"Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ПЕТА ГЛАВА

— Защо не мога да се намеся? — Биатрис отчаяно наблюдаваше как любимият й и отец Ейлред тръгнаха през моравата. — Какво сме ние? — изкрещя тя към брат Антоний, който я наблюдаваше с очи, изпълнени със съчувствие.

— Биатрис, ти си безплътна. Казах ти. Ти не принадлежиш към техния свят, а към друг.

— Но аз мога да говоря, да виждам, да чувам и имам тяло!

— Да, така е — каза той добродушно. — Но всичко това е променено.

— Не е възможно!

— Напротив, Биатрис. Дори в света, който напусна, материята може да приема много форми. Водата се превръща в лед, може да тече бързо или да бъде застояла; може да бъде много или малко, да бъде солена или сладка, да се издига и пада. Същото е и с теб. Тялото не ти е било отнето, а само променено, както и съзнанието ти.

Биатрис се огледа. Странното бронзово сияние се беше засилило. Беше започнала да свиква с новия си свят. Знаеше дори как да почива, да се оттегля в топлия мрак, затваряйки съзнанието, едновременно заспала и будна. И въпреки това се отчайваше. Това съществуване беше като да наблюдаваш пантомима или да изучаваш историята, изобразена на някой гоблен. Не беше видяла нападението над Ралф в дяволската горичка, но беше чула виковете му и за миг се беше озовала там. Беше навела клона на храста, за да може той да се хване за него, беше успяла! Или пък е бил вятърът, а може би някаква неясна игра на тази странна светлина? Не знаеше кой го е нападнал и не видя убиеца, който беше стрелял от Солната кула. Беше видяла Биърдсмор да пада и призраците, които се събраха, за да вземат душата му. Искаше й се да отиде там, да открие загадъчния убиец, но се страхуваше да остави Ралф. Беше с него в зеленикавия мрак в рова. В Солната кула беше разбрала за смъртта на Елеонора, беше чула сърцераздирателните й писъци, когато душата й излиташе. Дълбоко в себе си Биатрис вярваше, че умишлено й е забранено да разбере кой е убиецът. Ако успееше да запази самообладание и се опиташе да открие самоличността му, възникваше някаква пречка, както когато Сердик изчезна.

— Не мога ли да се намеся? — попита тя. Брат Антоний се усмихна.

— В известен смисъл можеш, но трябва да го заслужиш. — Той леко докосна устните й. Сега сребърният диск блестеше зад главата му — кръг от ослепителна светлина. — Бъди внимателна. Помни какво ти казах за Менестрела. — После той се отдалечи и изчезна, сякаш се стопи във въздуха.

Биатрис остана загледана в моравата. Чувстваше, че се променя, че става по-силна. Разбираше се по-добре, беше приела, че е мъртва, но решимостта й беше нараснала. Усещаше как волята й се устремява навън в желанието й да се намеси, за да запази мъжа, когото толкова много обичаше и така трагично беше изгубила.

— Добре ли си, Биатрис Ароунър?

Криспин и Клотилда стояха до нея, хванали ръце. Приличаха на двама усмихнати близнаци.

— Брат Антоний ме предупреди да се пазя от вас.

— Естествено. — Клотилда отметна глава назад и се засмя звънливо. — Той е пазителят на пустошта. Негова работа е да те контролира. — Клотилда посочи към стражите върху стената. — Както те пазят замъка.

— Обещахте да ми помогнете.

— И след време ще го направим — отвърна лениво Криспин. — Но трябва да ни се довериш, Биатрис. Всичко в живота и в смъртта си има цена; то трябва да бъде заслужено, да бъде откупено. Нищо не идва даром.

— И какво искате?

— Доверието ти, Биатрис. Ето ни тук — Криспин се протегна и погали косата й, — дойдохме да ти помогнем, а ти стоиш като мома на пазара и ни гледаш, сякаш сме пътуващи търговци.

— Какво става в Полунощната кула? — попита Биатрис, като се опитваше да откъсне поглед от светлосините очи на Криспин.

— Свещеникът го каза най-точно. Духовният живот, както казва брат Антоний, е като водата. При повечето хора и на повечето места той е ленив като застояла вода в разгара на лятото, после нещо раздвижва дълбините му. — Лицето на Криспин се оживи. — Тогава той става по-наситен и пълен. Подмолните течения дърпат и носят, повърхността се набръчква.

Биатрис изучаваше среброкосите близнаци. Искаше й се да им повярва. Бяха толкова красиви. Брат Антоний беше съвсем обикновен. Можеше само да дава добри съвети, докато човекът, когото тя обичаше, беше обкръжен от ужаси, които заплашваха да го погълнат.

— Кой е убиецът? — попита тя.

— Всяко нещо с времето си, мистрес Ароунър.

Тя се обърна ядосано и преди да успеят да я спрат, затича към стената, премина през нея и се озова на полето. Стигна Дяволската горичка и тръгна между големите дъбове. Беше с Ралф, докато той се разхождаше по стената и чу какво си шепнеше. Знаеше какво е открил. Това място беше древно. Биатрис вече беше свикнала с фигурите и сенките, със странните жреци с бръшлянови венци и бронзови сърповидни ножове, с ужасните жертви, които принасяха на своите демони. Дори сега те се бяха скупчили и припяваха на език, който тя не разбираше. Появиха се и други видения: жестокият рицар с черната броня, заобиколен от бандата крадци, които бесеха някакъв нещастен селянин и давеха други в блатото. Те седяха на конете си и се смееха, докато нещастниците крещяха за милост, преди да изчезнат в тъмнозелената слуз. Тези видения вече не я плашеха. Брат Антоний й беше обяснил, че те са просто сенки от миналото. От време на време срещаше някоя бродеща душа. Никога деца, само мъже или жени, изгубени в своя собствен свят, объркани, отчаяни, нежелаещи да продължат. Виждаше и онези създания, които посрещаха душите на мъртвите, серафимите, блестящите сфери от светлина, призраците, скупчени като монаси, които пеят по псалтира, и демоните — мъже в брони, които преследваха душите.

— Мистрес Ароунър!

Две фигури излязоха измежду дърветата. Биатрис разпозна Робин и Изабела, млад мъж и съпругата му. Беше ги срещала и друг път. Те й бяха разказали как преди много години са имали кръчма на пътя за Малдън, изгорена от френски корсари, които доплавали с галерите си до устието на Блекуотър, а после нахлули във вътрешността. Те бяха добри души, които не можеха да обяснят, защо са останали тук.

— Може би този свят ни е харесвал — беше се засмяла Изабела. — Живеехме си толкова добре, Биатрис. Робин сервираше ейл и вино, а аз готвех в кухнята. Веднъж дори кралят ни беше гост. — Тя примигна. — Забравих му името…

Биатрис беше започнала да свиква с тях. Винаги се появяваха ръка за ръка и бъбреха непрестанно за дреболии от живота си, какво са правили, кого са срещнали.

— Какво правиш тук? — Робин се приближи, пъхнал палец в колана, опасващ зеления му жакет; кафявите му гамаши бяха напъхани в странни на вид ботуши. Беше гладко избръснат и имаше усмихнати кафяви очи под кестенявата коса. Изабела приличаше на него, но беше по-слаба и по-склонна към веселие от съпруга си.

Биатрис им каза всичко, което беше научила.

— Защо тогава да не помогнем? — предложи Изабела.

— Възможно ли е? — попита Биатрис.

— Ако кръстът на Бритнот е там — каза Робин, — поне можем да го погледнем. В това няма нищо лошо.

Биатрис се загледа в сенките, прелитащи в небето като тъмни облаци.

— Ще се върна в замъка — прошепна тя. — Не трябваше да оставям Ралф. Нали знаете, той е в опасност…

— Остани за малко — започна да я умолява Изабела. — Остани тук, Биатрис. Да потърсим кръста на Бритнот.

— Но откъде да започнем? — попита Биатрис. Сенките се удължаваха. Наоколо започна да става по-хладно. — Срещали ли сте Криспин и Клотилда?

— О, да, много пъти — усмихна се Робърт. — Чудесна двойка.

— Те ми казаха, че някой ден ще се науча как да се намесвам в света на живите, как да се усеща присъствието ми.

— Ние можем да го правим. Биатрис трепна изненадано.

— Можем — потвърди Изабела и стисна ръката й. — Ела, Биатрис, ще ти покажем.

— Ами кръстът на Бритнот?

— Остави го — засмя се Робин. — Ако, както казваш, той е в Дяволската горичка, може да постои там още малко.

— Ами Ралф? — Биатрис погледна с копнеж към кулата над входа.

— Не искаш ли да се намесиш? — попита Изабела.

— Ела, мистрес. — Брат Антоний внезапно се беше появил на пътеката и ядосано я гледаше. — Ела тук, Биатрис. — Той вдигна ръка, мрачен и застрашителен на фона на синьото небе.

— Просто не му обръщай внимание! — изсъска злобно Изабела. — Къде би искала да отидеш, Биатрис?

Биатрис почувства студен вихър във въздуха. Брат Антоний сякаш беше станал по-висок. Той стоеше, отпуснал ръце до тялото си, и я гледаше втренчено. Внезапно се подразни от лекциите му, от смътните му обещания, от това, че постоянно я наблюдаваше.

— В „Гърнето с мащерка“ — заяви тя решително, крещейки, сякаш искаше брат Антоний да я чуе. — Да отидем в „Гърнето с мащерка“.

Тя затича, стиснала ръцете на Робин и Изабела. Заедно забързаха през полята като деца, които си играят. Робин и Изабела се смееха, стискайки ръцете на Биатрис. Минаха през църковния двор и Биатрис спря. Обикновено гробището — смесица от надгробни камъни и очукани кръстове сред високата трева и стари тисове, изкривени и приведени, с разперени клони — беше тихо и спокойно място. Но сега Биатрис беше ужасена. Всичко това беше изчезнало. На негово място имаше ледена бяла долина, оградена от стръмни склонове, покрити със сняг и пътека, която се виеше към светлосиния хоризонт. В края на долината слънцето блестеше огненочервено, докато потъваше на запад. От двете страни на долината се бяха скупчили армии от сенки. Онова, което наистина привлече вниманието на Биатрис, беше фигурата, която вървеше по пътеката. Две огромни хрътки подскачаха пред нея, лаеха силно и ушите им се развяваха, докато се хвърляха из снега. Фигурата се приближи. Приличаше на странстващ търговец с товарния си кон. Беше облечен в разноцветни дрехи; мъничките звънчета, пришити към тях звъняха при всяка негова крачка. Биатрис бързо погледна към спътниците си. Робин и Изабела бяха коленичили и опрели чела в земята.

— Какво е това? — изохка тя, уплашена както никога след ужасното си падане от стената. — Робин, Изабела, какво е това?

Чуваше как сенките от двете страни на долината гърлено пеят хвалебствен химн. Робин и Изабела още стояха на колене, свели глави. Биатрис отново погледна към долината, но всичко беше изчезнало — снегът, пътеката, загадъчната фигура със звънчетата и свирепите лаещи хрътки.

— Какво стана? — попита тя. — Видях сняг и един пътуващ търговец.

Изабела вече се беше изправила, лицето й сияеше, очите блестяха.

— Просто един наш приятел.

Биатрис се почувства неловко.

— Но защо коленичихте? — Тя отново погледна към гробището, където сиви форми се движеха между гробовете като валма мъгла в пролетна утрин.

— Ще разбереш — каза Робин. — Но забрави за мъртвите, Биатрис, живите ни чакат.

Биатрис не помръдна. Сега гробището беше изпълнено със сребристи дискове, които блестяха и трепкаха. Те образуваха пътека, по която една златна сфера напусна църквата, издигна се във въздуха и отново се спусна. Биатрис беше сигурна, че каквото и да представляваше тя, гледаше право към нея. Беше се научила как да усеща, да чувства, да разтваря ума си.

Затвори очи и почувства вътрешна топлина, любяща прегръдка, както когато с Ралф лежаха в тревата и гледаха небето. После сферата изчезна, а брат Антоний се появи върху един гроб, като огромен, застрашителен черен гарван, и й направи знак да се приближи.

— Не, Биатрис, ела с нас — прошепна Робин. — Ще научиш нещо. Ще откриеш силата, която той отказва да ти даде.

Биатрис се канеше да откаже, когато си припомни колко безпомощна се беше почувствала, когато Ралф се давеше в мочурището. Обърна се и заедно с другите двама се спусна стремително над покритата с калдъръм главна улица на Малдън.

„Гърнето с мащерка“ се изпълваше с посетители. Биатрис усещаше, че нещо не е наред. На няколко пъти беше посещавала кръчмата. Обикновено атмосферата беше дружелюбна; тук се събираха пътници, пътуващи търговци, занаятчии, пътуващи учени, странстващи монаси. Сега нямаше никого от тях. Само селяни, младежи от селото и околните махали. Тайлис грубо връщаше всички други. Мъжете се бяха събрали около обърнатите бурета, които служеха за маси. Биатрис забеляза, че вратата към избата долу беше отворена; един прислужник изнасяше колчани със стрели, лъкове, шлемове, пики и ризници. Мелничарят Мартин беше там, с мокро от сълзи лице. Другите се опитваха да го успокоят.

— Хайде — подкани я Изабела. — Да видим каква пакост можем да направим.

— Не, не, искам да остана тук. Какво става? — Биатрис почувства негодуванието, омразата и злобата, спотаени в сърцата на мъжете.

— Като казан — прошепна Робин. — Той вече ври и скоро ще изкипи.

Биатрис не искаше да тръгва. Застана в един ъгъл. Мрачното настроение на събирането беше явно и се долавяше в промърморваните ругатни по адрес на кралските бирници, замъка и сър Джон Грас. След като Тайлис затвори и зарези вратата, застана в средата на стаята и потропа с жезъла си по дървения под.

Грубоватото стихче беше посрещнато с възторжен рев.

— Земни червеи, така ни наричат великите господари на световното бунище! — извика Тайлис. — Ние сме обвързани със земята, съдират ни от данъци, а сега избиват синовете и дъщерите ни. Фулк в рова, а Елеонора — в някаква мръсна тъмница.

— Око за око, зъб за зъб, живот за живот! — напевно каза един старец, от чиято беззъба уста се стичаше слюнка.

— В замъка има проблеми — обади се друг. — Фулк и Елеонора не са единствените, които умряха.

Думите му предизвикаха кратко затишие.

— Какво искаш да кажеш, Пиърс? — попита мелничарят Мартин.

Биатрис се усмихна, когато Пиърс се изправи. Той беше добър, силен мъж с ясни очи и открито лице. Когато беше малка, той я слагаше на коляното си и й разказваше приказки за злите таласъми и елфите.

— Струва ми се, че трябва добре да помислим — обяви енергично Пиърс. — Мастър Тайлис е прав, лордовете ни потискат и аз не говоря за тях. Кралските бирници са като свраки, които грабват всичко, което блести. Не говоря и за тях. — Недвусмислените му думи бяха посрещнати с одобрителен шепот. — Но мисля, че трябва да бъдем внимателни и да обсъдим нещата трезво.

— Ти не си изгубил син! — възрази му мелничарят.

— Не, но обичах Биатрис Ароунър. Беше хубаво и добро момиче. Мастър Ралф, писарят от замъка, също я обичаше. Искам да кажа — убийството на Гудман Уинтроп беше грешка. Ще дойдат войници от Лондон и няма да ни оставят на мира, докато не обесят двама-трима от нас. Виждали ли сте обесените по пътищата? Искате ли да гледате как птиците кълват и разкъсват труповете на синовете ви? — Той млъкна и изчака трезвото му предупреждение да охлади гнева в сърцата им.

— Ще се доверим на братята си от Есекс и Кент! — изкрещя фермерът.

— О, да — подразни го Пиърс. — И когато де Спенсър, епископът на Норич, дойде на юг с наемниците си и започне да пали къщите ни, да плячкосва добитъка ни, да изнасилва жените и дъщерите ни, те дали ще ни се притекат на помощ? Това ще свърши с кръв и сълзи! — Той посочи с пръст към Тайлис. — Възнамеряваш да нападнеш замъка, нали?

— През нощта — отвърна кръчмарят — ще го превземем със сила и ще го изгорим.

Пиърс пристъпи по-близо.

— И какво ще направите със сър Джон и лейди Ан? Ще ги обесите в Дяволската горичка? Ами мастър Ралф? Адам? Войниците от гарнизона? Те са селяни като нас. И смятате ли, че лесно ще се простят с живота си? — Пиърс разпери ръце. — Братя, какво лошо ни е направил сър Джон Грас? Той е добър човек.

Биатрис почувства облекчение, като видя как всички закимаха одобрително. Пиърс се радваше на голямо уважение. Беше се бил в свитата на Черния принц във Франция и знаеше какво говори. Биатрис събра ръце в молитва. Ако тези хора нападнеха замъка, те щяха да бъдат безмилостни и нямаше да оставят живи свидетели. Да можеше да предупреди Ралф! Чувстваше се отчаяна и уплашена. Огледа се. Странната бронзова светлина сияеше в пивницата и Биатрис виждаше тъмните сенки, подобни на кълба дим, които се издигаха и се движеха между хората. Погледна към спътниците си.

— Какво е това?

Израженията на лицата им не й харесаха; очите им блестяха, устните им бяха разтворени, сякаш се наслаждаваха на спектакъла, сякаш гледаха как някой примамва мечка.

— Пратеници на ада — обяви Робин.

Биатрис погледна отново, но кръчмата беше изчезнала. Намираха се на края на голяма гора. Виждаше дърветата, които я заобикаляха, докато гледаше към равнината, чийто нажежен пясък не би могъл да подхранва никакви корени. Беше заобиколена от червеникави хълмове. Групи голи мъже и жени с възпалени от несекващи сълзи очи, преминаваха през нея. Някои бяха паднали на земята, други седяха, обвили телата си с ръце. Въздухът кънтеше от ужасните им ридания. Въоръжени войници размахваха камшици и насочваха човешкото стадо като ловци, които дебнат сърна. Небето стана оранжево, после образът изчезна. На негово място се появи мразовита заснежена долина. Търговецът с дрънчащите звънчета приближаваше. Товарният кон приличаше на огромен заек с дълги уши и огнени очи. Мастифите тичаха отпред и лаят им звучеше като звън на голяма камбана. В края на долината армията се различаваше по-добре — легион след легион от войници, облечени с ярки дрехи, чиито викове отекваха наоколо: „Власт и слава! Хвала!“. Видението изчезна. Тя беше отново в кръчмата — Пиърс продължаваше да убеждава своите съселяни. Мъжете се бяха разделили, повечето — особено по-възрастните, приемаха разумните думи на Пиърс. Лицето на кръчмаря Тайлис беше зачервено от гняв, докато се мъчеше да си възвърне изгубените позиции. Гласуваха да не нападат замъка. Мелничарят Мартин скочи на крака.

— Ами синът ми?

— Остави това на кралските съдии — отсече Пиърс. — Пък и аз ще говоря със сър Джон.

С тези думи събранието беше прекратено. Някои от младежите се събраха край кръчмаря, сподавените им ругатни и мрачните лица показваха, че не бяха съгласни с решението.

— Ела с нас, Биатрис.

Робин и Изабела стиснаха ръцете й, преминаха бързо през пивницата и се качиха по стълбите до една стая. Тя беше тъмна и мръсна. Неизпразнено нощно гърне стоеше в ъгъла, покрито с мръсен парцал. Паянтова маса, две малки столчета и счупен сандък бяха единствените мебели в стаята. На леглото седеше мъж. Кръчмарската прислужница, истинска повлекана, беше коленичила на пода пред него; беше ясно, че мърлявият, пъпчив младеж непохватно се опитва да я прелъсти. Беше облечен в износен кафяв жакет с тъмносини ръкави, под който се виждаше риза, окапана с вино. Дебелите му крака бяха обути в сини вълнени гамаши. На пода до него се виждаха очукани ботуши и доста ожулен боен колан, от който висяха меч и кама. До възглавницата имаше два големи кожени панера, пълни с жълтеникави свитъци пергамент. Прислужницата беше хубавичка, с издължено лице и дълга черна коса, която стигаше до раменете й. Корсажът на зелената й рокля беше разкопчан и разкриваше пищната й гръд под бялата риза.

— Наистина ли си такъв, какъвто казваш? — попита тя, като се усмихна при вида на сребърната монета, която младежът въртеше между пръстите си.

— Имам повече власт, отколкото си мислиш — отвърна той. — Аз съм църковен пристав на служба при архидякона, от църковния съд на Кентърбъри. Притежавам естествени и свръхестествени сили.

— Какво означава това?

— Че мога да те призова в двора на архидякона за проституция и разврат.

— Не ставай нагъл! — отсече прислужницата. — Мастър Тайлис ме изпрати тук, защото си искал компания.

Приставът разчеса една червена пъпка на бузата си.

— Би ли искала да отидеш в Колчестър и да се появиш пред архидякона? Той е ужасен човек. Така че — той потупа леглото до себе си, — защо не седнеш тук и не ме позабавляваш?

Прислужницата се подчини. Приставът свали дисагите си, пълни с призовки и прокламации, на пода, сграбчи момичето и го събори на леглото. Пъхна ръка под полите й и вдигна роклята и фустите й. Момичето зарита с дългите си мургави крака, ахкайки и охкайки, докато отблъскваше опипващите му ръце. Робин и Изабела се смееха, но на Биатрис не й харесваше да стои тук. Не беше толкова заради това, че шпионира тези двамата, а заради атмосферата в стаята. Сенките, които беше видяла в кръчмата отдолу, се приближаваха, въздухът беше изпълнен с неприятен мирис, като вонята на мръсен нужник. Биатрис виждаше, че прислужницата се отвращава от пъпчивия пристав, но среброто му я примамва. Тя седна на леглото, роклята й беше изкривена, косата й почти скриваше лицето.

— Дай ми сребърната монета — настоя тя. Приставът я хвърли на масата и сграбчи момичето за ръката.

— Ще остане там, докато не бъда задоволен. — Той млъкна, дочул гласове от кръчмата. — Какво става долу?

— Обичайните недоволници.

— Чух, че един бирник бил убит.

— Да — отвърна прислужницата, наслаждавайки се на уплахата върху лицето на пристава. — Дойде да вземе нещо, което не трябваше да взима.

— Не е като мен — отвърна приставът. — Аз си плащам.

— Ами онези сили? — попита прислужницата. — Какво искаше да кажеш със „Свръхестествени“?

— Притежавам такива сили — отвърна приставът, като вдигна ръка и разпери пръсти.

Сега Робин и Изабела се кикотеха като две палави деца.

— Мога да накарам Господарите на мрака да ми се подчиняват.

— За какво? — попита прислужницата.

— За най различни неща. Мога да накарам предметите да се движат, без да ги докосвам.

Изабела се спусна напред и събори една оловна чаша от масата; Робин взе бойния колан и го хвърли през стаята. Приставът гледаше с отворена уста и опулени очи.

— Наистина можеш! — каза прислужницата със страхопочитание.

— Аз… ъъъ… — Приставът беше уплашен. Робин и Изабела се наслаждаваха на играта.

Дръпнаха наметката от куката и я запратиха на пода. Взеха мръсната кърпа от умивалника и я развяха като знаме. Сега прислужницата беше уплашена. Тя слезе от леглото и отстъпи към вратата. Изабела вече я чакаше там. Тя спусна резетата и завъртя ключа. Други предмети се повдигаха и разпиляваха като сламки.

Приставът пребледня от страх, капки пот се стекоха по бузите му. Беше толкова ужасен от събитията, че се подмокри. Стоеше изправен, подпрял ръце на коленете си. Прислужницата започна да крещи.

— Престанете! — извика Биатрис. — В името на Бога, спрете!

Робин и Изабела веднага се укротиха и застанаха, отпуснали ръце и привели глави, като я гледаха изпод вежди. Очите им сякаш бяха изгубили цвета си. Прислужницата вдигна резето, отвори вратата и с писъци затича по коридора. Приставът бързо прибра сребърната монета в кесията си и се хвърли през отворената врата. Робин и Изабела се засмяха.

— Виждаш ли, Биатрис — тържествуващо каза Изабела, хващайки ръката на мъжа си, — брат Антъни не беше прав. Можеш да пресечеш границата. Можеш да се намесиш.

— Как? — попита тя.

— Разпали омразата си — усмихнато я посъветва Робин. — Представи си я като тояга или кама, вложи целия си ум, душа и сърце в нея.

Биатрис погледна привлекателната двойка. Онова, което й предлагаха, беше изкусително, но тя почувства, че в него имаше нещо неправилно, че ако приеме онова, което й казват, няма да има връщане назад.

— Искам да си вървя — каза тя.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Тя погледна през прозореца. Брат Антоний стоеше на улицата отдолу и предупредително размахваше пръст.

Биатрис изхвърча от стаята и хукна по стълбите. Но навън нямаше главна улица, нито брат Антоний, а само дълга, тясна пътека, обградена от дървета. Странстващият търговец с товарният кон, чиито мастифи тичаха отпред, идваше към нея.