"Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ПРОЛОГ

Големият гарван, чиято яка от пера напомняше монашеска качулка, кацна на гниещия стълб и изграчи в падащия мрак. Враните кръжаха със скръбни крясъци над полята, търсейки храна, преди слънцето да потъне на запад. Поклонниците, уморени и отегчени, в този миг изобщо не мислеха за гробницата на свети Томас Бекет или за молитвата пред светите му мощи. Задните им части бяха натъртени от седлата, гърбовете ги боляха, бедрата им бяха схванати, а китките — уморени от стискане на юздите. Сър Годфри Ийвсдън беше избързал напред и когато се върна, лицето му беше мрачно — отново се бяха изгубили.

Поклонниците се обърнаха към онзи, който беше виновен за това. Яхнал коня, пияният Мелничар стискаше гайдата като майка детето си. Единственият признак, че все пак е в съзнание, беше някое оригване или облизване на устните. От двете му страни Стюардът, чието лице изглеждаше измъчено, сякаш имаше колики, и пъпчивият Пристав го държаха изправен на седлото. Сър Годфри Ийвсдън приближи към него. Той не се боеше от огромното шкембе на Мелничаря, нито от яките му юмруци, които можеха да удрят като ковашки чукове.

— Ей, ти, сър! — Рицарят го дръпна силно за брадата. — Ти каза, че това е пътят!

Мелничарят отвори кръвясалите си очи и се втренчи яростно в Рицаря.

— Пусни ми брадата, сър!

— Ей сега ще я пусна!

Сър Годфри го пусна и извади меча си, после положи острието му върху рамото на мелничаря.

— Не трябваше да го слушаме — изкряска Кармелитът.

— Но го направихте — заяви Йоменът1, верният спътник на сър Годфри.

Всичко беше започнало сутринта. Бяха тръгнали на път почти с изгрева на слънцето, ободрени след престоя в манастира „Сейнт Ботолф“. Бяха вече на пътя за Кентърбъри, когато Мелничарят обяви гръмко, че ще минат близо до Гората на демоните, известна като едно от най-зловещите места в Кент. Заситени с месо от манастирската кухня и хубав ейл, всички поклонници бяха изразили желание да я видят. В крайна сметка, не беше ли времето хубаво, слънцето силно и пътеката под копитата на конете им — твърда? Пък и разказът на Дърводелеца от предишната вечер, изпълнен с духове, демони и призраци, беше възбудил въображението им. Разговорите продължиха в същия дух, когато спряха в хана „Белия кон“. Мелничарят беше се впускал да разказва любопитни случки за Гората на демоните. Сър Годфри беше възразил, както и синът му, но подведени от дяволския Пристав и беззъбата, но весела Батска невяста, поклонниците бяха решили да прекарат нощта в Гората на демоните.

После бяха изоставили главния път и поеха по пустите, хълмисти ливади на Кент. Разбира се, Мелничарят беше напълнил меха си в „Белия кон“, и вече го изпразваше на големи глътки. Беше си изгубил ума, а те бяха изгубили пътя. Вече падаше мрак. Задуха студен вятър, а къде ли беше Гората на демоните?

— В името на разпятието! — изграчи жълтокосият Продавач на индулгенции, като пришпори коня си, за да се изравни с Рицаря. — Хубава шега ни изигра, мошенико!

В отговор Мелничарят се оригна. Щеше да прояви грубиянщината си, ако леденосините очи на сър Годфри Ийвсдън не бяха втренчени в неговите. Този човек е убивал неведнъж, помисли си Мелничарят и замъгленият му мозък започна да се избистря; сър Годфри не търпеше шеги и подигравки по свой адрес.

— Ти ни доведе дотук, сър! — изсъска Рицарят през стиснати зъби. — Нощта пада. Студено ни е, гладни сме, уморени сме от езда.

Мелничарят се обърна в седлото и огледа ливадата, изпълнена с поклонници, яхнали уморените си коне. Приближи се Ханджията, спокоен, че Рицарят ще го защити от свирепия гняв на Мелничаря.

— Сър Годфри казва истината — излая той. — На мен предложението ти не ми хареса.

— Затвори си мръсната уста, кръчмарю! — злобно отвърна Мелничарят. — Не можеш да различиш каче от буре и гърди от…

Мечът на сър Годфри се плъзна към врата на Мелничаря и той долови неодобрителния поглед на Игуменката, стиснала в скута си проклетото кученце. Зад нея беше бледият Монах със спусната качулка. Той беше единственият, който се наслаждаваше на царящата бъркотия: червените му устни бяха полуотворени и белите му остри зъби стърчаха подобно на кучешки. Мелничарят потръпна. Не се боеше от никого, но Монахът го ужасяваше — откакто сър Годфри беше разказал историята за кръвопийците! Добре де, заключи Мелничарят, време беше да покаже на тези лицемерно набожни кратуни, че не е толкова пиян, колкото си мислят. Той се обърна на седлото, което изскърца и посочи към просторната ливада вляво. Като зловеща колонада от земята се издигаше огромна гора от червенолисти букове, дъбове, чинари, офика и ясен.

— Погледнете добре нататък, почитаеми спътници! Виждате ли колко различни дървета има в тази гора? Така е, защото е много стара. Това е Гората на демоните. Доведох ви дотук и Бог да ни е на помощ, ако ще прекараме нощта в нея.

Новината се разнесе сред поклонниците и всички се завзираха през полето. Слънцето се беше превърнало в огненочервен диск и излъчваше странно, призрачно сияние. То обливаше изораното поле и караше гората да изглежда още по-заплашителна на фона на тъмносиньото нощно небе.

— Моли се на добрия Господ Бог — прошепна Правникът на Франклина. — Сър, може би това не беше добра идея.

— Мислиш ли, че лъже? — Франклина със снежнобялата брада нагласи копринената кесия върху бродирания си колан.

— Съмнявам се — отвърна Правникът. — Нашият Мелничар може да се държи като глупак, но има остър ум. Чувал съм за Гората на демоните. Но, както и да е, ако не спим там, ще трябва да пренощуваме насред полето.

Сър Годфри вече беше открил пролука в храстите. Водени от него, поклонниците потеглиха през полето. Далеч от защитата на храстите нощният въздух беше по-хладен и докато наближаваха, гората започна да им се струва по-висока и заплашителна. Ръката на сър Годфри хвана дръжката на меча. Синът му застана до него.

— Напомня ли ти нещо, татко?

— Да — отвърна сър Годфри и мислите му се върнаха към мрачните, покрити с гъсти гори долини на Трансилвания и Влахия. „Дяволски места“ ги беше наричал той, огромни гори, в които цари вечна нощ и където се криеха какви ли не ужаси. Сър Годфри смушка коня си и го подкара в лек галоп, сякаш напук на своите страхове и тези на спътниците си. Между дърветата имаше гъсти храсти, но през тях минаваше пътека. Беше тихо като в гробище. Рицарят изруга, когато един бухал се обади високо в дърветата и конят му се уплаши от пращенето на клонки из храсталака. Дърветата бяха древни, покрити с мъх; клоните им се протягаха и сплитаха, сякаш в безмълвен заговор срещу небето. Сър Годфри се обърна на седлото.

— Хайде! — извика той. — Тук искахте да пренощуваме, тъй да бъде!

Водени от Оръженосеца и Йомена, уморените поклонници влязоха в непрогледната гора. Всички разговори заглъхнаха, сякаш искаха да проявят уважение към тишината, която ги заобикаляше. Сър Годфри смушка бойния си кон. Обученото животно се подчини, макар Рицарят да почувства, че мускулите му се напрегнаха, сякаш се канеше да се изправи на задни крака и да рита, както беше обучен да прави, когато ги заплашваше опасност. Тук-там дърветата се разреждаха в малки поляни. Заек пробяга през пътеката. Конят на сър Годфри изцвили възбудено, Рицарят се наведе и лекичко го потупа по врата.

— Хайде, стига, сър!

Огледа се вляво и вдясно. Точно на такива места във Влахия и Моравия кръвопийците, онези адски създания с кошмарни лица, биха дебнали в засада. Сър Годфри изруга: това беше Кент, най-красивото английско графство, но спомените му го объркваха. Стори му се, че съзира сенки да се промъкват през дърветата; сякаш някакво уродливо полуживотно се беше сгушило на един клон, но това беше само плод на въображението, игра на светлината върху изкривените дървета.

— Гората на прокълнатите — прошепна Йоменът. — Сър Годфри, как ще нощуваме тук?

Сякаш в отговор дърветата отново оредяха и разкриха широка поляна, все още осветена от лъчите на залязващото слънце. В далечния й край ромонеше малко поточе, тревата беше зелена и висока — изобилна храна за конете им. Диви цветя пъстрееха по земята: бърдун, иглика, полски теменужки, тук-там имаше дори гелчарка, която, както сър Годфри знаеше, би трябвало да цъфти поне след месец. Беше тихо, спокойно място, което предизвика възторжените възклицания на спътниците му. Ханджията пришпори коня си.

— Можем да спим тук.

— Да, можем — съгласи се сър Годфри. Той искаше да създаде ред, да прогони ужаса, който изпитваха, откакто бяха влезли в гората. — Хайде! — извика той и плесна с ръце.

Скоро поляната се изпълни с шум и оживление. Сър Годфри напътстваше поклонниците, сякаш бяха отряд кралски стрелци във вражеска страна. Определиха къде да оставят конете. Йоменът извади меча си и започна да реже трева. Мелничарят, Продавачът на индулгенции и Приставът му помагаха, като трупаха тревата накуп. Събраха конете и ги спънаха. Готвачът взе коженото ведро и започна да ги пои. Струпаха седлата, кошовете и дисагите в спретната купчина. Донесоха прясна вода за готвене от потока. Поляната беше разделена — половината за жените, половината за мъжете. Някои от мъжете доброволно пожелаха да стоят на пост.

Йоменът отиде в гората и след по-малко от час се върна с три уловени заека. Изкормиха ги бързо, набраха билки и скоро поляната се изпълни с вкусния аромат на готвено. Хлябът и меховете с вино бяха извадени от общите запаси, раздадоха калаени и оловни чаши. Нямаше достатъчно чинии за всички, затова някои използваха зелени листа или парчета дърво. Свещеникът прочете молитвата, изпяха един псалм, после насядаха в кръг край огъня и похапнаха сочно печено, прокарвайки го с ейл или вино. Постепенно всички бяха обзети от задоволство. Поклонниците се отпуснаха и не обръщаха внимание на валмата мъгла, които се промъкваха между дърветата към поляната.

— Утре трябва да тръгнем рано — обяви сър Годфри. — Струваше си да посетим това място, но за в бъдеще трябва да се придържаме към главния път.

Одобрителен шепот посрещна думите му, особено от по-достопочтените му спътници.

— Това място е зловещо — обяви Продавачът на индулгенции с писклив глас, като изтри мазните си пръсти в жакета си и омаза реликвата, която висеше на връв около врата му. Това не му направи впечатление. Беше се опитал да продаде някои от безвкусните предмети, но спътниците му не се бяха впечатлили от торбите с предполагаеми папски вули, индулгенции и най-различни ценни реликви.

— Да — съгласи се Приставът с пълна уста. — Защо казват, че е обитавано от духове?

Мелничарят се оригна, грабна гайдата си и изсвири продължително — понесе се призрачен звук, който проникваше до мозъка на костите и пробуди отново страха. После пусна гайдата.

— Преди много години — започна той, — когато Уилям, предводителят на норманите, дошъл в Англия, местното опълчение…

— Какво е това? — попита Батската невяста, докато чистеше зъбите си.

— Местните доброволци — отвърна Писарят от Оксфорд.

Сър Годфри го погледна изненадан. Обикновено Писарят беше тих като мишка. Носеше излинял жакет, кърпен панталон и изтъркани ботуши, а в наметалото му имаше повече дупки, отколкото плат, но беше спретнат и чист. Черната му коса беше започнала да посивява преждевременно, а бръснатото му лице винаги изглеждаше малко тъжно. Непрестанно присвиваше очи, сякаш зрението му беше слабо. Един ценен екземпляр от „Метафизика“ на Аристотел го придружаваше навсякъде.

— Както казвах — изправи се Мелничарят, — местното население въстанало, но норманите го унищожили с огън и меч. Оцелелите мъже, жени и деца се скрили тук. Водачът им излязъл с кръст в ръка да моли за милост, но според легендата, норманите го убили, нахлули в Гората на демоните и изклали всички оцелели точно на тази поляна. — Той млъкна и погледна през рамо към сгъстяващия се мрак. — Всички били изклани! — повтори той с драматичен шепот. — Тревата била просмукана с кръв. Нощем още можете да чуете виковете им за милост и ужасните стонове на умиращите. — Той се приведе и в танцуващата светлина на огъня. С изпъкналите сини очи и червената заострена брада, лицето му заприлича на някое от уродливите чудовища, които украсяват водоливниците. — Казват, че труповете лежат погребани точно на тази поляна; затова тревата и цветята са толкова буйни.

— Не трябваше да идваме тук! — с разтреперан глас каза Игуменката.

— Глупости! — изсумтя Батската невяста. — Нощувала съм и на по-ужасни места.

— Мислите ли, че съществуват духове? — попита Кармелитът. — Искам да кажа, светата майка-църква проповядва, че когато умрем, отиваме в рая или ада, или чакаме Второ пришествие в адски мъки в чистилището.

Поклонниците се размърдаха неспокойно. Огънят беше буен, искрите подскачаха като души, бягащи от мъченията, за които говореше Кармелитът.

— Ние знаем, че духове съществуват — заяви Правникът надуто. — Не ни ли разказва Светото писание, че Христос е бил дух, когато се явил на Петър?

— Така е — съгласи се Ханджията. — А някои от историите, които чухме — той се усмихна на Бедния свещеник, който седеше до брат си, Орача, — споменават за духове, които са също толкова истински, колкото дърветата около нас.

— Чудя се какви ли са — промърмори Стюардът. — Искам да кажа, огледайте се, достопочтени поклонници. Нощта се спусна. Мрак покрива лицето на земята. Но мъглата… — Проехтя крясък на бухал и всички подскочиха. — Наистина ли е мъгла или душите на онези, които са загинали тук? — Стюарда кимна. — Чудя се какво ли е да си дух.

— Аз мога да ти разкажа — каза Писарят от Оксфорд, загледан в огъня, сякаш потънал в спомените си.

— Ето я и историята! — възкликна Мелничарят. — Не знам за вас, добри ми господа и дами, но аз още не съм готов да заспя. Ще ни разкажеш ли, сър? — Той погледна Писаря. — Нали знаеш нашия обичай? През деня си разказваме весели истории, а нощем такива, които смразяват кръвта.

— Да! Да! — присъединиха се в хор останалите поклонници.

Писарят погледна към сър Годфри.

— Това е история за любов и смърт и тя наистина може да ви смрази кръвта! — Той се изправи. — И на това място аз трябва да ви я разкажа и да се изповядам докрай.