"Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Веселяка седеше в една пивница на пътя, който водеше към лондонското шосе. За първи път, откакто беше напуснал Глостър, той се отпусна и позволи на потта си да изсъхне, облегнат на гипсовата стена. Загледа се в шунката и лука, които висяха от гредите, за да се опушват на дима, който се виеше от огнището.

Беше уморен, но щастлив. Срещу едно пени конярчето пазеше отвън товарното му пони и коня. Веселяка отпи от халбата ейл и позволи на течността да успокои възпалените му венци. Една прислужница се приближи с чиния печена патица, нарязана и залята с ментов сос, глинена паница със зеленчуци и прясно опечен хляб. Веселяка се усмихна, но жената уплашено отстъпи.

Той въздъхна. Където и да отидеше, беше така. В Глостър поне беше някой, палач, който имаше власт над живота и смъртта. Опипа колана с пари под жакета си. Беше изтеглил всички пари, които притежаваше и когато стигнеше Лондон или някой друг град, щеше да си намери работа.

Веселяка поръча нова бира и изяде храната. Поздрави се, че е напуснал Глостър. Никога нямаше да забрави онази мрачна просека или ужасните събития в изоставената ловна хижа. Трите вещици, които лично обесиха, се бяха върнали от адската бездна и заплашваха живота им. Беше се чудил как да постъпи, но новините за смъртта на съветник Шиплър го бяха накарали да вземе решение. Веселяка събра всяко пени, което притежаваше, продаде оскъдните вещи, които наричаше мебели, купи си пояс за пари, товарно пони и оседлан кон. Никога вече нямаше да се върне в Глостър.

Бившият палач ядеше лакомо, пъхаше хляба и вкусното месо в устата си, дъвчейки бавно заради схванатата си буза и челюст. Пресуши халбата и макар да знаеше, че не бива, си поръча още два ейла. След като се нахрани, Веселяка задряма и след време се стресна. Погледна часовата свещ, която стоеше на желязна поставка близо до вратата на килера и тихичко изруга. Сигурно беше спал поне час. Бутна масата, взе наметката и колана си и бързо излезе на двора. Конярчето беше там и се печеше на слънце. Веселяка му даде пенито, взе конете си и тръгна по просеката към главния път.

Утъпканата пътека се извиваше и криволичеше между дърветата. Слънцето беше доста силно, но всеки път, когато погледнеше надясно или наляво, той си спомняше за мрачната просека и трите отвратителни трупа, висящи на въжето. Какво щеше да стане, ако приятелите му се окажеха прави? Ако сега Ратолиър имаха сила да отидат, където си пожелаят?

В гората цареше тишина. От време на време се дочуваше крясък на врана или шумолене в храстите. Веселяка спря и погледна назад по пътя. Може би трябваше да изчака още някой да си тръгне; но ако се движеше достатъчно бързо, скоро щеше да излезе на главния път и да се наслаждава на пъстрите тълпи. Там щеше да бъде в безопасност. Можеше да се скрие между амбулантните търговци, сергиджиите, пътуващите шарлатани, бродещите студенти, търговци и поклонници. Той зави и сърцето му подскочи в гърлото. Две фигури с нахлупени качулки и маски на лицата му препречиха пътя. Ръката на Веселяка посегна към камата, но той бързо я отдръпна, когато една стрела от арбалет се заби в земята пред него.

— Въоръжен съм! — извика той. — След мен идват и други!

— Винаги си бил лъжец, Веселяк!

По-ниският от двамата пристъпи напред, отметна качулката и смъкна наличника.

— Беззъбият! — възкликна Веселяка. — Какво искате?

— Къде отиваш?

— В Лондон.

— Така ли? А другите, и те ли идват с теб?

— Другите не ме интересуват — отвърна Веселяка.

— На колко души каза? — попита Беззъбият, намигна и се усмихна лукаво.

Веселяка преглътна с мъка и погледна към другия нападател, който още беше със закрито лице. Мъжът стоеше неподвижно. Веселяка потисна тръпка на страх. Звук от счупено клонче го накара да се зачуди дали Ратолиър също не бяха наблизо. Погледна някогашния си приятел. Беззъбият не приличаше на призрак. Всъщност изглеждаше жив и грозен както винаги.

— Колко души знаят какво стана? — попита спътникът на Беззъбия. — Просто отговори на въпроса, само това искаме да знаем.

— Не сме разказали на никого. — Веселяка пусна юздите и вдигна ръце. — Кълна се в живота си!

— Това ми стига — отвърна забулената фигура. — Вярвам на клетвата ти.

Той натисна спусъка и стрелата се заби дълбоко в сърцето на Веселяка.

Саймън се сбогува с отшелника и се върна в квартирата си. Чувстваше се по-спокоен след съвета, който старецът му беше дал. По негово настояване беше отишъл в църквата на абатството, където се изповяда и причести. После хапна в една от сградите за гости, която приютяваше поклонниците, които посещаваха гробницата на Едуард Втори в абатството и взе решение. Щеше да напусне Глостър, поне за известно време. Може и да постъпваше като страхливец, разсъждаваше той, но не беше направил нищо лошо, а и как би могъл да се справи със злото, което го преследваше?

Излезе и си купи седло, кошове за багаж и нови дрехи. Изтегли златото, което беше оставил на съхранение при един бижутер на Айрън Лег Лейн, вечеря в една кръчма и си легна рано. Не мислеше за Алис, нито за онова, което го беше довело в Глостър. Просто искаше да се махне. Градските порти щяха да бъдат отворени призори и Саймън беше решил да тръгне на юг. Може би щеше да се качи на някой кораб за чужбина. Да, можеше да го направи. От Кале щеше да поеме по пътищата, тъй като имаше достатъчно пари, а и винаги можеше да поработи, за да се издържа.

Саймън спа неспокойно. Събуждаше се и посягаше към камата, която беше скрил под възглавницата. Или пък проверяваше свещите, които беше запалил из цялата стая. Боеше се от тъмнината. Когато притъмнееше, той си спомняше лицето на Агнес Ратолиър.

Събуди се точно призори от шум на коне и дрънчене на оръжия на улицата отдолу. Свещите бяха догорели, стаята беше студена. Саймън стана и на пръсти отиде до малкия прозорец. Алеята долу гъмжеше от тежко въоръжени войници, стрелци, градски пристави. Началникът на стражата също беше там. Какво, за Бога, искаха от него? Или имаше нещо друго? Сякаш в отговор чу тропот по стъпалата и на вратата се почука. Саймън бързо навлече една риза и извади камата изпод възглавницата.

— Отвори! — изрева глас отвън. — Отвори в името на краля!

Саймън отново хукна към прозореца. Войниците все още бяха там. Сега някои от тях гледаха нагоре. Той уплашено погледна към вратата. Беше я затворил и зарезил предишната вечер.

— Защо? — извика дърводелецът.

— Отвори или ще разбием вратата.

Саймън бързо се огледа. Нямаше друг изход. Нещо твърдо се удари във вратата и тя подскочи. Чу хазяина напразно да умолява и предупреждава войниците да бъдат по-внимателни. Саймън дръпна резето и завъртя ключа. Вратата широко се отвори и войниците нахлуха вътре. Притиснаха го до стената. Кожена ръкавица го удари в лицето, разби устната му и отметна главата му назад.

— Оковете негодника! — изрева някакъв глас.

Грубо извиха ръцете му и сложиха железни вериги на китките и глезените му. Опита се да възрази, но някой го сграбчи за косата, завлече го до леглото и го хвърли отгоре. Въоръжени мъже обикаляха из стаята.

— В името на Бога! — извика Саймън. — Какво съм направил? Къде ви е заповедта?

Отново го сграбчиха за косата. Накараха го да седне и той се оказа пред лицето на сър Хъмфри Бадълтън, който го потупа по бузата с тънък свитък пергамент.

— Ти ли си Саймън Котърил, дърводелец, бивш градски палач?

— Знаеш, че съм аз! — изръмжа Саймън. — Ти ме нае на работа!

— Не и за убийство. Челюстта на Саймън увисна.

— Нищо лошо не съм направил. Воднистосините очи на кмета не трепнаха.

— Веселяка е мъртъв — обвини го той. — Улучен със стрела от арбалет близо до пътя за Лондон.

— Аз бях в Глостър — заекна Саймън. — Не съм напускал града.

— Ние чухме друго. Можем да доведем свидетели, че си бил в пивницата, където се е отбил Веселяка.

Саймън огледа войниците, които обръщаха кутии и сандъци и изтърсиха дисагите, които така внимателно беше подредил.

— Освен това, и съветник Шиплър е мъртъв.

— Даже не го познавам! — извика Саймън.

— Сър! — началникът на стражата се приближи. Носеше тежък пояс от фина испанска кожа с красива месингова тока. Кметът го грабна и го бутна под носа на Саймън.

— Твой ли е?

— Никога в живота си не съм го виждал.

Началникът на стражата клекна до кмета. Махна шлема си и прекара дебелите си пръсти през късо подстриганата си коса. Имаше лице на войник, слабо и сурово, с белег над дясното око. Наболата по страните му брада го караше да изглежда още по-строг. Той злобно заби пръст в гърдите на Саймън.

— Твой ли е? — повтори въпроса.

— Никога не съм го виждал.

Началникът на стражата отдръпна ръка и зашлеви Саймън през лицето.

— Ти си лъжец, крадец и убиец!

Той скъса златната верижка от врата на дърводелеца и отиде да помогне на другарите си при претърсването. Саймън гледаше как прибират ценните му вещи. Опита се да стане, но кметът го бутна обратно. Вдигна пояса и потупа с кожения му край бузата на младежа.

— Съветник Шиплър беше намерен обесен в спалнята на любовницата си. Поясът и кесията с пари, които носел, бяха изчезнали.

Саймън почувства как сърцето му замря. Тялото му се покри с лепкава пот.

— Станала е грешка! — възкликна той. — Не познавах съветник Шиплър. Не съм извършил никакво престъпление.

Кметът се изправи.

— Ще го кажеш на съдиите.

Саймън скочи на крака сред дрънченето на веригите.

— Знам защо е всичко това. — Той бутна кмета и се хвърли към началника на стражата. — Заради Ратолиър, нали? Искате да ни запушите устата.

Началникът на стражата замахна, Саймън се опита да се наведе, но ударът го улучи в слепоочието и го повали в безсъзнание на пода.

Когато се съвзе, беше тъмно. Болките в главата бяха силни и усети, че дясното му око е полузатворено. Вдигна ръка и леко докосна подутината. Можеше да се движи, но веригите още бяха около глезените и китките му. Лежеше на легло, покрито с влажно зебло, катранена факла беше поставена високо на стената. Саймън се огледа и подуши въздуха. Вонята беше непоносима. През една решетка високо на стената влизаше малко светлина. Звуци от тъмницата, шепотът на гласове от коридора, проникваха в килията му. Затвори очи и изстена. Сигурно беше в някоя от килиите под сградата на Общината; тъмни и влажни дупки. С мъка се изправи на крака. На паянтовата маса имаше чиния, но един плъх вече поглъщаше помията, която беше в нея.

— Невинен съм — извика той. — Това не е честно! Плъхът хукна, цвърчейки в знак на протест. Саймън се хвърли към него, но не можа да го хване, препъна се и падна на пода. Когато се изправи на колене, почувства, че цялото му тяло е натъртено и го боли. Езикът му беше подут и го измъчваше жажда.

— Невинен съм! — извика отново и заудря с юмруци по плесенясалите стени.

— Не сме ли всички такива? — извика в отговор някакъв глас.

На решетката се появи брадато лице.

— Млъквай, момко! — предупреди го тъмничарят.

— Жаден съм!

Ключът се завъртя в ключалката и надзирателят влезе. Поднесе кана вода към устата на Саймън. Миришеше на тиня, но той жадно я изпи.

— Благодаря.

Саймън позна тъмничаря, набит грубиян, когото Шадболт наричаше Вола.

— Тъжни времена, а, мастър Котърил? Казват, че си убил стария Веселяк, да не говорим за съветник Шиплър. Утре ще те изправят пред съдиите. Ако решат, че си виновен. — Грозното лице на Вола се разля в нещо, което според него трябва да беше съчувствена усмивка. — Имат двама нови палачи.

— Къде е Шадболт? Ами Мухоловката?

— Не мога да ти кажа. — Тъмничарят се изправи. — Изчезнали са като дим. Не се отзоваха на призовките на кмета. — Той отиде до вратата. — Имаш ли някакви пари?

Саймън поклати глава.

— Добре. — Тъмничарят разтърси ключовете си. — Заради добрите стари времена ще ти донеса нещо за ядене. Ще помоля и палачите да се погрижат да не се мъчиш.

Вратата се затръшна след него.

— Още не са ме осъдили! — извика Саймън.

— Няма значение, момко — долетя отговорът. — Ако съдя по онова, което чух, те искат да те обесят, значи ще те обесят.

И Вола се отдалечи. Саймън задряма. Тъмничарят се върна с месо, хляб и очукана чаша с вино, в която сигурно беше сложил някакъв опиат, защото Саймън моментално заспа и на другата сутрин трябваше да бъде грубо разбуден.

Мислеше, че сънува, че всичко това е някакъв кошмар. Завлякоха го в съда на съвета, приковаха го на пейката пред масата на съдиите. Кметът беше един от съдиите му, вторият беше началникът на стражата, а третият някакъв изкуфял местен сановник, който изглеждаше полузаспал. Свидетелите, които Саймън никога не беше виждал, свидетелстваха, че е бил в пивницата, където Веселяка бил видян за последен път жив. Конят му също беше намерен в конюшня, която Саймън често посещаваше. Конярят заяви, че дърводелецът го завел там и се опитал да му го продаде. После беше представен поясът на съветник Шиплър. Саймън се опита да възрази, но му казаха да млъкне. Чувстваше се отнесен, уморен и слаб, съдебната зала беше гореща и претъпкана със зрители. Сигурен беше, че мярна лицето на Алис Дрейкът.

— Това са глупости! — извика той, след като началникът на стражата обобщи доказателствата срещу него. — Не съм извършил никакво престъпление.

Един войник го цапна през устата. Саймън стоя и слуша ужасен, докато прочетоха смъртната присъда. „За жестоките убийства на трима души, кражба и дълъг списък от ужасни престъпления“. Кметът погледна към Саймън с твърдите си, стоманени очи.

— Нямаш надежда за опрощение — каза той дрезгаво. — Присъдата ще бъде изпълнена незабавно, тази вечер преди здрач.

Изведоха го от съда, минаха по коридора и отново го хвърлиха в зловонната му килия. Един свещеник дойде да го посети. Саймън не го познаваше. Опита се да промърмори изповедта си, но си спомни, че няма какво да изповядва, защото предишният ден се беше изповядал в абатството „Свети Петър“.

По-късно следобед новият палач го посети, беше висок, набит мъж, който заяви, че е заемал същата длъжност в Колчестър, Есекс. Той приклекна и потупа нараненото лице на Саймън.

— Знаеш какво ще стане, синко, така че без глупости. — Огледа го от главата до петите. — Качи се по-високо на стълбата. Аз ще те бутна. Така ще стане по-бързо.

Донесоха му храна и вино и веднага, щом се нахрани, Саймън съжали. Чувстваше се замаян, очите му се затваряха, а стомахът му се бунтуваше. Усещаше, че плъховете се катерят по краката му. Напразно се опитваше да ги прогони. Защо беше упоено виното му? Погледна към помръкващата светлина, която се процеждаше през решетката. Разбира се, кметът и приятелите му не искаха приказки. Той трябваше да умре бързо, без речи и декламации.

Малко по-късно Саймън чу стъпки в коридора навън. Отключиха и отвориха вратата на килията му. Палачът и неговият помощник, облечени в черно и с червени маски на лицата, нахлуха вътре. Саймън, който едва се държеше в съзнание, беше изправен на крака, извлечен по стълбите сред дрънченето и тракането на веригите, и качен в колата. Пазачите се качиха след него. Чу гласове, плющене на камшик и вратите на съвета със скърцане се отвориха.

Ужасяващото шествие скоро се насочи по калдъръмените улици към бесилката близо до Хай Крос. Беше се събрала малка тълпа. Замеряха го с кал и боклуци. Саймън погледна нагоре — небето беше сиво и пусто. В трескавия му ум нахлуха спомени. Беше момче и играеше до потока или отиваше в замъка Бъркли. Смътни спомени за родителите му и къщичката, в която бяха живели; идването му в Глостър, отхвърлянето от Дрейкът и странния свят на палачите. А сега щяха да го обесят. Саймън почувства пристъп на ярост. Та той почти не беше живял. На никого не беше сторил зло. Беше приклещен между злината на трите Ратолиър и хитрата политика на кмета. Защо толкова настояваха, че е виновен? Защо искаха да го обесят за престъпления, които знаеха, че не е извършил?

Навлязоха в района край Хай Крос. Саймън видя огромния ешафод да се издига над него, зърна тясната висока стълба. Едва имаше време да осъзнае какво вижда, преди да го смъкнат от колата. Тълпата беше рядка, само неколцина любопитни; останалите бяха решили да не излизат на силния дъжд. Саймън виждаше лицата им, чуваше мърморенето на гласовете, различаваше тъмните греди и бялата мазилка на къщите, които се извисяваха над него. Някои от прозорците бяха затворени, другите отворени. На един от тях стоеше жена, подпряла главата си с ръка.

„Скучно й е, помисли си Саймън. Аз ще умра, а тя гледа, сякаш съм муха, която ще бъде смачкана и забравена“. Беше като в пиеса, в която актьорите си служат само с жестове. Началникът на стражата говореше, четеше от пергамента. Помощникът разговаряше с палача, който вече се качваше по стълбата — всичко беше море от неразбираеми думи.

Саймън тръгна напред, но краката му се подгънаха.

Погледна към Хай Крос и присви очи. Не беше ли това Беззъбия, седнал на едно стъпало, подпрял брадичка на ръцете си? Саймън се опита да извика, но нищо не се чу. Началникът на стражата беше спрял да чете и удари със свитъка Саймън по рамото, официален знак за изпълнението на присъдата. Качваше се по стълбата. Струваше му се, че това ще трае вечно, че ще се катери, докато стигне сивите облаци. Помощникът го следваше. Свалиха веригите му и вързаха ръцете му зад гърба.

— Къде са другите? — попита Саймън. — Къде е Шадболт, Мухоловката, брат Мартин?

— Един Бог знае — отвърна палачът с приглушен от маската глас. — Но твоят час дойде, момко.

Сложиха му маска. Саймън се уплаши. Почувства нещо да се стяга около врата му. Палачът тихичко му говореше. Опита се да стисне стълбата, но ръцете му, вързани зад гърба, не можеха да помръднат. После започна да пада, както насън. Прониза го болка, когато стигна най-долу, ужасна болка във врата и гърба. Бореше се, риташе и чу рев.

— Нека стане по-бързо! — помоли се.

Някой го дърпаше за краката. Мракът се отвори и той пропадна бързо в дълбините му.

Шадболт, бившият главен палач на Глостър, бързаше по Касъл Лейн. Погледна към назъбената стена и съзря стражите върху нея. Беше уплашен до безумие. Опитваше се да го скрие, но новините нахлуха като облак стрели. Веселяка беше избягал и трупът му беше открит на един горски път. Съветник Шиплър беше открит обесен в спалнята на любовницата си! Сега бяха арестували и бедния Котърил. Шадболт почувства вина. Странеше от хората, ходеше със спусната качулка, обикаляше по кръчмите и слушаше новините.

Откак се бяха върнали от гората Дийн, той живееше ден и нощ в постоянен страх. Веднъж отиде в „Почивката на палача“и когато излезе навън, с издут от бира корем и сърце, изпълнено с лъжлива смелост, съзря двете вещици да го чакат на ъгъла. Беше сигурен, че са Ратолиър. Тогава смелостта му беше изневерила. Ако можеше да намери Беззъбия, би убил негодника! Би му отрязал главата и би я набил на кол!

Шадболт забърза покрай запуснатите къщи, жилища и складове към подгизналия кей. Реката изглеждаше придошла, тъмна и зловеща. Вмъкна се в една пивница, където седна, спуснал ниско качулката си и сложил издутите си кожени дисаги до себе си. Бързо обърна две халби и си поръча трета.

Мухоловката му беше обещал да се срещнат тук, но още нямаше и следа от него. И тогава една тъмна фигура се появи на вратата. Шадболт преглътна и се задави над халбата. Остави я и бръкна под наметката за ножа си, но се успокои, когато Мухоловката махна качулката си и седна срещу него.

— Къде ти е багажът? — запита гневно Шадболт.

— Няма да замина — отвърна Мухоловката.

— Какво? — Главният палач го стисна за ръката. — Как така няма да заминеш?

— Мисля, че не е безопасно.

— Изправени сме срещу адски сили — изсъска Шадболт. Наведе се през масата. — Ти беше в гората. Видя как обесихме онези трите, а на другия ден бяха живи и здрави. А чу ли новините? Веселяка лежи в просешки гроб, изкормен като заек, какъвто си и беше. А сега арестуваха и младия Котърил.

— Знам — отсече Мухоловката. — Току-що видях трупа му да се клати на бесилката. Няма да замина! — повтори той упорито и слабото му, мършаво лице изразяваше мрачна решителност. — Мисля, че и ти не бива да тръгваш.

— По-безопасно е да заминем — настоя Шадболт. — Имаме си работа с демони, Мухоловка. Говорих с една мъдра старица.

— Старата Мег? — подигравателно се засмя Мухоловката — Дето живее на Мейвдийнс Лейн? Че какво пък знае тя?

— Казва, че демоните и вещиците не могат да минават през вода.

— Ще го повярвам, когато го видя. Ти вземи лодката и замини колкото можеш по-далеч.

Мухоловката си поръча бира. Щом прислужницата му я донесе, той подпря ръце на масата и отпи; близко разположените му очи изучаваха Шадболт. Бившият главен палач почувства завист. Мухоловката не беше страхливец. Често се хвалеше, че не се бои нито от Бога, нито от хората. За пръв път дори Шадболт му повярва.

— Нали знаеш, че бях свещеник — каза Мухоловката. — Но знаеш ли защо се отказах?

— Какво общо има това с въпроса? — попита Шадболт. — Да пием и да тръгваме.

— Пиеш твърде бързо и твърде много — подразни го Мухоловката. — Можеш да се скриеш, но…

— Защо няма да дойдеш с мен?

— Казах ти, някога бях свещеник — продължи хладно Мухоловката — Не вярвам, че съществува Бог или дявол, ад или рай. Когато умреш, си мъртъв. И там няма абсолютно нищо.

Шадболт потисна едно потръпване от страх и помоли приятеля си да говори по-тихо.

— Подозирам, че всички мислят така — подигравателно се засмя Мухоловката. — Иначе хората нямаше да крадат, да развратничат, да лъжат, предават, убиват и потискат. Казано направо, Шадболт, ако след смъртта няма нищо, Ратолиър не могат да са призраци или демони.

— Но ние ги обесихме. Ти видя. Мухоловката се наведе напред и се засмя.

— Кажи ми, мастър Шадболт, колко души, обесени в Глостър, са оживели, за да разкажат какво са преживели?

— Това е нещо друго.

— Така ли? Видяхме само три жени да висят и после избягахме от поляната. Иска ми се да бях останал. — Мухоловката удари с юмрук по масата. — Иска ми се да бях взел ведро катран и да бях превърнал телата им в пепел. Не вярвам в демони. — Той пресуши халбата си и се изправи на крака. — По един или друг начин тези три кучки са оцелели. Можеш да побегнеш като заек, те точно това искат. Но ще ти кажа нещо, Шадболт, имам чувство, че на никой от нас няма да бъде позволено да напусне Глостър. — Той протегна ръка и лицето му се смекчи. — Ти беше добър приятел. Много бира сме изпили и често сме посрещали заедно камбаните в полунощ.

Шадболт стисна ръката му.

— Едва ли някога ще се видим пак — тихо каза Мухоловката.

— Какво смяташ да правиш?

— Няма да стоя, а ще изчезна. Защо не дойдеш с мен?

Шадболт поклати глава. Мухоловката направи гримаса, обърна се и се изниза през вратата. Шадболт се надигна, за да извика след него, после отново седна.

— Какво да правя? — запита се той.

Вдигна дисагите и излезе от пивницата, после тръгна по алеята към кея. Започваше да вали слаб дъжд. Мръкваше се, но той намери човека, от когото беше купил лодката.

— Защо не изчакаш до сутринта? — попита го той. — Реката е придошла.

— Ще се движа нагоре по реката и близо до брега — отвърна Шадболт.

Мъжът сви рамене, взе последната вноска и поведе бившия главен палач по стълбите на кея. Всъщност лодката беше лека, здрава и почти нова; дървото й още блестеше от лака, а медният пръстен на високия й нос още не беше ръждясал. Греблата също изглеждаха здрави. Шадболт се качи и седна на средната пейка. Лодкарят му показа малко сандъче, закрепено на кърмата.

— Както се разбрахме, сложил съм вътре мях с вино, сушено месо и хляб. Къде отиваш?

Шадболт мълчаливо грабна веслата.

— Бутни ме! — помоли той.

Лодкарят го бутна. Шадболт почувства, че лодката се накланя, но той беше свикнал да пътува по вода. Всеки, който беше работил като лодкар на Темза, би се справил с лекота.

Шадболт се радваше, че плава по реката. Ратолиър и сборището им сигурно наблюдаваха пътищата и дори да бяха демони, водите на Севърн щяха да го запазят от тях. Той протегна крака, срита дисагите малко по-навътре под другата седалка и натисна греблата. Кеят се отдалечаваше. От време на време, когато Шадболт вдигнеше глава, виждаше искрици светлина от града. Щом се отдалечеше, щеше да обърне лодката към брега.

Малко по-късно, той насочи лодката към горичка от върби, чиито надвесени клони скриваха брега. Шадболт се усмихна на себе си — щеше да прекара тук нощта и на сутринта да продължи пътешествието си.

Беше се измъкнал от Глостър. По това време на следващата вечер щеше да бъде далеч от ужасите, които го преследваха. Шадболт беше толкова потънал в мислите си, толкова съсредоточен върху това да стигне скрития от върбите речен бряг, че не забеляза преследващата го баржа, която се плъзгаше към него през вечерната мъгла.