"Телената обеца" - читать интересную книгу автора (Бобев Петър)

7

Акулата чук най-сетне май че проумя, някакво бледо досещане проникна в мозъчето й. След толкова лутане успя да налучка причинната връзка между глада, между недостига на кислород и скованата си уста, успя да ги свърже с неприятните, болезнени телове, които стискаха челюстите й.

И най-важното — успя да налучка единствено правилното за случая решение.

Тя свърна встрани и се насочи право към познатия й риф, там, далече на запад, където не един път бе ходила на лов за скатове, където се бе оставяла на местните риби санитари да я доопощят от рибите въшки, след като нейните лоцмани и прилепала се оказваха безсилни да се справят с това сами.

Още не й беше ясно какво предстои да стори там, но щом като и друг път бе намирала облекчение сред кораловите храсти, нищо не й пречеше да го очаква и сега пак там.

Все още беше нощ, ала на изток, забулвани от надигащия се сумрак, гаснеха една подир друга доскоро ярките звезди. Сред смолистите водни пластове замъждукваха лъкатушни отблясъци като едва различимите наслоения в полиран черен мрамор. Светещите животинки предприемаха ежедневното си пътешествие — от повърхността към дъното, подобно на бавно стелещи се разноцветни снежинки.

Корифените, прекрасно оцветени в опаловата си зеленина, се втурваха да гонят летящите риби, които изхвърчаха над водата, профучаваха стотина метра във въздуха, но невинаги успешно. Твърде често, когато цопнеха обратно, попадаха в зиналите уста на преследвачките си, които, без да летят, само със съобразителност и бързина се озоваваха тъкмо там, където трябва.

Акулата забърза нататък.

Пътя й пресече пасаж ставриди. Това издаваше, че наближава плитководието, което тия риби предпочитат. Хищници спрямо по-дребните, те самите са плячка на по-едрите. Когато са гладни, плуват в клин. Сега се бяха разтегнали в кръг — значи бяха сити.

Без да се замисля, забравила немощта си, акулата връхлетя сред тях. То се знае, не успя да налапа нито една, но с грапавата си кожа издраска до кръв няколко ставрида. В миг цялото множество се пръсна, морето се опразни. Бяха усетили мириса на драскотините, а това означаваше смъртна заплаха.

Тозчас акулата отстъпи. Насреща й се носеше друга акула — мако. Не по-голяма от нея, но много по-войнствена, дръзка, нападателна. На туй отгоре сега беше побесняла от нещо друго. Акулата чук разбра — в гърба й стърчеше отломък от носа на риба меч. В такива двубои обикновено побеждава мако. Ала сега, изглежда, преди да загине или преди да избяга, което беше по-малко вероятно, дългоносата риба бе успяла да нанесе един опасен удар на врага си. И последен — защото така се бе лишила от главното си оръжие.

Акулата чук побърза да свърне встрани. Не й се щеше да се захваща с разгневената мако. Вече чувствуваше все по-ясно своята беззащитност.

За щастие и оная като че ли имаше същото желание, предпочела да гони и да гълта подплашените ставриди.

Изгревът вече се разгаряше, когато скитницата наближи окрайнината на рифа. Усети го със своите чудни сетива твърде рано. Наближаваше мястото, където кораловият масив изниква направо от дълбините. Това издаваше и множеството хищници, които обичат да ловуват тъкмо там.

Ето, лутаха се като душещи хрътки акули бавачки; дребни тигрови акули (едрите кръстосват океана); баракуди, наричани морски щуки, много по-дребни от нея, но съвсем не безобидни, защото нападат в глутници; риби тонове, някои по-големи от нея, но опасни само за летящите риби и другите морски обитатели с техните размери.

Тя успя да се промъкне необезпокоявана, може би незабелязана. Не спря, не се включи в тая кръвожадна хайка, както би постъпила друг път, а продължи нататък.

Тогава в омарата на водните слоеве съзря първите коралови грамади. Ако беше човек, безспорно би затаила дъх пред удивителната гледка. Една до друга, почти разсечени, те стояха като две опрени картини. Под нея зееше черната пропаст на дълбините, зловеща и загадъчна, а напреде й изведнъж се откриваше някакъв неземен пейзаж, неправдоподобно съчетание на форми и багри, като че ли от друга планета, прекрасно видение, все още чуждо за човешкия поглед.

Акулата продължи невъзмутимо, безразлична към обгърналата я красота. Първо, защото не беше устроена да я почувствува, и, второ, защото дори и прекрасен, това беше нейният обикновен привичен свят. Тя забелязваше само това, което беше годно за ядене, и онова, което можеше да изяде самата нея. Останалото представляваше празнота: и водата, и коралите, и морските гъби, и скалите, и пясъкът.

Наоколо се извишаваха каменни храсти, дворци, скали, езически храмове, пещери, замъци и кули, нависнали стрехи — една от друга по-причудливи и по-невъобразимо оцветени. Бели, зелени, червени, виолетови, във всички оттенъци и съчетания. Под тънките разклонени мадрепори се подаваха огромните като глетчерни морени мозъчни корали, набраздени с криволичещи гънки досущ като истински мозъци на великани, разперваха кривите си чадъри гъбовидни корали, огъваха се като водорасли меки алционарии и подобните на черковни органи тубипори. Под тях, между тях, по самите тях се бяха прилепили още по-шарени морски гъби, а от дългите си тръбици крепости ту показваха ветрилата на пипалата си, ту ги скриваха още по-пищни морски червеи. И цялата тая прелест, всъщност величествено стълпотворение, с приближаването й изплуваше от мъглата на приказната подводна перспектива. Навред над тия сини, червени, зелени жълти храсти, папрати, оголени клони, над храмовете и дворците пърхаха разноцветни риби, по-пъстри от средата, която обитаваха: кочияши с дълги камшичета, папагали, пеперуди, хирурзи и какви ли не. Някаква феерична вихрушка от риби, които мигом се пръсваха, щом усетеха идването на акулата, и се шмугваха в пролуките между кораловите градежи. По-рядко отстъпваха рибите таралежи и зебри, които се въртяха войнствено и гледаха да я боцнат с отровните си игли. Амфиприони с напречни ивици по тялото бързаха да се вмъкнат на сигурно сред пипалата на анемоните, наподобили прекрасни земни хризантеми. Не бягаха, защото природата ги бе лишила от тая дарба, безбройните охлюви: блюдца, стромбуси, мурекси и конуси, но за сметка на това защитени от яки раковини, подобни на скъпоценности, а някои въоръжени и с дълги остри шипове. Не бягаха също морските звезди, повечето от които продължаваха борбата си с черупките на набелязаните миди, и морските таралежи, между иглите на които, застанали отвесно, се криеха малки рибки. Пълзяха, всеки по своите си работи, голохрили морски плужеци.

Нощта беше отминала, а нощта тук, на рифа е бойно поле — всеки против всички. С настъпването на деня войната поутихва, всъщност превръща се в полувойна-полупримирие. По-слабите се престрашават да излязат от укритията си, за да задоволят и те своя глад.

Електрически скат, едва поклащайки плавници като волани, връхлетя над зазяпалия се някъде калкан, зашемети го с електрическия си заряд и мигом го загриза. Но зърнал едрата сянка над себе си, захвърли недоядената закуска и се зари светкавично в пясъка.

От дупките си надничаха омари и крабове, мърдаха дългите си мустаци лангусти. Тлъст октопод крачеше по дъното върху пипалата си като краб настрани. Внезапно той се притаи, после досущ като котка се метна върху недобре укрилия се омар. Още с първата хватка успя да откърши опасната му, много по-голяма дясна щипка. Но и той трябваше да прекъсне угощението си на средата. Видял акулата, осмокракият захвърли жертвата си и се изду, сякаш се удвои, после изтласка водата от фунията си и излетя към далечината, променил цвета си, все едно алена ракета.

Всички бягаха от акулата, защото чувствуваха, че примира от глад. А не допускаха другото — не допускаха колко безвредна е сега, че има само една грижа — да премахне теловете, да освободи устата си.

Изпокрили се бяха вече цяло стадо бодлоопашати скатове, налягали, полузарити в пясъка, подобно на едроплочест паваж сред разкошния парк. Спотайваха се и само назъбените шипове на опашките им с потръпване то си издаваха обзелия ги ужас пред врага, който кръжеше над тях.

Акулата чук най-сетне откри това, което диреше. От белия пясък, примесен с черупки на охлюви и миди, стърчеше прекършената основа като каменен пън на отдавна загинал мадрепоров храст. Тя се блъсна в неговия остър ръб, отърка настървено устата си. Първия път не успя, затова се върна и налетя повторно. Застоя се на място, като не спираше да престъргва теловете.

Все по-упорито, все по-настървено, в диво опиянение. Огъваше могъщото си тяло, шибаше с опашка, въртеше наляво и надясно грозната си глава. В напрежението не усещаше болка, но подуши миризмата на собствената си кръв от подновените рани на шевовете, която обагряше водата наоколо.

Не преставаше. Трябваше да се отърве от тях! Сега! На всяка цена! Ако искаше да живее.

Окачените като огърлица прилепала не изтраяха, отскочиха, но тозчас се лепнаха по-назад — като ордени по гърдите. Нямаха никакво намерение да се разделят с мощната си покровителка.

Тя забеляза как, примамени от кръвта й, наоколо почваха да кръжат петнисти акули бавачки. По-дребни бяха от нея, пък и предпочитаха да се хранят с мекотели, скариди, крабове и риба, затова повече не ги погледна, а продължи да престъргва коварните телове.

Зададоха се и няколко пясъчни акули, за щастие по-дребни, завъртяха се и те редом с бавачките, и те опиянени от мириса на кръвта. Ала не се решиха да нападнат.

Най-сетне тя усети как едната брънка се откъсна от горната й устна, увисна само на долната, подобна на странна телена обеца. Добре, че кокът Тао не бе успял да я промуши през челюстта.

Кръвта рукна още по-обилно, ала акулата чук не прекъсна настървените си опити, продължи да търка устата си в кораловия пън.

Ето, горната устна се разкъса на второ място. И още един железен възел се откачи. И нови кървави струйки замътиха водата наоколо.

Дребните акули покрай нея сякаш полудяха, закръжиха още по-вихрено, запляскаха с опашки, започнаха да се хапят една друга. Ала благоразумието им все още надделяваше.

При това настойчиво, неистово стържене се откъсна и трета, и четвърта бримка. Остана само една — в левия ъгъл на устата й, най-дълбоко забита, най-яко притегната.

И нея щеше да махне акулата, ако не бе зърнала новия враг. Дори сега, в яростната си борба с теловете, сетивата й оставаха нащрек.

От искрящата синева изплува, сякаш зародила се от нищото, Белязаната, голямата тигрова акула с белега зад хрилете. Очите й, черни като бездната и безизразни като нея, не издаваха кръвожадността й. Само сгърчената зла уста с потракващите от време на време челюсти подсказваше каква ще бъде участта на тоя, който се изпречи насреща й.

По-дребните й сродници се пръснаха, уплашени при нейната поява. Уверена в превъзходството си, замаяна от аромата на кръвта, тя връхлетя направо. Нямаше желание да губи време в кръжене наоколо, в разучаване. Миришеше на кръв — значи, имаше месо, което трябваше да бъде изядено, което беше отредено за нея.

Ала набелязаната жертва съвсем не възнамеряваше да послужи за храна на други — особено сега, след като бе освободила устата си и можеше да ги използува.

Не се реши на двубой, който поначало беше предрешен, а размаха опашка и се стрелна в кораловия гъсталак.

Дали помнеше това място от друг подобен случай, или го бе налучкала сега — всъщност това вече нямаше значение. Важното беше, че то й оставаше единствената надежда.

Скоро успя да се намъкне в един нисък тунел — толкова, колкото тя да се провре. А не друг, по-едър. Таванът му сякаш я затисна.

Белязаната се спусна подире й, но след като натърти чувствителното си рило в кораловите ръбове, след като се убеди колко са обезсилени перките й в теснотата и че едрото й тяло не би могло да се намъкне по-навътре, рязко се извърна назад, после закръжи възбудена над кораловата постройка — сега непристъпна твърдина за бегълката.

Обикаляше с такава стръв, с такава настойчивост, сякаш въобще не смяташе да вдигне обсадата.

Ала и обсадената не възнамеряваше да се предава. На друго място в подобно укритие не би издържала дълго, без да се движи, без да промива хрилете си. Защото би се задушила.

Ала тук, ще речеш нарочно заради нея, природата бе изградила тоя сплеснат тунел. На ширина колкото главата й, на височина до гърба й. Прииждащите от открития океан вълни налитаха към оголените рифове и в отлив, и в прилив, след което по издълбаните от случайността улеи се оттичаха обратно тъкмо през тунела скривалище. И нямаше нужда тя да се движи. Течащата вода сама преминаваше през хрилете й и й доставяше нужния кислород.

Можеше да остане тук колкото иска и докато новите й рани престанеха да примамват по-едрите хищници; докато Белязаната, чиито обиколки ставаха все по-бавни, все по-неуверени, най-сетне се откажеше и гонена от глада, се запилееше да дири друга плячка, по-лесно достъпна.