"Подземия" - читать интересную книгу автора (Безана Ренато, Каролио Дино)

2

Ако нощният дух бе нахлул в този миг със своите нетленни криле в техните въображения, той би открил цял свят от скъпи нему мисли. Двамата бяха изоставили привичките си от предишните дни за нещо, което не разбираха, и сега стояха там и човъркаха тъмночервените тухлени стени, дъгообразния свод на галерията, която ги привличаше надолу, към своя далечен център. Бяха изминали известно разстояние, което вече не успяваха да измерят, като в паметта им оставаше само хаос от сенки.

Подземията не бяха разположени на едно ниво. При всеки кръстопът те се спущаха стръмно надолу или се изкачваха по план, който оборваше всяка предварителна хипотеза. Сякаш в тези потайни криволици под земята времето беше изкопало своята бърлога, за да скрие онова, което историята не носи със себе си в своя безмилостен, но равномерен ход: хора изчезнали бог знае как, скелетът в гардероба на неподкупни игумени, вечното тайно тежнение към упадък и разложение, скрито зад гневни или героични жестове.

За това говореха самотните и безкрайно стари кости, които те двамата бяха открили сред парчетии от ръждясали копия, на около два километра от входа. По-навътре в един задръстен кладенец видяха римски плочи с текстове, разпръснати като бели листи в отдавнашен сезон. Андреа ги събра и с мъка ги преведе под мълчаливия въпрос на Маурицио: „Там, където има позор и престъпление — казваше едната от плочите, — там ти обичаш, ти се наслаждаваш.“ Тази ли беше философията на това място? И двамата потърсиха в тъмнината останките от екзалтирани светотатства, тела, които са се гърчили до последния час. Но нямаше друго освен подземните галерии и дългите сенки на техните жестове. Засмяха се от напрежение, когато разбраха, че те са единствените действуващи лица в ужасното представление, което тунелите внушаваха. Жестокостта на историята се проявяваше по друг начин.

Нищо не оправдаваше това дело, нищо не говореше за неговата цел и преди всичко нямаше как да бъде поставено във времето. В Парабиаго от векове се предаваше легендата, че в земните недра има галерии, дълги много километри, свързващи някой замък с манастир или абатство, с неоткрити досега изходи в полето. Едно предание, което се разказваше в горчивите зимни часове, полугласно и никога пред чуждоземни. Андреа си спомняше особено тона на недоверчива предпазливост, която бе негова основна съставка.

Един историк от 1500 години, Бернардино Корио, потвърждаваше, че Барбароса е избягал от разгрома в Леняно по един от тези тунели. В 1972 година местен вестник писа, че няколко деца, когато играели близо до някаква стара сграда, намерили скелети и оръжия в началото на подземие, чийто вход бил незабавно зазидан. Интервюиран по този повод, някой си професор Маризони лицемерно бе отрекъл достоверността на случката. Тридесет години преди това старият професор Карло Сутермейстер твърдял, че бил извървял дълго разстояние под земята. Но тъй като той не бил добре здравословно, нямал възможност да извърши по-задълбочени проучвания и след неговата смърт оскъдните бележки по този повод бяха взети за странност на един човек в напреднала възраст.

Но Андреа винаги беше вярвал, с непоклатима и гневна вяра. Въпреки това, всеки път, когато се опитваше да запълни празнината между разказите, които бяха запалили неговото въображение на юноша и малкото установени факти, върху него се разбиваше вълна на подозрителна враждебност, която го захвърляше на брега на съмнението. Нямаше нищо в книгите, нямаше нищо и в документите, само мълчание, което изглеждаше ненарушимо.

И сега, когато най-после бе доказал съществуването не само на един, а на сто подземни прохода, въпросителните не бяха се свършили, дори напротив, те растяха пред пристъпващите му крака. Малките открития бяха ненужни: те бяха само реквизит на второстепенен готически роман. И ако случката с Барбароса доказваше, че подземията предхождат средновековието, то римските плочи бяха изместили още по-назад стрелката на времето. Двамата прекосяваха историята: вековете се превръщаха в минути, кратки паузи между една подземна галерия и друга. Във всичко това — в недомлъвките, в заплахите, в неопределения произход на строителите — свободолюбивият дух на Андреа се опитваше да намери някакъв смисъл. За него само това имаше значение.

Но не и за Маурицио, който участвуваше в това начинание вероятно за да обогати своята колекция, а може би за да разкъса монотонността на ежедневието: в къщи, в магазина и в неделя на кино. Приключението го привличаше и това му стигаше. Андреа се възхищаваше от нервната му пълноценност, проявяваща се в способността педантично да организира всичко. Както и от идеята му да бележат изминатия път с фосфоресцираща боя, за да не се загубят на връщане.

Те мълчаха, всеки затворен в собственото си безпокойство. Маурицио разтърка очите си, зачервени и разширени от това, че много дълго се бе взирал в синкавата светлина на електрическия фенер, единственото сигурно нещо за тях.

Андреа наруши мълчанието:

— Спомняш ли си мита за лабиринта, за Тезей и Минотавъра? Той присъствува в много цивилизации. Според едно психоаналитическо тълкуване става въпрос за парабола на човешката интелигентност… Но сега — той продължи възбудено — представи си, че тези подземия са по-стари, отколкото римските плочи ни карат да предполагаме, много по-стари. Представи си един примитивен човек, слязъл тук долу, неговия страх, неговото удивление. Той не би могъл да си помисли друго: един лабиринт, построен от по-висше строително изкуство, а в дъното — едно зловещо божество…

Отговорът не дойде от Маурицио, а от цял хор от приглушени гласове. Най-напред несигурни, а после неочаквано пронизителни. Един вик, който обходи подземията; викът на божеството. Бяха стигнали до място, където се кръстосваха три тунела. Ледено течение облъхна лицата им, звукът идваше с този същия вихър, с този неестествен вятър. И те, без да искат, се втурнаха насреща му, без да мислят. Замаяни за миг, те почувствуваха виене на свят, някаква празнина, подобна на безкрайното падане, което ни преследва в сънищата. Гласът бе станал много ясен и пронизителен. Най-после в отчасти свляклата се стена забелязаха тясна вертикална пукнатина. Напрежението се скъса като силно опънат ластик.

— Това е нещо като естествена сирена — обясни Маурицио. — Въздухът идва от някой отвор в горните пластове и бива всмукнат чак до тук.

— Страхът е неоснователен — отбеляза Андреа. Той беше започнал да изследва подземието и не му трябваше много време, за да разбере, че някои от тухлите бяха заменени с други, поставени без вар. Маурицио му помогна да ги извади. Свършиха работата бързо, механично.

Бяха сложили фенерите на земята, за да не им пречат. Под косата светлина зърнаха само един отблясък. Когато осветиха по-добре, в тъмнината, като благочестиви черковни свещи от времето на тяхното детство, се залюляха огнени жълти петна. Махнаха и последните тухли и прекрачиха прага, за да се озоват в тъмна, дълга и тясна стая. В средата имаше каменно легло. Наоколо — отраженията на множество златни маски, окачени по стените. И всяка от тях изобразяваше застинал ужас, смъртната тръпка, уловена в метала.

Маурицио се опита да откачи една от тях, но се спъна и падна заедно с много други маски. Уродливи изражения на сетния спазъм, напукани усмивки и зейнали орбити проблеснаха за миг и се разпиляха на пода сред дъжд от продължително звънтене. Тези творби на някакво древно и жестоко изкуство сякаш се възцариха не само над техния ограничен хоризонт, но и над разума им.

Маурицио се изправи бавно и мъчително. Сега и двамата приятели стоят един срещу друг, без да говорят, а лицата им са бели и екзалтирани. Финият профил на Андреа се отразява в изкривените изражения на маските. Тази, която Маурицио държи в изпънатата си ръка, прилича на отсечена глава. Колко ли може да струва това, беше попитал. Сигурно цяло състояние; но важното е, бе продължил той, никой да не знае нищо. В противен случай сбогом съкровище: обгербваната хартия щеше да ги погребе заедно с онова, което те, само те бяха открили.

Андреа запротестира:

— Защо не искаш да кажем истината? Ние не сме грабители на гробове…

— Това е всичко, което можем да направим. Те ще предпочетат да ни оставят да грабим — възрази Маурицио, — отколкото да признаят, че ти имаше право. Никога няма да го позволят.

— Промяната, готовността за риск, неортодоксалната мисъл днес са унижени и предадени. Утре — Андреа е изпълнен с яд и възбуда: един отчаян и драматичен порив, — утре ще трябва да търпим завистта на злобната склероза, активната съпротива срещу промяната, всекидневните насилия от страна на хора, неспособни да създават, от страна на епигони и бюрократи против малцината, които създават. Време е вече някой да се разбунтува.

— За да го смачкат ли? — Маурицио леко се усмихва. — Не, трябва да приемем играта. Те искат да бъдат измамени? Ще ги мамим. Искат да си останат все същите глупаци? Ние ще им помогнем. Толкова по-зле за тях. — Той разтърси рамене. — Всъщност съжалявам, но по-добре е така. — Вече беше сложил в раницата си няколко маски. — Отивам си и нищо не можеш да сториш. Нищо, разбираш ли? Науката е едно, а животът съвсем друго нещо.

Маурицио вече е далеч, не се чува дори и отзвук от стъпките му. Андреа се приближи до каменното легло и като прокара ръка по него, усети, че то цялото е гравирано. Това бяха етруски букви и лесно бе да ги разпознае, но затова пък невъзможно беше да ги разчете. Последно проклятие или последна присъда. Вдигна поглед и му се стори, че неговите неми свидетели му се присмиват. Те бяха постигнали онова, което желаеха: забвение.

Беше сам и с ужас осъзна къде е затворен. Подтисканият дотогава страх взе надмощие: едно срутване би могло да го смаже, въздухът да се свърши… Жив погребан, без нищо друго освен безизходицата на настоящето, назряла до пълен ужас! Обземат го безсилие, объркване, паника не само в мисловната, а в цялата му физическа същност. От лявата страна сърцето бие лудо, артериите по слепоочията пулсират тревожно, челото му е влажно от пот, извираща от душата. Страх.

Пое дълбоко въздух два пъти, за да подтисне безпокойството. И започна отново да слиза. Светлинният лъч вървеше пред него, като го оставяше в сянка. Той съсредоточаваше вниманието си към онова място от стената, което фенерът последователно осветяваше. Оживяваха петна от изгаснали цветове и една непрекъсната паяжина от пукнатини сред нащърбените тухли. Зае се да проследи един тънък процеп, сякаш той можеше да го изведе донякъде. Внезапно пукнатината се връща обратно, оплита се и отново тръгва. Обезумяла плетеница.

Андреа увеличи до максимум обсега на фенера и онова, което едва бе успял да зърне, се оказа възел от надраскани миниатюрни фигури. Мрачни тонове в охра подчертаваха светлосенките на примитивната фреска.

Той се свлече на пода с гръб, облегнат на стената. Рисунката имаше една особеност: тя не приличаше на никоя друга скална литография, която бе виждал дотогава. Това не беше обичайна ловна сцена или възхвала на покоен вожд; отдалеч те караше да мислиш, че е слънце, лъчезарно и растящо като в детска рисунка. Когато го разгледа по-внимателно, то се оказа окръжност, по чиято „повърхност“ отвън тичаха миниатюрни човечета, изпаднали в транс от сложен и тайнствен ритуал. В средата една по-голяма фигура излъчваше едновременно и сила, и хармония, може би поради суровостта на чертите. А около него окръжността бе запълнена от цял куп триъгълници, които си приличаха и сякаш бяха еднакви.

Рисунката беше странна и обезпокояваща. Стори му се, че тя е загатващ парадокс, връхлетял върху него през непреодолими бездни от време.

Подземията. У Андреа възникна представата — не някаква атавистична или неясна представа, дори не и материална, — че макар и категорични с присъствието си, те всъщност не бяха подземия. Дори и тухлите: под луминесцентната светлина той вече не беше сигурен какъв е техният истински цвят. Бяха му се сторили червени, но биха могли да бъдат и оранжеви. И отново се върна на рисунката: една окръжност, запълнена с триъгълници. Погледът му се губеше в тази схематична мрежа от канали, които бяха разположени тъй, че да образуват триъгълници. Като поразрови паметта си, той си спомни за решетъчната структура на стълбовете на далекопроводите за високо напрежение: един паралелепипед, чиято основна структура се състои от триъгълници, геометрическата фигура, която при натоварване се деформира най-малко.

Идеята, която тлееше в главата му, избухна. В един от онези мигове, в които внезапно се появяват потъмнелите следи на забравената действителност, той си спомни, че беше виждал вече нещо подобно: геодезичния2 купол, който покриваше атлети и публика на Олимпийските игри в Мюнхен. Същата схема, но с една разлика: тук структурата не бе разположена само в една равнина, а образуваше триъгълници на повърхността и пирамиди в дълбочина.

Авторът на рисунката бе успял да долови всичко това или може би то му е било подсказано. Кръгът, това беше земята; човечетата — нейните обитатели; триъгълниците даваха схематична представа за решетъчната структура; фигурата в центъра беше създателят, богът, висшата раса, началото на всичко или може би последният стадий на един цикъл. Загадката, която е в основата на нещата.

Сега за него подземията вече не бяха подземия, а една планетарна мрежа, едно огромно начинание за заздравяване на Земята, едно дело, което винаги е било тълкувано зле и с което винаги е било злоупотребявано за непристойни цели. Може би беше необходимо да се вършат укрепителни работи, за да поддържат цялата мрежа в изправност, да се подновят рушащите се части. Един огромен план за преустройство в световен мащаб. Щяха да бъдат необходими години само за да се определи съставът на използувания материал, солиден, но лек. Прекомерната тежест би извадила Земята от нейната орбита.

Смелост, си каза Андреа. Някой е помислил как да заздрави това наше глинено гърне, което иначе досега хиляди пъти да е станало на парчета. Парабиаго е в центъра на неустойчивата и сплесната Паданска равнина3: тук е било необходимо да се подсилва теренът много повече, отколкото навсякъде другаде. И затова подземните галерии са тъй много. А в областите, до които неизвестните инженери не са могли да стигнат, са ставали земетресения и катаклизми.

Вече трябваше да се връща. Както други преди него, Андреа отново щеше да върви из лабиринта, но сега той знаеше, че беше важна само структурата, а не нейното случайно съдържание.

Навън градът дремеше. Никой не бе усетил нищо.