"Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)Трета главаРичард се вгледа в проснатия мъж. — Какво искаш да кажеш? — попита той. — Може ли да стана? — помоли Бутлак. — Уверявам те, сър, сега, когато знам кой си… — Сега очите на отшелника гледаха прямо и честно. Ричард кимна. Сакатият с мъка се изправи на крака и взе камата си. — Значи не знаеш кой е рицарят? — Видях го — отвърна Бутлак. — Бог ми е свидетел, сър, не знам откъде се появи или къде изчезна. Този остров е тъй гъсто обрасъл с гора, че има места, на които можеш да скриеш цяла конюшня коне. — Той се усмихна лукаво. — На мен самия ми е трудно да намеря малката си колиба. Ела, ще те заведа там. Ричард го последва. Като ругаеше синините, които беше получил, отшелникът го поведе между дърветата. Известно време вървяха, като понякога изоставяха пътеката и си пробиваха път през заснежените храсти. Снегът се беше сгъстил и бързо покриваше клоните и земята. — Сега разбираш защо предшествениците ти са избрали този остров — извика през рамо Бутлак. Той спря и махна с ръка. — Горите са пълни с животни. А ако имението бъде нападнато и превзето, конникът, който ще те преследва из тези гори трябва да е много самонадеян. Ричард се съгласи — знаеше достатъчно за нападенията от засада, за да осъзнае, че тази гора беше смъртоносен капан. — Ами турнирното поле? — попита той. — Това е работа на Майката Природа — отвърна Бутлак. — Винаги си е било такова. Баща ти много го обичаше в онези дни, когато замъкът кипеше от живот. — Той се усмихна през рамо. — Така наричаше сър Роджър имението. На Майския празник издигаха стълб, хората се стичаха на острова и организираха панаир и пазар. На празниците на свети Георги и свети Михаил, светците-закрилници на баща ти, тук се провеждаха големи турнири. Полето беше пълно с павилиони и навеси, покрити с кожени покривала, които стигаха чак до центъра. Прекрасни дни, прекрасни дни — прошепна той. — Хайде — бяха стигнали малка полянка, — ето я моята колиба. Той въведе Ричард вътре и тръшна разнебитената врата зад тях. Бързо запали свещ и две газени лампи върху грубо издяланата маса. Колибата беше просторна и чиста, глиненият под — покрит с нови рогозки. Имаше издигната част, където се намираха леглото, един стол и ожулен кожен сандък, а няколко стъпала водеха надолу, към голямо помещение, което служеше за кухня и гостна. Едната от стените беше каменна и в нея имаше иззидано малко огнище, където върху аления килим на жаравата пукаха и пламтяха борови цепеници. — Удобна като покоите на самия крал — каза Бутлак и посочи каменната стена. — Баща ти я направи за мен. Веднъж дойде тук и се оплака от дима. Тогава палех огъня в средата и имах дупка на покрива. Ето, седни, седни. — Той побутна едно столче до огнището. — Баща ти беше велик човек. — Бутлак изчезна и се върна с оловна чаша, напълнена догоре със сладко бяло вино. — Взех го от един търговец — похвали се отшелникът. — Толкова бързо го подплаших, че остави стоката си. Той седна срещу Ричард, хванал собственото си очукано канче с две ръце. — Но вече е на свършване, така че с благодарност бих приел малко сирене, сър. — Отшелникът погледна чашата си. — Съжалявам, че те нападнах — прошепна той. — Не знаех, че… — Добре ли познаваше баща ми? — попита рязко Ричард. — О, да, сър. Беше висок, малко по-висок от теб. Имаше широки рамене и тънка талия, добри очи и глас като камбана. — Бутлак разпери пръсти към топлината от огъня. — Беше истински добър човек. — Тогава защо се случи така? — попита Ричард. — Завист — отвърна Бутлак. — Омраза. — От чия страна? Отшелникът почеса посивялата си коса и се загледа в светлината, която проникваше през прозореца със спуснати капаци. — Знаеш ли за неговите петима рицари, сър? — Поканих ги тук. — Ричард видя промяна в очите на Бутлак — сякаш сянка премина за миг през лицето му. — Един от тях е убиецът — обяви отшелникът. — Трябва да си го разбрал, нали, сър? През нощта, когато лорд Фицалан и жена му бяха убити, тук се намираха обичайната прислуга и доставчици. Но и те, като баща ти и майка ти, бяха невинни. Остават само петимата рицари. — Но защо? — настоя Ричард. — Бутлак, трябва да си видял или чул, да знаеш нещо! — Така е — отвърна отшелникът. — Баща ти винаги ме пускаше да влизам в замъка и да се топля на огъня. Той беше истински благородник. Ако той се хранеше добре, и старият Бутлак получаваше същото. — Той леко почука по носа си. — Всички останали не ми обръщаха внимание, държаха се, сякаш съм кучето или котката на семейството. — И? — подкани го Ричард. — Това бяха военни години, сър. Преди големите победи на краля при Креси и на други места, френски галери бродеха из проливите и обикаляха край брега на Есекс. Те нападаха кораби, промъкваха се в тесните заливи, ограбваха села и ферми. Лорд Фицалан и баща ти бяха членове на кралската наборна комисия. — Той намигна на Ричард. — За отшелник знам доста. Просто седях и слушах. Баща ти и лорд Фицалан бяха много разтревожени от нападенията. През онова съдбоносно лято те говореха с часове, чудеха се кой би могъл да бъде шпионинът. — Шпионин? — невинно попита Ричард, сякаш чуваше това за първи път. — О, да. Поне така разбрах. Между другото, опитах се да кажа това на шерифа, когато дойдоха да арестуват баща ти, но негодникът ме прогони с ругатни и ритници. — Бутлак млъкна и отпи от виното си. — Както и да е, французите винаги знаеха къде да акостират: в кои села мъжете са заминали, кои замъци са слабо укрепени. Ако лорд Фицалан изпратеше войски на север, французите нападаха на юг. Ако армията отидеше в Брадуел, французите се отправяха към Уолтън-он-Нейз или Холдърнес. Някой явно им предаваше сведения. — Някой на висока длъжност? — попита Ричард. — Да, сър, но единствените хора, които знаеха тези неща, бяха лорд Фицалан, баща ти и доверените му рицари. Всички те имаха земи на брега на Есекс. Фицалан беше успял да ограничи сведенията само до тази малка групичка. Но французите продължаваха да нападат. Чух баща ти да споменава за това, когато с лорд Фицалан се разхождаха из гората, недалеч оттук. — Имаше ли някакво доказателство? — Ричард се приведе към него. — Някаква улика, която да сочи кой би могъл да е? Помисли, човече! Бутлак поклати глава. — Нищо, абсолютно нищо. Освен… — Какво? — попита Ричард. — Лорд Фицалан го каза и аз го запомних. „Очите могат да бъдат изпитани с огън.“ Баща ти се засмя. „Не, не — каза той. — Не може да бъде той.“ — Отшелникът поклати глава. — Това беше всичко. — Сигурен ли си, че е казал точно това? — попита младежът. — Очите могат да бъдат изпитани с огън? Какво означава то? Бутлак направи гримаса. — Значи, баща ми и Фицалан са щели да разкрият предателя. — Не мисля така — отвърна отшелникът. — Преди всичко, баща ти не вярваше, че предателят е измежду неговите хора. Смяташе и петимата си рицари за приятели и верни другари. — Той погледна изпод рошавите си вежди. — Те ще дойдат и петимата. Предателят-убиец трябва да е между тях. Който и да е, той ще дойде, за да защити името си, но останалите четирима ще дойдат заради обичта им към баща ти и верността им към неговата памет. — Ами нощта, когато лорд Фицалан беше убит? Бутлак разклати виното в чашата си. — Бях тук и спах като заклан. Стомахът ми беше пълен с вкусно свинско и най-хубавия кларет на баща ти. Разбрах за случилото се едва на следващата утрин. Хора тичаха насам-натам, крещяха и викаха. Когато чух какво е станало, не можех да повярвам. Мислех, че е някакъв кошмар и истинският убиец скоро ще бъде намерен. Но после изпратиха баща ти в Колчестър, майка ти умря и хората на шерифа се върнаха. Взеха всичко. Мебелите, провизиите, ловните кучета, вината на баща ти, гоблени, книги, натовариха всичко на каруците си. После се стекоха мародерите. Ако нещо можеше да се отнесе, те го взимаха. Обраха фермата и свинарниците. — Бутлак погледна към младия оръженосец и сви рамене. — Едва тогава се намесих и започнах да разпространявам слухове, че островът е обитаван от духове. — Той се усмихна. — Както и да допринасям за достоверността им. Не беше трудно. Островът и имението още принадлежат на короната, преминаването оттук е забранено. Мостът не е много устойчив и трябва да си тукашен, за да успееш да пресечеш коварния брод. Ричард се взря в огъня. Знаеше, че е в нарушение. В действителност той нямаше повече права над този остров или имение, отколкото стария Бутлак. Баща му беше осъден като предател и съответно всичките му земи и имущество бяха конфискувани от Короната. — Но какъв е този рицар? — рязко попита той. — Защо рицар в пълно снаряжение язди из острова? Бутлак се протегна и се прозя. — Не знам, мастър — отвърна той. — Но ще ти кажа едно. Старият Бутлак седи тук и наблюдава. Аз разпространих историите за призраци и духове, но това място е злокобно. Дори аз се плаша. — Той млъкна, заслушан във вятъра, който свиреше отвън. — Познавам този остров или поне си мисля, че го познавам. От смъртта на баща ти, тук стават странни неща. Понякога, особено през хубавите вечери, виждам непознати хора, но не мога да разбера дали е един и същ човек или не. С маска, наметка и качулка на разбойник, някой се разхожда в замъка или около него. — Бутлак присви очи съсредоточено. — Не е редовно, просто от време на време. Виждал съм и кон, спънат близо до брода, и фигура, която влиза и излиза от замъка. Дрехите са различни, понякога черни, понякога зелени или кафяви. Не прилича на обирджия, не носи торба. — Бутлак млъкна и облиза устните си. — Хората казват, че съм побъркан и луд, но съм сигурен, че този човек търси нещо, нещо свързано с ужасните убийства. През всички тези години си мисля едно нещо. Процесът срещу баща ти беше подигравка и срам. Но никой не се запита какво е правила лейди Фицалан посред нощ, напълно облечена в гората, далеч от спалнята на съпруга си. Ричард погледна към Бутлак. — Ти не си луд или побъркан — похвали го той. — А много проницателен. — Има и други неща — изправи се гордо Бутлак. — Които едно истинско следствие щеше да установи. — Какви, например? — попита Ричард. — Според слуховете и клюките, които се носеха между прислугата, лейди Фицалан била озлочестена; полите й били влажни. Но защо някой ще я изнасили и после ще я убива? Помни, мастър, който и да се крие зад тези кървави престъпления, е трябвало да действа бързо — разбирам, убил я е, но защо я е изнасилил? — Доволен от себе си, Бутлак изброяваше аргументите си на пръсти. — Защо лейди Фицалан е била в гората? Защо никой не я е чул да вика? — Каква беше тя? — прекъсна го Ричард. — А, това е нещо друго. Майка ти беше дребна и слаба, красива като картина. До баща ти приличаше на малка кукла. Но лейди Фицалан беше здрава и закръглена. Тя щеше да се бори, не само да крещи, но и да остави драскотини по лицето на нападателя си. Но такива не бяха забелязани. — Продължавай. — Ричард бръкна в кесията си и подаде една от скъпоценните си сребърни монети на Бутлак. Отшелникът се поколеба, после алчно я сграбчи. — Лорд Саймън Фицалан беше роден и обучен воин. Но е позволил на някого да влезе в спалнята му и да го прободе с кама, без да възрази или да се бори. Не забравяй, млади ми сър — Бутлак се приведе и размаха пръст, — че никой нищо не е разбрал чак до сутринта. През нощта не е имало шум. Но би ли позволил на някой да влезе в стаята ти и да те прониже в гърдите? — Мислех, че са го намерили в леглото му! — отвърна Ричард. Бутлак поклати глава, почука по страната на носа си, който беше яркочервен от пламъците. — Не, сър, лорд Фицалан беше намерен на пода. Беше изгубил свяст, полумъртъв, но душата още не го беше напуснала. Ричард го погледна изненадан. — Питай ги — предложи Бутлак. — Когато рицарите дойдат, попитай ги. Никой не съобщи за това. — Какво друго? — Нищо — промърмори Бутлак. — Нищо освен подозрения и въпроси. Ричард остави чашата си и стана. Посочи към огъня. — Угаси го — нареди той. — Бутлак, искаш ли да се запознаеш с хубавицата? Да пийнеш вино? — Той се приведе. — И да хапнеш от най-мазното сирене на света? Отшелникът не се нуждаеше от друга подкана. След няколко минути, размахвайки голям ясенов кол, той изведе Ричард от колибата си в засилващата се снежна буря и го поведе обратно по горската пътека към имението. Трябваше да тропат силно, преди да ги пуснат и когато Емелин отвори вратата, въздъхна с облекчение. — Къде беше? — извика тя, посочвайки часовата свещ, която гореше на масата. — Помислих, че нещо ти се е случило. — После изгледа сурово Бутлак. — Изглежда, е точно така. Кой е той? Ричард го представи, обясни, че Бутлак е отшелник и живее тук още от времето на баща му. Зад гърба на Емелин той намигна на стареца, пропусна да разкаже на девойката за яростната им схватка и последвалата битка. Бутлак душеше като куче, затворил очи, и стенеше от удоволствие. — Не му ли е добре? — попита тревожно Емелин. — Сирене, мистрес, надушвам го оттук. Малко по-късно Бутлак седеше до огнището с парче сирене в ръката. Гледаше го толкова страстно, че Ричард се зачуди дали ще го изяде или ще му се помоли. После разказа на Емелин какво всъщност се беше случило: появата на рицаря, недоразумението и нападението на Бутлак и накрая всичко онова, което отшелникът му беше разказал за съдбоносната нощ, когато семейство Фицалан е било убито. — Тук трябва да има нещо! — прошепна Емелин. — Нещо, което убиецът е пропуснал. — Тя се вгледа през цепнатините в кепенците на прозореца. — Мислиш ли, че те ще дойдат? Снегът е гъст и трупа бързо. — О, ще дойдат — измуча Бутлак. — Слухът ми е по-добър, отколкото си мислите. Помнете ми думата, ще дойдат. Прекараха останалата част от деня, за да превърнат кухнята в по-обитаемо място с помощта на Бутлак. Почистиха салона и две от спалните на горния етаж, изтриха праха и излязоха в снежната вихрушка, за да съберат дърва, които изсушиха пред силния кухненски огън. Ричард избягваше спалнята на родителите си и стаята, където знаеше, че е спял като дете. Стараеше се с всички сили да прикрие нарастващото си вълнение. Падна мрак. Снегът продължаваше да вали. Ричард се зачуди дали Барликорн и Гилдас няма да се върнат чак на другия ден, когато чу шум навън. Изтича до вратата, видя светлината на факли и чу цвиленето и тропота на коне. Тъмни сенки започнаха да изпълват двора. Мъже ругаеха и крещяха, отърсваха снега от наметките си. Ричард си пое дълбоко дъх и се върна в кухнята. — Тук са! — прошепна той. — Слава Богу! — Да, тук са — отекна гласът на Бутлак. — Знаех си, че ще дойдат: време е за смърт. Ричард го погледна странно. Не знаеше дали не се е излъгал в Бутлак. Луд ли беше този човек или много проницателен и лукав? Припомни си яростното му нападение през деня. От страх ли беше или от нещо друго? Криеше ли Бутлак нещо? Чу Барликорн да казва на Гилдас да прибере коня и да разтовари понитата. После гостите влязоха в замъка. Бутлак се беше свил в ъгъла. Емелин стоеше до вратата, докато всеки от рицарите се приближи и се представи. Сър Филип Ферърс; широкото му, изсечено лице беше гладко обръснато, посивялата коса — ниско остригана. Имаше твърд и дълбок глас и вид на воин. Сър Лайънъл Бомон, строен и с тясно лице; бузите му бяха прорязани от бръчки, имаше тъжни очи, извит нос и постоянно отворена уста, сякаш всеки миг се канеше да заговори. За разлика от сър Филип, той промърмори някакъв поздрав, но воднистите му очи изобщо не срещнаха тези на Ричард. Сър Уолтър Манинг беше тантурест, набит, с пълно лице; веселите му очи бяха почти скрити от гънки тлъстина. Имаше гъсти мустаци, които постоянно гладеше с дебелите си пръсти. Сър Джон Бремнър говореше тихо, имаше бледо лице, а косата му беше толкова черна, че Ричард заподозря, че е боядисана. Явно беше дворцово конте, защото под военното си наметало носеше украсен брокатен жакет и Ричард забеляза с удивление, че ботушите му за езда бяха островърхи и с високи токове. И накрая, сър Хенри Грантъм, който се извисяваше над останалите и изглеждаше доста странно с плешивата си глава и широкото лице, на което малките очички изпъкваха като черни камъчета и сякаш никога не мигваха. Ричард не можеше да реши дали и петимата се радват да го видят или не. Да, те му стиснаха ръката, но той забеляза, че са нервни. Играеха си със закопчалките на наметалата или ефесите на камите, гледаха през рамо към лейди Емелин и Бутлак в ъгъла или обикаляха из кухнята, сякаш не можеха да повярват, че отново са на мястото, където се беше случила трагедията. Известно време цареше суматоха; сваляха се наметала, Гилдас залиташе под провизиите, донесени от рицарите. Месо, пилета и прясно заклани скопени петли, чиято кръв още капеше по пода; хляб, осолено месо, малки бъчви вино, дори буре малвазия. Торби със зеленчуци, без да споменаваме постелите, дрехите и дисагите. Всичко това беше струпано върху кухненския под. — Твоят човек ни каза — обяви Ферърс, — че току-що сте пристигнали тук. Имаме достатъчно провизии, за да ни стигнат и след Коледа, а имението ми е близо. Ще изпратим пратеник и ще получим още. — Не доведохме слуги — обади се сър Лайънъл от мястото, където се беше облегнал на стената и пляскаше с ръкавици по крака си. Усмихна се на Ричард. — Не ни трябват повече гърла за хранене, а и въпросите, които ще обсъждаме, е по-добре да си останат между нас. — Много мило от ваша страна, че дойдохте — отвърна му оръженосецът. — Както знаете, нямам власт да ви заповядвам. Това не е мое имение, нито земя, а след присъдата над баща ми, вие не ми дължите вярност. — Това е най-малкото, което можем да направим, — Бремнър вече беше отворил бъчва вино и започна да налива чашите. — Ей, мързелив боклук! — обърна се той към Бутлак. — Ела да ни помогнеш. — Не съм ти слуга и не съм мързелив боклук! — извика в отговор отшелникът. — Моля те — Емелин пристъпи напред и се усмихна на Бутлак. — Моля те, помогни ни, нашите гости сигурно са уморени. Лицето на младата жена беше леко зачервено, очите й блестяха, сякаш се притесняваше да бъде в присъствието на толкова много мъже. Посетителите се струпаха около нея. Ричард обясни коя е и се чуха тихи комплименти. Манинг хвана ръката й и я целуна. — Още една причина, за да дойдем тук — прошепна той. Емелин отхвърли главя и се изсмя, опитвайки се да намали напрежението. — Хайде, всички! — шеговито заповяда тя. — Имаме много работа. През следващите два часа още провизии и запаси бяха внесени в замъка и факли, запалени по коридорите и галериите. Рицарите бяха участвали в много походи и бяха свикнали да спят без удобства. Както Бомон непрестанно напомняше на Емелин, хаосът не ги смущавате. Когато приключиха, всеки от рицарите имаше спалня на първия или на втория етаж, а Емелин се съгласи да спи близо до килера. Ричард, Бутлак и Гилдас — от другата страна на кухнята, докато Барликорн промърмори, че конюшните са също толкова топли и комфортни, колкото останалите стаи. Въпреки шегите, препирните и комплиментите към Емелин, Ричард усещаше напрежението. Той внимателно изучаваше рицарите. От време на време улавяше погледа на Бутлак и четеше изражението му. Един или повече от тези мъже бяха убийци с окървавени ръце, отговорни за позора и смъртта на родителите му, без да броим бруталните убийства на лорд и лейди Фицалан. „Защо — продължаваше да се чуди Ричард, — защо бяха дошли?“ Щом кухнята беше разчистена и всички знаеха къде ще спят, запалиха восъчни свещи. Дървени чинии и разнородни бокали бяха наредени върху големите, обковани с метал маси. После Емелин и Барликорн сервираха на всички порция солено месо, хляб, сирене и доста натъртени ябълки, измити и нарязани. Отначало разговорът беше повърхностен, но Емелин беше проницателна — тя непрекъснато обикаляше и пълнеше чашите с вино от голямата оловна кана, която един от рицарите беше донесъл. — Приличаш на баща си — използва сър Филип Ферърс една пауза в разговора и вдигна чаша в чест на Ричард. — Бог да го прости и да му даде покой — благочестиво произнесе сър Уолтър Манинг. — Защо дойдохте? — попита направо Ричард. — Баща ми умря преди цели шестнадесет години. Имението е било изоставено. Не ви дължа нищо, вие на мен — също, а се отзовахте така бързо. Ричард погледна към Барликорн, седнал върху едно обърнато буре. Стрелецът беше необичайно мълчалив, откак гостите бяха пристигнали. — Пратеникът ти ни откри — прошепна сър Джон Бремнър. — Всички, освен сър Филип, бяхме в имението на Грантъм. Беше лесно да се организираме. Валеше силен сняг, разбрахме, че трябва да потеглим бързо. — Не отговорихте на въпроса ми — настоя Ричард. — Защо всъщност дойдохте? В кухнята настъпи тишина. Не се чуваше нито звук, освен пукането на цепениците в огнището. Отвън вратата на хамбара изскърца, някъде високо изтрака капак на прозорец. — Какъв избор имахме? — промърмори сър Хенри Грантъм. — Шестнадесет години смъртта и позорът на баща ти виси като меч над главите ни. Не разбираш ли, мастър Ричард, в графството, както и в съда има много хора, които никога не са вярвали, че баща ти е виновен? — Той огледа другарите си. — Да бъдем честни. В нощта, когато бяха убили лорд и лейди Фицалан, всички бяхме тук, както и бащата и майката на Ричард. Нещо повече — той вдигна пръст; лицето му беше зачервено от виното и от гняв, — бяхме заподозрени в предателство, в предаване на сведения на врага. — Част от това, което казваш, е истина — обади се сър Уолтър Манинг. — Всички сме чували какво се говори тайно. Но никой никога не е доказал дали слуховете, че между нас има предател, са верни или не. — Но какви са основанията за тези слухове? — попита Ричард. — В крайна сметка, това трябва да е била основната причина за нещастията на баща ми. Манинг сви рамене. — Баща ти и лорд Фицалан отговаряха за отбраната на есекския бряг срещу френските капери. Ние също участвахме в нея. — Той разпери ръце. — Някой информираше французите, така че подозрението падна върху нас. — Манинг се облегна на масата и протегна ръка. — Но мастър Ричард, сега, когато се срещнахме, нека ти кажа, че аз обичах баща ти и почитам паметта му. Прекарах шестнадесет години в мисли за онова, което се случи през онази нощ. — Той говореше прочувствено, очите му бяха пълни със сълзи. — Питам те, откъде да знаем, пази Боже, че самият лорд Фицалан не е бил предателят? — Или баща ми? — добави Ричард. — Да, да. — Манинг изтри очи с ръкава на жакета си. — Не се обиждай. С приятелите ми тук сме обсъждали този въпрос много часове и дълги нощи. Никакво доказателство не беше представено срещу който и да е от нас и се съмнявам, че такова съществува и сега. Така че тази вечер дойдохме заради клетвата си към баща ти. Ричард се огледа. Четиримата другари на Манинг изразиха съгласието си. — Тогава защо е бил убит Фицалан? — проговори Барликорн от ъгъла на масата. Имаше нещо странно в тона на гласа му, в начина, по който извърна лице встрани. Ричард беше убеден, че каквото и да говореше стрелецът, той знаеше повече за тайната на имението Кроукхърст, отколкото признаваше. Беше се свил почти като дете и внимателно слушаше всяка дума. Гилдас — също, но той беше по-любопитен, очите му се стрелкаха напред-назад. Бутлак се преструваше на заспал, а Емелин седеше като изящна дама от стъклопис с ръце в скута и от време на време отпиваше от виното си. През останалото време мълчеше, като добър адвокат, който се опитва да отсее истината от всичко, което чува. Въпросът на Барликорн остана известно време без отговор, после сър Лайънъл Бомон със скърцане отмести стола си назад. Лицето му изглеждаше още по-измъчено, устата му се отваряше и затваряше като на риба. — Трябва да ти кажа нещо, мастър Ричард, и то сега. — Той хвърли поглед към Емелин. — Предполагам, че това, което знаеш, е било в писмото, оставено при мастър Хюго Котикол. — Да. Отговорът на Ричард предизвика въздишка сред спътниците на Бомон. — Помислих си, че си негова дъщеря — продължи сър Лайънъл възбудено, сочейки към Емелин. — Той беше много умен човек, милейди. В съда връхлиташе стремително като ястреб. Добър човек и проницателен правник, той често идваше в Кроукхърст. — Сър Лайънъл се обърна към Ричард. — Това, което ние знаем, но баща ти може би не му е казал, че късно същия ден, преди да бъдат извършени убийствата, сър Роджър и лорд Фицалан ожесточено се караха. — Той бързо махна с ръце. — Не, не съм казал на шерифа за това. Баща ти беше достатъчно загазил и без моите показания. Пази Боже, да бях добавил още една към тревогите му. Но независимо от всичко, това е истината. — Минавах покрай стаята им и чух баща ти да крещи. — Той се усмихна мрачно. — Странно явление, защото сър Роджър рядко повишаваше тон. Но си спомням добре думите му. — Сър Лайънъл затвори очи. — „Как можеш да виниш мен? — извика баща ти. — Само ти и аз, милорд, знаехме за това!“ Не чух отговора на лорд Саймън, защото говореше тихо. После баща ти отново възкликна: „Кълна се в Светото причастие, че само ти и аз имахме тази информация.“ — Но, сър Лайънъл — намеси се Емелин, — откъде да знаем, че казваш истината? — Аз също бях там — обади се сър Филип Ферърс. — И аз минавах по коридора. Сър Лайънъл ми направи знак да отида при него. Сър Роджър беше започнал да ругае. Повтаряше един и същ въпрос. Все едно, че… — Изведнъж сър Филип се зарови в трохите по чинията си. — Сякаш лорд Саймън обвиняваше именно него. — Нямахме намерение да подслушваме — добави благо сър Лайънъл. — Но когато баща ти тръгна да излиза, ние бързо се отдалечихме и тръгнахме нагоре по стълбите. Но сър Роджър трябва да е бил много ядосан, защото тръшна вратата с такава сила, сякаш проехтя гръмотевица. — След това — проговори сър Джон Бремнър — явно е отишъл при езерото. — Той направи гримаса. — Очевидно е бил нападнат — той разпери ръце. — Останалото го знаеш. — Знам — отвърна Ричард, — че по-късно баща ми е бил открит с дрехи, подгизнали от кръв и вино в една от конюшните. Знам също, че лейди Катрин била открита с прерязано гърло, след като е била нападната и изнасилена. Ричард погледна към Бутлак, който пъхаше късчета сирене в устата си и ги прокарваше с вино. Отшелникът му се ухили със зачервено лице и светнали очи. — Лорд Саймън бил открит мъртъв в стаята си, пронизан с кама в сърцето — обяви Бутлак. — Това не е съвсем вярно — намеси се сър Хенри Грантъм. Той обърна странните си очи, равнодушни и безжизнени, към Ричард и почеса лъскавото си теме. — Никой не знае какво е станало онази нощ. Аз бях този, който влезе в стаята на лорд Саймън. Вратата не беше заключена и аз я отворих. Стаята беше тъмна. Повиках го по име. Обичах да ставам рано и той ме беше помолил да го събудя. Прекосих спалнята и чух стон от отсрещния край на леглото. Извадих огниво, запалих свещ и открих лорд Саймън, потънал в кръв. Той умираше. Веднага повиках сър Филип и сър Уолтър Манинг. Камата беше забита в гърдите на лорда. Не беше го улучила точно в сърцето, но на устните му имаше кървава пяна. Прегърнах го. — Грантъм отмести поглед. — Тялото му се тресеше, той бълнуваше. Прошепна, че му е студено, много, много студено и попита къде е лейди Катрин? Промълви: „Лорд Роджър, кажи му, кажи му истината!“ И после каза нещо, което винаги ме е озадачавало — един цитат от Еклесиаст. — Грантъм млъкна, за да събере мислите си. — Лорд Саймън посочи към огнището и възкликна: „Няма нищо ново под слънцето!“ Питах го каква е истината, а той каза: „Истината е в орела. Няма нищо ново под слънцето.“ Тялото му се разтресе и той изпадна в безсъзнание. След няколко минути потърсих пулса на шията му. — Той поклати глава. — Беше мъртъв. — Какво означава всичко това? — попита Емелин. — Така и не разбрах. Лорд Саймън имаше треска, бълнуваше. — Какво стана после? — попита Ричард. — Сложихме лорд Саймън отново на пода и веднага потърсихме лейди Катрин. Аз отидох в стаята на баща ти, но там нямаше никой, затова претърсихме навън. — Аз излязох пръв — проговори сър Филип Ферърс. — Бог ми е свидетел — прошепна той, — никога няма да забравя какво видях. Вървях по пътеката към горите до езерото. Виках баща ти, после забелязах нещо цветно, помислих го за парцал, който се е закачил на някой храст. Отдръпнах клоните. Лейди Катрин лежеше там с прерязано гърло. После открихме баща ти в една от малките пристройки, където държаха сено, проснат на пода. Дрехата му беше покрита с кръв. В протегнатата си ръка държеше кама, покрита с кръв от върха до дръжката. Събудихме го с кофи студена вода от кладенеца. Когато се свести, той изобщо не знаеше къде се намира и се оплака от силни болки в главата. Казахме му какво е станало, но той изглежда нищо не знаеше и попита за съпругата си, лейди Мария. Отведохме го в имението и му казахме какво се е случило, после изпратихме пратеник при шерифа. — Какво можехме да направим? — безпомощно запита Грантъм. — Един от най-могъщите придворни на краля и негов любимец, беше убит; а жена му изнасилена и с прерязано гърло, а друг кралски довереник беше открит, облян в тяхната кръв? — Случи ли се нещо необичайно? — запита Ричард и изведнъж млъкна. Подуши въздуха и долови мирис на дим, по-остър от този на огъня. — Какво има? — попита Емелин. — Чуйте! Той стана от масата, изтича до капаците и ги разтвори. Още валеше, небето беше мрачно. Оръженосецът излезе от кухнята и излезе пред имението. Останалите го последваха. — Вижте! — извика Ричард и посочи блестящо сияние на фона на нощното небе. — Мостът гори! |
|
|