"Листопад" - читать интересную книгу автора (Гюнтекин Решат Нури)

Осма глава

Първи дни на пенсионирането…

Знаеше, че рано или късно този ден ще настъпи, че като всеки работещ, стане ли непотребен, ще бъде отстранен. Но той си го беше представял по съвсем различен начин.

Мислеше, че когато се пенсионира, трябваше вече да е приключил с всички задължения към децата си, да ги е задомил.

Когато затваряше очи и си мислеше за бъдещето, честичко му се присънваше следното: Родили са се внуците и растат, бащите и непохватните им майки, все още неовладели вълненията си на млади родители, са оставили грижите по децата на него и жена му: „Ти ли бе този, който казваше, че си се оттеглил от живота, че не ти е останало друго, освен да чакаш смъртта в своя ъгъл, на ти сега!“

Дядото вече няма време да се погледне. Ту развежда внуците навън да си играят, ту им разказва приказки на топло. След това по-поотрасналите трябва да научат миналото на рода, да им се предадат уроци по добродетелност и чест, както навремето на майките и бащите им.

Всъщност това време се запълва с толкова работа и врява, че когато му удари часът, не намира време за смъртния одър и всред звукове на свирки, барабани, тромпети и шумотевица, може би, без да се усети, склопява очи. Възможно ли е да има по-голямо щастие за човека?

Тази картина сега се бе превърнала в натрапчиво видение в истинския смисъл на думата.

Едно от най-големите оплаквания на Али Ръза бей открай време бе липсата на време за четене на книги. Винаги на най-усладилата му се страница възникваше някаква работа. Особено сутрините, когато жена му заставаше над главата му: „Хайде, Али Ръза бей, време е, ще изпуснеш кораба!“, особено това нейно появяване като Азраил3 му бе повече от противно.

Когато Али Ръза бей оставяше книгата, винаги промърморваше: „Ех, веднъж да се пенсионирам…“ Ето че жадуваният ден бе настъпил. Жена му вече не идваше да го безпокои: „Али Ръза бей, остави книгата.“ Но ето, че и в книгите старата магия вече я нямаше.

Намръщеният израз на лицето на жена му от първите дни не се изличаваше.

Отначало Али Ръза бей дълго й бе сърдит, но когато се убеди, че жена му не й пука от това, отново се бе помирил с нея.

Не си спомняше нещо, което да го бе засегнало повече от постъпката на Хайрие ханъм. Един ден й каза:

— Жалко за теб, жено… Излиза, че ти си ме ценяла само за службата ми, за парите, които съм печелел.

Като видя, че тя сви устни, без дори да си направи труда да му се разсърди, зае почти умолителна поза:

— С тебе бяхме бойни другари в живота. Справедливо ли е в деня, когато отнеха оръжието от ръката ми, да ме удариш в гръб?

Дълго време бе въртял и оформял тази мисъл. Струваше му се, че жена му, като чуе тези думи, ще се хвърли с плач на врата му и неразбирателството помежду им ще приключи. Но тези думи, които според него бяха много силни, навлажниха само неговите очи. Хайрие ханъм се задоволи с повдигане на раменете си и с хладен поглед безсърдечно додаде:

— Който е паднал сам, няма право плаче.