"Телената обеца" - читать интересную книгу автора (Бобев Петър)

10

Когато хидропланът на Хенри Кларк докара пострадалия до брега, оттам го отнесе в болницата медицинска кола.

Състоянието на Бил Адамсон изглеждаше безнадеждно. Минало бе много време, изтекла бе премного кръв. Ала усърдието и умението на лекарите, както и здравото му тяло накрая победиха — след неколкократни преливания на кръв, две последователни операции, електромасаж на сърцето и както се казва, цяла аптека антибиотици.

Победа наистина, но срещу каква цена! Ампутиран крак почти до коляното!

Когато на третия ден той дойде в съзнание, все още в реанимационното отделение, първите му думи бяха:

— Какво стана?

Медицинската сестра замълча. Впрочем отговорът й беше напълно излишен, защото нещастникът виждаше ясно хлътналото одеяло на мястото, където трябваше да се намира кракът му.

И процеди през устни:

— Не биваше да ме спасявате!… Не… Не биваше… Закъде съм така?…

И все пак с течение на времето като че ли лека-полека успя да преодолее отчаянието си.

Особено когато при него беше Ева Хук. А тя го посещаваше всеки ден, понякога придружавана от баща си, понякога с Хенри, най-често сама, ако и двамата отсъствуваха поради служебните си задължения.

Тогава Бил си налагаше да изглежда бодър, дори жизнерадостен.

— И Тамерлан е бил куц — подмяташе той уж на шега. — А едва не покори целия тогавашен свят. Пък и Байрон… И колцина още все такива…

Ала тя чувствуваше с женския си усет скриваната жестока болка зад тия шеги.

Вече го нямаше оня самонадеян „фукльо“. От него в душата му като че ли не бе останало нищо. Само външният израз, само дръзките думи, зад които тя предугаждаше страшната мъка и самообвинението, и безнадеждността.

И тутакси почваше да бърбори, да му приказва направо глупости. Съзнаваше го, но трябваше! Чувствуваше се задължена да говори, да отвлича някак си вниманието му, което все не можеше да се отклони от недъга, което все го връщаше към него.

— Защо пък не? — подхвърляше той. — Има нещастници и без два крайника. Значи аз съм нещастен наполовина. Знам толкова еднокраки. А си вършат работата. Някои плуват. Миналата година показаха по телевизията ски състезания между такива… Като мен… И спускане, и слалом, даже като че ли по-добре — вместо за две ски мислиш как да управляваш само една.

Ева едва сдържаше сълзите си, които напираха и ха да рукнат от очите й. Но успяваше да се овладее, дори да се смее на самоиронията му.

— Помниш ли капитан Силвестър? — беше я попитал. — Оня с дървения крак от „Острова на съкровищата“. Аз например ще бъда къде-къде по-добре. Вместо дървено чуканче ще ми поставят елегантна пластмасова протеза. Вече си я избрах — по десен и калибър, последна дума на модата…

Минаваха дни, минаваха седмици. Той вече опитваше да става, да ходи, отначало прикрепян от сестрата, а после — все по-често самостоятелно, мъчеше се да свиква с пластмасовия уред, приучваше се да удържа тялото си на него.

А то съвсем не бе лесно. Не е, както го описват във вестници и романи: как инвалиди се разхождат, танцуват, дори се надбягват. Протезата винаги е протеза — изкуствен придатък към тялото, с отделна допълнителна тежест, със свои ограничени движения, със свои възможности.

Трудно беше, но в началото, при обзелата го апатия. Впоследствие, когато предишната му воля отново взе надмощие над отчаянието, упоритите му усилия почнаха да се възнаграждават.

Вече ходеше — разбира се, като инвалид, но нали можеше да ходи? И то сам, и то без бастон.

Само пред Ева не се показваше така. Знаеше кога идва тя и се подготвяше предварително. Сядаше в едно кресло, където се завиваше с одеяло от кръста надолу. Уж му бе студено.

Не се отвиваше, не опитваше да стане, докато посетителката му не си тръгнеше.

А и тя не го караше да става. Представяше си какво изпитва той сега. И го разбираше. Преструваше се и тя, показваше се по-недосетлива, отколкото беше. И се стараеше да поддържа диалога: на каквато и да е тема, само да се говори, но да се говори за всичко друго, освен за онова, което го измъчваше. Най-често — за бъдещето, което ги очаква. За новия им дом, за градинката пред него, за забавленията им, за приятелите, за пътешествията, които ще извършат заедно, припомняйки му неговите думи тогава, когато пишеше любовното си признание с огнени букви върху пясъка — за бъдещите им деца. От време на време — и за своите научни занимания, за предстоящата защита на дисертацията, за предложенията, които вече й бяха направили няколко научни института, за колебанията си на кого от тях да спре избора си.

Преструваха се и двамата. За жалост и двамата явно чувствуваха преструвката, а това ги измъчваше още повече. Лъжата, дори най-благородната, си остава винаги лъжа. И пари на езика, горчи…

Тя знаеше какво върши той, след като я изпрати. Сестрата й го бе пошепнала — как мълчи със стиснати устни до вечерта, как се затваря в себе си. И става съвсем друг: мрачен, раздразнителен, отказващ всяка помощ и услуга.

Бил също знаеше, по-право досещаше се, че и тя едва устоява до края. Бе я проследявал с поглед скришом от прозореца. И бе виждал как тя бърше разплаканите си очи.

Вчера главният лекар я бе предупредил, че днес или утре ще го изпишат от болницата. Опасност за живота му нямаше, раната бе зараснала съвсем, протезата прилягаше отлично и вече му разрешаваха да се движи свободно, доколкото това е възможно с такъв недъг.

Случи се, че и Хенри Кларк беше свободен, та я придружи. За кураж. Безпокоеше се как ли щеше да реагира Бил, когато тя му предложеше още същия ден да се венчаят. Дори и кум беше определила — Хенри.

Това беше изненадата, която му готвеше от няколко дни насам.

Бе радостна, нетърпелива, но и смутена — имаше нещо в поведението му, което я тревожеше, което направо я объркваше.

Когато влязоха в клиниката, вместо да отговори на поздрава им, портиерът подвикна от гишето си:

— Мистър Адамсон вече си замина.

Двамата се извърнаха стреснати. Ева прехапа устни. Наистина ненапразни се бяха оказали страховете й.

— Кога? — запита тя. — Къде?

Портиерът вдигна рамене:

— Отде да знам, мис? Тръгна си и остави тези две писма. Едното за вас, другото за мистър Кларк.

Тя грабна своето, разкъса плика, зачете го с разтуптяно сърце.

Само няколко реда — кратко, ясно, безпощадно:

Допускаше го. Хем го познаваше, хем смяташе, че е преценила добре засегнатото му честолюбие, хем очакваше нещо непредвидено.

Но тъкмо това…

Тъй рязко, тъй жестоко — като същинска ампутация.

Хенри й подаде своето писмо с овлажнели очи:

— Какъв характер!… Аз не бих могъл…

Погледът й премина набързо по неговата бележка:

Няколко пъти двамата си разменяха кратките писма, прочитаха ги още веднъж и още веднъж — дали са ги разбрали добре, дали не е останала някаква надежда, поне искрица надежда.

Напразно!

Всичко бе напълно ясно.

Те го познаваха добре, и двамата бяха убедени, че тъкмо това най подхождаше на неговата същност, че ако бе постъпил другояче, нямаше да бъде той, нямаше да бъде Бил Адамсон. Та нали го обичаха, защото беше тъкмо такъв?

Обичаха го. И стояха стреснати, поразени, потресени. Сигурни, че е трябвало да стане така, и в същото време неспособни да понесат тоя удар.

Хенри Кларк се наведе към гишето:

— А не разбрахте ли накъде отива? Да е казал нещо?

Оня поклати глава:

— Нищичко. Само това — сбогом!

Но се сети:

— Чакайте! Припомних си. Качи се на едно такси. А шофьорът е мой съсед. Той ще може да ви каже поне докъде го е откарал.

Хенри запита нетърпеливо:

— А къде? Къде можем да намерим тоя човек? Адреса, кръчмата, в която пие…

След половин час чакане го дочакаха на пиацата. Познаха го по автомобилния номер.

Ала и той не беше в състояние да им каже нещо определено.

— Спря ме до банката. Плати и влезе вътре. После — не знам.

Отидоха и там. Намериха чиновничката, която го бе обслужила.

— Какво да ви кажа, мис? Мистър Адамсон изтегли целия си влог. И си отиде.

Ами сега?

Най-вероятно изглеждаше да е предложил умението си на конкурентната компания.

Там Хенри имаше познати.

Още на входа срещна един от тях.

— Не! — рече той. — Не е идвал.

Подириха го и на пристанището. Нали беше моряк? Може би беше отишъл там.

Ала и този опит излезе неуспешен. Никой не го бе виждал насам.

Бил Адамсон беше изчезнал…