"Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ТРЕТА ГЛАВА

Биатрис беше наблюдавала сърцераздирателната драма, която се развиваше на стълбите на Полунощната кула. Всички сенки и видения, които беше виждала в Рейвънскрофт, се събираха тук; Черният Малкин, лейди Йохана, Криспин и Клотилда, други форми и сенки, а близо до вратата — и самият Менестрел.

Биатрис имаше чувството, че реалността ще рухне, както когато беше паднала от стената. Понякога кулата изчезваше и олтарът се оказваше покрито със сняг поле, обкръжено от мрачни, заплашителни гори или червена пустиня, където горещият вятър донасяше всякакви ужасии около олтара.

Виждаше как отец Ейлред отслабва, но Ралф не отстъпваше. Черният Малкин и лейди Йохана изпищяха. Събраха се и други призраци, които къпеха олтара с отровния си дъх, тичаха нагоре-надолу по стълбите, сред тропот на крака и дрънчене на оръжия. През цялото време Менестрелът гледаше с изпълнени с омраза очи как свещеникът възхвалява божествената саможертва. Биатрис откри, че не може да помогне. Беше разкъсана между тревогата за Ралф и внезапните промени на изгледа и пейзажа. Отново бяха сред полето. Отец Ейлред се държеше с мъка срещу ледените пориви на вятъра. Бронирани конници излязоха от гората и нападнаха с наведени копия свещеника и писаря. Биатрис се огледа. Това беше литургия. Някой щеше да помогне.

Менестрелът сякаш се беше приближил. Изглежда не забелязваше останалите видения, очите му бяха вперени в свещеника. Биатрис не беше виждала такава злоба, толкова осезаема омраза. Желанието му да убива можеше почти да се докосне с ръка. Когато отец Ейлред започна освещаването, Менестрелът вдигна ръце и занарежда неразбираеми слова в мрака. Появи се сребрист диск светлина, но после изчезна. Намираха се край някакво езеро, олтарът беше в средата му, водата беше силно замръзнала. Биатрис гледаше с ужас главите, които стърчаха над леда, здраво заклещени, с разрошени коси, отворени уста и втренчени очи. После се оказаха в горящата пустиня и какви ли не ужаси сграбчиха душата й. Птици с огромни криле се струпаха над олтара. Конници се зададоха откъм далечния хоризонт. Земята се пропука като парче сух хляб и от цепнатините изригнаха огнени стълбове. През пустинята маршируваше легионът на прокълнатите с невиждащи очи и зинали уста. Зад него трополяха коли с обковани с желязо колела. Върху тях бяха натоварени бесилки, от които сиво-морави трупове танцуваха в последни предсмъртни гърчове.

Биатрис изстена. Искаше да се махне оттук, да потъне в мрака, да затвори очите си срещу тези кошмари. Видя израза на лицето на Ралф, почувства страха му и отчаяното чувство за самота. Усети и смелата му решителност да продължи. От време на време настъпваха спокойни моменти — кулата изчезваше и тя виждаше хълм с три кръста на върха и силуети, които се рееха на фона на залязващото слънце, или усмивката на Елизабет Локиър. Група деца, щастливи и усмихнати, без да виждат ужасите, се бяха събрали и гледаха свещеника и Ралф, сякаш омаяни от онова, което правеха.

Менестрелът се приближаваше към олтара и повтаряше думите на отец Ейлред като присмехулно ехо.

Биатрис разбра какво става. Менестрелът създаваше ужасни видения, но те бяха безвредни. Те не можеха да направят нищо друго, освен да отслабят решителността на свещеника, да го накарат да се предаде и да избяга оттук. Така, с липсата си на вяра, той щеше да признае превъзходството на този господар на демоните, изникнал от ада.

Внезапно сякаш от нищото се издигнаха стени от метал и заобиколиха олтара, затваряйки свещеника и писаря. През тях можеше да се вижда, но излъчваха сила, която отблъскваше Биатрис. Сякаш и отец Ейлред, и човекът, когото обичаше, бяха залостени в някаква ужасна килия, изкована в ада. Причината беше проста. Вярата на Ейлред намаляваше. Биатрис си спомни срещата с циганите на пътя. Приближи се до олтара, пожелавайки си свещеникът да продължи, но той не се поддаваше. Отдръпна се към стената, за да повърне. Сега Биатрис насочи вниманието си към Ралф, съсредоточи се и поиска с цялата си душа той да не се предава.

Менестрелът се приближи. На устните му играеше победоносна усмивка. Останалите видения, които беше призовал, ужасните, отвратителни форми се появиха край клетката, която беше създал.

Кулата отново изчезна. Сега бяха в залата на някакъв замък. Наоколо цареше пълен мрак, разсейвай само от примигващи червени пламъчета. За пръв път след падането си от стената, Биатрис изпита истински ужас, покъртително усещане за униние и отчаяние.

— Моли се, Биатрис Ароунър! — Брат Антоний беше коленичил до нея. Тя падна на колене и сключи ръце.

— Това е литургия — прошепна тя. — Самият Син Божи Се принася в жертва!

— Моли се! — повтори брат Антоний. — Всичко зависи от вярата на човека.

Тя го послуша и когато вдигна поглед, се бяха върнали обратно в предверието на Полунощната кула. Ралф тикаше потира в ръцете на отец Ейлред. Свещеникът започна думите на тържественото славословие. Внезапно настъпи промяна. Тя почувства друго присъствие в колоните от нажежена до бяло светлина, които обградиха олтара. Потирът беше вдигнат и сякаш сам се понесе във въздуха. Виното вътре като че ли вреше, алени пламъци се стрелнаха от него и обсипаха олтара. Появиха се златисти сфери. Клетката се изпари. Менестрелът, ухилените лица на Криспин и Клотилда внезапно изчезнаха. Останаха само плесенясалото стълбище и плувналият в пот свещеник, който довършваше литургията.

— Свърши се. — Брат Антоний тръгна нагоре и й се усмихна през рамо. — Скоро, Биатрис, всичко ще приключи.

Момичето загледа как Ралф утешава и успокоява стария свещеник. Тя също беше почувствала промяна — светлината, огънят, който излизаше от потира, я мамеха при тях. Беше уморена. Духовната битка я беше изтощила. Искаше да продължи нататък. Този свят на сенки и менящи се форми беше нереален.

Сега Ралф помагаше на свещеника да стигне до вратата. Биатрис погледна към стълбите. Защо отец Ейлред не беше останал!

Писарят заведе свещеника в стаята му. Замъкът беше пуст, с изключение на стражите на стената и сънените прислужници, които от време на време носеха храна или напитки на онези, които бяха нощна смяна. Отначало отец Ейлред мълчеше, сякаш кратката му реч след литургията го беше изтощила. Ралф вече се канеше да си тръгне, когато свещеникът поклати глава.

— Заведи ме долу, Ралф. Нека поне да отида до параклиса и да произнеса благодарствените си молитви.

— Молихме се достатъчно — каза небрежно Ралф. — Милостивият Бог ще те разбере.

— Искам да бъда там. — Гласът на свещеника беше почти сприхав. — Освен това искам да прибера одеждите си.

— Аз ще се погрижа — увери го Ралф. — Но щом искаш да отидеш в параклиса, ела.

Той поведе свещеника обратно по стълбите. Параклисът беше тъмен. Ралф запали няколко свещи с огнивото и факлите в олтара и кораба. Отец Ейлред седна на един стол зад преградата с лице към олтара. Ралф седна от другата страна; чувстваше се уморен, гладен и жаден, но свещеникът имаше нужда от утеха и съчувствие. Писарят затвори очи и каза наум своята молитва, с която молеше за напътствие. Започна да се унася, затова се изправи да раздвижи краката си. За да не заспи, той заразглежда стенописите. Отляво на олтара художникът беше изобразил седемте дни на Сътворението. Всеки от тях беше номериран с римски цифри, на всяка рисунка имаше и сцена от страстите и смъртта на Христос. Ралф спря и разгледа онази, която беше изобразена под римската цифра V; сцената от Стария Завет не го развълнува, но онази от Евангелието привлече вниманието му. Христос бе прикован към дървения кръст, а зад него се виждаше тъмна, заплашителна гора. Ралф почувства как стомахът му се присвива.

— На олтара на твоя и моя Бог — прошепна той. Петият дъб. Но отляво или отдясно? Ралф сплете развълнувано ръце. Утре сутринта той щеше да разбере и да намери кръста на Бритнот.

— Ралф, можеш ли да ме отведеш вече горе? — Ейлред го гледаше сънено.

— Разбира се, отче.

Той угаси светлините и помогна на стария свещеник да изкачи спираловидното стълбище. Горе отец Ейлред се обърна и му стисна ръката.

— Благодаря ти, Ралф. Ще отидеш ли да вземеш дрехите ми от Полунощната кула?

Ралф слезе по стълбите и излезе навън. Нощното небе беше обсипано със звезди, духаше свеж ветрец. Той тръгна към Полунощната кула, но после реши да не се връща веднага там. Искаше да се наслади на обикновените неща — тревата, дърветата, мириса на земя. Нападнаха го мисли за Биатрис. Как биха се разхождали в такава нощ и биха поседнали на моравата или под някое дърво в овощните градини. Щяха да разговарят надълго и нашироко за бъдещето. Често оставаха твърде до късно и се налагаше той да я изпрати чак до Малдън. Ралф преглътна сълзите си. Намираше се в началото на избуялата градина, откъдето се стигаше до Солната кула. Внезапно осъзна напълно онова, което беше преживял по време на литургията. Това беше друг свят, само на крачка от неговия и Биатрис беше в него.

Ралф спря под едно дърво и приседна, облегнат на стъблото му. В бледата светлина едва различаваше очертанията на Солната кула и избуялата трева и прещипа, които обрамчваха вратата. Беше смутен. В известен смисъл, който не можеше да обясни, литургията се оказа повратна точка. Съзна, че беше изгубил Биатрис. Тя никога нямаше да се върне и той трябваше да напусне Рейвънскрофт. Желанието му беше толкова силно, че едва не отиде в стаята да си събере багажа веднага. Щеше да се обади на сър Джон Грас и да замине призори. Но щеше да липсва на коменданта, а и внезапното му заминаване щеше да събуди подозрения. Ралф прехапа устни. Докато не заловяха убиеца, и той беше заподозрян като всички други.

Ралф погледна към Солната кула и се вцепени. Беше сигурен, че видя нещо. Лъч светлина зад един от прозорците без капаци, сякаш някой вървеше по стълбите със свещ или факла. Беше ли убиецът там? Ново престъпление ли подготвяше? Ралф изруга. Не беше сложил бойния си колан, имаше само малка кама. Извади я и хукна приведен. Отново изруга тихо, когато краката му се оплетоха в трънаците. Стигна вратата на Солната кула. Не беше заключена. Сър Джон трябваше да е поставил стража тук. Не беше ли видял двама стрелци да идват насам преди литургията?

Ралф отвори вратата, влезе и застана мълчаливо в пропития с миризма на плесен мрак. Отначало реши, че му се е привидяло, че всичко е било плод на въображението му. Канеше се да тръгне, когато чу шепот и дрънчене на метал. В кулата имаше доста хора. Почти ги усещаше, скупчени нагоре по стълбите. Спомни си Дяволската горичка и мъжете с качулки, въоръжени с лъкове и стрели. Рейвънскрофт беше нападнат! Въстаниците се бяха промъкнали през полето в кулата. Двамата стрелци сигурно бяха убити.

Ралф излезе от кулата. Вместо да изтича през градината, той се движеше близо до стената и едва не се препъна в тялото на един от стражите. Наведе се. На стената от двете страни на Солната кула имаше двама стражи. Този беше единият от тях. Въпреки мрака някой опитен стрелец беше изпратил тисова стрела право в гърдите му. Ралф не губи дълго време, а забърза към кулата, крещейки с пълно гърло. Един войник изскочи от тъмнината и Ралф разпозна капитана на стражата.

— Нападат ни! — извика той.

Капитанът на стражата изтича до рога си, който висеше на един кол в двора, грабна го и го наду. Рогът беше запушен. Ралф погледна през рамото си: между дърветата се движеха тъмни сенки. Капитанът на стражата плю, прочисти рога и този път прозвуча дълъг, ясен тон. Стражите от стената вече бяха забелязали, че нещо не е наред и бързаха надолу по стълбите.

Капитанът на стражата се затича и блъсна Ралф настрани. Писарят падна на тревата. Чу дрънчене на мечове — нападателите вече бяха стигнали до моравата и бързото действие на капитана беше спасило живота на Ралф. Той пропълзя надалеч. Спасителят му беше изправен срещу двама противници. Писарят извади камата и се затича. Почувства главата си да се блъска в нечий мек корем, когато замахна с камата. Ръцете му се окъпаха в топла кръв, маскираният убиец падна. Капитанът на стражата отблъсна другия нападател и като сграбчи Ралф за китката, го затегли след себе си.

Войниците вече се строяваха, както бяха научени. Някои не бяха облечени докрай, защото бяха скочили направо от леглата, но си бяха сложили шлемове и донесли щитове и копия. Зад тях се строяваха стрелците. Сержантите крещяха заповеди. Стрела изсвистя в мрака и улучи един войник от гарнизона в лицето. Мъжът изпусна щита и се обърна с агонизиращ вик. Стената от щитове стана по-плътна. Появи се сър Джон Грас. Стражите бяха разпратени да охраняват входовете и вратите. Нападателите отстъпваха. Като изключим двамата, които внезапно бяха нападнали капитана, останалите бяха неуверени. Бяха очаквали да намерят заспал гарнизон, да завземат кулата и може би да пленят сър Джон, но тревогата, вдигната от Ралф, както и собственият им страх и неопитност ги караха да се колебаят. Те се разпръснаха между дърветата от другата страна на кулата. Нощният въздух се изпълни с писъци, когато стражите на стената започнаха да стрелят между дърветата и стрелите им улучиха мишените си. Сър Джон, нахлупил смешен на вид шлем, вдигна забралото и меча си.

— Хайде, момчета, напред!

Ралф сграбчи меча и копието, изпуснати от ранения войник. Гарнизонът внимателно се придвижи през моравата и около кулата. По заповед на сър Джон спряха. Неколцина от нападателите им се приближиха. Сър Джон предвидливо беше накарал да хвърлят факли в тревата, за да се вижда по-добре. Стрелците зад пехотинците се прицелиха, стрелите профучаха във въздуха и улучиха нападателите, захвърляйки ги, кашлящи и давещи се, обратно в мрака. Ралф знаеше, че атаката е приключила. Бяха я повели лудите глави, които разчитаха на изненадата, но тя беше осуетена. Сега те се страхуваха да не ги откъснат от Солната кула, единственият им път за Отстъпление. Въпреки това, сър Джон действаше предпазливо. В мрака прозвуча рог и нападателите побягнаха. Сър Джон щеше да нареди да ги преследват, но Ралф го хвана за ръката.

— Недей! — каза той. — Остави ги да си тръгнат. Иначе ще се укрепят в Солната кула и ще всеят безредие в нашата атака.

Сър Джон се съгласи. Нареди на войниците си да спрат и те, потни и задъхани, се втренчиха в мрака. Появи се Адам, препасал колана с меча си. Сър Джон му поръча да поведе няколко стрелци напред и те се промъкнаха между дърветата. От време на време по някой вик съпровождаше придвижването им.

— Сигурно стрелците довършват ранените — изръмжа сър Джон. — Така ще си спестим обесването.

Адам се появи с усмивка на лицето и окървавен меч.

— Сър Джон, мастър Ралф, заминаха си. Бягат през полето към Дяволската горичка.

Комендантът освободи хората си. Следван от Ралф и стрелците, той прекоси овощната градина. Тук-там лежаха трупове в локви кръв, с отворени очи и зейнали уста.

— Няма ранени — отбеляза Адам. — Това ще им даде урок.

Ралф прикри тръпката на неприязън: едно е да убиваш хора по време на битка, когато кръвта ти е кипнала и меч среща меча, но от това жестоко клане на ранените му се повдигаше. Сър Джон нямаше никакви угризения. Той обърна един-два трупа с крак и изрева на един стрелец да донесе факла. После огледа телата.

— Слава Богу — измърмори той. — Не са местни.

— Но между тях сигурно е имало и хора от Малдън — заяви Адам. — За да ги преведат през рова и по…

Сър Джон стана, свали шлема си и го хвърли на земята.

— Все едно съм сложил нощно гърне! — изруга той.

— Тези хора може да са престъпници или бунтовници, които са дошли на юг, за да търсят бой и подстрекават местните хора. Доведи отец Ейлред! — извика той на друг стрелец. — Вавасур също. Събуди ги веднага!

Отидоха в Солната кула. На светлината на факлите Ралф видя кървави петна на стъпалата, където нападателите бяха влачили ранените си. В стаята с голямата врата-прозорец лежаха труповете на двамата стрелци, които бяха стояли на пост. Капаците бяха отворени. Ралф грабна една факла и се загледа в мрака. Виждаше импровизирания мост, който нападателите бяха прехвърлили над рова. Из полето студеният нощен вятър люлееше тревата и тишината се нарушаваше само от ловния вик на някое животно.

Той затвори прозорците и усети болка в дясната си ръка. Точно при кокалчетата ръката му беше ранена.

— Трябва да почистят раната ти — приближи се сър Джон. — Накарай Тиобалд Вавасур да я погледне.

Адам го придружи навън от Солната кула. Лекарят и отец Ейлред вече се движеха между труповете.

— Няма нищо — прошепна Ралф. — Мога да я превържа и сам.

— Глупости. — Адам стисна ръката му. — Мариса ще го направи. И без това е будна, а и ще иска да научи новините.

Рейвънскрофт беше напълно буден. Жени и деца излизаха да видят какво е станало, докато Адам водеше Ралф към Полунощната кула.

Олтарът още стоеше там, потирът и блюдото бяха оставени на един стол, покривките — прилежно сгънати.

— Какво се случи? — попита Адам.

— Отец Ейлред смята, че мястото е обитавано от духове. — Ралф усети, че ръката го заболя по-силно. — Отслужи литургия.

— И какво стана?

— Нищо, нищичко. Съжалявам, Адам, но ръката ме боли.

И Ралф последва Адам нагоре по стълбите.

Мариса чакаше в стаята им; голямо овално помещение, уютно обзаведено. По стените висяха гоблени и скъпи тъкани. В средата имаше голямо легло с балдахин; завесите бяха златисто-сини и прибрани назад, възглавниците — бели и колосани. Всичко беше чисто и подредено. В средата на стаята стояха два мангала. Под металните им капаци блестяха и пукаха въглени, ароматните билки, с които Мариса ги беше посипала, издаваха приятен мирис. Тя седеше до прозореца и стискаше кама.

— Не ставай глупава — засмя се съпругът й. — Нападението приключи.

Мариса хвърли камата, изтича през стаята и се хвърли на врата му. После, забравила за благоприличието, го разцелува по устата.

Адам леко се отдръпна.

— Ако не беше Ралф, замъкът щеше да бъде превзет. Ранен е в ръката.

Мариса веднага се залови за работа, поръчвайки на съпруга си да напълни купата с вода. Накара Ралф да седне накрая на леглото и почисти раната с една кърпа.

— Не е много дълбока — каза тя. — Адам, донеси ми от мехлема, който ни даде Тиобалд. Не знам какво има в него. — Мариса внимателно втри мехлема в раната и тя засмъдя. — Но ще предпази раната от загнояване. — С помощта на Адам превърза внимателно ръката на Ралф с парче лен.

Ралф се чувстваше особено. За пръв път откакто Биатрис беше умряла, седеше толкова близо до жена. Долавяше парфюма на любимата си и се сети, че го беше дал на Мариса скоро след смъртта й.

— Трябва да си починеш, Ралф.

Той огледа стаята. На малка масичка под разпятието имаше други гърненца с мехлеми и мазила. Мариса проследи погледа му.

— Съжалявам, Ралф — прошепна тя. — Сигурно събуждат спомените ти.

— Не, радвам се, че ти ги дадох. — Той се усмихна на Адам. — Ти си голям късметлия.

— А ти си много тъжен. Ралф сви рамене.

— Няма да е за дълго.

— Как така?

— Скоро ще замина. — Той вдигна превързаната си ръка. — И не се обиждай, Адам, но ще замина сам. Твърде много спомени имам в Рейвънскрофт. Сякаш непрекъснато ме пронизва кама.

Той се изправи.

— Ами кръстът на Бритнот? — попита Адам. Ралф сви рамене.

— Ще ти дам ръкописите и ти ще го откриеш.

— И къде ще отидеш?

— В Кеймбридж или Оксфорд.

Ралф поблагодари на Мариса, пожела им лека нощ и си тръгна.

Откри отец Ейлред в предверието да прибира потира, блюдото и покривките на олтара. Изглеждаше по-спокоен, макар лицето му да беше бледо, а под очите да имаше тъмни кръгове.

— Тъжна нощ, а, Ралф? Каква глупост! Толкова души потънаха в мрака.

— Колко са убитите? — попита Ралф.

— Петима от гарнизона и единадесет нападатели. Единият беше в блатото, очевидно е бил твърде тежък и другарите му са го изоставили. Горкият човек, умрял е като куче. — Той забеляза превръзката на ръката на Ралф. — Ранен ли си?

— Просто драскотина, отче. Имаш ли нужда от помощ?

Свещеникът поклати глава.

— Не, но тази нощ няма да се спи много в Рейвънскрофт и тези неща могат да останат тук. Каниш се да заминеш, нали, Ралф?

— Да, отче, при първа възможност. Мисля, че сър Джон ще ме освободи от задълженията ми.

— Добре е да си тръгнеш, Ралф. Тук витае ужасно зло.

— Кой го е донесъл, отче?

— Не знам. — Свещеникът седна на пейката и сложи олтарната покривка в скута си. — Доскоро Рейвънскрофт беше спокойно и щастливо място. — Той махна с ръка. — Да, смяташе се, че тази кула е обитавана от духове, но в стар замък като Рейвънскрофт винаги има неспокойни духове.

— Какво стана по време на литургията? — запита с любопитство Ралф.

— Не знам, но мога да предположа. Съществуват човешки слабости и нещастия, но истинското зло, умишленото, е нещо друго. То призовава господарите на ада. Това изпитах. Не просто неспокойните и нещастни души, които все още може би бродят в сенките, а присъствието на истинско зло. И се запитах какво ли би го довело тук?

— И какъв е отговорът?

— Които си приличат, се привличат, Ралф. Един от нас в този замък, както знаеш, се е превърнал в убиец. Подобно зло привлича вниманието на ада. — Той направи знака за благословия. — Онова, което стана тази нощ, е само началото. Бъди внимателен.

Ралф отиде до Лъвската кула и се качи в стаята си. Отключи вратата и влезе. Легна на леглото и се загледа в стената, припомняйки си събитията от нощта и мрачните думи на отец Ейлред. Погледна превръзката на ръката си, усмихна се, подуши я и внезапно отвори изумен уста. Седна и провеси крака от леглото. Други думи и откъслеци от разговори се върнаха в ума му. Ралф почувства, че се изпотява. Не, не можеше да бъде. Той забрави за ранената си ръка и отиде до масата. Приглади парче пергамент и записа имената на жертвите. Известно време го изучаваше, после захвърли перото, закри лицето си с ръце и тихичко заплака.