"Позорът на Один" - читать интересную книгу автора (Бобев Петър)

5

Поели пряко на прибоя, та да не ги преобърне, дракарите наближиха пясъчната ивица. И нали не газеха дълбоко, достигнаха току-речи самия бряг. Викингите наскачаха в плитчината, догонвани и плискани от вълните. А най-отпред, пръв, както се полага на вожда, — Ерик Белязания. Не би допуснал друг да го превари кога дебне заплаха: засада или друга граничарска клопка.

Дъждът преставаше. От изтеглящите се към изток бухнали облаци, раздърпани и проскубани от ветровете, ръсеха последните редки капки.

Според наредбата десетина млади чевръсти воини се изкатериха по изровения бряг, пръснаха се във ветрило — да разузнаят, да се уверят дали не се таи някаква опасност в привидно мирната околност.

И пак според наредбата, според силите на врага, щяха или да приемат боя, или да се оттеглят в ред към морето, ако срещнат твърда съпротива.

Викингите бяха храбреци — че кой би оспорил това — ала не и самоубийци. Те нападаха за грабеж. Това им бе препитанието. Съвсем не им се мреше без време. Зависеше от плячката — голямата плячка заслужава и големия риск.

На двестатина разкрача в полето единият съгледвач видя скупченото стадо овци и мършавия кон, отново почнали да пасат подгизналата във влага трева.

А в хралупата на самотна полуизсъхнала върба откри и двете момчета, опрели гърбове да се топлят. Заспали вътре, на сушина.

Треперещи от страх, разплакани, той ги отведе при конунга. Не само да не избягат, та да издадат кой е дошъл. Повече за друго. Пред всяко нападение викингите се съветват с боговете, да проумеят волята им, да им изпросят благоволение.

Нямаше птици, те още не се бяха престрашили да излязат от сушинките, що си бяха намерили, а буревестниците бяха последвали бурята към изток. Нямаше и свещените коне, по чието цвилене да направят предсказанията си. Ей заради туй Ерик Белязания си носеше обредната торбичка с гадателните пръчки. Предавани от баща на син, те разкриваха не по-зле от другите знамения тайния замисъл на безсмъртните.

Изправиха пред него по-малкия, Нено. А той го гледаше с разширени от ужас и в същото време по детски доверчиви сини очи. И Ерик, огромен, брадат, широкоплещест — все едно злият великан от бабините приказки — му подаде снопчето с магическите пръчки.

— Извади една!

Детето се досети какво искат от него само по заплашителния жест.

— Вади де! — натърти великанът нетърпеливо.

С разтреперани пръсти овчарчето изтегли клечката, която му попадна. Подаде му я.

Конунгът мерна издълбания върху й знак, древната руна.

— Победа! — възкликна той зарадван. — Победа ни вещае Один!

Ако Нено бе извадил друга руна, за поражение, тозчас щеше да го посече. Да омилостиви висшите сили. Но и така момчетата съвсем не се бяха отървали. Първите пленници биват пренасяни в жертва, щом свърши набегът. Тогава пък от благодарност към боговете, които са къде-къде по-кръвожадни от хората. Ненаситни за кръв. За по-добро начинание им стигат няколко животни — девет или деветдесет и девет — вълшебното число. И то непременно мъжки. Ала за особено важни дела изискват човешка кръв. Настървени за човешка кръв.

Пък и друго. Нямаха нужда от невръстни роби. Кой купувач ще вземе да хрантути и да отглежда сополанче, що не става за никаква работа? Само да заема място на кораба.

Момче, още дете, ала съобразителен излезе Баян. И додето варягите се взираха зарадвани в предсказателната пръчка, забравили го за миг, той се измъкна неусетно от тях, после хукна да се спасява. И без да заобикаля, без да дири пътека, пъргав като гущер, се изкатери направо по стръмния бряг.

Чак тогава враговете го видяха и се втурнаха подире му. Но по-тежки от него, тромави, при това отрупани с оръжия, не успяха да го последват по неговия път, а се спуснаха да го догонят по тесните пътечки, които се изкачваха косо на платото горе.

И там — чудо!

Беглецът беше изчезнал!

Претърсиха цялата околност — и хралупата, където ги бяха намерили, и всяка трънка, всяка драка.

Нищо! Сякаш потънал в земята или отлетял на небето!

Слисан не по-малко от тях, Ерик най-сетне им подвикна да се връщат. Нямаха време за губене. Трябваше да си гледат работата.

Ала в душите им, та и в неговата, остана някакъв смут, предчувствие за беда. Не беше случайно това изчезване. Зли сили се бяха намесили, тукашни зли сили. От сега опитваха да му попречат.

Само че не го познаваха. Никой никога не е могъл да го върне, кога е решил нещо!

Конунгът се обърна към бойците си.

— Тегли! — заповяда той.

Кораби не се оставят така, в плитчината, подмятани от прибоя. Додето траеше походът във вътрешността, те щяха да стоят на брега, на сигурно срещу случайна нова, по-яростна буря.

Тия, що им бе сега редът, навлязоха в рядката дъбрава. Заехтяха брадвите. И не след дълго дърварите довлякоха окастрените трупи. Нагласиха ги под киловете. Сега бойците само трябваше да напънат мишци, та да изтикат дракарите си на сухо.

Оставаше още един обред.

— Махай дракона! — нареди Ерик.

И най-младият от екипажа се изкатери по вирнатия форщевен, откачи нанизаната на върха му дървена скулптура и я спусна долу. Прибраха я начаса в сандъка й.

Тя има магическа сила — предпазва от зли духове, всява ужас сред неприятеля.

Ала на чужд бряг по-добре е да бъде скрита, та да не гневи местните божества. И без туй вече ги бяха по-разгневили.

— Извличай! — заповяда Ерик.

Командите избутаха повечето от ладиите си върху пясъка. Подпряха ги с клинове, да се не килнат. Оставиха часови да вардят и корабите, и Нено, малкия пленник, а те се строиха горе, на високия подровен бряг.

Ерик Белязания се изкачи последен.

— Трудното е зад гърба ни — заговори той. — Тепърва предстои веселието. Битката.

И все пак по-хубаво е да не мислят много-много за битката! Нека мислят за онова, що идва след нея. Нищо, че не са страхливци. Нали са хора?

И додаде привидно безгрижно:

— Някакви си безоръжни селяци — каква битка с тях?

Някой подметна презрително:

— Плячка… От селяци!…

Белязания го стрелна със зъл поглед — после щеше да се разправя с него. Ако оцелееше. Сега предпочете да убеждава:

— Българите са луди по златото. Всяка жена, мома или невеста в празник се кичи с наниз от жълтици… Ами робите! Та те са най-скъпата плячка. Жените — хубавици, мъжете — яки, работливи. После ще ударим градището… А там…

Той потри ръце:

— Богатства, трупани от векове! После заговори тихо:

— Ако ли пък някой загине… И това става… Е, та аз ли съм тоя, дето ще ви увещавам каква е участта на храбреца? Чунким не знаете и вие. Валкириите, божествените красавици, летят вече над нас. И чакат. Падне ли някой, прегръщат го и го отнасят във Валхала. В двореца на Один. Под трона му. На пиршеството — вечното, нескончаемото… Ех, Валхала, Валхала… От време на време, по знак на Один, пируващите стават от трапезите, хващат оръжията. Начеват поредната веселба. Чаткат мечове, чупят се кости, падат ранени, падат мъртви… Кой ли ще оцелее последен, кой ли ще се наслади от обятията на най-прелестната валкирия?

Слушаха го. Хем знаеха наизуст това, дето им го говореше. Щеше им се да го слушат безкрай.

И той не спря. Тъкмо сега не биваше да спира.

— Накрая Один вдига копието си, доволен. И убитите възкръсват, раните на осакатените оздравяват. Всички сядат отново на трапезите да довършат гуляя. А победителят седи в нозете на Один избраник. До поредната битка, до поредната веселба.

Потребно бе да им го напомня всеки път — против малодушието, което заплашва всекиго, дори викинга.

Конунгът огледа околността.

Време беше. След дъжда селяците се размърдваха. Овчари и говедари подкарваха чар дата към село. Жетварите нарамваха сърповете и поемаха пред тях. Каква жътва за днес в тая киша?

И отрядът се източи вдясно и вляво, между подредените като ратници кръстци от ечемик и жито, през още недожънатите просени ниви, през лехите с ряпа и лук. Сякаш кошмарно чудовище протегна две хищни пипала. Обхвана селището от две страни. А когато обръчът са затвори, Ерик даде заповедта си за пристъп.

Грабителите се нахвърлиха като вълча глутница. С вой и крясък, с дрънчене на мечове и секири по щитовете. Струпаха се, както се плисва въртопът над потънал кораб.

Това славянско поселение беше построено на височинка, заобиколено с ров и укрепено със землен насип и дървен стобор. Ала живели дълго почти небезпокоени, под закрилата на войнствените българи, селяните се бяха поотпуснали. Ровът — останал без вода, пороите — подмили насипа, оградата — прогнила и порутена.

Та нашествениците нахлуха в него кажи-речи безпрепятствено.

Във всеки двор, на всяко гумно лежаха докараните за вършитба снопи, някои вече разстлани, а върху им изоставените дикани. Из селото се щураше разпрегнатият в суматохата добитък. Лаеха до прегракване кучетата. Селяните бягаха кой където му видят очите.

Олелия, писък и плач. И предсмъртни стонове. Опиташе ли някой да се противи, само ако се изправеше насреща, посичаха го. И отминаваха. Нахълтваха във всяка къща. А то какви къщи? Прости землянки, наполовина в пръстта, а отгоре плет, измазан с глина, и сламен покрив.

Грабителите прескачаха няколкото стъпала, по които се слизаше вътре, и се хвърляха да тарашуват из ракли и изби. И отнасяха всичко, що можеше да им хване очите: я наниз жълтици, я сребърници, спастряни за зестра, я сребърни пафти, я женско рухо, я вълчи кожух. Разхвърляха ненужната им дървена посуда, гаванки и лъжици, трошеха шарените грънци, сечаха дървените станове, току-що зарязани от тъкачките.

А сетне палеха. За белег — да не губят време. Всяка пламнала землянка значеше, че е претарашувана, че няма какво повече да се дири из нея.

Пушеците от пожарите се издигаха нагоре, събираха се, размесваха се, сливаха се в един-единствен стълб от дим, който се източваше към избистреното, светнало като детски поглед, небе.

Ерик Белязания не участвуваше в грабежа.

Нямаше нужда — нали беше той, който нарежда? А неговото не се губи. Той щеше да получи своя дял накрая. Че кой ще дръзне да го измами? При викингите най-непростимо е да укриеш нещо при дялбата.

Стоеше Ерик извън селото, подпрян на меча. Само гледаше. Длъжен беше да гледа, да се озърта — тъкмо защото беше предводител, комуто се осланяха. Не се доверяваше особено на пръснатите съгледвачи.

И неволно в съзнанието му се струпваха неканени, съвсем ненужни и не на място тук, безброй разхвърляни спомени.

От някога — от младостта…

Че кога ли е било? И било ли е?

Все тъй — село. Ех, не като това, но село. Далече-далече на север. Край стръмния фиорд. До бучащото море. Малка хижа. Изцяло от дърво. Кой би могъл да издълбае такава землянка в скалата?

А вътре тя — Азура!

Невярната Азура!

Ерик се връщаше от първия си набег. Окрилен от славата, що бе придобил с бойните си подвизи, с невижданата си дързост и неустрашимост. Натоварен с плячка: със злато, с кожи и кадифе. За нея, за Азура…

Ех, не би трябвало да си спомня! Да си спомня онова, което бе последвало — подозрението, доказателствата, разплатата…

Но тингът (събранието) реши. Реши да го съди. Че бе убил Азура, че бе убил и другия — без сигурни доводи за изневяра. Реши да го подложи на Изпитанието — все едно съд пред боговете.

С нажежено желязо — по лицето.

Той изтърпя. Не изпусна ни стон. Уверен, че е прав.

Оправдаха го и те.

Оправдание по-грозно от присъда. Оправдан, но опозорен. Остана белегът.

Махна се. И повече не се вести в селото си само странствуваше. Като обхванат от бяс. Оня съд, божият съд, го бе помилвал. Ала неговият съд, разбитото сърце, не прощаваше. Съдеше го ежедневно, ежечасно.

И болеше. Повече болеше от всяка рана: повече, много повече от нажеженото желязо по лицето…

Диреше смъртта, диреше Хел… А Хел не идеше. Отбягваше го. Толкова ли бе страшен, че и тя се боеше от него?

Бе го отминала и някога, преди кой знае колко години. По обичая бащата определя дали новороденото да живее. Ако не го одобри, оставят го далеч от селището — да го ядат вълците.

И неговият баща го бе обрекъл на такава участ. Родът няма нужда от сакати и недъгави. И оставили хилавото недоносче в някакво пусто място. А когато на другия ден случаен пътник минал оттам, що да види? Пеленачето здраво и читаво, непобутнато ни от звяр, ни от хищна птица. Знак от боговете…

Пак по обичая майка му си го доотгледала…

Белязан от боговете, не можеше да стане друг. Избраха го за боен вожд. И не се излъгаха. Водеше ги новият конунг само към победи. Връщаше ги прегърбени от плячка. Оставяше ги на брега, а той тутакси отплаваше с нова чета към нови битки, към нови успехи.

Успехи, слава, от които не му ставаше по-леко. Наопаки, озлобяваха го още повече. Защото я нямаше тъкмо тая, за която бяха отредени…

Ерик трепна, грубо изтръгнат от спомена.

Напреде му застана запъхтян съгледвач, който на един дъх доложи, че откъм крепостта препуска българска конница.

Белязания тозчас изхвърли от главата си досадните възпоменания, тозчас се върна във времето, където беше. Оня влюбен ревнивец, оня глупав нещастник мигом се преобрази. Стана отново днешния разсъдлив предводител.

Тръбачът наду рога, войскарите зарязаха грабежа. Покорни, изпълнителни, те се струпаха край него.

И той даде новите си наредби.

Дружината на жупана пристигна тъкмо както бе предвидил конунгът, тъкмо когато всички нормански четници бяха заели уречените си места.