"Тамплиерът магьосник" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)Глава втораЕдмънд дьо Пайен, покрил бедра с долната си дреха, клечеше близо до вратата на голямата трапезария в дома на тамплиерите, построен на ъгъла на големия плочник в сърцето на старото храмово ограждение в Йерусалим. Почеса се по гърдите, където потта се стичаше, прогони мухите и се опита да не обръща внимание на огромните ловджийски хрътки, които искаха да отмъкнат хляба му. Стисна бокала си, преливащ от вино, и ядно изгледа Майеле, който беше облечен като него самия. Двамата изтърпяваха наказание заради хаоса в Триполи. Клането беше приключило, когато знаменосецът на Балдуин III, краля на Йерусалим, тържествено бе преминал през града с тръбачи и глашатаи, заповядващи кръвопролитието да бъде прекратено под страх от смъртно наказание или осакатяване. Бесилата скоро бяха окичени с труповете на онези, които бяха дръзнали да не се подчинят. Повелята бе наложена с обезглавявания, отсичане на крайници и кастрации, а кралското знаме бе издигнато пред църквата. Дьо Пайен и Филип бяха отпътували за замъка, само за да бъдат незабавно арестувани по изрична заповед на великия магистър Бернар дьо Трамле, който бе наредил двамата тамплиери да бъдат съблечени, оковани и върнати опозорени. Бяха прекарали две седмици в тъмниците на Храма, а после бяха освободени, но само за да бъдат подложени на други наказания и унижения. Едмънд алчно изпи разводненото вино. Опита да срещне погледа на Майеле, ала той бе прекалено зает да дояжда хляба си, преди това да направят хрътките. Дьо Пайен се озърна към залата, към подиума, издигащ се под знамето на Храма — черен кръст, пришит на платно от златоткан брокат. Бернар дьо Трамле седеше там заедно със сенешалите си, с писарите и другите мъже на служба в ордена. Всъщност, замисли се Едмънд, той не харесваше Дьо Трамле — наперен мъж, горделив и арогантен, с гневно разширяващи се ноздри; душа, която не бе богобоязлива, нито почиташе хората. Червенокос, избухлив и сприхав, Бернар бе бичувал Едмънд и Майеле с презрителните си думи, обвинявайки ги, че се бяха провалили със закрилата на граф Реймон, че не бяха заловили или погубили нападателите му. В присъствието на всички братя той ги беше осъдил на това. Сега седеше и пируваше на подиума, пиеше от стъклен бокал — най-добрата защита срещу отровителство, докато Дьо Пайен и Филип клечаха на пода сред псетата. Едмънд се зачуди дали да не излае и се усмихна сам на себе си. Хвърли отново поглед към Майеле, който седеше подпрял гръб о стената и глозгаше кокал с полуусмивка на лице. — Едмънд дьо Пайен — прошепна той, — благороден член на благородно семейство. Гласът му бе натежал от сарказъм. Едмънд не възрази. Майеле бе негов брат, рицар, странен кръвожаден мъж, очевидно лишен от всякакво чувство за страх. По време на срещата на ордена, на която двамата бяха съдени и наказани, Майеле шумно бе протестирал и защитил невинността си, спорейки разгорещено с господаря Дьо Трамле, крещейки, че бе по-добре великият магистър да разкрие причината за убийството на граф Реймон и да настоява за пълно разследване на случката от страна на папския нунций. Бернар също бе изкрещял в отговор, преди да заповяда и на двама им да се съблекат и да се проснат на земята пред първенците на ордена. Дьо Пайен беше изпълнил повелята, ала Майеле се бе възпротивил и затова бе хванат, разсъблечен насила и набит с жилава пръчка. Моравите линии и синините вече бяха избледнели и кожата бе заздравяла, но Майеле не прости, нито забрави побоя и жестокото унижение. — Дьо Пайен кимна в знак на съгласие. Тръсел беше легенда — англичанин, присъединил се към Юг дьо Пайен след като кръстоносците бяха нахлули и превзели Йерусалим преди петдесет и три години. Мъж, преминал седемдесет и петата си година, ветеран, с когото се отнасяха като с герой, почитан и уважаван от ордена. — А, добър ден, братко Бейкър, братко Търифър, братко Смит, братко Кук — саркастичният поздрав на Майеле отекна в залата, докато по-нисшите по ранг сержанти от ордена се трупаха, за да получат дажбите си. Подигравателните му думи явно достигнаха и до великия магистър, защото скоро след това при тях се появиха широкоплещести сержанти. Двамата мъже бяха вдигнати на крака и избутани по протежението на сводест коридор към площада и после към подземието за покаяние под старата джамия. Дьо Пайен примигна, когато босите му стъпала докоснаха нагорещените плочи на калдъръма. Светлината го заслепи, а слънчевите лъчи бяха жежки като разпален огън. Филип опита да се подиграе с неприятното усещане, като затанцува джига за удоволствие на придружителите им. Докато те опитваха да усмирят наказания, Дьо Пайен заслони очи с ръка и се взря в гледката над стените на Храма — кулите и наблюдателниците на базиликата на Гроб Господен. Тук, замисли се той, в сърцето на Йерусалим, докато армиите на кръстоносците бяха вилнели из улиците на Свещения град като изгладнели вълци, Юг дьо Пайен и неговите сподвижници бяха стигнали до големия плочник и продължили към Купола на скалата18, надолу в тъмата, където великият Соломон бе построил конюшните си. Легендата разказваше, че Юг и братята му — първата група Бедни братя от Храма, бяха открили съкровища, по-ценни от всяко злато, сребро или прелестни рубини. Реликви, предмети от времето на Христос! Трънената корона, впила се в плътта на святата глава; гвоздеите, приковали ръцете и краката му; плащаницата, в която повили трупа му, и платното, с което покривали лицето му и което, както се твърдеше, още носело чудотворния отпечатък на лика му. — Сър! — Сега сержантите бяха хванали здраво Майеле. Мъжът начело помаха на Едмънд да ги последва. Спуснаха се по стръмни стъпала в студения мрак и под сводеста галерия, която вонеше на масло и смола, а стените й проблясваха, сякаш мокрени от вода. Отвориха една врата към тъмнична килия и бутнаха Дьо Пайен и Майеле, които седнаха върху натъпкания сламеник. — Кога ще приключи това? — попита Едмънд. — Скоро — Майеле припълзя из помещението, взе лампата и я постави помежду им. — И защо? — пита отново Дьо Пайен. — Защо бе убит граф Реймон? — Слуховете пъплят като мишки в плевня — измърмори Майеле. — Та какво бе графът, ако не поредният владетел, грабещ територии, разкъсващ Светите земи като комат хляб? Навярно свада между барони — Майеле се изсмя сам на шегата си. — Охранени владетели, подкрепяни от още по-охранените си свещеници. — Тогава кой го уби? И защо? — Казват, че онези, които се опияняват от хашиша. Асасините — тайна мюсюлманска секта, управлявана от господаря им — Стареца от планината. Франките ги мразят, турците ги ненавиждат. Според мълвата те са виновни. Те и техните водачи живеят високо в планините и сеят смърт. Хайде, Едмънд — гласът на Майеле омекна, — не може да не си чувал легендите? Как, когато Стареца излиза, го придружава глашатай с огромна датска брадва, чиято дръжка е обкована със сребро, а към нея са прикачени заплетени възли. Той върви, а глашатаят обявява: „Махнете се от пътя на онзи, който държи в ръце съдбата на кралете.“ Гласът на Майеле трепна през сенките и разтревожи още повече Дьо Пайен. — Ала защо граф Реймон? Защо им е било на асасините да убиват точно него? — Само Господ знае. — И защо ни пратиха от Белия замък да бъдем негови закрилници? — Само Бог и великият ни магистър знаят това, Едмънд. Стояхме далеч от Йерусалим цяла година, заключени в твърдината в Ливан. — Не и ти — отвърна Дьо Пайен и се раздвижи върху неудобния сламеник. — Ти бе пратеникът на крепостта в Йерусалим и по други земи. — Рицарят замлъкна заради острия рев на рог, последван от далечния звън на камбани, отбелязващи нов час в деня на братята. — Времето се промъква — промълви Майеле — като крадец. На дневната светлина всичко ще излезе наяве, Едмънд. Да, аз бях пратеник на тамплиерите. Събирах клюките и брътвежите на братята, отсявайки плявата. Познаваше ли Уокън, един от братята ни, англичанин? — Дьо Пайен поклати глава. — Беше прокуден от ордена! — По какво обвинение? — Някои казват, че заради магьосничество, заради упражняване на тъмните изкуства, заради призоваване на демоните, подчинени на ангела на мрака. Не знам цялата истина. Според мълвата той е бил арестуван, съден тайно и признат за виновен. Трябвало да го пратят обратно в Англия, окован във вериги. Друг англичанин — Ричард Берингтън — трябвало да го придружава. Познаваш ли Берингтън? — Едмънд отново поклати глава. — Както и да е — въздъхна Майеле. — Уокън може да е избягал. Берингтън обаче със сигурност изчезнал, поне така твърдят приказките. — Може би великият магистър желае и ние да изчезнем. Филип се изсмя и поклати глава: — Не, братко, не и това. — Какво се случи? — Дьо Пайен отново се върна на въпроса, който го тормозеше. — Какво всъщност се случи в Триполи? Защо бяхме там? Защо бе убит граф Реймон? Майеле не отвърна. Звук от стъпки отекна в коридора. Вратата се отключи и отвори, а един сержант им махна да се изправят и да го последват. Бернар дьо Трамле ги очакваше в осмоъгълната си стая в дома на тамплиерите — приземно помещение, украсено с прекрасни разноцветни гоблени. Първото от паната изобразяваше падането на Йерусалим преди около петдесет години. Второто представяше историята на тамплиерите от тяхното създаване до подкрепата, оказана им от свети Бернар от Клерво. Третото — признаването на ордена от страна на папството и издаването на булата Дьо Трамле седеше на престол насред тези прелести зад широко писалище от полирано канелено дърво. В далечния ъгъл двама писари преписваха документи, а трети разливаше горещ восък върху ръкописи, за да ги запечата с печата на Ордена на Храма, изобразяващ двама Бедни рицари, споделящи един кон, и символизиращ другарство и смиреност. Тази добродетел липсваше върху зачервеното гневно лице на великия магистър, както и в разкошните му покои с пищна мебелировка, килими от агнешка вълна и свещи от пчелен восък. Бернар се облегна назад в стола си и посочи с пръст Едмънд и Майеле. — Отново ще бъдете приети в нашите редици в залата утре. За да се подготвите… — той вдигна ръка и помаха с пръсти. Един от писарите се изправи, взе два плаща от закачалката на стената и забърза през стаята. Дьо Пайен и Филип се загърнаха и седнаха на столовете, които им донесоха. — За да се подготвите — повтори магистърът, — ще изчетете великата творба на Бернар — Вече съм я чел — отвърна Майеле. — Тогава ще я прочетеш отново. — Господарю — Едмънд внимателно подбираше думите си, — какво се случи в Триполи? — Граф Реймон бе убит от асасините, мохамедани еретици, укриващи се заедно със своя тъй наречен принц — Стареца от планината. Колкото до това защо — Дьо Трамле направи физиономия, — графът нападнал един кервансарай, който бил под тяхна защита. Великият магистър се втренчи ядно в Едмънд, воднистите му сини очи бяха изпъкнали, червената му брада стърчеше, а брадичката му бе вирната предизвикателно, сякаш се готвеше да отхвърли всяко възражение. „Лъжеш — бързо заключи Дьо Пайен. — Фучиш, но защо?“ — По-важното е — продължи Бернар и отвърна поглед, — че граф Реймон бе под защитата на Ордена на Храма. Стареца от планината трябва да бъде спрян, съден, принуден да плати обезщетение, да признае мощта на Храма. Двамата ще предвождате пратеници в планините — великият магистър възпря възражението на Дьо Пайен с вдигната ръка. — Ще вземете шестима сержанти и един писар. Ще настоявате за извинение и отплата. — И какво ще стане — изръмжа Майеле, — ако той прати главите ни, набучени и изсъхнали, в кошница? — Няма да го направи — успокои го Бернар. — Вече получих писмените му уверения. Ще бъдете посрещнати подобаващо. — Той отхвърля ли обвинението? — попита го Едмънд. — Не отрича и не предлага нищо. — Убийците — настоя Майеле, — откриха ли труповете им? — Не — Дьо Трамле поклати глава. — В онази кървава баня бяха отсечени глави и крайници, телата бяха разпилени — великият магистър сви рамене. — Тогава защо бяха обвинени асасините? — настоя Дьо Пайен. — Назарити20 — Майеле го прекъсна — това е истинското им име, еретици! — Те са убийци, убийци и мародери — отвърна Дьо Пайен. — И въпреки това, какво основание имаме да твърдим, че са замесени? — Истина е, че труповете им не бяха открити — отвърна Дьо Трамле, — но намерихме един от техните медальони — знак, който оставят върху телата на жертвите си. Великият магистър махна на един от писарите. Той му подаде меден кръг със сечение около шест инча, чийто ръб бе орнаментиран със странни символи, а в центъра му се виждаше нападаща усойница. Дьо Пайен и Майеле разгледаха украшението и после го върнаха, а мъжът им подаде две дълги и извити ками с дръжки от слонова кост, украсени с кървавочервени ширити. Едмънд си спомни, че бе зърнал подобни ножове у онези облечени в кафяво главорези, когато напредваха към графа. — И тези двете бяха намерени — излая Бернар. — Достатъчно доказателство, поне за момента. Сега… — той замлъкна за миг, — казах, че ще пътувате с шестима сержанти и един писар. Последният доброволно предложи да тръгне с вас. Великият магистър щракна с пръсти и пошепна нещо на един от хората си, който забърза навън и след малко се върна, водейки човек, облечен в тъмната одежда на сержант от ордена. Непознатият остана в сенките зад бюрото на Дьо Трамле. Едмънд присви очи, за да види лицето, което му се стори, че разпознава. — Вярвам, че сте се срещали. Великият магистър прикани с жест новодошлия да се покаже на светлината. Дьо Пайен се стресна, когато го разпозна. Беше лечителят, който се бе опитал да го намушка в църквата след клането. Тъмната коса на мъжа, мустаците и брадата му сега бяха спретнато подстригани, смуглото му лице бе намазано с благовонно масло, дълбоко разположените очи — невъзмутими, а изражението му бе по-спокойно, за разлика от свирепата маска, която Едмънд бе зърнал преди. Непознатият се поклони и разпери ръце: — Тиери Парменио, господари — измърмори той, — лечител, скиталец, вечен пилигрим. — Когото трябваше да обеся — викна Бернар, въпреки че тонът му бе изненадващо добродушен като на човек, пил и ял до насита. Дьо Пайен хвърли поглед към прозрачната стъклена чаша, предпазваща от отрова, пълна с вино, оставена между навитите ръкописи, застилащи писалището. Гостът на Дьо Трамле се приближи с протегната ръка. Едмънд стана и я пое. — Поднасям извиненията си, господарю, съжалявам — ръкостискането на Парменио бе топло и силно. — Нека ви обясня — той се облегна на писалището и се обърна към Майеле, който се изправи, загледа новодошлия с присвити очи, после вдигна рамене и стисна подадената ръка. Парменио въздъхна шумно и посочи към Дьо Пайен. — Бях в Триполи, защото така се налагаше — начена той. — Имах работа с крал Балдуин. Аз, господа, съм и лечител и писар, обучен съм в катедралното училище в Генуа, по-късно бях отдаден на работата си учен в Салерно. Ненавиждам насилието най-искрено. Станах свидетел на трагедията, на ненаситността на наемниците на граф Реймон. Помислих, че ти, Едмънд, си един от тях. — Облечен в дрехите на тамплиер? — попита иронично Майеле. — В потреса не разпознах одеждите — отвърна тактично Парменио и се усмихна на Дьо Пайен. — Просто още един убиец — така си помислих. Едва по-късно осъзнах кой си, какво си направил и какъв ужасен грях щях без малко да извърша. Побързах да се изповядам и да бъда опростен от великия магистър. Предложих да се покая, да изкупя стореното. И така — той отново разпери ръце, — от известно време нося дрехите на сержант от вашия орден и ще дойда с вас в планините. — Защо, сър? — попита Дьо Пайен. Усмивката на Парменио стана още по-широка: — Гледате ме, сякаш съм надянал огърлица от отрязани пръсти около врата си. Не съм измамник, нито странстващ просяк, а учен човек, изпълнен с желание да намаже с мехлем раната… Дьо Пайен напусна покоите на великия магистър объркан и уплашен. Майеле го тупна по гърба и с пренебрежителен смях нарече Парменио бъбрив излъскан генуезец. Едмънд поклати глава, ала Майеле отново отвърна с присмех и добави, че двамата не могат да направят почти нищо за това. Великият магистър бе заявил, че трябва да потеглят вдругиден и затова имаше много работа за вършене. Двамата рицари отидоха при шивача на ордена, за да си набавят плащове, долни дрехи, ризници, готварски съдове, чаши и всичко друго, необходимо за пътуването им. Служещите в скрипториума, канцеларията и архива ги снабдиха с карти. Конярите подготвиха ездитните коне и товарните кончета, от които щяха да се нуждаят. Шестимата сержанти също бяха избрани — издръжливи, здрави провансалци, груби, но опитни, лично посочени от великия магистър. Дьо Пайен съзнаваше, че те бяха верни по-скоро на Дьо Трамле, отколкото на тамплиерите, които придружаваха. Парменио се присъедини към тях, беше самата любезност, извор на забавни истории, анекдоти и приказки, разказваше им за предишните си пътувания, за чудесата, които бе видял, за хората, които беше срещнал. Майеле бе все така предпазлив с него, а Едмънд, все още заинтересуван от случилото се в Триполи, нетърпеливо се възползва от възможността да се измъкне от другарите си и да навести стария англичанин Уилям Тръсел. Многоуважаваният ветеран бе настанен в просторни покои, гледащи към плочника на Храма, чиито отворени прозорци предлагаха омайна гледка към града и Елеонската планина отвъд него. Полираното кедрово дърво, ползвано за настилката на пода и за направата на мебелите, блестеше и излъчваше изтънчен аромат. Гоблени красяха стените, бродирани везани килими покриваха пода. Таванът бе с висок свод, от чийто център висеше колело21 с множество лампи, закрепени по края му — то можеше да се спуска, за да бъдат палени фитилите, щом паднеше мрак. Купи с плодове — портокали, смокини и ябълки — бяха наредени по плоските капаци на раклите. В ъглите имаше кошници със свежи цветя — скални рози, камбанки и ружи, чиито чудни аромати се смесваха със сладките благоухания на смола, канела и смирна, пъхнати в кесийки и поставени пред мънички отвори в стените. Раираното пухкаво коте на Тръсел се бе излегнало като император на подплатено ниско столче. Самият Тръсел седеше на стол с висока облегалка и се взираше в църковна книга, поставена така, че да улавя светлината, нахлуваща от отворения прозорец зад гърба му. Старият англичанин се изправи, когато Дьо Пайен влезе. Беше висок, кокалест мъж с изгърбени рамене и ръце, дълги като на истински майстор на меча. Неподредената му сива коса се спускаше до раменете, а цветът на лицето му напомни на Едмънд изсъхнал пергамент. Тръсел стисна протегната ръка на Дьо Пайен и припряно му махна да седне на стола до неговия. Докато си разменяха любезни думи, Едмънд изучаваше лицето на домакина си. Тръсел беше дълбоко почитан в ордена ветеран, герой, нахлул през стените на Йерусалим, проправил си път през редиците на опитните египетски войници, които сформирали основата на градската защита. Беше си проправил път сред тях и бе обезглавил вещиците, които египетският владетел бил поставил зад линията на отбраната — зли магьосници с лица, изкривени от омраза, с мръсни усти, сипещи проклятия. В онези времена Тръсел бе срещнал всички герои на ордена: Юг дьо Пайен, Годфроа дьо Сент-Омер, Елеонор дьо Пайен и непоколебимия й съпруг Теодор Гърка. Именно Теодор и Елеонор бяха отгледали Едмънд и откакто се помнеше, той навестяваше Тръсел, който пълнеше главата му с разкази за всички дръзки и благородни подвизи на Ордена на Храма. Сега обаче възрастният мъж слабееше, а мощното му тяло страдаше от треска и язви, които никога не оздравяваха. Понякога мисълта му се залутваше, очите му се изцъкляха като стъклени, лицето му се отпускаше, ала сега то изглеждаше съсредоточено и загрижено. Старецът посочи към ръкописа, който четеше: — Фулк дьо Шартр, описанието му на похода към Йерусалим. Много е добър, Едмънд — той се опомни, нави ръкописа на руло и погледна смутено към Дьо Пайен. — Със съжаление разбрах какво се е случило в Триполи. Как са те обвинили. Дьо Трамле е глупак, надменен и непочтен… — Тръсел като че щеше да продължи, ала вместо това се тупна по гърдите. — Дьо Пайен се приведе и нежно обхвана в длани лицето на стареца. — Учителю, господарю, благодаря ти за загрижеността, ала съм объркан. Защо убиха Реймон от Триполи? Какво се случва тук, в ордена? Сигурно си чул, че заедно с Филип Майеле сме пратени при Стареца от планината. Тръсел кимна и изражението му стана тъжно. Докосна ръкописа с ръка с изпъкнали вени и се загледа в един от гоблените. — Имам видения, нали знаеш. В мъртвилото на нощта идват съновиденията. Кораби плават на запад — гласът му отслабна до шепот, — издигат се черни знамена, мачтите се пречупват, а бурни ветрове ги запращат в дълбините. Ще дойде, Едмънд, отмъщението, Йерусалим под обсада. Кръстът ще си отиде и откровенията на кръстоносците няма да бъдат нищо повече от сънища на ветрогонци. — Уилям вдигна ръка, за да възпре уплашеното възклицание на Дьо Пайен. — Сънувам — продължи той после — как по пътищата на запад конете чаткат с копита и отнасят мрачното си послание из сънени, златни, обагрени от есента полета. — Тръсел вдигна поглед. — Ще се събират на кръстопътища, пред огромните порти на катедрали и дървените греди на селски параклиси. Ще се сбират на мъждивата светлина на свещите в хановете или на блясъка на огньовете в лоното на замъци, а хладната тъма ще натежи от стонове за нашите глупави грехове, извършени от гордост и алчност. Чуй ме, Едмънд, флаговете на Антихриста ще бъдат въздигнати, знамената на сатаната ще се развяват над този град, някога осветен и пречистен от присъствието и кръвта на Христос. Наближава буря и тя няма да бъде спряна от недовършени молитви, изречени в трескав шепот. — Старият рицар се усмихна на себе си и продължи: — Пиша своя хроника за живота тук, в Светите земи. Спечелихме земята, превзехме града, ала огледай се около себе си. Кралят ни — Балдуин III — е затънал в интриги. Великите владетели разделят Светите земи на държави, градове и графства. Те сплетничат и се карат, докато новите заплахи надвисват. Домът на Ордена на Храма не прави изключение. Дьо Трамле е амбициозен, безскрупулен, не е далновиден. Пуснали сме корени тук, но те се простират чак до Франция, Бургундия и Райнланд. Бернар иска още. Говори, че ще проводи пратеници в Англия, които да се намесят в гражданската война между крал Стивън и братовчед му Хенри Фицемпрес от Анжу. Иска да пусне корени и там, да сграбчи място, близко до короната — Тръсел замлъкна, премигна и изтри белезникавата пяна между устните си. — — Ами Триполи? — попита Дьо Пайен. Тръсел поклати глава: — Нещо се губи — измърмори старецът. — Само Бог знае защо си бил там. Не знам, Едмънд, наистина не знам. — Той направи пауза, сетне добави: — Зловещи сили заплашват ордена ни. — Учителю? — Тук, в дома на Храма в Йерусалим, се говори как Хенри Уокън, един от нашето братство, е бил арестуван и отлъчен — Тръсел бързо надзърна зад рамо, сетне и зад Едмънд, сякаш някой подслушвач можеше да се крие край вратата. — Вещерство и магия — изсъска той. — Небивалици! — измърмори Дьо Пайен. — Не са небивалици, не са — Тръсел се примъкна по-близо. — Тук открихме реликви. Още стоят скрити. Има го и тайното знание. Цели петдесет години нашият орден се смесва с мистиците на исляма и разучава кабалата на юдеите. Всички тайни на царството се крият тук. Ти казваш, че са небивалици, е, аз съм съгласен, ала отвъд тези стени сатаната ни обсажда. О, да, господарят Сатана! — Тръсел се разтревожи още повече, облегна се и пропя: — „Веждите му са гъсти, лицето — плоско с хищни очи и нос на котка, вълчата му паст е раззината и показва бивни като на див глиган, кървави и остри.“22 Приказки за деца, Едмънд, ала сатаната наистина дебне тук, както и из пустинните земи. Ах, да, аз съм го виждал — старецът вдигна бързо пръсти към устните си, — малка черна фигура на скалите. Изчезва като насекомо, очите му святкат в зелено посред бял ден, впивайки се като червеи в сърцата човешки. — Учителю, учителю, моля те! — Дьо Пайен прехапа устни. Дали мислите на Тръсел се губеха, примесени със сънищата? — Огледай се, Едмънд — Тръсел се втренчи в него, — сега ние набираме последователи на изток чак до Иберия и на север — до ледената пустош на Норвегия и Швеция. Ние, тамплиерите, сме мощни като бенедиктинците и цистерианците. Подчинени сме пряко на папата. Притежаваме сърцето на Храма, крепости в Акра, Газа и Белия замък. Владеем великите съкровища на нашата вяра и въпреки това много от нас са ненаситни за още, и заради това желание дали се замисляме кого привличаме в редиците си? Мъже, които са убивали, които са извършвали гнусни светотатства, мъже, търсещи убежище, престъпници в родните си страни. Дьо Трамле ще има много да обяснява. Толкова е алчен… — А тук, в Йерусалим? — Едмънд отчаяно се опитваше да върне разговора към темата, която го вълнуваше. — Бернар дьо Трамле жъне, каквото е посял. Клюкарите и сплетниците говорят, че имало сборища, тайни общности в братството, отдадени на едно или друго, но това може и да са кръчмарски раздумки. Ние сме под обсада и бойните кули на ада, претъпкани от нашите врагове, настъпват — Тръсел сви юмрук. — Тъмни души вече са приети в нашия орден! — Учителю, какво говориш? — Чувал ли си, че Уокън бе отлъчен от ордена по подозрение в магьосничество? — Да, Майеле ми прошепна за това. — А, Майеле! — Старецът се усмихна цинично, после направи пауза и отново се огледа зад рамо, сякаш усети студен вятър, нахлуващ през прозореца зад гърба му. Сетне се обърна и докосна Едмънд по коляното. — Чуй ме! — Той облиза устни. — Открили са трупове пред Храма и в долината Хином, а също и на Елеонската планина. Млади девойки, телата им били ужасяващо осакатени, а кръвта им — източена. Сега нашият тъй наречен Свещен град гъмжи от сквернословци и измет от Средиземноморието. Тук има толкова много вещици и магьосници, колкото бълхи по кучетата. Повечето са измамници и фокусници, шарлатани, живеещи на гърба на хорските страхове. Ала има една жена, Ерикто, която е истинска поклонница на демоните, вещица, която замърсява въздуха дори само с дъха си. Магьосница, от която дори скалните пепелянки се плашат. И така — възрастният мъж избърса уста с опакото на ръката си, — Ерикто е обвинявана за много престъпления. Набеждавана е, че източвала телесните течности на трупове, гризала ноктите на мъртъвци, разтваряла примките на обесените и отхапвала подутите им езици. И още по-важно, обвинена е за участие в тези убийства, гладна и жадна за човешка кръв за своите жертвоприношения — той поспря. — Едмънд, мислиш, че съм си загубил ума ли? Ще ти разкажа цялата история и тогава ще разбереш тревогите ми. Йерусалим гъмжи от чародейци и вещици, ала има сериозни твърдения, че поклонници на демоните са се промъкнали и тук, в Храма — старецът за втори път вдигна ръка, за да прекъсне изненадата на Дьо Пайен. — Истина е! Нашият велик магистър и някои от другите ни водачи знаят това. И патриархът на Йерусалим, както и управителят на града, възразиха срещу такива кобни дела. Настояват нещо да бъде сторено. А сега да те попитам, срещал ли си двамата англичани Уокън и Ричард Берингтън? — Не, но Майеле спомена имената им. — О, да, не се съмнявам, че го е сторил — Тръсел загриза ъгълчето на устните си. — И така, за Уокън се говореше, че посещава бордеите, къщите, където има плът за продан. Очевидно е сметнал, че дадената клетва за целомъдрие е трудноизпълнима. Той е пример за хората, които привличаме сега. Подозирам, че Уокън не е спазвал клетвите си повече от моето коте Тортоса. Това, което е обезпокоило нашия магистър, са вестите от неговите шпиони, според които Ерикто е забелязана да се промъква в сградите на Ордена на Храма. Според тези приказки тя се обличала като вещица, носела перука, лицето й цялото било изрисувано, тялото й било увито в роба, съшита от гарванови пера. Дьо Трамле няма избор и затова държи собствените си покои под око. Нощните похождения на Уокън при жените в града бяха забелязани, ала тогава бяха отправени и нови обвинения, че всъщност той заговорничел с последователите на демоните. Не знам действителните подробности, ала Уокън бе арестуван, а стаята му — претърсена. Бяха открити доказателства, че навярно принадлежи към същото сборище като Ерикто — Тръсел пое дълбоко дъх. — Знаеш как постъпва Орденът на Храма, Едмънд. Беше свикан таен съд, Уокън бе признат за виновен, ала Бернар не искаше да го наказва тук, в Йерусалим. Вместо това се обърна към един сеньор, английски рицар — Ричард Берингтън. Задачата на Берингтън и на двама други сержанти бе да отведат Уокън обратно в Англия, където той да бъде разпитан подробно и затворен до живот или дори екзекутиран. Всичко беше държано в тайна. Преди няколко седмици Берингтън и сержантите отвели от града окования Уокън. Дьо Трамле повикал и английския магистър от Лондон, Бозо дьо Беосис, за да отговори на някои въпроси. Дьо Трамле не прави нищо както трябва. — Тръсел потърка лицето си. — Може би е трябвало да осигури по-многочислена охрана, но да си дойда на думата, очевидно Уокън е избягал. — Как? Тръсел поклати глава: — Не знаем, но може да е отишъл в Триполи. — О, не! — възкликна Едмънд. — Възможно ли е злосторник като Уокън да има пръст в онова, което се случи там? — Клюките нашепват, че не асасините са замесени, а тамплиер отстъпник, което обяснява и факта, че Дьо Трамле е така нетърпелив в преследването на асасините. Иска тях да обвини за смъртта на граф Реймон. Но ние нямаме доказателства за това какво наистина се е случило или за виновниците. Уокън? Стареца от планината? Или друга група, за която нищо не знаем? Шпионите ни в Триполи донасят, че убийството на граф Реймон може просто да е било предлог за оплячкосването на града. Списъците вече пристигат — старецът разпери ръце. — Явно някои от къщите на определени търговци са били разграбени малко след покушението. Но в края на краищата, Едмънд, ако наистина искаш да знаеш какво се е случило в Триполи, няма да мога да ти отговоря. — Ами този Берингтън? — Дьо Трамле е много разтревожен. Берингтън бе един от най-добрите рицари, мъж с неопетнено име. Той пристигна тук и се присъедини към ордена, като доведе и почтената си сестра лейди Изабела. Тя е настанена в женския бенедиктински манастир близо до Портата на Ирод. Берингтън е изчезнал. Дьо Трамле вярва, че той и двамата сержанти са убити от Уокън, който е бил подпомогнат от сборището в Йерусалим. От него ни вест, ни кост. — А Ерикто? — А, нашата зла вещица! Тя сякаш е изчезнала от лицето на земята. Дълбоко в себе си Бернар се тревожи, но същевременно е доста доволен от това. Най-важното е, че ужасяващите убийства престанаха. Дьо Трамле използва шпионите и армиите си от съгледвачи да открият къде е избягал Уокън и какво се случило с Берингтън. — Ами ти, Уилям, ти какво мислиш? — Искаше ми се да мога да ти кажа, Едмънд. Някои хора смятат, че граф Реймон се бил разтревожил, че бил дочул слуховете, че нещо гнило се мъти в града му, и затова е помолил Храма за закрила. — А така ли е? Тръсел не посмя да погледне Едмънд в очите. — Не знам — измърмори старият англичанин. — Седя тук, в здрача на своя живот, предъвквайки с голите си венци. Не знам истината за всичко. — А Майеле, какво знаеш за него? Тръсел се усмихна, ала само с устни: — Много малко, ала Дьо Трамле възлага големи надежди на теб, Едмънд. Благословеният Юг отиде чак до Англия, за да основе ордена там, за да се установи. Бернар дьо Трамле иска да надгради постигнатото. Той и съветниците му възнамеряват да те пратят в Англия, въпреки че в момента страната е разкъсвана от междуособици. Крал Хенри I почина, без да остави мъжки наследник. Дъщеря му Матилда, императрицата, предяви претенции към трона, но незабавно срещна съпротивата на братовчед си Стивън от Блоа. На свой ред пък той бе предизвикан от нейния син Хенри от Анжу, както го наричат. Островът сега е огласян от ударите на мечове, както и през последните осемнайсет години. — Възрастният рицар се облегна в стола си и махна с ръце, взрян в Едмънд. — Нека Господ винаги бди над теб. Достатъчно говорих. Дьо Пайен се сбогува и напусна покоите му. Мина по коридора и слезе по стълбите така унесен в мислите си, че се стресна, когато една ръка го докосна по рамото. Извърна се рязко и зърна красиво видение, което напрегнато се взираше в него. Жената бе средна на ръст, облечена в сините дрехи на бенедиктинска послушница, с бяла монашеска забрадка, обрамчваща лицето й. Пръстите й стискаха топчетата от слонова кост на молитвена броеница. — Мадам — Дьо Пайен се отдръпна и се поклони. — Извинете, че ви стреснах, но исках… — Мадам, няма нужда да ми се извинявате — Едмънд бе поразен от невероятната прелест на жената, от светлата й кожа и виолетово-сините й очи. Присмиваше ли му се, дали го дразнеше, или само се усмихваше? — С какво мога да ви помогна, мадам? — Брат ми, Ричард Берингтън, е рицар от ордена. Може би сте чувал за него? — Разбира се, мадам. Съжалявам за загубата ви. Знам, че е придружавал затворник, който е избягал, а брат ви сега е в неизвестност. Може би… — Живея само заради това „може би“… Мастър Дьо Пайен — тя се приближи. Тамплиерът долови аромата на изтънчения й парфюм. Стоеше омаян от това лице, от деликатните движения, с които тя прехвърляше мънистата, а хубавите й очи се взираха в неговите. — Моля да ме извините, сър — отново се усмихна тя, — но всеки ден идвам в Храма, за да получа вести за брат си. Чух, че вие и още един рицар, Филип Майеле, отпътувате от Йерусалим по заръка на великия магистър. Просто се питах дали може да се ослушвате за някакви вести относно брат ми. — Тя пристъпи още по-близо и хвана ръката на Дьо Пайен. Кожата й бе нежна и мека като коприна. Жената се надигна на пръсти и неочаквано го целуна по бузата, сетне се отдръпна и скри устни зад пръстите на ръката си, сякаш за да прикрие усмивка. — Това е единствената отплата, която мога да ви предложа, рицарю тамплиер, ала моля ви, помнете Ричард Берингтън! Всичко, което разберете, всичко, което откриете. Уверена съм, че брат ми е още жив. Дьо Пайен кимна. Взе ръката й между дланите си и целуна връхчетата на пръстите й. — Мадам, за мен ще бъде удоволствие. Ще направя каквото мога. Сетне Едмънд отстъпи, поклони се и си тръгна. |
|
|