"Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

Трета глава

Те виждаха подобни сцени по целия път до Колчестър — изоставени села, заковани с дъски къщи. В едно село, през което минаха, хората сякаш бяха полудели. Бяха открили на малкия пазарен площад група млади хора, само по долни ризи и с маски на козли, танцуваха пиянски и се съвкупяваха на земята, сякаш тези удоволствия щяха да отпъдят чумата. Оръженосецът и групата му набързо продължиха.

— Виждал съм същото нещо във Франция — промърмори Барликорн. Погледна към Гилдас, който беше необичайно мълчалив, откакто бяха навлезли в тази долина на смъртта. — Мислех, че си велик лечител. Не можеш ли да направиш нещо?

— Не и с бубоните или жълтата гной — отвърна шарлатанинът. — Мога да лекувам някои видове треска и други болести. Правя еликсир от сока на смачкан папратов мъх и го смесвам с пресечено мляко. Научих го от един мавър, дошъл от земята южно от Херкулесовите стълбове10.

В Колчестър положението беше същото — вонящите улици, с небе, скрито от високите, наклонени къщи, бяха населени с призраци. Не се чуваха църковни камбани. Нито един пазар, нито една сергия не бяха отворени. Нямаше нищо, освен злокобна тишина, нарушавана от време на време от скърцането на погребалната каруца или вой на някое куче. Понякога минаваха покрай някой монах, спуснал качулката на главата си, който се промъкваше по алеите, за да даде духовна утеха на семействата, затворени зад вратите с нарисувани кръстове. Няколко войници от замъка патрулираха по улиците, но приличаха на призраци от ада, с лица скрити зад наличниците на шлемовете. Всички носеха арбалети и когато Ричард и спътниците му приближиха, ги прогониха със сподавени ругатни. Мародерите също бяха тук. Разбойници, главорези и мошеници прелитаха като прилепи през улицата, ограбваха безпомощните, нахлуваха потайно в къщите, за да довършат умиращите и ограбят имотите им. Най-после младият оръженосец въведе групата в гробището и докато Баяр пощипваше тревата, седна на един повреден от времето надгробен камък и мрачно се втренчи в Барликорн.

— Как да открия Хюго Котикол? — попита той. — Никой не спира. Никой не иска да говори.

Димът и мъглата се носеха из изоставеното гробище.

— Трябваше да остана във Франция — добави той горчиво, после се огледа. — Къде е Гилдас?

Чу звук иззад страничната порта и шарлатанинът се появи, влачейки след себе си слаб мъж с лице на плъх и мазна коса. Камата на Гилдас беше плътно притисната отстрани на врата на безпомощната жертва.

— Кой е приятелят ти? — попита Барликорн.

— Зависи откъде го погледнеш — отвърна Гилдас. Гласът му се издигна. — Бог ще се погрижи за своите. Той ще ни спаси от ръката на…

— Млъкни! — изръмжа Барликорн.

— Това е Симпкин — каза Гилдас. — Той е крадец и трябва да бъде обесен. Хванах го да плячкосва запасите на кръчмата през улицата.

Щръкналите зъби на Симпкин го караха да прилича още повече на плъх.

— Гладен съм — изхленчи той. — Човек трябва да се храни.

— Можеш да ядеш каквото искаш — отвърна Гилдас, — след като ни заведеш при правника Хюго Котикол.

Симпкин набързо се съгласи и поведе Грийнел и спътниците му през лабиринта от улици. От време на време спираха и Симпкин извикваше към някоя забулена фигура, която се промъкваше из алеите, питаше за посоката и те продължаваха. Върнаха се на пазарния площад до църквата и свиха по една тясна улица. От едната страна се намираше аптеката, цялата закована с дъски. От другата имаше голяма триетажна къща с тухлени основи, чиито горни етажи бяха облицовани с бял гипс и елегантни черни греди. Въпреки това всички прозорци бяха със спуснати капаци. На предната врата имаше голям червен кръст с думите „Исусе, смили се!“, изписани под него.

— Това ли е къщата на Хюго Котикол? — разтърси Гилдас Симпкин за врата.

— Да! — изскимтя мъжът. — Аз изпълних обещанието си. Сега изпълнете вашето.

Гилдас го пусна и крадецът изчезна като хрътка по алеята. Известно време те чукаха на вратата, но нямаше отговор.

— Всички са избягали — промърмори Гилдас. — Или са мъртви.

— Трябва да говоря с Котикол — отвърна Грийнел. — Или с негов представител, за да разбера какви документи пази за мен. Пътуването беше дълго и трудно. Няма да си тръгна с празни ръце.

Той тръгна по тясната алея отстрани на къщата. Вратата в края й беше отворена и водеше в голяма, приятна градина с лехи за цветя и билки. В далечния край имаше малка овощна градина с ябълки и круши, листата им бяха нападали в мокри, подгизнали купчини и оръженосецът забеляза, че плодовете гниеха на земята. Барликорн, който водеше Баяр, се присъедини към него. Почукаха на малката странична врата, но отново не получиха отговор. Затова, след като спънаха коня, Ричард накара Барликорн и Гилдас да вземат една градинска пейка от малката беседка и да я използват, за да разбият вратата. След доста блъскане и удряне, пантите поддадоха. Тримата мъже внимателно влязоха в белосания, покрит с каменни плочки коридор. Въздухът беше чист, дори ухаен.

— Тук има някой — каза Грийнел. — Не мирише на смърт.

Те внимателно минаха покрай малки, чисто изметени килер и кухня, изкачиха няколко стъпала към вратата, която навярно водеше към всекидневната. Ричард се канеше да я отвори с меча си, когато чу вик — обърна се и стрела от арбалет се заби на няколко инча от лицето му. Той се притисна до стената. Гилдас заотстъпва надолу по коридора, докато Барликорн зареди стрела в лъка си и се прикри в сенките на стълбището.

— Ние сме приятели — извика Грийнел в мрака. Стори му се, че различава тъмна фигура, застанала там. — Няма да ти причиним зло.

Нова стрела профуча във въздуха и Барликорн, който изскочи от скривалището, стреля в отговор нагоре по стълбата. Ричард чу вик, но стрелата сигурно беше пропуснала, защото я чу да се удря в дървото.

— Приятели сме! — продължи той бързо. — Търсим Хюго Котикол, адвоката. Щом посещението ни приключи, ще си тръгнем.

Тъмната фигура отново се появи на стълбищната площадка.

— Тогава остави меча. — Гласът на жената беше ясен и сладък. — И стрелецът, искам да го видя до теб!

— Съгласен.

Фигурата заслиза по стълбите. Когато се приближи, Грийнел видя слабо, но много красиво, лице, извити вежди, блестящи и живи очи и прелестна уста, чиито устни трепереха, но дали от страх или от гняв, той не знаеше.

— Аз съм Ричард Грийнел, оръженосец. — Той протегна ръка.

Жената спря, опряла се с една ръка на перилото. Беше облечена като монахиня. Тъмносин воал покриваше катраненочерната й коса. Дрехата й беше от най-фина коприна, светлосиня и поръбена с хермелин; тънката й талия беше пристегната със сребърен колан. Но ботушите бяха мръсни и износени, а корсажът и маншетите на роклята бяха покрити с лекета. Притеснена от внимателния поглед на оръженосеца, жената притеснено се уви по-плътно с наметката си.

— Няма да ти причиним зло — обади се Барликорн. — Но моят приятел казва истината, той търси Хюго Котикол, адвокатът.

— Той е мъртъв. — Жената слезе по стълбите. — Баща ми умря преди две седмици. Почина от чума и тялото му е заровено в огромните ями извън стените. — Тя поклати глава. — Не мога да ви помогна.

— Трябва да ни помогнеш — настоя Грийнел. — Моля те, идвам чак от Франция.

— Не съм болна от чума. — Тя леко се усмихна, когато Гилдас неспокойно се появи. — Всички слуги избягаха. Мъжът с погребалната кола каза, че ако нямам симптомите до една седмица, значи съм спасена. Поддържам къщата чиста — промърмори тя забързано, — но е останала малко храна, а има хора, които се опитват да се промъкнат вътре. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Знаят, че силите ми намаляват и ще се върнат.

— Нямаш ли никакви роднини? — попита Гилдас.

— Да, но на север. Баща ми беше вдовец. Имахме чиновници и писари, много слуги и слугини. — Тя впи ръцете си под наметката една в друга. — Но сега няма никой. — Жената седна на стълбите и облегна глава на стената. — Много съм гладна — обяви тя. — И малко пияна. Останаха ми само сирене и вино.

Гилдас извади изпод наметката си ленен вързоп, наведе се към нея и го развърза. В него имаше парчета солен изсушен бекон, два доста сухи ечемични хляба, една ябълка, набита круша и три-четири сливи.

Жената го погледна.

— Яж — каза и той. — Не се тревожи. Взех ги от един крадец на име Симпкин. — Той се усмихна през рамо към Грийнел. — Убеден съм, че тя има по-голяма нужда от тях, отколкото той.

Жената не чака да я поканят втори път. Благодари на Гилдас, каза на Ричард, че името й е Емелин и без да се замисли, лакомо погълна цялата храна. Когато свърши, елегантно изтри устни с върховете на пръстите си. После се изправи, изпъчи се и погледна право към Грийнел, който забеляза, че огромните й сиви очи са обградени от тъмни мигли, устните й се усмихваха и той беше поразен от смелостта и красотата на жената.

— Какво ме зяпаш, сър? — попита тя хладно.

— Н-нищо — заекна той. — Просто ми се искаше да можеше да ни помогнеш.

— Ще ви помогна.

Тя отвори вратата, през която се бяха опитали да влязат, и ги въведе в уютен, но доста тъмен салон. В далечния му ъгъл се намираше малка вратичка и тя превъртя ключа и ги покани в миришещата на мухъл стая, където светлината проникваше единствено през тесен прозорец високо на стената.

— Кабинетът на баща ми — обясни тя и гласът й отекна в мрака.

Грийнел чу щракане на огниво и стаята се освети, когато жената тихо запали свещите на стената и онези, които се намираха под металните си капачки в центъра на малката, овална маса. Стаята беше по-голяма, отколкото Грийнел беше очаквал. Беше изпълнена с малки ковчежета и сандъци; повечето бяха заключени, а съдържанието на няколкото отворени се търкаляше по пода — купчини документи, пергаментови свитъци. На рафтовете имаше още документи, договори за наемане на чираци и на кораби, безброй писма. Грийнел тихичко изстена. Как, за Бога, помисли си той, в цялата тази бъркотия би могъл да открие нещо, свързано с голямата тайна, за която сър Гилбърт Савидж му беше казал само преди няколко седмици? Оръженосецът имаше чувство, че са минали години, откакто беше напуснал калното, подгизнало от кръв бойно поле в Поатие. Седна на стола пред голямото писалище и унило отмести встрани роговете с мастило, пемзата, перата, ножовете за рязане на пергамент, печатите и дългите ивици червен восък. По-практична от него, Емелин разтвори една вехта, пожълтяла папка и прокара пръста си по една страница. Барликорн и Гилдас, които разбираха, че няма какво да правят тук, се върнаха в салона.

— Ще ни отнеме цяла вечност — въздъхна Ричард, загледан в прашния кабинет, — докато открием тук нещо, свързано с мен.

— Какво търсиш? — попита Емелин. — Никога не съм чувала баща ми да спомене името ти. — Тя го погледна закачливо. — Което е?

— Ричард Грийнел — отвърна той. — Оръженосец на сър Гилбърт Савидж. — Младежът се усмихна мрачно. — Беден рицар, не от тези места.

— Я виж ти! — каза тя язвително. — Ричард Грийнел, оръженосец на покойния сър Гилбърт Савидж, беден рицар, не от тези места.

Тя отново вдигна поглед и оръженосецът се усмихна на сполучливото й подражание.

— Важно е — каза той, като се изправи. — Сър Гилбърт, докато умираше при Поатие, ми каза, че трябва да дойда при мастър Хюго Котикол, адвокат от Колчестър; че той ще ми разкрие истината за моето раждане и семейство. — Той посочи папката. — Какво гледаш там?

— Баща ми беше много педантичен. Записваше си всичко, а това беше описът му. Никога не съм го чула да споменава името ти. — Тя прелисти папката и почука върху заглавието „RES SECRETAE“, тайни дела, както му обясни, и прокара бавно пръст по страницата. — О, да, ето го. Номер тринайсети. Р. Г. и Г. С.

— Ричард Грийнел и Гилбърт Савидж! — възкликна оръженосецът.

Той надникна над рамото й, не само заинтересован от написаното, но и развълнуван от мисълта да бъде толкова близо до нея, да се наслаждава на меките извивки на скулите й, да вдъхва лекия й парфюм. Погледна датата, вписана до името му — Лето господне 1340.

— Преди шестнадесет години! — възкликна Ричард.

Емелин рязко затвори папката, сложи пръст на устните си и се огледа по рафтовете. После посочи малка стълба в ъгъла.

— Моля те, донеси я.

Ричард се подчини. Момичето елегантно изкачи стъпалата, притиснало все още пръсти към устата си и се загледа в неосветените рафтове. Въздъхна и слезе долу, носейки свитък, увит в прашно платно, завързан с бяла връв и запечатан с три печата.

— Да, това ти принадлежи, Ричард Грийнел. — И тя му подхвърли свитъка.

Оръженосецът го улови и седна на писалището. Извади нож, преряза връвта, отвори го и кихна, когато прахът се издигна към лицето му. Отвътре извади ролка пергамент и я разгъна. Прегледа я набързо — бяха пет листа, пришити заедно, изписани с красив, четлив почерк. Синьо-зеленото мастило беше започнало да избледнява, макар пергаментът да беше от най-добро качество.

— Това е почеркът на баща ми — обяви Емелин, надничайки през рамото му. — Беше известен с калиграфските си способности.

Ричард й се усмихна и тя се изчерви.

— Както и с почтеността си. — Тя огледа кабинета. — Бог знае какви тайни се пазят тук. — Тя притисна рамото на младежа. — Ще те оставя. Искаш ли вино?

— Да, да — отвърна разсеяно Ричард. — Смесено с вода, моля.

После придърпа ръкописа по-наблизо и започна да чете.

Оръженосецът спря да чете и зяпна.

— Кроукхърст! — възкликна той!

— По на север е — обясни Емелин, докато слагаше виното на масата. — На крайбрежието на Есекс. Татко ми е казвал. Изоставено е, там бродят призраци. Според кралската заповед никой няма право да ходи там. Замъкът се руши, земите пустеят. — Тя видя как е пребледняло лицето на Ричард. — По-добре да те оставя сам — промърмори.

Грийнел вдигна чашата, отпи и продължи да чете.

Ричард спря. Колкото и да се въздържаше, горещи и горчиви сълзи се застичаха по лицето му. Той отмести листа, скри лице в ръцете си и известно време плака отчаяно. Имаше предчувствие какво му предстои да прочете. Сега разбираше, че кошмарите му не са били фантазии, нито работа на сукуба, а откъслечен спомен за нещо, което наистина се е случило. Разпокъсани образи от времето, когато детският му свят се беше разпаднал. Той избърса сълзите си и взе отново пергамента.

— Ричард, Ричард, добре ли си?

Оръженосецът вдигна глава. Барликорн стоеше на вратата с ръка на камата си и го гледаше странно.

— Мили Боже! — възкликна стрелецът. — Приличаш на човек, който е видял призрак!

— Така е — въздъхна Ричард. — Бог да ми е на помощ, Кътбърт, моля те, остави ме!

И той се върна към ръкописа.

Имаше още един лист. Ричард чу някакъв шум на вратата. Вдигна глава, но не посмя да се обърне заради сълзите в очите си.

— Иди си — прошепна той. — Моля те, иди си.

После погледна към написаното от ръката на Хюго Котикол, бележка с дата 13-ти октомври същата година на празника на Едуард Изповедника.

„Получихме лоши новини — пишеше Котикол. — Сър Роджър Грийнел не е получил възмездие. Тялото му било извадено от река Стор, близо до мелницата Блеклок. Лицето и тялото били обезобразени, но бил разпознат от двама от васалите му. Погребан е в черквата «Сейнт Мери» в Колчестър в безименен гроб. Нека Бог се смили над душата му.“

Оръженосецът примигна, когато чу стъпки зад себе си.

— Какво има? — рязко попита той.

— Сър — прошепна Барликорн. — Съжалявам, че те прекъсвам, но Догуърт и Ратсбейн са в Колчестър!