава — храбър, безстрашен, да сече въздуха с широкополата си свещеническа шапка и непрекъснато да Й вдъхва кураж с думи и дела?

Очевидно беше точно така, защото само подир миг тя попита:

— А как сте с прилепите?

— Прилепите ли?

— Да, прилепите.

— О, прилепите?

— Боите ли се от прилепи?

— Не обичам прилепи — призна Орло Уоткинс. След това изостави темата, отново седна пред пианото и запя за Юни и Аромата на Невидими Цветя.

Досега не сме споменали само за един член от компанията в кехлибарения салон.

Бидейки животно със забавени мисловни процеси, Ботълс отначало не си даде сметка какво стана с торбата. В мига, когато Бийч пое грижите за нея, той беше зает с душенето на един стол. И чак когато вратата започна да се затваря, Ботълс осъзна тежката загуба, която заплашваше да го сполети. Той заквича отчаяно и се метна напред, но беше твърде късно. Муцуната срещна коравото дърво. А когато се зае яростно да дращи дървото, преряза го остра болка. Книгата за отглеждане на прасета, болни и здрави, запратена с похвална ловкост, безпогрешно го бе улучила в ребрата. Тогава и той като своя временен настойник, достопочтения Фреди Трипуд, седна и застрада.

— Изведи оттук това проклето, отвратително, дяволско изчадие — изкрещя лорд Емсуърт.

Фреди вяло се изправи.

— Кучето е на Бифърс — рече, — а той ще дойде всеки момент. Нека сам се оправя с него.

Гъртруд се стресна.

— Нима Рупърт ще дойде тази вечер?

— Така каза — отвърна Фреди и се оттегли от сцената.

Прекалено дълго време бе престоял в компанията на кръвните си роднини и не изпитваше желание да се бави повече. Смяташе да отскочи със спортната си кола до Маркет Бландингс, да утеши изранената си душа — доколкото това изобщо бе възможно — в местното кино, да изпие една бира в кръчмата, а после да подири забрава В съня.

Гъртруд потъна в размисъл. Черен облак забулваше хубавото й младо лице. Силен смут владееше душата й. Когато предната вечер написа и пусна онова писмо, тя не бе предвидила, че преподобният Рупърт ще се появи толкова скоро.

— Не знаех, че Рупърт ще идва тази вечер — каза тя.

— Ще дойде, ще дойде — бодро отвърна лейди Олстър.

— „Като нежен зов вовек ще ме преследва онази юнска нощ със теб“ — пееше Орло Уоткинс.

А Гъртруд го гледаше и за пръв път изпита странното усещане, че не би могла да пее с този обрасъл с бакенбарди младеж. Искаше й се той да млъкне. Пречеше й да мисли.

Междувременно Ботълс бе възобновил изследователската си дейност. Кучетата са мъдри философи. Те бързо забравят. Не губят време да жалят по нещо безвъзвратно отминало. Ботълс с лекота се приспособи към промяната в условията и с добродушна любознателност тръгна да проучва обстановката. Погледна лорд Емсуърт, обмисли възможността да провери как мирише, но сметна за по-разумно да не го прави. Сетне се упъти към френския прозорец. Нещо шумолеше навън и той реши, че не би било зле да провери какво е, а чак след това да подуши крака на лейди Констанс.

И почти беше стигнал до целта си, когато бултериерът на лейди Олстър, който временно бе отскочил да зарови един кокал и затова отсъствуваше от салона, сега връхлетя вътре, изпълнил кучешките си задължения и вече готов да се впусне във водовъртежа на светския живот.

Като видя Ботълс, той се закова на място.

После двамата започнаха бавно и предпазливо да се придвижват рачешката, но напред. Когато се приближиха достатъчно, замръзнаха на място. Ноздрите им потръпваха. Очите им бяха подбелени. До слуха на присъствуващите достигна отначало слаб, нисък, гърлен звук, наподобяващ хъркането на осемдесетгодишен старец е тежка бронхиална астма.

Звукът постепенно се извиси до кресчендо. Миг по-късно враждебните действия вече се вихреха.

Когато подценяваше качествата на Ботълс и се надсмиваше над боевите му способности, лейди Олстър дълбоко грешеше. Макар да бе способен да прояви известна плахост в присъствието на женски пекинез, в характера на това достойно животно нямаше и следа от мекушавост. Беше взел страха на всички кучета в Мъч Мачингам и всеобщото мнение за него — от „Синия глиган“ на Хай Стрийт до „Кравата и гъсеницата“ на Шрузбъри Роуд — беше, че е същинско украшение за енорията и гордост за расото на господаря си. Още повече, че при сегашните обстоятелства смелостта му се подхранваше и от убеждението, че правото е на негова страна. Независимо от студенината, проявена от обитателите на замъка, и болката в ребрата — там където го бе уцелила книгата за прасетата и тяхното отглеждане, — очевидно нямаше съмнение, че този салон оттук нататък е неговият дом. И като реши, че тези прекрасни хора разчитат именно на него да закриля интересите им и да държи по-далеч всички чужди и вредни явления, Ботълс с охота се нагърби със задачата да ги отърве от натрапника.

Ала и бултериерът не бе склонен да отстъпи. Той също не се чувствуваше чужденец в този кръг. В Хайд Парк, където правеше ежедневните си разходки, познаваше всички редовни посетители и достойно се беше представял. Кучета от Мейфеър, кучета от Бейзуотър, кучета от такива отдалечени квартали като Бромтън Роуд и Уест Кенсингтън отдавна бяха наясно от какво тесто е замесен. Ботълс донякъде му напомни за един пес от Понт Стрийт, когото веднъж срази на брега на Серпантината10. Затова самоуверено се хвърли в боя.

Обитателите на провинциални имения реагират на кучешки сбивания насред гостната според индивидуалните си особености. Лейди Олстър, която в резултат на дългото съжителство с тази животинска разновидност се бе превърнала в почетно куче, запази спокойствие. Тя извади лорнет в кокалена рамка и с непоклатимо хладнокръвие се зае да наблюдава бойните действия. Единственото, което я учуди, бе определеното надмощие на Ботълс. Харесваше й как пъргаво действува с краката. Дълбоко впечатлена, тя бе принудена да признае, че ако с „Кучешката радост на Доналдсън“ може да се отгледа такъв воин, вероятно тези бисквити заслужават вниманието й.

Ала останалите в салона не бяха на нивото на нейната невъзмутимост. Двете воюващи страни създаваха впечатлението — съвсем обичайно в подобни случаи, — че са едновременно навсякъде и определено всяваха ужас у зрителите. Лейди Констанс се беше прилепила до стената, откъдето напълно безрезултатно запрати една възглавница. Лорд Емсуърт, оттеглил се в ъгъла, немощно търсеше амуниции и съжаляваше, че е изпуснал пенснето си, без което присъствието му не беше от полза в този критичен момент.

А Гъртруд? Гъртруд гледаше Орло Уоткинс, който с необичайни за младежките си години находчивост и хладнокръвие току-що се беше покатерил върху един от шкафовете, пълен с порцеланови сервизи.

Краката му бяха на нивото на очите й и тя съзря, че са глинени11.

И точно в този миг, когато девойката се взираше в душата си, вратата се отвори.

— Мистър Бингъм — оповести Бийч.

Мъже с телосложението на преподобния Рупърт Бингъм като правило не са велики мислители. От най-крехка детска възраст преподобният Рупърт бе наддавал по-скоро на мускули, отколкото на мозък. Но и най-големият дръвник, прекрачил този праг, щеше да се досети, че вътре се бият кучета. Бифи Бингъм се ориентира мигновено в обстановката и незабавно предприе съответните мерки.

Съществуват множество начини за прекратяване на подобна нездравословна дейност. Някои препоръчват обливане с вода, други предпочитат да ръсят участниците с пипер. Според една от школите добри резултати давала запалена клечка кибрит под носа на най-близкия участник в сражението.

Бифи Бингъм обаче нямаше търпение да се отдава на подобни изтънчени прийоми. За Бифи сцената не криеше свежестта на неизпитано досега преживяване. Понякога дори имаше чувството, че откакто бе станал Пастир на Душите, половината от времето му минаваше да разтървава Ботълс и кучетата, собственост на малкото му паство. Опитът го беше принудил да си изработи и съответен похват. Той сграбчи с една мощна ръка врата на бултериера, а с другата — врата на Ботълс и силно дръпна.

— Рупърт! — извика Гъртруд.

В този миг той толкова приличаше на героите от древността. Никой не можеше да отрече, че позата, която бе заел този млад човек — с изцъклен поглед и с по едно гърчещо се куче във всяка ръка — беше неимоверно внушителна. Приличаше на статуя на Доброто, вече възтържествувало над Злото.

Така поне си мислеше Гъртруд. Струваше й се, че капаците са паднали от очите й и тя се е разбудила от кошмарен сън. Възможно ли бе, питаше се, да се е отвърнала от този благороден младеж и да се захласне по човек, който макар и с многообещаващо бъдеще на алпинист, бе достоен само за презрение?

— Рупърт! — повтори Гъртруд.

Бифи Бингъм вече бе приключил героичното си дело. Беше изхвърлил Ботълс през френския прозорец и бе затворил след него. После тръшна бултериера на килима, където онзи остана да клечи замислен и да ближе раните си, а той самият извади носна кърпичка и я прокара по пламналото си чело.

— О, Рупърт! — каза Гъртруд и се хвърли в прегръдките му.

Преподобният не каза нищо. В подобни случаи свещениците не хабят думи напразно.

Не каза нищо и Орло Уоткинс. Той просто се беше изпарил. Може би там горе, от птичи поглед, бе прочел в очите на Гъртруд погледа, който всеки на негово място би изтълкувал като напомняне незабавно да се качи в стаята си и да започне да си стяга багажа в очакване на телеграмата, която неминуемо щеше да получи сутринта и която щеше да го призове спешно да се завърне в Лондон. Така или иначе, той се изпари.

Късно същата нощ Достопочтеният Фреди Трипуд се завърна в бащиния си дом. Докато се събличаше, унило и с изненада установи, че някой чука на вратата на стаята му.

Влезе леля му Джорджина. Върху лицето й безпогрешно се четеше изражението на майка, чиято дъщеря е прозряла истината и скоро ще се омъжи за перспективен млад свещеник, чийто вуйчо, стар ерген, заема високо място в корабостроителната промишленост.

— Фреди — рече лейди Олстър, — онези бисквити, за които плещиш непрестанно, забравих как се казват…

— „Кучешката радост на Доналдсън“ — отвърна Фреди. — Могат да се купят или в малки опаковки от по шилинг и три пенса, или в големи от два шилинга и половина. Всяка поръчка има гаранция. Неповторими с полезните за здравето съставки…

— Като начало ще взема два тона — прекъсна го лейди Олстър.