"Кралят в жълто" - читать интересную книгу автора (Чандлър Реймънд)

3

Корт Стрийт се намираше в стария град, в жабарския квартал, квартала на мошениците и бохемите. Беше на върха на Банкър Хил и там човек можеше да намери всичко — от съвсем изпаднали бивши обитатели на Гринич Вилидж до укриващи се от полицията престъпници, от дами за всеобщо развлечение до клиенти на социалната служба, заети с нескончаеми скандали с изпаднали хазяйки на великолепни старинни къщи с дърворезбовани веранди, лъщящи паркети и огромни вити стълби от бял дъб, махагон и черкезки орех.

Някога Банкър Хил е бил много изискан квартал — дни на слава, от които до днес бе останала смешна малка въздушна железница, наречена „Ангелски полет“, която пълзеше нагоре-надолу по жълтеникавия глинен склон. Беше следобед, когато Стийв Грейс в качеството си на единствен пътник слезе от вагончето, изпъплило до върха на хълма. Вървеше, огрян от слънцето, висок, широкоплещест, с нехайна походка, в добре скроен син костюм.

Сви на запад по Корт Стрийт и заоглежда номерата. Онзи, който търсеше, беше втори след ъгъла, срещу погребалното бюро — червена тухлена постройка, върху която със златисти букви пишеше:

Мургав италианец с оловносива коса и фрак стоеше пред закрития със завеса вход на тухлената сграда, пушеше пура и чакаше някой да умре.

Номер сто и осемнайсети беше триетажна сграда с апартаменти под наем. Имаше остъклена врата, сполучливо замаскирана с мръсно мрежесто перде, пътека в коридора, широка половин метър, замазани врати, чиито номера бяха вече с избеляла боя, и стълбище в дъното на коридора. Пиринчените пръчки на парапета проблясваха в сумрака.

Стийв Грейс се изкачи по стълбите и заоглежда номерата. Апартамент 211, госпожица Мерилин Делорм, беше отдясно, в лицевата част на сградата. Той тихо почука на вратата, изчака, почука пак. И в апартамента, и в коридора никой не помръдваше. Зад една от отсрещните врати някой се закашля и продължи да кашля.

Стийв стоеше в полумрака и се чудеше защо е дошъл. Госпожица Делорм носеше пистолет. Леопарди беше получил заплашително писмо, което бе скъсал и изхвърлил. Госпожица Делорм беше напуснала хотела около час след като Стийв й бе казал, че Леопарди си е тръгнал. Дотук толкова.

Извади кожен ключодържател и разгледа ключалката. Стори му се податлива. Опита, резето поддаде и той тихо влезе в стаята. Затвори вратата, но резето не падна.

Стаята беше полутъмна, със спуснати завеси на прозорците. Въздухът ухаеше на пудра за лице. Имаше боядисани в светло мебели, прибиращо се към стената двойно легло, което беше спуснато, но не и оправено за лягане. Върху него лежаха списание, стъклен пепелник, пълен с фасове, половин бутилка уиски, както и една чаша на стола до леглото. Две възглавници бяха използвани за облегалки и все още бяха смачкани по средата.

Върху тоалетката имаше тоалетен комплект — нито скъп, нито евтин, гребен с черни косми по него, табличка с принадлежности за маникюр, доста разпиляна пудра. В банята — нищо. В шкафа зад леглото — много дрехи и два куфара. Всички обувки бяха един и същи номер.

— Блосъм, плюещата блондинка, не живее тук — промърмори той. — Само Мерилин, брюнетката със скъсаната пижама.

Той се върна при тоалетката и започна да измъква чекмеджетата. В най-долното, под парчето тапет, с което беше постлано дъното, откри кутия с 25-калиброви патрони. Разрови фасовете в пепелника. Всичките бяха с червило. Щипна още веднъж брадичката си, после раздвижи въздуха с длан, като лодкар с весло.

— Нищо — каза тихо. — Губиш си времето, Стийв.

Отиде до вратата, посегна към бравата, но се върна при леглото и го повдигна за долната рамка.

Госпожица Мерилин Делорм беше там.

Лежеше на едната си страна на пода под леглото, дългите й крака протегнати в ножица, сякаш бягаше. Единият й пантоф беше на мястото си, другият бе паднал. Над чорапите се виждаха жартиери, гола кожа и синя розичка върху нещо розово. Беше облечена в рокля с четвъртито деколте и къси ръкави, не много чиста. Шията над роклята беше на петна от морави кръвоизливи.

Лицето и имаше тъмен сливов цвят, очите — пълни със слабия, застоял блясък на смъртта, а устата й бе отворена толкова широко, че смаляваше лицето. Беше по-студена от лед, но все още не вкочанена. Смъртта бе настъпила най-малко преди два-три часа, най-много преди шест.

Лилавата чанта бе до нея и зееше като устата й. Стийв не докосна нищо от нещата, изсипани на пода. Нямаше нито пистолет, нито документи.

Той спусна леглото върху нея, обиколи апартамента, изтри всичко, което беше докосвал, и още много предмети, за които не помнеше дали ги бе пипал.

Ослуша се пред Вратата, после излезе. Коридорът бе все така пуст. Мъжът зад отсрещната врата продължаваше да кашля. Стийв слезе по стълбите, огледа пощенските кутии и по долния коридор се приближи до една врата. Зад нея монотонно поскърцваше стол. Почука. Отговори му рязък женски глас. Стийв отвори вратата с носната си кърпичка и влезе.

В средата на стаята в стар люлеещ се бостънски стол се поклащаше жена, чието тяло бе разпльоснато в типичната безкостна поза на пълното изтощение. Лицето й имаше кален цвят, косата й бе сплъстена, на краката си бе обула сиви памучни чорапи — всичко, което се полага на хазяйка от Банкър Хил. Гледаше Стийв с любопитните очи на умряла златна рибка.

— Вие ли сте домоуправителката?

Жената спря да се клатушка и изкрещя с всички сили:

— Хей, Джейк! Търсят те.

После продължи да се люлее.

Зад открехнатата вътрешна врата се затръшна хладилник и в стаята влезе много едър мъж, понесъл кутия бира. Имаше месесто кръгло лице, кичур косми върху иначе плешивата си глава, дебел и груб врат и същата брадичка, кафяви свински очи, безизразни като на жената. Плачеше за едно бръснене — беше плакал за същото и предния ден, а през разкопчаната му риза се подаваха мощни космати гърди. Носеше алени тиранти с огромни златисти катарами.

Подаде бирата на жената. Тя я изтръгна от ръката му и с горчивина обяви:

— Толкова съм уморена, че нищо не усещам.

Мъжът отговори:

— Да. Хем не си почистила коридорите както трябва.

— Колкото искам, толкова съм ги чистила — озъби му се жената и жадно засмука бирата.

Стийв погледна мъжа и попита:

— Вие ли сте домоуправителят?

— Ъхъ. Аз. Джейк Стоянов, сто и трийсет килца без дрехите, и все още си ме бива.

— Кой живее в двеста и единайсети? — попита Стийв.

Мъжагата леко се приведе напред и шляпна с тиранти. Нищо не се промени в изражението на очите му. Само кожата покрай мощната му брадичка като че ли леко се обтегна.

— Една гуспойца — отвърна.

— Сама?

— Питай ме де — рече мъжагата.

Протегна ръка и взе пура от ръба на чамовата маса. Пурата гореше неравномерно и смърдеше така, сякаш някой бе подпалил изтривалката пред вратата. Той я мушна в устата си с мощното решително движение на човек, който очаква съпротива.

— Питам те — рече Стийв.

— Питай ме в кухнята — провлечено измърмори мъжагата, обърна се и задържа вратата отворена. Стийв мина покрай него.

Онзи затръшна вратата с ритник, за да не се чува скърцането на люлеещия се стол, бръкна в хладилника и извади две кутии бира. Отвори ги и подаде едната на Стийв.

— Ченге?

Стийв отпи от бирата, остави кутията върху мивката, извади чисто нова визитка от портфейла си — беше ги напечатал сутринта — и я подаде на мъжа. Той я прочете, остави я върху мивката, взе я и я прочете отново.

— А, от ония — промърмори над бирата си. — Какво е направила този път?

Стийв сви рамене и отвърна:

— Нищо ново, ако питаш мен. Номерът на скъсаната пижама. Само че сега придружен с изнудване.

— Откъде-накъде? Откъде-накъде ти се занимаваш със случая, а? Явно е сериозна работа.

Стийв кимна. Мъжагата издуха дим през устата си.

— Карай тогава, върши си работата — рече.

— Нямаш нищо против един арест тук? — учуди се Стийв.

Мъжагата се изхили от все сърце.

— Глупости, братко — каза без капка озлобление. — Ти си частно ченге, значи всичко ще си остане между нас. Окей. Върши си работата. Пък и дори да се стигне до арест, хич не ми пука. Играй си играта. Разпростирай се, както намериш за добре. Джейк Стоянов няма нищо против ченгетата.

Стийв го гледаше втренчено, без да продума. Мъжагата доразви темата още малко, сякаш му ставаше все по-интересна.

— Пък и — продължи той, като размахваше пурата — съм си мека Мария. Не съм издал жена на ченгетата. — Довърши бирата си, хвърли кутията в кошчето под мивката, извади ръката си отпред и бавно затърка огромния си палец в другите два пръста. — Освен ако няма от това… — добави разяснително.

Стийв тихо каза:

— Имаш големи ръце. Може ти да си го направил.

— Ъ? — Кафявите му като протрита кожа очички изведнъж се втренчиха.

— Да — рече Стийв. — Може и да си чист, но с тия ръчища ченгетата никога няма да те оставят на мира.

Мъжагата леко се поотмести вляво, встрани от мивката. Пусна дясната си ръка да увисне свободно покрай тялото. Устните му така се свиха, че пурата почти докосваше носа му.

— Какви ги дрънкаш бе? — излая той. — Какви се опитваш да ми ги пробуташ? Какво…

— Замълчи — провлечено рече Стийв. — Видели са й сметката. Удушена е. Според мен някъде в малките часове тази сутрин. Големи ръце са го сторили — като твоите.

Мъжът се справи блестящо с изваждането на пистолета от задния джоб. Той се появи в ръката му така внезапно, сякаш бе израснал в дланта му и никога не я бе напускал.

Стийв се намръщи срещу оръжието и не помръдна. Мъжагата го огледа от горе до долу.

— Бива си те — рече той. — Достатъчно дълго съм бил на ринга, за да мога да преценя кой колко чини. Яко момче си, но не по-як от оловото. Говори бързо.

— Почуках на вратата. Никой не отговори. Ключалката поддаде. Влязох. За малко да не я видя, защото покривката на леглото беше свлечена, а тя е седяла върху него и е чела списание. Няма следи от борба. Повдигнах леглото тъкмо преди да си тръгна — и тя беше там. Съвсем умряла, господин Стоянов. Махни това желязо. Май преди минутка каза, че нямаш нищо против ченгетата.

Огромният мъж прошепна:

— И да, и не. Не ме правят щастлив. От време на време си имам неприятности. Каза нещо за ръцете ми, господине.

Стийв поклати глава.

— Беше блъф — рече. — По шията й има следи от нокти, а твоите са изгризани до дъно. Чист си.

Мъжагата сведе очи към ноктите си. Беше много блед. По долната устна и в черната четина на брадата му беше избила пот. Все така стоеше приведен напред и все още неподвижен, когато някой почука отвъд кухнята, на вратата на дневната, която извеждаше в коридора. Столът престана да скърца и острият глас на жената изкрещя:

— Хей, Джейк! Търсят те!

Мъжагата наклони глава и рече дрезгаво:

— Тая дърта повлекана няма да стане от стола дори ако избухне пожар.

Пристъпи към вратата, измъкна се навън и я заключи след себе си.

Стийв бързо огледа кухнята. Имаше прозорче високо над мивката, а под нея шкаф за кофата с боклука и парцалите, но никакъв друг изход. Посегна към визитката си, която Стоянов бе оставил върху плота, и я прибра обратно в джоба си. После извади къс барабанлия от вътрешния джоб на сакото си, където го държеше с дулото надолу като в кобур.

Беше успял да направи само това, когато зад вратата проехтяха изстрели — леко приглушени, но въпреки това силни, четири, смесени в един общ тътен.

Стийв отстъпи назад и силно ритна вратата. Тя обаче издържа и откатът го разтърси от бедрената става до върха на главата. Той изруга, отстъпи до дъното на кухнята, засили се и я блъсна с лявото си рамо. Този път успя. Влетя в дневната. Жената с лице като кал се беше навела напред в люлеещия се стол, наклонила глава на една страна, кичур мръсна коса бе залепнал върху костеливото й чело.

— Газове от кола, нали? — продума глуповато. — Стори ми се наблизо. Някъде откъм задната уличка.

С един скок Стийв стигна до вратата, отвори я и се втурна в коридора.

Мъжът все още се държеше на краката си. Беше на около три метра надолу по коридора, по посока на мрежестата врата, която извеждаше право в уличката отзад. Опитваше да се закрепи с нокти за стената. Пистолетът лежеше на пода. Лявото му коляно се подгъна и той падна на него.

Една от вратите в коридора рязко се отвори, отвътре надникна жена със зорки очи и веднага пак я затръшна. Радиото зад вратата изведнъж засили звука си.

Едрият мъж успя да се надигне, левият му крак се затресе силно в крачола. Свлече се на колене, докопа пистолета и запълзя към мрежестата врата. После изведнъж се захлупи по очи и се опита да пълзи по този начин, като стържеше лицето си в половин-метровата пътека.

Сетне престана да пълзи и изобщо да се движи.

Тялото му омекна, дланта се разтвори и пистолетът се изтърколи от нея.

Стийв блъсна мрежестата врата и изхвърча на алеята. Сив автомобил бързо се измъкваше към другия й край. Той спря, стъпи здраво, вдигна пистолета, но колата се скри зад ъгъла.

Някакъв човек изтича от отсрещната къща. Стийв хукна след колата, като му махаше и сочеше напред. Докато тичаше, пусна пистолета в джоба си. Когато стигна края на алеята, сивата кола бе изчезнала. Стийв се качи на тротоара, забави ход, после съвсем спря.

Половин пряка по-надолу мъж довърши паркирането на колата си, слезе, пресече улицата и влезе в закусвалня. Стийв го наблюдаваше как затвори вратата, оправи си шапката и се насочи към закусвалнята.

Той го последва, седна на бара и си поръча кафе. След малко се чуха сирени.

Изпи си кафето, поръча второ, изпи и него. Запали цигара и се заспуска по стръмния склон към Пета улица, оттам към Хил и обратно в подножието на „Ангелски полет“, където изкара колата си от паркинга.

Пое на запад, отвъд булевард Върмонт, към хотелчето, в което сутринта си бе наел стая.