"Обетована земя" - читать интересную книгу автора (Паркър Робърт Б.)11— Как е цялото име на Хок? — рече Слейд. — Не знам — казах. — Просто Хок. — Трябва да има пълно име. — Да, знам, но не го знам как е. Аз го познавам от двайсет години и никога не съм чувал да го наричат другояче, освен Хок. Слейд присви рамене и записа Хок в бележника си с жълти листа с широки редове. — О’кей — рече той. — Значи ти смяташ, че Харви дължи пари и не ги плаща, и че типът на когото ги дължи е изпратил при него бияч. Каква е версията на Шепърд? — Никаква. Казва, че имал делови отношения с Хок и че това няма нищо общо с мен. — А ти не му вярваш. — Не. Първо, Хок не се занимава с бизнес, с голямо Б, каквито са схващанията на Шепърд. Хок е един волен дух. — Като теб — рече Слейд. Аз поклатих глава. — Не, не като мен. Аз не се наемам да върша нещата, които върши Хок. — Чух, че би могъл — рече Слейд. — От кого? — О, от хора, които познавам в Бостън. Поразпитах тук-там за теб. — Аз си мислех, че си прекалено зает, за да се ровиш из кофите за боклук — казах аз. — Направих го през обедната си почивка — рече Слейд. — Е, не вярвай на всичко, което чуеш. Слейд почти се усмихна. — Едва ли — каза той. — Доколко сигурен си, че са го били? — Шепърд ли? Напълно. Тази картинка ми е позната, всъщност, имал съм случай да я видя. Знам как изглежда и как се чувства човек след това. — Да, наистина има нещо жестоко — рече Слейд. — Какво казва Шепърд? — Каза, че бил паднал. Слейд отново записа нещо в бележника си. — Имаш ли някакви предположения кой може да е наел Хок? — Имам догадки за Кинг Пауръс. Хок обикновено предпочита да работи за Пауърс. — Слейд добави още нещо в бележника си. — Пауърс е един алчен лихвар — казах аз. — Навремето… — Познавам Пауърс — рече Слейд. — Както и да е, Шепърд е в беда. Голяма, струва ми се, а е прекалено уплашен, за да вика за помощ. — Или пък работата му не е никак чиста. Погледнах учудено Слейд. — Да не би да ти е известно нещо, което аз не знам? — попитах. Слейд поклати отрицателно глава. — Не, просто съм учуден, Харв винаги силно е горял от желание да напредне. Всъщност не бих казал, че е мошеник, просто е много амбициозен. Този почивен център, който той строи, предизвиква множество спречквания и като че ли строителството не напредва много бързо, и хората започват да се чудят дали няма нещо нередно. — Има ли? — По дяволите — изруга Слейд. — Не знам. Занимавал ли си се някога с разследване на измама с недвижими имоти? Над сто прокурори и сто адвокати ще им трябват сто години, само за да установят има ли нещо за разследване. — Слейд присви с отвращение уста. — Обикновено не може да се установи чия е проклетата собственост на земята. — Шепърд не ми прави впечатление на мошеник — казах аз. — Адолф Хитлер е обичал кучета — рече Слейд. — Да приемем, че не е мошеник, да приемем, че е неуравновесен. Възможно е. — Да — казах, — възможно е. Но какво да предприемем? — Откъде да знам, по дяволите, аз не съм светилото от големия град. Ти кажи. Доколкото ми е известно, нямаме престъпление, няма жертва, няма нарушение на наказателния закон, както бихте се изразили вие, светилата от големия град. Ще се разпоредя патрулните коли да се навъртат по-често край дома му и ще наредя на всички да го държат под око. Ще проверя дали при прокурора има нещо относно поземлените операции на Шепърд. Ти имаш ли да предложиш нещо друго? Поклатих глава. — Откри ли жена му? — попита Слейд. — Да. — Ще се върне ли вкъщи? — Не мисля. — Той какво смята да прави? — Нищо не може да направи. — Може да отиде да я вземе и да я замъкне насила до вкъщи. — Той не знае къде е. Не пожелах да му кажа. — Ти си откачен — рече Слейд. — Това мога да ти кажа. — Така е. — Шепърд нормално ли прие това? — Не, освободи ме. Каза, че щял да ме съди. — Значи ти си безработен. — Така ми се струва. — Просто още един турист. — Да. Този път Слейд наистина се усмихна. С една широка усмивка, която бавно се разля по лицето му, образувайки дълбоки бразди от двете страни на бузите му. — По дяволите — каза той и поклати глава. — По дяволите! Сърдечно му се усмихнах в отговор, станах и си излязох. Вече в колата, седнал върху горещите седалки, със смъкнат покрив, аз си помислих нещо, което съм си мислил и преди. Помислих си, че не знам какво да правя. Запалих колата, включих радиото и се заслушах в нехайния шум на мотора. Не знаех дори къде да отида. Мисис Шепърд със сигурност не беше щастлива и мистър Шепърд със сигурност не беше щастлив. Това, разбира се, не ги правеше необикновени. Точно в този момент и аз самият не бях кой знае колко адски щастлив. Май че трябваше да си вървя у дома. У дома е мястото, където можеш да отидеш и са длъжни да те приемат. Кой беше казал това? Не можех да си спомня. Как цинично го беше казал обаче, копелето му с копеле! Включих колата на скорост и бавно подкарах по Мейн стрийт към мотела. Естествено, в моя дом нямаше никой. Там бях само аз. Аз бях готов да се приема по всяко време. Спрях на някакъв светофар. Някакво червенокосо девойче, облечено в синьо-зелени ярки памучни панталони и лимоненожълто бюстие, мина край мен. Панталоните й бяха толкова тесни, че се виждаха оскъдните очертания на долните й гащи, стегнали задника й. Тя погледна дружелюбно към колата. Бих могъл да й предложа да изпием по нещо и да доплуваме и да я сбъркам със своя австралийски кроул. Но тя имаше вид на хлапачка от някой колеж и сигурно щеше да иска да пробваме наркотици и да бръщолевим за нуждата от любов и от ново съзнание. Светофарът даде зелено и аз продължих. Един темерут на средна възраст, който няма къде да отиде. Беше малко след един часа, когато пристигнах на паркинга пред моя мотел. Време за обед. С възобновена енергия влязох във фоайето, завих наляво покрай рецепцията и тръгнах надолу по коридора към стаята си. Едно бързо измиване, а след това — на обяд. Кой би могъл да помисли, че само преди няколко мига бях без никаква цел. Когато отворих вратата на стаята си, Сюзън Силвърман лежеше на леглото, зачетена в някаква книга от Ерик Ериксън, и изглеждаше така, както би трябвало да изглежда. — Боже господи, радвам се да те видя — казах аз. С пръст в книгата, за да не загуби мястото, до което беше стигнала, тя извърна главата си към мене и каза: — И още как, сигурна съм — и се усмихна през зъби. Тя често се усмихваше, но понякога не се усмихваше, а оголваше зъби в усмивка. Този път беше така. Никога не съм знаел със сигурност каква е разликата, но имаше нещо общо с някаква весела дяволитост. Усмивката й беше красива и добра, а в оголването на зъбите й имаше просто някакъв зъл намек. Хвърлих се върху нея на леглото, възпирайки сблъсъка с тежестта ми с ръцете си, сграбчих я и я прегърнах. — О-о — каза тя. Аз отслабих малко прегръдката и ние се целунахме. Когато свършихме, казах: — Нямам намерение да те питам как си влязла тук, тъй като знам, че можеш да направиш всичко, което поискаш, и че да подбудиш някой към помагачество за едно или друго нещо, за тебе би било детска игра. — Детска игра — повтори тя. — Как вървят нещата при теб, синеоки? Лежахме по гръб на леглото един до друг, докато й разказвах. Когато свърших разказа си, аз предложих да прекараме един следобед на чувствени удоволствия като започнем веднага. Тя обаче предложи първо да се наобядваме и след кратко спречкване аз се съгласих. — Сюз — казах аз в ресторанта, докато тя отпиваше от своя коктейл „Маргарита“, — ти изглеждаше необикновено доволна от епизода, където Джейн направи опит да ме кастрира. Тя се разсмя. — Мисля, че ханшът ти започва да се разширява — каза тя и допълни: — Бръснеш ли се все още? — Изобщо не съм пострадал — казах аз. — Ако беше станало това, всички келнерки тук щяха да носят черни ленти на ръцете си, а знамето на Радклиф щеше да е смъкнато наполовина в знак на траур. — Е, ще видим по-късно, когато нямаме да правим нещо по-добро. — Никога няма нищо по-добро за правене — казах аз. Тя старателно се прозя. Келнерката пристигна и взе поръчката ни. Когато тя се отдалечи, Сюзън попита: — Какво възнамеряваш да предприемеш? — Бога ми, не знам. — Искаш ли да остана с теб през това време. — Много искам — казах аз. — Струва ми се, че нищо не мога да разбера от случая с Пам, Роуз и Джейн. — Чудесно, донесла съм си куфара, в случай че би пожелал да остана. — Да, забелязах, че вече си разопаковала и си подредила дрехите си в гардероба. Не ти липсва самочувствие. — О, ти си забелязал, значи. Непрекъснато забравям, че си детектив. — Спенсър е моето име, улики винаги има — пошегувах се аз. Келнерката ми донесе половин дузина стриди, а на Сюзън — шест мариновани скариди. Сюзън погледна към стридите. — Опитваш се да потърсиш възмездие ли? — Не — казах. — Кроя планове за бъдещето. Започнахме да се храним. — Какво те кара да твърдиш, че нищо не можеш да разбереш? — понита Сюзън. — Не се чувствам спокойно. Владея добре професията си и се старая, но… Пам Шепърд ме попита дали имам деца и аз казах, че нямам. Тогава тя каза, че вероятно не бих могъл да я разбера и ме попита дали съм женен, а аз казах, че не съм и тогава тя каза, че със сигурност не бих могъл да я разбера. — Свих рамене. — Аз също никога не съм имала деца — рече Сюзън. — А бракът изобщо не беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Нито най-трайното. Знам ли? Бих могла да ти кажа някое от безбройните клишета за това, че не е нужно да можеш да сготвиш суфле, за да разбереш, че не е сготвено както трябва… Нямал си деца… възможно е да има някакво основание в това. Да кажем, че има. И какво от това? Доколкото си спомням, ти си се занимавал с много неща, които не познаваш непосредствено. Защо в този случай да е различно? — Не знам дали е така — казах аз. — Мисля че е така. Никога досега не съм те чувал да говориш за подобни неща. — Да, може и да си права. — Освен това, както разбирам от обясненията ти, твоята работа по случая е приключена, защото този случай вече не съществува. — Има нещо такова — казах аз. — Тогава защо трябва да се безпокоиш за него? След като не е от твоята компетентност, така или иначе, защо не се примириш с това. Ще поядем, ще поплуваме и ще походим на плажа няколко дни и ще се приберем вкъщи. Келнерката дойде и донесе пържоли, салата, хлебчета и още една бира за мен. Около две минути се хранихме мълчаливо. — Не мога да мисля за нищо друго — казах аз. — Опитай се да овладееш ентусиазма си — рече Сюзън. — Извинявай, не се изразих добре, това нещо просто не ме оставя на мира. Срещнах се с двама души, чийто живот се е объркал ужасно, и излиза, че изобщо не мога да им помогна да се измъкнат от това положение. — Разбира се, че не можеш — каза тя. — Така както не можеш да направиш кой знае какво по отношение на глада, войната, чумата и смъртта. — Огромно поле за действие — казах аз. — Също така, не можеш да бъдеш баща на всеки. Допускането, че Пам Шепърд с подкрепата на няколко други жени не е в състояние да уреди собственото си бъдеще, е проява на опекунство от твоя страна. Всъщност тя би могла да се справи много успешно. Като мен. — Аз да опекунствам? Не говори глупости. Яж си пържолата и мълчи, иначе ще те плясна. |
|
|