Реймънд ЧандлърЗапознанство на „Нун стрийт“

1

Мъжът и момичето минаха бавно, един до друг, покрай мъждиво осветения надпис „Хотел Сюрприз“. Мъжът беше облечен с виолетов костюм и носеше панамена шапка върху лъщящата си, слепнала се от брилянтин коса. Походката му беше патрава като на дюстабанлия и безшумна.

Момичето носеше зелена шапка, къса пола, копринени чорапи и обувки с много висок ток. Парфюмът й бе „Среднощен нарцис“.

На ъгъла мъжът се прилепи до нея и й каза нещо в ухото. Тя се отдръпна от него и се изкиска.

— Ще трябва да купиш пиячка, щом искаш да ме водиш вкъщи, Смайлър.

— Следващия път, кукло. Току-що съвсем ме одрънкаха.

Гласът на момичето загрубя:

— Тогава ти казвам „чао“ на следващата пресечка, красавецо.

— Ти си мислиш — отвърна мъжът.

Лампата на пресечката ги освети. Двамата пресякоха улицата на разстояние един от друг. На отсрещния тротоар мъжът хвана момичето за ръка. То се отскубна и се разкрещя:

— Слушай, скапаняк такъв! Не ме докосвай с мръсните си лапи. Ненавиждам фукльовците! ’айде чупката!

— Колко къркане ти трябва, кукло?

— Много!

Ами като нямам пукната пара, откъде да ти го намеря?

— Ръце нали имаш — подигра се момичето. После гласът й чувствително поомекна. Тя отново се приближи до него. — А може би имаш и патлак, юнако. Имаш ли патлак?

— Да, само че без патрони.

— Мангизлиите по „Сентрал авеню“ не го знаят, нали?

— Не дрънкай глупости! — сопна й се мъжът във виолетовия костюм. После щракна с пръсти и застина на място. — Чакай малко. Хрумна ми нещо.

Той погледна назад към мъждиво осветената хотелска табела. Момичето гальовно го плесна с ръкавица по брадичката. Ръкавицата ухаеше на „Среднощен нарцис“.

Мъжът отново щракна с пръсти и широко се усмихна в мрака.

— Ако онова пиянде още се въргаля в хотела на Док, уредил съм те. Ще ме изчакаш ли?

— Може би вкъщи. Ако не се забавиш много.

— А къде е „вкъщи“, малката?

Момичето го изгледа внимателно. По чувствените й устни пролази усмивчица и застина в ъгълчетата. Вятърът измъкна скъсан вестник от боклука и го лепна върху крака на мъжа. Той ядно го ритна встрани.

— Блокът се казва „Калиопа“. Апартамент четири „В“. На „Двеста четирийсет и шеста“ и „Източна четирийсет и осма“. Кога ще дойдеш?

Мъжът пристъпи много близо до нея, посегна и се потупа по бедрото. Гласът му бе тих, смразяващ.

— Ще чакаш, кукло.

Тя стреснато пое дъх и кимна.

— О’кей, красавецо. Ще те чакам.

Мъжът се върна обратно по напукания тротоар, прекоси улицата и се насочи към мъждивия хотелски надпис. Влезе през стъклената врата в тясно фоайе с цял ред дървени кафяви столове, наредени покрай стената. Останалото свободно пространство беше съвсем малко, колкото да се провреш до рецепцията. Зад бюрото небрежно се бе отпуснал плешив негър и си играеше с голямата зелена щипка на вратовръзката си.

Негърът с виолетовия костюм се облегна насреща му и зъбите му блеснаха в бърза жестока усмивка. Той беше много млад, със слаба остра брадичка, тясно костеливо чело и безизразни блестящи очи на гангстер. Каза тихо:

— Оня чвор с дрезгавия глас още ли е тук? Дето ни обра на зарове снощи?

Плешивият администратор се зазяпа по мухите на тавана.

— Не съм го видял да излиза, Смайлър.

— Попитах се друго. Док.

— Да, още е тук.

— А още ли е къркан?

— Предполагам. Не е излизал.

— Триста четирийсет и девета ли беше?

— Нали си бил там? Защо питаш?

— Изтръска ме до шушка. Трябва да го пребарам.

Плешивият изглеждаше притеснен. Смайлър не сваляше поглед от зеления камък върху щипката му за вратовръзка.

— Омитай се, Смайлър. Тук не тарашим клиентите си. Не сме като ония мошеници от „Сентрал авеню“.

Смайлър произнесе много тихо:

— Той ми е приятел. Док. Ще заеме една двайсетачка. Половината са твои.

Протегна ръка с дланта нагоре. Администраторът дълго гледа ръката. После кимна кисело, мина зад паравана от матирано стъкло и излезе бавно, вперил поглед във входната врата.

Ръката му се протегна и застина над отворената длан. Дланта стисна шперца и го пусна в евтиния виолетов костюм.

Внезапно блесналата усмивка върху лицето на Смайлър бе леденостудена.

— Внимавай, Док… докато съм горе.

— А ти по-живо — обади се администраторът. — Някои от клиентите се прибират рано. — Той погледна зеления електрически часовник на стената. Беше седем и петнайсет. — А и стените никак не са дебели — добави.

Слабият младеж го дари с още една ослепителна усмивка, кимна и предпазливо се промъкна през тясното фоайе към сумрачното стълбище. В хотел „Сюрприз“ нямаше асансьор.

В седем часа и една минута Пийт Англич, агент под прикритие на Отдела за борба с наркотиците, се претърколи върху твърдото легло и погледна евтиния часовник на лявата си китка. Под очите му имаше тъмни сенки, по лицето — набола гъста черна брада. Той стъпи бос на пода и се изправи в евтина памучна пижама, раздвижи мускули, протегна се, изпъшка и вдървено докосна с длани пода пред пръстите на краката си.

Отиде до очуканото бюро и отпи от бутилката с евтино ръжено уиски, намръщи се, запуши шишето и здраво натъпка с длан тапата в гърлото.

— Господи, какъв махмурлук ме гони — измърмори дрезгаво.

Вторачи се в лицето си в огледалото над бюрото, в наболата брада, в грубия бял белег на гърлото близо до трахеята. Гласът му бе дрезгав, защото куршумът, причинил белега, бе направил нещо и с гласните му струни. Но в дрезгавината му имаше мекота, като при блус певците.

Той свали пижамата и остана гол в средата на стаята, а пръстите на краката му опипаха грубите краища на голямата цепка в скъсания килим. Тялото му бе много широко и създаваше впечатление, че е по-нисък, отколкото бе в действителност. Раменете — приведени, носът — леко сплескан, кожата над скулите наподобяваше напа. Имаше къса, къдрава черна коса, безкрайно спокойни очи и малка непреклонна уста на човек, който бързо мисли.

Влезе в мрачната мърлява баня, стъпи във ваната и пусна душа. Водата бе хладка, но далеч не топла. Застана под нея, насапуниса се, разтри цялото си тяло, помасажира мускулите си, изплакна се.

Свали захабения пешкир и започна да разтрива кожата си до червено.

Лек шум зад недобре затворената врата на банята го накара да застине на място. Той затаи дъх, ослуша се и отново чу шума — изскърцване на дъска, изщракване, шумолене на плат. Пийт Англич посегна към вратата и бавно я отвори.

Негърът с виолетовия костюм и панамената шапка стоеше до бюрото и държеше в ръка сакото на Пийт Англич. Пред него, върху бюрото, имаше два пистолета. Единият беше старият верен колт на Пийт Англич. Вратата на стаята беше затворена и на килима до нея лежеше ключ с номер, сякаш изпаднал от ключалката или избутан отвън.

Смайлър пусна сакото на пода и задържа само портфейла. Лявата му ръка повдигна колта. Той се ухили.

— О’кей, бяло момче, продължавай да се бършеш след душа — каза.

Пийт Англич се доизбърса, разтри се за последно и остана гол с мокрия пешкир в лявата ръка.

Смайлър бе изпразнил портфейла върху бюрото и броеше парите с лявата ръка. В дясната все още стискаше колта.

— Осемдесет и седем долара. Хубава сумичка. Част от тях са мои, от играта на зарове, но ще ги прибера всичките. Ти не се притеснявай, мой човек. Приятел съм на управителя.

— Остави ми някакъв изход, Смайлър — дрезгаво продума Пийт Англич. — Това са всичките ми пари на този свят. Остави няколко доларчета, а? — Направи гласа си да звучи тежко, дрезгаво, по пиянски завалено.

Смайлър го дари с блясъка на зъбите си и поклати тясната си глава.

— Не мога, мой човек. Имам среща с маце и зелените ми трябват.

Пийт Англич неуверено пристъпи напред и спря, като се усмихваше глуповато. Дулото на собствения му пистолет бе зейнало насреща му.

Смайлър посегна към бутилката с уискито и я взе.

— Това също може да ми влезе в работа. Сладураната си пада по пиячката. Здравата смуче, ще знаеш. Каквото е останало в панталона, си е за теб. Така е честно, нали?

Пийт Англич отскочи встрани, около метър и нещо. Лицето на Смайлър се сгърчи. Той извъртя пистолета, но бутилката с уиски се изплъзна от лявата му ръка и се стовари върху крака му. Негърът изкрещя, ритна бясно и кракът му се закачи в цепката на съдрания килим.

Пийт Англич замахна с мокрия пешкир и цапардоса Смайлър през очите.

Смайлър се олюля и изрева от болка, а Пийт Англич стисна с желязната си лява ръка китката с пистолета. Изби я настрани и нагоре. Ръката му започна да се плъзга надолу, към ръката на Смайлър, към пистолета. Пистолетът се извъртя навътре и се опря в слабините на негъра.

Остро коляно злостно срита Пийт Англич в стомаха. Той изхълца и пръстът му конвулсивно стисна пръста на Смайлър върху спусъка.

Изстрелът бе глух, притъпен от виолетовия плат на костюма. Очите на Смайлър се превъртяха и подбелиха, тясната му челюст увисна.

Пийт Англич го пусна на пода и остана пребит, задъхан, с позеленяло лице. Пипнешком намери падналата бутилка с уискито, отпуши тапата и изля част от огнената течност в гърлото си.

Лицето му постепенно загуби зеленикавия си оттенък. Дишането му се нормализира. С опакото на ръката избърса потта от челото си.

Опипа пулса на Смайлър. Нямаше пулс. Беше мъртъв. Пийт Англич измъкна пистолета от ръката му, отиде до вратата и надникна навън в коридора. Празен. От външната страна на ключалката имаше шперц. Той го извади и заключи вратата отвътре.

Нахлузи си бельото, чорапите, обувките, облече износения син костюм от шевиот, завърза черна вратовръзка около измачканата яка на ризата, бърна се при мъртвеца и измъкна пачката банкноти от джоба му. Напъха малко дрехи и някои дребни тоалетни принадлежности в евтин мукавен куфар и го изправи до вратата.

С молив напъха парченце хартия в дулото на пистолета и подмени използвания патрон, размачка с пета празната гилза в банята, хвърли я в тоалетната и пусна водата.

Заключи вратата отвън и по стълбите се спусна във фоайето.

Плешивият администратор стреснато го погледна и бързо сведе очи. Кожата на лицето му посивя. Пийт Англич се облегна върху бюрото му, разтвори длан и два ключа издрънчаха върху очуканото дърво. Администраторът се втренчи в ключовете и потрепери.

Пийт Англич изрече с бавния си дрезгав глас:

— Да си чул някакъв странен шум?

Администраторът поклати глава, преглътна.

— Зловещо вертепче, а? — констатира Пийт Англич.

Администраторът мъчително размърда глава и сгърчи врат в яката си. Плешивата му глава мрачно намигна под мъждивата лампа.

— Много лошо — продължи Пийт Англич. — Под какво име се регистрирах снощи?

— Не си регистриран — прошепна администраторът.

— А може би дори не съм бил тук? — тихо продума Пийт Англич.

— За пръв път те виждам сега, господине.

— И сега не ме виждаш. И никога няма да ме видиш… за да ме познаеш… нали, Док?

Администраторът размърда врат и опита да се усмихне.

Пийт Англич извади портфейла си и измъкна три банкноти от по един долар.

— Аз съм от ония, дето обичат да си плащат — бавно каза той. — Това е за стая триста четирийсет и девет до сутринта. По до късничко. Момчето, на което си дал шперца, спи доста дълбоко. — Той замълча, задържа студените си очи върху лицето на администратора и замислено добави: — Ако, разбира се, няма приятели, които биха желали да го преместят.

Устните на администратора заизпускаха мехури. Той запелтечи:

— Той да не е… да не е…

— Ами да. Ти какво очакваше? — попита Пийт Англич.

Отправи се към изхода, понесъл куфара си, и остана за миг под мъждивия надпис, загледан в белите заслепяващи отблясъци на „Сентрал авеню“.

После тръгна в обратна посока. Улицата бе много тъмна и доста тиха. Трябваше да измине четири преки, преди да стигне до „Нун стрийт“. Наоколо всичко бе застроено с паянтови къщи. Кварталът бе изцяло негърски.

По пътя си срещна само една негърка — младо момиче със зелена шапка, тънки чорапи и много високи токчета, която пушеше цигара под прашно палмово дърво и гледаше към хотел „Сюрприз“.