"Листопад" - читать интересную книгу автора (Гюнтекин Решат Нури)

Двайсета глава

Фикрет, която се бе уединила в една от стаите на горния етаж и излизаше рядко, почти колкото да се включи в кавгите, една вечер покани баща си при себе си. И направо, без никакви предисловия, заяви:

— Омъжвам се, татко.

Али Ръза бей се сепна. Но се постара да не го покаже.

— Така ли, чедо? Аллах да ти дари щастие, дъще!

Може би ми се сърдиш, че съм го решила, без да се допитам до теб…

Али Ръза бей се усмихна с горчивина:

— Да ти се сърдя? Но защо да ти се сърдя, детето ми? Та аз нямам права над тебе…, знаеш…

Фикрет свъси вежди:

— Не заслужавам този укор, татко. Не аз…

— Не те укорявам… Това е истината… Аз съм вече един бедняк. Както се разделих с всичките си права, тъй загубих и бащинските си… Щом не съм в състояние да осигуря твоето благоденствие… ти си в пълното си право да постъпиш както сметнеш за добре, чедо…

Фикрет отначало се смути, сякаш съжали малко баща си. Но не след дълго лицето й отново доби суровия си вид и с тежък, хладен глас продължи:

— Нека си кажем открито, татко. Знаеш, че не съм ограничена. Никога не ми е минавало през ума да ти се сърдя като мама и сестрите ми за обедняването и безпаричието ни. Но в същото време не мога, а и няма да ти простя слабостта, която проявяваш към тях. Шевкет не е лошо момче. Каква полза обаче, когато се е оставил в ръцете на онази уличница. Лейля и Неджля са две лудетини, които не знаят, не осъзнават какво вършат. Мама, клетата, е като овца, тръгва накъдето я поведем… Толкова се мятах, повтарях ти: „Татко, свести се, тези ще ни доведат до просешка тояга“, ти не ми обърна внимание. Оттегли се в ъгъла като чужд на всичко, усамоти се със своите гримаси и сръдни… Ако ти бе подходил твърдо като мъж, нямаше да ни се случи подобно нещо. Вероятно ще те огорча, но не виждам причина да крия онова, което се случва пред очите ти… Положението никак не е добро. С пълна сила наближаваме пропастта… Гледам — отникъде помощ! Тогава си рекох, че трябва да спася поне себе си. Затова би било несправедливо, ако ме обвиниш, че съм взела това решение, без да се посъветвам с теб…

Али Ръза бей, седнал на ръба на един сандък и хванал с две ръце главата си, по която не се виждаше нито един непобелял косъм, отговори:

— Имаш право, Фикрет, аз съм виновен за всичко, чедо…

Баща и дъщеря поседяха известно време един срещу друг, всеки потънал в своите мисли.

— Фикрет, мъжът, за когото ще се омъжваш, свестен ли е според теб?

— Някакъв мъж на име Тахсин, към петдесетте…

— Не е ли доста възрастен за тебе?

— Много дори…

— С какво се занимава?

— Имал лозя и градини в Адапазаръ, материално бил добре обезпечен…

— Там ли ще те заведе?

— Та нали точно затова го искам…

— Не се ли е женил?

— Жена му починала, преди година… Има три деца…

— Какъв ли е като човек?

— Казаха, че не бил лош… Лично аз не пожелах да го видя дори на снимка.

— Ами ако не ти хареса?

— Готова съм да приема всеки мъж, който би ме спасил от този ад тука.

— Чрез посредници ли те поиска?

С отсечен истеричен смях Фикрет отговори:

— Естествено, не ми изпрати сгледници при славата, която имаме. Не е казал: „Идете ми я искайте тази света вода ненапита.“ Човекът е роднина на съседката Нейир ханъм… Неотдавна бил в Истанбул и споделил: „След смъртта на жена ми къщата се обърна наопаки. Ако успея да си намеря добро девойче, което да приеме да бъде и майка на децата ми, готов съм тутакси да се оженя.“ Без да се колебая, рекох: „Да вземе мен!“ Известиха го с писмо, вчера се получил и отговорът… До две седмици заминавам за Адапазаръ, татко.

Докато Фикрет с горчивина обясняваше положението, Али Ръза бей се бе замислил за моминските й мечти, подхранвани у всяка девойка още от дете. Не можа да се въздържи и отрони:

— Ах, клетото ми дете, ах…

Момичето повдигна рязко глава и с искри от дива ненавист в очите си рече:

— Татко, запази милосърдието си за другите си деца, по-добре ще бъде; кой знае какво ще ги сполети, какъв край ги очаква.

Както бе заявила, Фикрет след две седмици замина за Адапазаръ. В стремежа си да открие едно — друго за чеиз на дъщеря си, Хайрие ханъм за сетен път разтършува скриновете. Обаче момичето твърдо отказа да вземе каквото и да било. По същия начин не прие никой от семейството й да я придружи до Адапазаръ.

— Напускам този дом като слугиня, не са ми нужни почести — каза тя.

В деня на заминаването си се съгласи само баща й и Айше да я изпратят на гарата Хайдарпаша.

На излизане от къщата не се сбогува със сестрите си, раздразнено отблъсна майка си, която понечи да я прегърне по-силно.

Когато обаче влакът бавно потегли, тя забеляза нямата и безнадеждна тъга в очите на баща си и това я разчувства. Наведе се през прозореца и му каза:

— Не се измъчвай, татко. Ако се окажеш натясно, ще дойдеш при мен… Бих се грижила според силите си за теб…

Така безвъзвратно се бе отронило първото листо от дървото.