"Страхил страшен хайдутин" - читать интересную книгу автора (Тодоров Петко)ДействиеМилкана Калина Милкана — Ти си млада. Що ще дириш отструване — пей… Калина Милкана — Младо сърце! — И в клетка на тъга да го затвориш, пак ще се захласне и самата си тъга ще викне в песен да припява. Калина — В песен и тъгата домилява, буле. Ти що замлъкна да не пееш вече — такъв глас имаш? Милкана — Изпяла съм аз свойта песен. Калина — Що си станала таквази, буле? — Само ти ли си първа рожба в земя закопала, само ти ли грижа береш на мъж по чужбина? Милкана — Орис, Калино. Ти още чужда песен отпяваш, а… Кога и ти твойта запееш — ще разбереш… Калина — Мойта песен кога запея… Милкана — Ти сама не знаеш отде ще я подкършиш още… Сега напев отдето доловиш — пей! Калина Милкана — Колко из село своя песен пеят! А на всеки, кога извие глас, разтупа му се сърце — струва му се, своята песен е заредил. — Напред, като бе викнала, и аз се унесох — такваз песен горе зад Балкана сал припяват!… Калина — Ваши румънци я донесоха насам по жътва, буле. Те все такива пеят. Какви са жални загорските ви песни — а като ги запееш и сам жалба се топи в гласа ти. Милкана — В тях разтапят мъка и неволя наши загорки. Ако ги други не чуе, бари гората жалба ще отпей. С гората там се разтушава и крейналия глава на воля юнак-хайдутин, кога му булка домилей, и останалата сама в къщи невяста, кога й причернее кървави ризи да пере. Нашите гори, нашия Балкан, Калино — песните, що пее, юнаците, що крие… Калина — Тежки жалби са в песните на Балкана, буле — в песента на Страхила най-много. Да чуеш само кога протегнеха глас румънци — всичко се притаява сякаш под нея. Милкана — Страхилова песен — напев без думи, жалба без сълзи: нея Балкана най-добре пее! — Недей подхваща ти тая песен, Калино — никой тук немой ти приглаша. Калина — Да чуеше само как нареждаха жътварки. — Седнал Страхил под бука на цял свят грижа да бере, а няма си сам ни майка да го помисли, ни булка да го пожали… Милкана — Що му е майка да го мисли, булка да го чака — майка и булка юнашки криле подкършат. Калина — Тъй му отромоня и гората — майка му е ся Стара планина… Милкана — Що са гласовити наши загорки, какви песни слагат — на всеки юнак и песен!… Калина — Воля и младост — във ваше Загорье, буле. Там всичко като песен върви. Денем млад войвода с отбор дружина сянка държи на цяло пригорье, а смръкне ли се — и напети юнаци се смъкнат по седенки. Живот ли е — живота в полето, момци ли са — момците по нази! — До един се сврели в село — момите са от тях по-сърцати! Милкана — Загорец къща не храни, Калино — вашите момци са всички къщовни стопани. Поп Никола Калина — И аз току-що изцедих дрехите — да вържа въжето да простра, докато не е мръкнало. Милкана — Цял ден, объхта се Калина. Аз не натопих пръст да й помогна. Калина — Що се одумваш сама, буле? — От десетина дена не мязаш на себе си, че по теб и цялата къща… Поп Никола — Недейте да се одумвате, недейте да роптаете, бога да гневим. Всеки си има своята болка, всяка къща — грижата: всекиму каквото е отредено в този свят. От добрини ли е побеляла и мойта глава. — Стопанка читава и здрава, два сина сокола в земята самичък съм копал — лека да им е пръст! Никога не възроптах против божата воля. Няма да възроптая и в тез усилни години, кога страшни изпитания като тъмни облаци се събират над цялата покрайнина. Няма да си вържа грях самичък на душата! — Само тръпна, тръпна като ден — ще прогърми тъмен облак над глави ни и дете в майка ще писне околовръст. Милкана — Да иде що иска! Мъка ли е обща мъка, усилни ли са години, които за всички редом идат… Калина — Пък и ти, буле! Толкоз се мина, колко остана: и гроздобер като свършим, по Димитровден батю ще си дойде. Милкана — Какво ще намери в къщи — една нерадива кукувица, сгърнала ръце на опустели гърди и само кукува. Поп Никола — Със слаба вяра са остали всички: нямате никой упование в бога! Мъка ли ви налегне — ще ви сломи, несрета ли ви срещне — ще ви отчае. Забравят род и вяра, остават и земята си — земята, дето са се родили и пораснали, де бащини и майчини кости почиват. Калина — Кога таквъзи орис орисала нашата земя… Нататък пряко Влашко и Богданско, де са извили керван толкози поленци — я, и там слънце грее от небето и там пролет цъфти. Поп Никола — В чужди край чуждо слънце, дъще. Нивга няма да стопли то сърцата на чужденци, тръгнали от орисията си да бягат. Нито пък пролет ще цъфне нявга там да ги възрадва. Милкана — А тук — за тегло и неволя ли ще жалим? Поп Никола — За теглото — за черното тегло и робската неволя, чада; за бащин гроб, зарасъл в трева край селото — че род кому не е остало нищо под небето, милее и по тегло и неволя и сам търси тревясал гроб, да поплаче над него. Милкана Поп Никола — А трижди по-тежко и горко, невясто, кой и един гроб няма в света, да се повърне отруден от дълга пътя да поплаче над кръста му — свойте корени да сети в земята. Калина — Не съм зараснала аз с тая земя — жива да се погребвам в нея! Виж, загорци като горски орли се ширят над земя и вода — ни от турчин, ни от яничарин искат да знаят! Поп Никола Съседката Поп Никола Съседката — Ела, дядо попе — ела, че турци. Турци идат! Калина — Какво са се всички разтичали? Ний се заприказвахме, не видяхме — цяло село се стълпило пред къщи. — Аз щях да вържа въжето. Втора съседка — Що стоите? Невясто, Калино — турци идат отдолу! Милкана — Какви турци по вечеря? Втора съседка — Турци идат, хайдути са подкарали да бесят! За дядовата попова къща питаха — ай сега тука ще ги докарат! Бягайте, да се скрийте — вървете подир мене, през сливака: никой няма да ви види! Калина Милкана Калина Милкана — Волята му в десет нахии познаха, хайдушката му чест малко и голямо славяха до вчера, а днес — хе, двама заптии го карат! Калина Милкана — Да се види сам, немой се позна сега! Свел очи, оборил глава… Калина — Ти го познаваш, буле? Той често слизал на вашите седенки преди години. Милкана — Кой в Загорье на наши седенки не е слизал! Кога девойки извият глас, от три села момци цяла нощ път бият на седенки да дойдат, кой в пусто горье ще стои! Калина — И батю от седенките го познава. Слизал Страхил с отбор момци от гората и всяка мома с хурка даряли. Цяла нощ хора въртели, а щом първа забела трепвала в небето, хващали пак гората. Милкана — Батю ти — де е сега да го види как се е смирил в окови… Що му е брал страха по друми и раздрумье — години цели има! Калина — И да му е брал страха, буле: мало и голямо да е треперело като лист от него — кой няма да го пожали. Милкана Калина — Жалби и помен за него мало и голямо ще носи. Милкана Калина Милкана — Китка от чело аз сама на батя ти съм дала само, Калино — да стана цяло Загорье срещу нас. Тогази Страхил… Калина — Страхил? Какво тогази? Милкана — Бе се заканял грозни закани! Калина — Ще те познае сега и… Милкана — Сега той в окови, аз в черни чембери — свързани и двама, — да дойде да се видим! Калина Милкана Калина Лудо-Младо — Турци са в село, Калино; пред прага ви са слезли от коне — що чакаш още? Калина — Не викай, буля е оттатък. Що си се тъй запъхтял? Лудо-Младо — От пладня не смея да доближа — който ще да е сега, не диря! Турци по моравата коне развождат, у вас ще нощуват. Калина — Не викай толкоз, буля е оттатък, ти казвам. Изпотил се да тича — за мен се загрижил! Лудо-Младо — Ой, Калино, не аз — сърце ми, да бягаме, ще те зарнат? Калина — Че като ме зарнат? Лудо-Младо — Турско око — каквото види, почерня. Оставяй всичко — няма време. Калина — Не се види какъв е: мене от турци ще варди. Остави ме да си свържа въжето, че корито мокри дрехи ме чака оттатък. Лудо-Младо Калина Лудо-Младо Калина — Волно им воля. Нека сборуват, що искат! Влизат ли ми в работа техни разговори! Лудо-Младо Калина Лудо-Младо Поп Никола — Много се майки разплакаха, много се къщи почерниха по нашата покрайнина, чедо, ала хвала и чест на тия, които и в тез размирни години от род и вяра се не отлъчиха, кои закона си не престъпиха. Страхил Поп Никола — Довреме всички в света чедо — и юнака е довреме. След теб пък друг ще дигне глава. Нашата земя откърмя юнаци. Който на вярата си е служил и умира, него нема да забрави родът му. Страхил — Юнаци за приказ на света е раждала тя и ще ражда, докато Балкана над нея се тъмнее, дядо попе. Ала що ми е жал на сърце, за мойте момци напети, за мойто отбор загорци, че ги оставих, без дума да им продумам. Поп Никола — Жив е господ, чедо, и за горски сираци. Страхил — Ей повява вече дунавеца, куди из гората цветя и песни: кой ще ги из осланени буки поведе, кой ще им пътя посочи — хайдушки завет да не оставят, да не посрамят юнашка чест. Поп Никола — Сам Балкана, чедо. Старшия наш Балкан, кой от памтивека разправя заветите на юнаци и хайдути, оставили на отпочив немирни кости под дебелата му сянка. Горски юнак, не си ли чувал, в потайна доба Балкана кога запее! Страхил — Кога Балкана запей! Хвала ти. Знаеш да разтушиш юнашко сърце! Как пее той и как нарежда! Не е то песен — поличба цяла за стари неволи и бъдни дни! Който само еднъж заспи под неговия напев, сърце му широко се разтваря, познава той свой и душманин, тегло и воля! Поп Никола — И дядо ти поп, грешен, не само с порязаници е минавал Балкана — той знае неговата песен. Мини, седни на одъра. С цяло село сме се тая нощ обзаложили за теб — в мойта къща като у бащина си бъди. Страхил Поп Никола Страхил Поп Никола Лудо-Младо — Като няма у вас да дойдат, ай тъй — потрай да те погледам! Калина — Сега ли е време, бре! Лудо-Младо — Няма да те пусна — откога не си се спряла при мен — да се порадваме и ний един на друг! Калина — Та тука ли намери сгода — отвред е видет! Лудо-Младо — Кому сърце не е теглило по либе, кому душа не е жадувала — нека гледа, що ще види? По извори те чаках и на хоро те дирех — сега тука те намерих. Калина — Нали жалея, бре — братов първенец жалея — де ще ходя по извор и хора. Я ме виж каква съм! — Пусни ме, че прането си оставих там! Лудо-Младо — Кога нийде не искаш лице да покажеш, ела тука — ела да седнем под люляката, бир да си нестъкната — и таквази ми си мила. Ела, виж как е разперила клоне нази да закрие! Калина — Кой цвете росно чака, рано утром край момина градинка обикаля; менци кой дири да напие, вечер на извор стои — тъй ли се либе люби, ни в туй, ни в онуй време! Страхил Милкана Страхил — На вашата къща да дойда — от вас нужда да позная. Милкана Страхил — Налей, Милкано. Дано жажда в душа напоя. Милкана Страхил — Жажди жалби големи — две имам да гася. Едната гори, ще прегори, другата отново пак пламва в гърди ми. Милкана — Наздраве, Страхиле — други нека жалеят. Страхил Милкана — Всичко довреме. Страхил — Милкано, момне Милкано — де наше китно Загорье, де наши моми и момци! Сама сред поле си остала — расте ли загорско цвете сред поле без сянка! Смръкнали очи, повехнало лице, сякаш девет си рожби родила и девет си люлки люляла. Милкана Страхил — Гроб и черни чембери — бесило и тежки окови! Една орисница ни в люлка орисала, еднакъв късмет и на двама отреди — не го свързахме само в един възел. Милкана Страхил Милкана — Тепърва захващат. Лудо-Младо — Или люби, както се люби, Калино, или ми право в очи кажи: не ща вече само да будя псетата край вази, не ща вампир да ходя из селото в тъмни полунощи. Калина — Аз ли те лъжа, лудо-младо, ти ли мен — не зная, — та нощ си обърнал на ден — ден на нощ! Лудо-Младо — С тез черни очи, с тази рамна снага — не двама, двайсет момци излъгваш — пояси да скинат, кръст да пристягат, път да убият, край вази да минават! Кога ти стройници проводят, да им затвориш врата, да не смеят лице вече в село да покажат. Калина — Майка ме тъй на свят родила и само сираче оставила — момци да кинисват по мене, докато си избера юнак спроти себе. Лудо-Младо — Смеш ли се или шегуваш, Калино — не отбирам, па и да отбера, що ще да сторя тепърва. Калина Страхил — Само ти си не подири лика-прилика из село, Милкано. Милкана — Два остри камъка — казваха тогази — брашно не мелят… Страхил — А що бяха присмехи и задевки по извор и хора, песни и припевки по седенки — или бе само да ме сториш за смях пред всички, никого в очи да не смея да погледна… Милкана Страхил — Твойте присмехи, твойте задевки, Милкано, са оживели на сърце ми — като остри ножове са го с рани покрили. Милкана — Ти бе най-корав, пък сам се оставяше… Страхил — Камък да си, кога сърце ти омекне, равен със земята ще станеш! Сърце ми и тогази не даде, Милкано! Милкана — На хоро докато се уловя, десет момци ще прередиш и ей те — ще ме подвлечеш пред всички — от никого и не хаеш; на извор — на седенки китка от тебе не мога да опазя! Пък тръгнем от седенки, останем сами на седене, обориш глава и не смееш ни в очи да ме погледнеш, ни дума да ми продумаш. Страхил Милкана Страхил — Дека ще знам кому си го обрекла. И тъй лесно ли ще излезе попово чедо с мен мегдан да дели. Милкана — Та той не смееше, аз сама му казах и стройници да ми проводи. Страхил — Попово чедо: в черква порасло, с порязаници отхранено, кое се бои на мравката път да мине… Попово чедо — другоселец невреден! Милкана — А нашите загорци? — Галене и милуване до венчило. Прогърмят тъпани и крейнат глава по гурбет. Невяста млада-зелена нека кукува сама в къщи, нека си оплаква дните. Страхил — Ой, Милкано, свада за волни делии по хора и седенки — мъж ден до пладне да си водила, ала мъж лика-прилика на тебе… Милкана Страхил — Майка затуй ли те бе родила най-лична в цяло Загорье, на къща грижа да бъдеш, в селска робия да се заробиш? Милкано — затуй ли ми гръб пред всички обърна? Милкана — Ни с клетви бях ти се верила, ни ти пък бе ми дума продумал — всичко бе смях и глума само! Страхил — Защо ми сал думи хортуваш — що са верни клетви и празни думи, — други се с клетви залъгват. Майки сами ни бяха врекли един на друг, Милкано, че порастохме най-лични в цяло Загорье. Сърца ни бяха се сами разбрали. Лудо-Младо — Що, да ти стройници проводя, пък ти да ги повърнеш? Калина — Та и да ги повърна, що щеш ми стори, Лудо-Младо? Лудо-Младо — Да ти похлопам на високи порти и ти да ми не отвърнеш? Калина — На момини порти и петли пеят, и добитък реве — всекиму ли мома ще порти да отваря? Лудо-Младо — Ой Калино, ой тъга голяма — тънка вита пушка ще нарамя, върл хайдутин с дружина ще отида, млад и зелен под буки балкански да загина! Калина — Върл хайдутин в Балкана ли? На отбор дружина баш байрактар ставам: из пусто горье планински байрака да ви нося, по хайдушко хорище с крушево листо да ви свиря — песни, що на юнаци най допадат, що сърца хайдушки разтушават! Тръгвай само… Какво обори глава? Милкана — Ей и той обори глава… Страхил — Наведох, в Балкана да я дигна — мойта сила да познаеш, Милкано. Що ми бе накипяло на душа — вяра и клетва пред акрани бях сторил: мяра за мяра да ти премеря. Милкана — Само да те погледнех и в гората мъжка сила щеше да омекне — ала твоите клетви и закани булка от коня щу ме не смъкнаха тогази! Страхил — Не рачих юнашка чест да падне — стари кумове да плаша сред село. Милкана — Ни свят, ни роднина посмеиха през Балкана да калесат. Сватба не познах — нито тъпан оставиха да гръмне, нито гайда да писне… Пък като тръгнахме през гората насам… Страхил — Не исках и тогаз цяла кумащина в гората отново да калесвам на кървава сватба, дето я жени припяват: с тебе само двама оставих нашата тъжба да видя — кога на отвратки тръгнеш, Милкано! Тогази като духовник на изповед щях да те питам в гората — що грях си сгрешила с първо либе! Милкана — Като минахме отсам веднъж — кой помисли за отвратки вече! Чак след година, кога сборяни минаха за сбора, тръгнахме с тях през Балкана… Страхил — Па минахте и ви олекна. На връщане с волни сърца отпуснахте по-волни песни да пейте. Милкана — На връщане ти си ни дебнел — пътници ни настигнаха по друма — дружина ти излязла след нас на Припора. Страхил — На Припора — помниш ли? Лек здрач щу бе захванал да припада, пълен ясен месец златеше чукари, из дебри и усои се подигаше тих ромон… Милкана Страхил — Ой, не криви душа и сега пред мене! Не викна ти песен по воля, Милкано. Мъж ти те караше, а ти се одумваше изпървом — страх те е, в тези гори царува Страхил, ще ти познае гласа… Милкана — Ти слушал ли си ни? Страхил — Мъж ти, пред всички мъжова воля да покаже, наблягаше. И кога видях, и ти преви врат, кога волята на едно попово чедо не можа да прекършиш — ритна ми сърце от тебе. Милкана Страхил — Оттогази не исках ни мъст да вадя за твойта измяна, коя ме в гора прокуди, ни за род роднини да залитам! Махнах ръка и на теб, и на цял свят… Познах що е воля и хубост, и себе в света. Хвала ти сега и за туй! Милкана — Във волност и хубост себе да позная, що ми е душа копняла! Страхил — Не думай! На хубост и воля всеки ли мой да се радва, Милкано? Защо ми е додявала и отбор дружина, защо съм махвал ръка и на сговорни другари понявга! Едного върла невярна превара из село прокудила, другиму турчин врати затрънил — жаден мъст да вади, трети тръгнал от връх Балкана свят да реди и прережда: никой, никой не бе тъй — сърце широко да разтвори само, себе да сети… Пък зелена морава ни постлала тучен губер, гората ни покрила с дебели сенки, заромонили листи на приспивка — склопи очи, притаи дъх и слушай… Милкана — Приказките на Балкана! Страхил — Тез приказки без думи, Милкано — ту лихи като момински блян, ту унили като несвесен сън! Как съм се унисал и забравял самичък през късни полунощи… Тъй ме и придебнаха сеймени, унесен и забравен в тях край хайдушки извор самичък… Милкана — Толкози другари те оставиха… Страхил — Сред село първа седянка бяха наклали и щом извиха глас, всички се смъкнаха моми да лъжат и задяват. Останах сам-самичък със свойта жалба без жалост, със свойте мъки без тъга: с гората двама да жалим. Милкана Страхил Лудо-Младо Калина Лудо-Младо — Само се забави за извора — среднощ ако те не измъкна от къщи с акрани… Калина — Нали ти казах, не разбираш ли от дума — Жалея! Лудо-Младо — Мен сърце ми пък по тебе триж жалее, ще те чакам! Поп Никола Милкана Страхил — Първа жалба на света, отново ме сърце за тебе тегли… Милкана — Отново орис ни сбра, Страхиле — що са премеждия и неволи, що са жалби: живот не е до века… Страхил — А тупа още в гърди сърце, Милкано — в жили кръв тече… Милкана — И тупа, и копнее в първи копнежи… Ала кога всичко наоколо е пустош, мъртвило: кога теб свързват окови и мен черни чембери? Страхил — Утре пак ще се зора усмихне — хубав божи ден ще огрее над всичко — може… Милкана — Нашия, виж, на запад догаря и в утрешната зора само ехото от него като тиха песен ще оглася… Страхил — Догаря, Милкано. Ала чуй, една молба ми е остала към тебе! — Ти имаш ризи тънка коприна, дай ми да се облека, полей коса да умия… утре на бесилка като увисна — отдалеч да се белее, перчема вятър да развява — с чест юнашка да умра, хайдушка чест да не посрамя! Милкана — Туй ли остана? Дар не съм те дарила, Страхиле — сега да ти се отсрамя, кога на хайдушка сватба отиваш! Страхил — Хвала ти! А след мене — ти имаш глас меден загорски: след мен песни подйеми, Милкано! Милкана — Наши песни по хубост и воля, по младост в тях и себе са допея най-подир — в една песен да остана да живея! |
|
|