"Фаетон" - читать интересную книгу автора (Бобев Петър)

Нежелана среща

Все до самия бряг, в сянката на нависналите клони, провирайки се между падналите в плитчината дънери, сред тръстиките и къдравия килим на водните растения, Садикин гребеше нагоре, срещу течението, към своята мина.

Тя беше негова, тая диамантена мина!

Само негова!

Затова се криеше, така че никой да не го зърне, никой да не разбере накъде отива.

Все в сянката, все потулен зад нещо.

Отсега нататък никой не биваше да го види! Никой!

Зазори се. Дрезгавината на разсвета бързо преля в блясъка на тропическия ден. Водната повърхност заискри като раздухвана жар. Хорът на невидимите в клоните гибони заизвива тиролските си йодлери. Ту тук, ту там изпълзяваха на припек крокодилите, разгонвайки накацалите птици и подранилите за водопоя животни.

А той все не спираше. Гребеше, гребеше.

Бреговете — гигантски преспи от зеленина — бавно пъплеха назад. И ту се сближаваха там, където стеснената река се превръщаше на запенен порой, ту се раздалечаваха, когато водата се разлееше нашироко в пространни застояли блата.

Обиграният поглед на бракониера виждаше животните там, където друг, ненавикнал, нямаше да забележи нищо.

Ето една дългоноса маймуна, която индонезийците наричат „холандец“, тъй като я оприличават по носа на европейците, се бе свряла в безстеблената палма нипа и се гощаваше с червените й цветове.

Ето един малък елен отскочи мълниеносно назад, зърнал лодката и лодкаря.

Ето стадо гибони, които съсредоточено чоплеха земята за насекоми.

А това беше фазанът аргус, който прилича на паун, но е толкова предпазлив, че пътешествениците рядко са го виждали, макар често да са слушали особения му призив.

Доскоро безмълвна, гората заехтяваше от безброй звуци. Кряскаха водни птици, чирикаха нектарници, звънтяха подобно на чинели брадати кълвачи, бръмчаха пчели и бръмбари, някъде под водата ревеше глухо крокодил, караха се за нещо маймуни макаки.

Навярно вече можеше…

Той свърна към познатото му заливче, където върху сухото възвишение би могъл да се наспи през деня, а вечерта отново да поеме нагоре.

Така трябваше да постъпва — денем в сън, нощем на път!

Пристана до един повален дънер, извлече лодката си, та я потули в шумата му, после потърси място за почивка.

Най-често използуваше празнините между въздушните корени на филодендроните, а то не и корени, ами стъбла, стъбло до стъбло, същинска гора с една-единствена корона отгоре. Като ограда го защитаваха поне от едрите животни: слонове, носорози, диви свине, биволи. Все едно противотанкови препятствия.

Мушна кърпата с диаманта в една плитка хралупа, след като разгони цяла дузина гигантски стоножки, по-дълги от педята му. Ако някой успееше да го издебне, поне да не намереше нищо в него. Дори ако го убиеше — това щеше да бъде следсмъртната му гавра с убиеца.

По ствола лазеха два изящно нашарени гущера, които бързаха да се скрият на обратната му страна, откъдето надзъртаха страхливо, както правят катериците.

Садикин се намъкна в спалния чувал, не толкова за топлина, колкото да се предпази донейде от дребните горски гадини. И тутакси заспа.

Непробудно, без никакви сънища…

Стресна го някаква глъчка. Наоколо сновяха хора.

Той посегна към опряната до него в чувала пушка.

Нямаше смисъл — премного бяха. Не би се справил. А и те, изглежда, не му обръщаха особено внимание. Едни опъваха палатка, други кладяха огън.

Даяки, от преселените към крайбрежието, прогонени от нищетата да дирят другаде препитание.

Даяките са честни хора — не лъжат, не крадат. Но дали цивилизацията вече не е покварила и тия?

Един го видя и се приближи:

— О, туан Садикин! Каква среща!

За туземците и пришълците от Ява бяха също „туан“ — господа.

Садикин го позна — Джалонг, от тия, които развеждат туристи из вътрешността на острова. И се поуспокои.

— Кого разхождаш сега? — запита го той.

Оня посочи с глава.

И Садикин видя доктор Христо Пеев, който изнасяше апаратурата си от лодката, за да бъде на малко по-сухо място.

Разбрал, че спящият, когото бяха намерили на брега, където и те бяха отседнали за нощувка, се е събудил, докторът приближи до него и подаде ръка за запознанство.

— Христо Пеев, биолог. Правя проучвания върху непентеса.

И стискайки ръката му, добави:

Няма нужда вие да ми се представяте. Моите хора ми обясниха кой сте — човекът, който по-добре от тях, родени и израсли тук, познава цялата околност. Нали?

Такъв ми е занаятът — отвърна стеснително бракониерът, като през цялото време попоглеждаше крадешком към хралупката, където бе натикал диаманта си. Искаше му се да провери дали е още там, ала не се осмеляваше — толкова много очи, все някое щеше да го мерне.

Успокояваше го само това — тъкмо на отвора се бе разположил сякаш нарочно поставен за пазач, огромен чер скорпион на големина колкото рак, който поклащаше заплашително вирнатото си коремче с отровната кука накрая.

Вече се свечеряваше. Мракът се спускаше бързо. Гората потъваше в черна въздушна смола, която разтваряше всичко: и стволове, и лиани, и храсти. Единствена реката все още просветваше, хвърляйки безброй метални отблясъци.

Нейде изрева волска жаба, заквакаха, ще речеш — чуруликаха — дървесните жаби, запрелитаха с глухо бръмчене бръмбари и безшумни нощни пеперуди. Като сребристо облаче ниско над водата премина рояк крилати термити, поели сватбеното си пътешествие. Навред по земята, по постелките, по припасите, по хората се разпълзяха огромни хлебарки. Записукаха хиляди, милиони комари, толкова много, че замрежваха и без това още непривикналите към здрача очи.

— Аз не се плаша от тях — сподели Садикин Суминтавикарта. — Гълтам витамин „В“.

Христо Пеев се поусмихна:

— Аз също. Но за жалост без особена полза. Вместо хиляда комара, ме нападат само сто, а по кожата ми няма място за повече. Опитвам и разните мазила, но тях пък не мога да търпя. И съчувствувам на кокетките, които не само вечер, ами денонощно трябва да се мацат с всякакви помади, маски, ружове, пудри.

Вечерята беше готова и всички седнаха вкупом да се хранят.

— Отначало се гнусях от падналите в яденето комари — рече Пеев. — После се убедих, че в стомаха ми те са по-безвредни, отколкото навън.

Садикин подметна:

— В действителност те са най-опасните хищници в джунглата. Не знам кой друг звяр е пролял повече кръв от тях, от тия милиарди малки кръвопийци.

— Навярно пиявиците?

Яванецът се усмихна:

— Редовно пръскам дрехите си с репелент, който ги отблъсква. Благословен да бъде тоя, който го е измислил!

— И аз — рече ученият. — Какъв биолог щях да бъда, ако оставех да ми изпият кръвта някакви си примитивни твари?

Вече привършваха вечерята, когато доктор Пеев запита:

— Господин Садикин, бихте ли приели предложението ми да станете водач на експедицията?

Оня се замисли. Ако откажеше, щеше да възбуди подозрения: защо? Можеха да го проследят.

И отвърна:

— Приемам!

Погледна ги бегло — не подозираха, че ги мами.

Не запита дори каква е целта на тая експедиция. Знаеше — европейците идват тук, за да се хвалят пред познатите си после с какви опасности са се преборвали в джунглата или да отмъкнат някой ловен трофей. Навярно — и тоя също.

Доктор Пеев включи радиоапарата си на вълната от Джакарта. Почти всички, макар и уморени, затанцуваха в ритъма на предаваната мелодия.

Той вече се канеше да го изключи, за да спят, когато радиоговорителят обяви:

— Извънредно съобщение!

И повтори:

— Извънредно съобщение!

После почна да го чете с равен, безучастен глас:

„Както навярно мнозина си спомнят, в изпълнение на програмата за изследване на Слънчевата система от Земята бе изстреляна междупланетна станция «Юпитер 5» със задача да влезе в околоюпитерова орбита, по-близо от най-близкия му естествен спътник Амалтея, и след като изпрати на Земята резултатите от предвидените изследвания и направените снимки, да се вреже в неговата атмосфера, като до разрушаването му от огромното налягане и температура предаде сведения за състава и състоянието на веществата в различните слоеве.“

На най-близкия клон, огряван от пламъците на огнището, блесна нещо. Все едно диамант!

Не, не беше диамант, а окото на лемурчето лори, което подскачаше по клона като жаба.

Хоп-хоп! Докопа някакво насекомо и тозчас го схруска.

Садикин извърна поглед от него и отново се отдаде на своите си мисли. Трябваше да се откопчи от тая досадна компания! И то така, че никой да не допусне закъде се е отправил. Никой да не го проследи. И така спокойно да отиде при своята мина, да продължи захванатата работа.

Сигурен беше — щом е намерил три парчета, защо да не намери още триста? Нали една и съща сила, от едно и също място ги бе довлякла там и засипала с тиня?

А радиото не прекъсваше предаването:

„Отдавна е известно, че в орбита между Марс и Юпитер се носят хиляди малки небесни тела, от които на астрономите са известни повече от хиляда и шестстотин с диаметър над петнадесет километра. Редом с тях летят други десетки хиляди по-малки. И чудовищен пръстеновиден облак от прах, навярно получен от разрушаването на някои астероиди. Много от тях обаче се отклоняват от тая орбита, някои пресичат орбитите и на Земята, и на Венера, та даже и на Меркурий. Навярно си спомняте за астероида Икар, комуто някои учени прогнозисти бяха предрекли, че ще се сблъска със земното кълбо?“

Като метнато одеяло прелитна някакво живо същество почти над главите им.

Калонг — огромен плодояден прилеп!

Облъхна ги с крила, после се спусна към реката и както летеше, натопи муцуна във водата да утоли жаждата си и отмина нататък, изчезна в мрака.

А говорителят не спираше:

„Досега десетки космически апарати са прекосявали тоя чудноват пояс, тоя чудовищен въртоп от големи и малки скални късове. И все — безаварийно. Тоя път е станало нещо изключително. Учените уведомяват обществеността толкова късно, защото все са се надявали за благоприятен изход. Телевизионната камера, радиопредавателят, всички устройства на станцията са действували нормално. На Земята са предадени десет снимки на срещнати малки астероиди, навярно не повече от сто метра в диаметър, между които апаратът е преминал безпрепятствено. И изведнъж всички устройства прекъснали работата си. Станцията изчезнала безследно. Ако е имало сблъскване с небесно тяло, камерата щеше да го заснеме и да изпрати образа му на земните приематели. Щеше да го улови радарът. А то — нищо! Без никакъв сблъсък. Сякаш някой внезапно е прекъснал със свръхмощен заглушител потока на всички изпращани към нас електромагнитни импулси. Учените от цял свят дирят трескаво обяснението за това необяснимо явление. Радиотелескопите без прекъсване подслушват сектора, където е станала аварията, дано доловят и най-слабите сигнали, ако въобще има такива. Изказват се най-различни предположения: от смущения поради слънчеви изригвания до намесата на чужда цивилизация. И нито едно достатъчно обосновано и убедително. Това е всичко, което е известно досега. Когато получим нови известия, ще ви уведомяваме своевременно.“

После отново засвири музика.

От това съобщение, изглежда, се заинтригуваха само двама: Пеев и Садикин. Даяките, макар да разбираха индонезийския език, все едно че не бяха чули нищо. Лицата им, и без това безизразни, не издаваха никакъв интерес към предаването.

Садикин сви устни:

— А вие какво мислите? Толкова тайнствено!

Тайнствено — защо? Всяка машинка понякога излиза от строя. Все се случва неизправен детайл, въпреки най-щателните проверки; все се намира някой разсеян техник с грижи, с тревоги. Живи хора са, не роботи.

И все пак — възрази яванецът. — Това не е обикновен автомобил, пуснат на конвейера. Това е междупланетна станция, преминала безброй изпитания… И то тъкмо там, сред астероидите…

— Че какво от това?

— Най-загадъчната област в нашата Слънчева система. Вместо цяла планета, както всички останали — хиляди парчета.

— Нима е тъй загадъчно? — подметна българинът. — Та нали и Сатурн има пояс?

— Ей това е то загадъчното! Защо не планета, а пояс? И как се е образувал?

Пеев отвърна:

— Хипотези колкото щеш! Днес поне от техен недостиг не можем да се оплачем.

— Аз знам — рече Садикин, — че там е имало планета, която се е разрушила. И това са останките й.

— Някои възразяват. Те твърдят, че масата на всички астероиди не стига за образуването на тяло дори колкото Луната. От това правят извода, че в близост с гигант като Юпитер въобще не е могла да съществува планета. Чисто и просто в тая орбита се е събрал излишният строителен материал, все едно боклукът на Слънчевата система.

Яванецът, говорил по обичая си все с наведен поглед, внезапно го погледна право в очите:

— Защо не допуснем, че са я откраднали другопланетци? Което според техния морал може да не е безнравствено.

Биологът се засмя:

— На мен също ми се ще и другаде във Вселената да има разум, но… Изглежда ми съвсем невероятно… Все пак учените още спорят: едни за, други против.

— Истината се ражда в спора — подметна Садикин.

В обратна посока прелетя друго живо одеяло, само че по-малко.

Калимантан — страната на летящите чудеса!

Това пък беше кагуан, от кожокрилите. Всъщност той не лети, а планира върху опънатата между предните и задните му лапи кожа, все едно хвърчило.

Пеев рече:

— Оспорвам, че истината се ражда в спора. Тогава се ражда само недоволство, озлобление, които прерастват направо в омраза. Вместо да изследват, да търсят с научни методи истината, те се препират като средновековни схоластици. Днес повечето от сериозните учени отхвърлят възможността и другаде, разбира се наблизо, в Слънчевата система, да съществуват разумни създания.

Садикин замахна и улови с ръка прелитнала светулка. Окачи я на ризата си като значка и възрази:

— Спомням си за някои куриози. Относно най-сериозните, най-авторитетните учени. Лавоазие, тъй ми се струва, твърдял, че от небето не могат да падат камъни — става дума за метеоритите. Френската академия отричала съществуването на изкопаем човек, а изравяните каменни оръдия обяснявала като „игра на природата“. Все тия, най-компетентните, посрещнали с насмешка откриването на рентгеновите лъчи, на хипнозата, рисунките в Алтамира. Защо да не вземат на подбив и другопланетните цивилизации?

Пеев го изгледа учуден. Ловец, сред джунглата, а…

— Откъде знаете това? — запита го.

Бракониерът се засмя:

Аз бях банков чиновник, туан Пеев, преди това.

А защо сега сте тук?

Оня вдигна рамене:

— Че знам ли? Дотегна ми градът, човешкият мравуняк, суматохата. С една дума — цивилизацията.

Биологът се доизказа:

— На Запад виреят всякакви приумици. Има и нещо подобно… Да речем дружество „Любители на миналото“. Членовете му не се возят в автомобил, влак и самолет, не ползват телефон, радио, телевизия, фотоапарат, магнетофон — отхвърлят всички блага на съвременното общество.

Садикин го прекъсна:

— Аз не съм от тях. Служа си с тях, когато имам възможност. Но сам… Без тая паплач около мен, без това гъмжило.

Доктор Пеев като че ли схвана с какъв характер се е срещнал. И върна разговора на предишната тема:

— Едно е да допускаш, друго — да твърдиш. Става дума за космическите пришълци. Теоретично е възможно. И съществуването на разумни същества, които не приличат на нас и са с напълно различна от нашата логика; и идването им на Земята; и наличието на по-развита от нашата цивилизация; и вероятността те да си правят с нас експерименти, без ние да се досещаме, както и птиците не се досещат защо ги опръстеняваме. Но все пак струва ми се, че ние сме по-различни от птиците, че сме способни да разсъждаваме по-добре от тях. И да търсим доказателства. Но върху случая с излизането от строя на една ракета да градим тъй далеч отиващи заключения… Не споря, може да съществуват. Защо не? Според закона за нарастващата ентропия теоретично не би трябвало въобще да се зароди живот. А той се е зародил…

В тоя миг сякаш връхлетя влак.

Хората наскачаха, грабнали оръжията си.

Но не стана нужда да ги употребят.

Едър глиган, над два метра дълъг, с блеснали бели бивни, се бе втурнал към тях с гръмко грухтене и трясък на чупени съчки. Но успял да ги усети навреме, рязко свърна встрани и със същия тромав свински галоп изчезна обратно в гората.

Всички си отдъхнаха — глиганът е опасен противник.

Добре че и той отстъпи благоразумно. И за него човекът е опасен противник.

Доктор Пеев запита:

— А откога сте ловец?

Искаше му се от него да научи нещо повече за странните виолетови твари, които бе тръгнал да дири.

Но Садикин предпочиташе да отклонява разговора от своята личност и от заниманията си. Макар и да се надяваше, че тая експедиция не е изпратена подире му от Абдулах. Предпазливостта никога не е излишна. Колкото по-малко знаят за него, толкова по-добре.

И отклони отговора:

— Добре де, да приемем, че разумни същества не могат да достигнат до нас. А не може ли някоя далечна цивилизация да изпрати насам своя ракета. Без живи обитатели, които не биха издържали полет от стотици, от хиляди години, а с изкуствен разум вътре. И тоя изкуствен разум…

Пеев сви рамене:

— За сега никой трезвомислещ учен не допуска възможността да бъде създаден изкуствен разум. Усилията са насочени към „изкуствения интелект“, което също е неточно, тъй като интелектът не е разум, а негово качество. Целта е свръхсъвършен компютър, който да имитира някои разсъдъчни дейности на човека, както механизираните играчки имитират някои човешки движения. Но разум — не! Разумът е нещо много-много по-сложно, изключително, невероятно сложно. Дори все още с неразгадани най-елементарни функции. Не само поради невъобразимата му способност да възприема огромна информация в такива микроскопични елементи, каквито са невроните. Да речем, ще усъвършенствуваме още повече електронните схеми, да речем, ще използуваме направо биологични системи — което означава включване на неврони в компютъра. Въпреки всичко, то няма да бъде разум, ще си остане електронноизчислителна машина, свръхсъвършена, може би по-логично мислеща от човека, но машина. Без чувства, без творчески способности — машина, която не може да надхвърли заложената в нея програма…

Водачът на даяките Джалонг, изчаквал търпеливо досега, най-сетне се пресрами:

— Туан, хората са уморени. Може ли да спят?

Пеев се надигна. Прави бяха, трябваше да почиват. Цял ден бяха гребали. Същото ги очакваше и утре.

— Време е! — рече той.

Всички ведно с него се намъкнаха в единствената палатка. Въпреки че се обръщаха към него с „туан“ той не се смяташе различен от тях.

Садикин обаче отказа:

— Предпочитам на открито. Палатката ме потиска.

И отиде, та се намъкна отново в спалния си чувал.

Легна, ала не заспа. Не само защото не му се спеше, повече заради другото, което бе решил.

Едва изчака половин час. Вече можеше. Откъм палатката се чуваше само равното дишане на спящите хора.

Той се измъкна безшумно, все тъй безшумно извади възела с диаманта от хралупата, прибра вещите си и съвсем тихо, стъпвайки само по мъховете, като внимаваше да не изпращи някоя суха вейка, достигна лодката си и влезе в нея.

Хвана веслото.