"Чайлд Роланд Кулата достигна" - читать интересную книгу автора (Браунинг Робърт)
Робърт БраунингЧайлд Роланд Кулата достигна
I Помислих си, че всичко, що ми речетоз урод посивял със злобен взор,преситен от лукавство и раздор,лъжа било е; и нарочно ме заречеда сторя тъй, а вътрешно ликува,задето аз с живота се сбогувах. II Нима заради друго той причаква,изгърбен над тоягата си крива,окаяните странници, коиторазпитват го де този път отива,и после смее се, ухилен като скелет,над тез, що само гибел ще намерят. III Ако реша съвета му да следвами се отправя по пътеката зловеща,която според думите му криеТъмната кула, може би ще срещнаСмъртта; ала дори това да стане,едва ли ще умра от тази рана. IV От толкова години сам се скитам —надеждата изтля и се превърнавъв призрак блед, лишен от жизнен ритъм,и мисля си, че даже и да зърнааз Кулата, сърцето умореноще спре да бие, от възторг сломено. V И както воин, сразен от тежка болест,на смъртния си одър прикован,приема примирено свойта орис,предвкусвайки мъртвешкия саван,и се сбогува с верните другари,събрали се край него в този миг — VI „Прощавайте! Часът ми веч’ удари“ —мълвят устата му… но скръбният му ликвнезапно озарява се от мислиза бойното поле и изведнъждесницата му копие възжаждаи иска да си иде като мъж — VII аз също страдах много в своя поход —тъй често ми предричаха провал,тъй често ми напомняха жестокоза рицарите, тръгнали да дирятТъмната кула и за техния финал…И ни един от тях не бе успял. VIII И тъй, поех, безмълвен, безнадежденпокрай прегърбения урод с взор лукавпо друма неизвестен, що отвеждалкъм Кулата. Дано да беше прав!Бях сигурен, че погледът му алене вперен в мен наместо знак прощален. IX Цял ден вървях по този път безкраен,цял ден се скитах, морен и отчаян,а покрай мене равнина безбрежнаразстилаше се докъдето поглед стига,печална, запустяла, безнадеждна —като съсухрен лист от древна книга. X Ала не спирах — все по-надълбокосред тягостния сив пейзаж навлизах,обезсърчен от гледката жестокана тази пустош — не, не бях съзиралдори и в най-безумните си сънищатакава зла, прокълната природа, XI лишена от дървета и цветя,като че ли неведома прокобанад нея тегнеше. И даже ми се стори,че чух безмълвен и обречен глас —нещастната земя ми проговори,във скръбния за мен и нея час. XII „Ей, страннико!“ — като че ли ми викна.„По пътя си прокълнат ти върви!Ако очакваш цвете тук да никне,очите си веднага затвори!На огнения пъкъл се надявамвъв Съдний ден — за да ме изцели!“ XIII Навсякъде растителност болнава,застилаща земята като плащ —трънаци грозни, криви, със коравибодли грозяха мрачния пейзаж,разперили ръцете си грабливи,подобно вещици покрай казана врящ. XIV Тревата пък напомняше коса —окапала и рядка, със прокаженвид. Тънките й сухи стъбълцаподаваха се плахо от калта,подобно червеи, а тя саматакато че ли във кърви бе облята. XV Във този миг и друго зърнах там —дръглив, застинал неподвижно кон —кога дошъл бе тук и сам не знам;като че ли от дяволски легионизбягал бе. Когато по-отблизоразгледах го, съвсем се отвратих — XVI дори и жив да бе, не му личеше,напротив — със затворени очипод гривата проскубана стоеше,а шията му цялата със струпеии рой подутини покрита беше.Не бях съзирал нивга тъй злочеста XVII и уродлива твар. Очи отвърнахи поглед към сърцето си насочих —тъй както воинът вино ще да сръбне,преди със жар във битката да скочи,и мене ми се искаше да глътнаот живата вода на дните прежни, XVIII от спомените ведри, безметежни…Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламналобрамчен от златисти къдри лик— видение тъй истинско, измамно —и сякаш го почувствах как протягаръка към мен… Уви, позорен миг! XIX Съзирам го — застанал прав, с лицетъй чисто и открито, сякаш десетлета по-рано е и в рицарство се врича —„Аз сторих туй, що всеки мъж с сърцедобро направил би“ — ей туй изрича,но после — ето! — сцената се сменя XX и виждам що палачът в длан държи —той пергамента на гърдите му забождаи възгласи „Предателю, умри!“процепват множеството… Стига! Забрави!Не бих поискал минало таковадори пред днешните злочестини! XXI Здрачаваше се. Мрачна пеленасе спускаше над мрачната страна.По пътя си неведом пак поех,зачуден що ли ще ми донесенощта — писукащ прилеп или сова,за черни предсказания готова. XXII И ненадейно — като плъзнала змия,пред мен изникна някаква река,пресичайки пътеката ми. Тякипеше и беснееше така,че имах чувството, че лично Сатанатабе потопил копита във водата. XXIII Тъй малка, а тъй злостна! Покрай неярастяха ред настръхнали ели,а гърбави върби лениво веехасъсухрените си, подобни на иглимъртвешки клони, без да осъзнаватпричината за своите злини — XXIV реката! Къмто мътните водипристъпих и нагазих смело… в мигпредставих си как стъпвам върху нечиеразложено лице или пък меча,със който проверявах плитчината,забива се във плът. Кошмарен вик XXV изтръгна се внезапно от водата —той перна ме подобно на камшики въпреки че воден плъх навярнопромушил бях (и тази твар пищеше)зловеща мисъл мозъка ми парна —като дете невръстно той звучеше. XXVI Достигнах до отсрещния й брягс надеждата, че мрачният пейзажще се поразведри… все тъй недраги угнетяващ беше той обаче —нозете ми затънаха във калтъй гъста, сякаш множество ездачи XXVII препускали са със чудовищни коненасред чутовна битка във разгара…Накрая на блатистото полеиздигаше се някаква машина,снабдена със огромно колело —сякаш талази дяволска поквара XXVIII от нея се излъчваха. Какволи беше безподобното теглона впримчените тук, не щях да мисля —напред закрачих, морен и потиснат.Щом калната земя зад мен останаогромна черна птица — като врана, XXIX но много по-голяма, със крилена дракон прелетя над мен и ето —хълмисти склонове изместиха полето,простирайки се докъдето поглед стига —масивна и назъбена верига,обгърнала ме като плътен чер саван; XXX изглежда, бях попаднал във капан.Огледах се безпомощно — нимабезславно ще завърши моят поход,запитах се. И в този миг видяхотдясно двата хълма; вляво — плато,а помежду им — зейналия проход. XXXI Възможно ли бе Кулата, коятов незнайно време беше съградена,да бъде тук? И кръглите стениот кафеникав камък построенислед толкова неизброими днида се разкрият именно на мене? XXXII Нима не виждах? Може би пък здрачът,обгръщащ в тъмнина света край мен,ми пречеше да я съзра. Закрачихс последни сили, а залязващият денза сетен път проблесна като в съни мигом проехтя камбанен звън. XXXIII Нима не чувах? Та шумът бе титаничен,и все по-силен ставаше; в ушитеми прозвънтяха гръмко именатана всичките ми паднали другари,а жребият им тежък, безвъзвратенвековната си скръб връз мен стовари. XXXIV И ето че съзрях ги — тук, край менепо склоновете бяха нареденипоследния останал жив да зърнаточите им… Рога старинен вдигнах,до устните си в миг го долепих и възвестих:„Чайлд Роланд Кулата достигна“.1