"Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

Пролог

В осветената със свещи трапезария на кармелитския манастир, който се намираше извън село Сингълуел, поклонниците за Кентърбъри почиваха след целодневно изтощително пътуване. Облаците се бяха разнесли. Слънцето печеше жарко и беше изсушило кафеникавия път, който копитата на конете им превръщаха в прах и тя нахлуваше в устата и ноздрите им. Сякаш жегата и прахта не бяха достатъчно неприятни, та покрай тях беше преминал в галоп и помощникът на шерифа. С опулени от страх очи той ги предупреди да се пазят от бандата на Черния Хъд — група разбойници, които бродеха из горите на Кент. Те нападаха пътници, грабеха бижутата, дрехите, конете и всичко ценно.

— Казват, че дори — беше понижил глас помощникът — отвличат жени! — Той хвърли бърз поглед към превзетата игуменка, която седеше изискано на дамското си седло, докато красивият мургав свещеник държеше юздите на жребеца й. — Жените в служба на Бога също не са в безопасност — беше прошепнал високо пратеникът. — За Черния Хъд е важно само гърдите им да са меки, а бедрата — стегнати.

— Ще бъде много изненадан, ако ме нападне! — беше му изревала в отговор Батската невяста, с накривена широкопола шапка над кръглото, зачервено лице.

Тя беше отворила устата си с липсващи зъби, за да изреди какво ще направи на Черния Хъд, когато рицарят, чиято скъпа наметка бе покрита с прах, се протегна и стисна ръката й.

— Госпожо, с мен винаги ще бъдеш в безопасност.

Батската невяста се усмихна превзето. Игуменката погледна неодобрително рицаря; устата й беше стисната повече от всякога. Все пак, тя говореше френски, макар и с акцент от Стратфорд ле Боу и той би трябвало да вземе под защитата си първо нея.

— Не се тревожи, милейди.

Църковният пристав, пиян като свиня, беше доближил коня си до нейния и покритото му с брадавици лице беше само на няколко сантиметра от нейното. Майка Еглантин усети дъха на застоял ейл и вонята на немитото му тяло и се обърна встрани с отвращение, затова той се надигна на стремената, изпусна оглушителна пръдня и се върна при меха с виното.

Когато помощник-шерифът продължи пътя си, Ханджията Хари, собственикът на „При мантията“ в Съдърк, се посъветва с Рицаря и Йомена1 и организира малката група в нещо, което сам нарече „военен строй в стила на Александър Велики“. Никой нямаше представа за какво става дума. Както и да е, след продължително объркване Рицарят, синът му — Оръженосецът, Йоменът, Църковният пристав и Монахът поеха начело. Стюардът, Лекарят, Готвачът и другите — по фланговете, Франклинът2 и Търговецът — отзад, заедно с Ханджията Хари, а в средата — дамите от групата. В крайна сметка Черният Хъд не се появи, макар да минаха край една бесилка, на която се разлагаше пожълтелият труп на един от другарите му. Така че, като изключим един заек, който претича през пътя, и шумоленето в храсталаците от двете страни, пътуването им мина спокойно.

Сега можеха да се отпуснат — конете им бяха в конюшнята, а добрите монаси им осигуриха подслон в къщата си за гости. Леглата бяха прегледани и всички похвалиха колосаните бели чаршафи, отсъствието на бълхи и липсата на следи от миши изпражнения между рогозките на пода. Вечеряха добре с калкан, печен на въглища, пресен хляб и медени курабийки за десерт. Ханджията събра пари, за да плати на добрите братя. Верен на природата си, той запази част от тях, защото, както си каза, организираше всичко и помагаше на спътниците си да пътуват удобно.

След като се нахраниха, те насядаха из трапезарията на столчета или в нишите на прозорците, отпиваха от виното си и тихичко разговаряха помежду си. Ханджията, който седеше сам в един ъгъл, се чувстваше свеж и ободрен. Той разклати чашата си с малвазия3 и огледа спътниците си. „В името на Божието кутре — помисли си той — наистина сме пъстра група.“

— Давам пени, за да узная мислите ти, сър!

Ханджията се обърна и се озова срещу живото лице и веселите очи на сър Джефри Чосър, поет и дипломат, който странеше от другите. Той също се забавляваше да наблюдава спътниците си, изучаваше маниерите, тона и речта им. Ханджията беше убеден, че Чосър внимателно наблюдава всеки от поклонниците и записва историите, които си разказваха всеки ден. Ханджията посочи стола до себе си.

— Сър Джефри, както винаги си добре дошъл.

Поетът седна, поглаждайки снежнобелите си брада и мустаци.

— Пенито чака, Ханджийо.

— Мислите ми са безплатни — подразни го Хари и почука по чашата си, — но искам само това да е пълно догоре.

Чосър извика на един слуга, който стоеше до вратата и му посочи чашата на Ханджията. Момчето приближи, като внимателно избягваше Църковния пристав, който се ухили и протегна ръка, за да го сграбчи за задника. Младият прислужник беше бърз като хрътка и преследвачът му се просна по очи под одобрителния рев на спътниците си. Леко задъхан, слугата напълни чашите им, после се обърна, стъпи върху пръстите на проснатия мъж и го накара да изреве от болка.

Известно време Чосър и Ханджията наблюдаваха как Продавачът на индулгенции и Мелничарят, които не се държаха много стабилно на краката си, помагат на Църковния пристав да си седне на стола.

— Не съм го виждал трезвен — забеляза Чосър.

— Обича да си пийва — отвърна Ханджията. — Но не е глупакът, за когото се представя.

— Това — коментира Чосър — се отнася за всички в тази стая, Ханджийо. Забелязал ли си — продължи той, — че те всички сякаш се познават? Рицарят се пази от Монаха. Откак Сър Годфри разказа историята за стригоите, кръвопийците от Оксфорд, Монахът непрестанно го наблюдава, но не смее да го заговори.

— Така е — отговори Хари. — А когато Монахът приближи до Рицаря, Оръженосецът винаги хваща камата си.

— Да вземем игуменката — продължи Чосър. — Служителка на Църквата, напълно наясно с правата и привилегиите си. Тя е превзета и благовъзпитана, суетна като паун, освен когато става дума за Правника — и поетът кимна към далечния ъгъл на помещението, където Правникът разговаряше с мрачен, приглушен глас с Франклина и Търговеца. — Когато го погледне притворно, очите й горят от желание. — Чосър отпи от чашата си. — Бог знае дали е истина, но бих се обзаложил, че преди много години са били любовници. Виждал съм ги да си шушукат заедно.

— Правникът разказа знаменита история — отвърна Ханджията — за скрити страсти и отдавна изгубена любов. Сър Джефри, може би си прав. Чудя се дали всеки от поклонниците не е тук, заради някой от останалите.

Те млъкнаха, когато Мелничарят се изправи със залитане и рязко наду гайдата, която винаги носеше под мишница.

— Ето какво мисля за стюардите! — изрева той. — Мразя проклетите стюарди — продължи Мелничарят, като леко се олюляваше. — Негодниците винаги искат да вземат още нещо за господаря си.

Благият Селски свещеник се опита да се намеси, но макар Стюардът да имаше вид на уплашен заек, той скочи и посегна към камата на колана си.

— Хайде, измъкни я, побойнико — извика Мелничарят, — и ще те спукам от бой.

— Време е за нова история — прошепна Чосър.

Ханджията скочи на крака и удари оловното си канче в медната плоча, която висеше на бялата гипсова стена.

— В името на свети Тристан и света Изолда! — изрева той, докато вървеше към двамата мъже, които се канеха да се сбият. — Който започне бой тук, ще усети юмрука ми. Добрите братя и техните прислужници не са свикнали на такива безредици.

Изглеждаше толкова свиреп и заплашителен, че и Мелничарят, и Наместникът набързо си седнаха. Ханджията сръбна от чашата си.

— Уважаеми поклонници — сега дрезгавият му глас звучеше като тихо мъркане. — Не сме ли добри приятели и спътници, обединени в почитта си към свети Томас? Пътувахме добре, отпочинахме, хапнахме вкусно и пием добро вино. Затова, преди да стане твърде късно, да чуем още една история. — Той посочи към прозореца, чиито капаци бяха разтворени. — Вижте, слънцето залязва. — Той млъкна, когато едно куче зави, сякаш в потвърждение на думите му. — Колкото и дълъг да е денят — припя Ханджията, — накрая при всеки идва сънят.

— И след битката, разрухата и яростта — довърши Франклинът стихотворението вместо него — най-после нежна спуска се нощта.

Ханджията се усмихна и прикани Франклина напред. За учудване, той му се подчини. Застана, облян от светлината на свещите; тъмната му брокатена роба, обточена с кожа, елегантно се спускаше по раменете му и само отчасти скриваше бялата батистена риза, тъмнозеления кадифен панталон и черните ботуши за езда от мароканска кожа. Франклинът изглеждаше веселяк, с блестящите си очи, кафявото като орех лице и бялата брада. Човек, който ценеше храната и питиетата. Той знаеше как се готви скопен петел, как се пече пъстърва и кое парче от еленското е най-крехко и сочно. В ръка държеше собствената си чаша, златен бокал, инкрустиран със скъпоценни камъни и очите на Църковния пристав и Продавача на индулгенции пламнаха от алчност. Въпреки всичко, Франклинът изглеждаше отракан мъж — когато минаваше край тях, той слагаше ръка върху кесията си от тъмномораво кадифе, която Църковният пристав на два или три пъти се беше опитал да пререже от пояса му. Ханджията го наблюдаваше с любопитство.

— Сър, искаш да разкажеш история?

Франклинът свали кадифената си шапка и любезно се поклони.

— Сър, ядох и пих добре, а историите за Черния Хъд ме върнаха към спомените. — Франклинът изучаваше спътниците си. — Ето че слънцето залязва — обяви той, — сенките се удължават. Ще приема предизвикателството на Ханджията да разкажа една история, която да озадачи умовете и да раздвижи кръвта ви. Знам една такава загадъчна история.

— Истина ли е? — изкрещя Търговецът от мястото, където седеше, облегнат на стената.

— Не е честно — прекъсна го Хари. — Всеки поклонник трябва да разкаже история, подходяща за нощно време. Не е нужно да обяснява дали е истина или не.

— Просто питах — изръмжа Търговецът, възмутен от налагането на Ханджията.

— Стига, стига! — вдигна ръка Франклинът. — Слушайте всички и докато говоря, ще решите дали историята ми е истина или измислица.

Той млъкна, защото вратата внезапно се разтвори и накара Батската невяста да скочи и изпищи. Кармелитът нахлу в стаята, робата му беше леко изкривена, лицето му зачервено и потно.

— Ходих да си кажа молитвите — заекна той и се плъзна на пейката.

— По-вероятно в конюшните с някоя слугиня — прошепна мрачно Морякът и другарите му се изкикотиха.

Ханджията, който наблюдаваше как Кармелитът оправя робата си, беше съгласен. „Похотлив е като врабче“, помисли си той. Беше видял как Кармелитът едва се беше смъкнал от тъмнокафявия си кон и веднага започна да опипва задника на една млада гъсарка. „Все пак — помисли си Ханджията, докато отпиваше от чашата си, — не е моя работа да поучавам служителите на Църквата как да управляват манастирите си или да напомням на Кармелита за обета му.“ Вместо това, той хвана Франклина за ръката и го заведе до стола с висока облегалка, който стоеше близо до огромното огнище.

— Седни, сър — покани го великодушно Ханджията. Той щракна с пръсти към прислужника, за да напълни отново чашите им, после се огледа. — Няма да има повече прекъсвания, освен ако ти не поискаш. Хайде, сър, да чуем мрачната ти история.

— Моята история — започна Франклинът — се случи преди много години. Началото й е ужасно убийство, а кулминацията й — кървава битка. — Лицето му се смекчи. — И все пак, тя е изпълнена с любов, вярност и малко тайнственост. Затова слушайте.