"Дарвиния" - читать интересную книгу автора (Уилсън Робърт Чарлз)

5

Плоскодънните лодки най-сетне пристигнаха от Ню Йорк и веднага бяха прехвърлени на „Аргус“, малък параход за прекосяване на Ламанша. Гилфорд, Финч, Съливан и топографът Чък Хемфил надзираваха товаренето, но се скараха с началника на хамалите и ги изгониха от площадката. Пролетното слънце озаряваше кейовете и хвърляше отблясъци върху водата, по която лениво се носеха лъжелотоси. Над главите им дрезгаво пищяха чайки. Чайките бяха сред първите земни емигранти в Дарвиния, последвани от хората, пшеницата, ечемика, картофите, дивите цветя, плъховете, добитъка, мухите и дървениците.

Престън Финч стоеше на кея, скръстил яките си ръце отзад, с лице, скрито в сянката на тропическия шлем. Финч беше парадокс, мислеше си Гилфорд, смел и решителен мъж, все още силен въпреки възрастта си, опитен изследовател на реки, чието мнение и храброст бяха безспорни. Но Нойската му геология, придобила модна популярност след Чудото, приличаше на Гилфорд на миш-маш от полуистини, съмнителни аргументи и прояден от копнежи протестантизъм. Неправдоподобна, независимо от това колко добре бе подплатена с теории за отлагането на седименти и цитати от Бъркли9. Нещо повече, Финч категорично отказваше да обсъжда своите идеи и не приемаше критики от колегите си, камо ли от един обикновен фотограф. Какво ли е, чудеше се Гилфорд, да натъпчеш в един човешки мозък подобна барокова архитектура? Цяла катедрала на вярата и знанието, солидно изградена и добре охранявана?

Джон Съливан, другото посивяло светило на експедицията, се облягаше на стената на един склад, скръстил ръце, усмихнат под сламената си шапка. Двама възрастни учени, Финч и Съливан, но разликата бе, че Съливан се усмихваше.

Най-сетне и последният сандък бе отнесен в трюма на „Аргус“. Финч подписа товарителницата на изпотения началник и с това сякаш постави точка на поредната глава. „Аргус“ щеше да отплава на сутринта.

Съливан докосна Гилфорд по рамото.

— Имате ли няколко свободни минути, господин Лоу? Искам да ви покажа нещо, което ще ви заинтригува.

„Музей на чудовищата“, възвестяваше надписът над вратата.

Продълговата паянтова колиба, много стара, вероятно една от първите постройки по блатистите брегове на Темза. Изглеждаше сякаш много пъти е била изоставяна и заемана отново.

— Тук ли? — попита Гилфорд. Беше съвсем близо до кея, зад редицата от тухлени къщурки.

— Два пенса за представлението — отвърна Съливан. Говореше с арканзаски акцент, но от неговите уста звучеше като оксфордски. — Собственикът е пиянде. Но има един интересен екземпляр.

„Собственикът“, мрачен мъж, от който лъхаше на джин, отвори вратата, след като Съливан почука, прие парите и изчезна, без да промълви нито дума, зад платнената завеса, оставяйки гостите да се любуват на препарираните трофеи, подредени върху грубите лавици по протежение на помещението. Повечето бяха добре познати, макар и доста нескопосано препарирани дарвиниански животни: птица кука, няколко броя шесткраки мършояди, леопардова змия със зейнала паст. Съливан вдигна завесата на прозореца, но от това не стана по-светло. Стъклените очи на животните блещукаха, извърнати в различни посоки.

— Ето това там — рече Съливан.

Сочеше един изправен скелет в ъгъла. Гилфорд го доближи със скептично изражение. На пръв поглед приличаше на скелет на мечка — двуного, с гръден кош, прикрепен за гръбначния стълб, страховит издължен череп и заострени като кремъчни ножове зъби. Ужасяваща гледка.

— Това е фалшификат — заяви Гилфорд.

— Как стигнахте до подобно заключение, господин Лоу?

Нима Съливан не виждаше сам?

— Костите са скачени с тел. Някои са по-пресни от други. Това ми прилича на кравешка бедрена кост, ето, ставата не съвпада точно.

— Много добре. Окото на фотограф.

— Не е необходимо да си фотограф.

— Прав сте, разбира се. Анатомията не е непозната наука. Но това, което ме интересува, е гръдният кош, който изглежда напълно запазен, и най-вече черепът.

Гилфорд отново погледна към скелета. Ребрата и гръбначният стълб бяха несъмнено от някое дарвинианско същество, за това можеше да се съди по типичното захващане отзад напред и дълбоката хордална бразда. Черепът беше продълговат, малко наподобяваше волски, но разширен нагоре и назад: череп на лукав хищник.

— Действително ли смятате, че е истински?

— Съвсем истински и със сигурност не принадлежи на някой познат вид бозайници. Собственикът твърди, че е купил костите от заселник, който ги изкопал край едно тресавище нагоре при Лия, докато търсел въглища.

— Изглеждат съвсем пресни.

— Относително, макар че никой не е виждал същество, което да отговаря на такова описание. Големите хищници са рядко явление на континента. Донеган съобщава за месоядно същество с размери на леопард в района на централния масив, но нищо по-едро. В такъв случай, откъде произхождат тези, господин Лоу? Ето ви един интересен въпрос. Едър, наскоро изчезнал хищен вид?

— Надявам се да е изчезнал. Изглежда твърде страховит.

— Страховит и ако се съди по черепа, е интелигентен. Доколкото са интелигентни животните. Ако има още от неговия вид обаче, ще ни потрябват пистолетите, към които Финч е толкова привързан. Но от друга страна…

— От друга страна?

— Как можем да говорим за изчезнал вид, когато континентът е едва на осем години?

Гилфорд реши да бъде предпазлив.

— Нима предполагате, че континентът има своя история?

— Нищо не предполагам, става въпрос за логически заключения. О, този спор не е от вчера. Просто исках да разбера на каква позиция сте вие.

— Проблемът е, че имаме две истории. Един континент и две исторически линии. Не зная как да ги съчетая.

Съливан се засмя.

— Добре казано. Ако някой поиска от вас да изкажете предположение, кое бихте избрали? Елизабет Първа или нашия кокалест приятел тук?

— Мислил съм за това, но не мога…

— Не се колебайте. Избирайте.

— И двете — отвърна Гилфорд. — Мисля, че бих избрал и двете.

— Но възможно ли е това?

— Очевидно не.

Усмивката на Съливан стана по-широка.

— Браво на вас.

Като че ли Гилфорд бе издържал някакъв изпит, макар че мотивите на възрастния учен си оставаха мъгляви. В това нямаше нищо лошо: Гилфорд харесваше Съливан и се радваше, че ботаникът се отнася с него като с равен. Но най-много се зарадва, когато напуснаха колибата с препарираните животни и излязоха на чист въздух. Макар че откъм пристанището полъхваше неприятна миризма.

Тази нощ за последен път деляха постелята с Каролайн.

„За последен път до есента“ — поправи се Гилфорд, но тази мисъл не му подейства успокояващо. Още повече че тя отказа да сподели нежността му.

Каролайн бе единствената жена, с която бе спал. Срещнаха се в канцеларията на „Атикус и Пиърс“, където той бе отнесъл последните си плаки за изданието „Вкаменелости и черупки от Скалистите планини“. Още от първия миг Гилфорд бе силно привлечен от леко дръпнатото и намусено момиче. Чичо й ги запозна и през същата седмица Гилфорд проучи кога би могъл да я види отново в издателството. Секретарката го информира, че обядвала с чичо си всяка сряда. Гилфорд я пресрещна още следващата сряда след обяда и й предложи да я изпрати до трамвая. Тя прие, но го изгледа изпод широкополата си шапка като надменна принцеса.

Надменна и наранена. Каролайн още се възстановяваше от загубата на родителите си по време на Чудото, но в онези времена това бе често срещано явление. Гилфорд откри, че с известно усилие може да изтръгва усмивка от устните й. В онези дни мълчанието й бе по-скоро съюзник, отколкото неприятел, между тях се установи неуловим начин на общуване. На този невидим език тя казваше нещо от рода на: „Страдам, но съм твърде горда за да го призная — можеш ли да ми помогнеш?“ А той отвръщаше: „Ще ти осигуря безопасно и уютно местенце. Ще създам твой дом.“

Сега лежеше, заслушан в тропота на редките среднощни каруци по улицата, и между него и жената, която обичаше, бе само тънко памучно одеяло. Нима бе нарушил обещанието си? В края на краищата мястото, където се намираха, едва ли можеше да се нарече уютно и безопасно. Наложи се да пътува често и надалече — първо на запад, сега и тук. Дари я с прекрасна дъщеря, но я доведе на този чужд бряг, където възнамеряваше да ги изостави… заради историята или науката, или своите необмислени копнежи.

Повтаряше си, че така постъпват истинските мъже, че го правят от векове и ако не го бяха правили, сега расата им още щеше да обитава дърветата. Но истината бе далеч по-сложна и включваше въпроси, на които Гилфорд или не желаеше, или не бе готов да отговаря, вероятно свързани донякъде с баща му, чийто непоклатим прагматизъм го отведе прекалено рано в гроба.

Сега Каролайн спеше или всеки момент щеше да заспи. Той плъзна ръка по извивката на талията и я притисна лекичко, сякаш й казваше: „Не се безпокой, аз ще се върна.“ Тя отвърна със сънено помръдване, в което може би не се долавяше безразличие. Може би.

На сутринта двамата бяха още по-отчуждени.

Каролайн и Лили го изпратиха до пристанището, където „Аргус“ се поклащаше от прилива. Ръждясалият корпус на парахода бе обгърнат в хладна мъгла.

Гилфорд прегърна Каролайн непохватно, чувстваше се неловко и не знаеше какво да каже. Повдигна Лили, тя притисна бузата си към неговата прошепна:

— Да се върнеш скоро.

Той й обеща.

Поне Лили му повярва.

След това се изкатери по трапа и спря до перилата, за да им помаха, но жена му и дъщеря му вече бяха се слели с тълпата, струпана на кея. „Колко бързо — помисли си Гилфорд. — Колко бързо…“

„Аргус“ пресече Ламанша в гъста мъгла. Гилфорд продължи да кръстосва долната палуба, докато слънцето най-сетне проби облаците и Джон Съливан го повика, за да му покаже озарения в утринна светлина континент.

Пред погледа му се ширна плътно обрасла мочурлива местност — солените тресавища в устието на Рейн. Строматолити стърчаха нагоре като призрачни паметници, дървета флейти бяха колонизирали делтата навсякъде, където имаше достатъчно тиня, за да подхранва растежа им. Параходът навлезе в плитък и обрасъл с тръстика канал — бавно, защото имаше доста плитчини, появили се след последната буря — и се отправи към вътрешността, която бе още по-залесена и зелена. Джеферсънвил бе едва забележимо облаче дим на плоския зелен хоризонт, после прерасна в петънце, в кафеникава маса от колиби, построени сред тръстиките или вдигнати на колове, където почвата бе достатъчно твърда, и навсякъде се виждаха примитивни пристанищни съоръжения, малки лодки, купчини морска сол, всичко това придружено от миризмата на риба, сол, отпадъци и човешки изпражнения. Каролайн бе сметнала Лондон за примитивен, Гилфорд можеше само да се радва, че няма да види Джеферсънвил. Градът бе като материализирано предупреждение: цивилизацията свършва тук. Отвъд тази граница цари анархията на Природата.

Имаше безброй рибарски лодки, канута и салове, отрупани с дарвинианска дървесина, но единственият по-голям кораб, освен „Аргус“, бе една американска канонерка, хвърлила котва на пристана с развети знамена.

— С това ще ни откарат нагоре по реката — съобщи Съливан, застанал до Гилфорд при перилата. — Няма да се бавим тук. Финч ще съгласува експедицията с флотата, докато ние намерим следотърсач.

— Ние? — попита Гилфорд.

— Ние с вас. След това можете да се върнете при своите лещи. Да заснемете пристанището. „Акостиране в Джеферсънвил“. Ще бъде невероятна снимка. — Съливан го тупна по гърба. — По-весело, господин Лоу. Това е истинският Нов свят и вие сте тук, за да стъпите на него.

Но тук, сред мочурищата, нямаше на какво толкова да се стъпи. Встрани от дървените мостчета блатата лесно можеха да те погълнат. Гилфорд се питаше дали и останалата Дарвиния няма да е същата — синьо небе, пронизващ вятър и стаена заплаха.

Съливан уведоми Финч, че двамата с Гилфорд отиват да търсят водач. Гилфорд изгуби ориентация веднага щом пристанището изчезна от погледа му, скрито зад рибарските колиби и високите стъбла на дървета джамии. Но Съливан изглежда знаеше пътя. Беше идвал тук през 1918-а, за да състави каталог на блатните животинки.

— Познавам градчето, макар че сега се е разраснало, дори вече се видях с неколцина стари познайници.

Хората, с които се разминаваха, бяха сурови, навъсени и опасни. Правителството бе започнало да изплаща възнаграждение на колонистите и да поема разходите за пътуването им до новия континент скоро след Чудото, но доброволците да започнат нов живот бяха малко и почти всички от един определен тип. Сигурно единици от тях не бяха преследвани от закона.

Местните преживяваха от риболов и като водачи на експедиции. Съдейки по много признаци, прясната вода и сапунът не достигаха. Мъжете и жените носеха груби дрехи, косите им бяха дълги и сплъстени. Въпреки това неколцина от тях изгледаха Съливан и Гилфорд с нескритото съжаление на коренния жител към туриста.

— Отиваме да се срещнем с Том Комптън — обясни Съливан. — Най-добрият трапер в Джеферсънвил, ако е още жив и в момента не е в пущинака.

Том Комптън обитаваше дървена колиба далече от брега. Съливан не си направи труда да потропа, а побутна полуотворената врата — дарвиниански маниери вероятно. Гилфорд го последва предпазливо. Когато очите му привикнаха с мрака, той откри, че колибата е доста чиста и подредена, дъсченият под е застлан с памучен килим, а по стените висят различни мрежи и ловни принадлежности. Том Комптън седеше кротичко в единия ъгъл на помещението — едър мъж с дълга, сплетена на плитка брада. Имаше мургава кожа и лицето му издаваше смесен произход. На шията си носеше огърлица от животински зъби. Ризата му беше изплетена от някаква местна груба тъкан, но панталоните му бяха от обикновен дънков плат, затъкнати във високи непромокаеми ботуши. Той огледа влезлите без видим ентусиазъм и взе от масата една лула с дълга дръжка.

— Не е ли малко раничко за това? — попита Съливан.

Том Комптън драсна клечката в масата и поднесе пламъчето към лулата.

— Не и след като те видях.

— Знаеш ли защо съм тук, Том?

— Чух разни слухове.

— Продължаваме навътре.

— Не ме интересува.

— Бих искал да дойдеш с нас.

— Не мога да го направя.

— Смятаме да пресечем Алпите.

— Казах ти вече — не ме интересува. — Домакинът подаде лулата на Съливан и възрастният учен всмукна от дима. Това не е тютюн, помисли си Гилфорд. Съливан предложи и на него и Гилфорд се зачуди как да постъпи. Дали да откаже, или да приеме? Може да е нещо като онзи ритуал при чероките, който замества ръкостискането?

Том Комптън се засмя.

— Изсушени листа от едно речно растение — обясни Съливан. — Леко замайват, но не са като опиума.

Гилфорд пое лулата. Димът миришеше на стара изба. Едва не се задави от кашлицата.

— Новак — процеди Том Комптън. — Не познава страната.

— Ще се научи.

— Те всички се научават — отвърна траперът. — В края на краищата. Ако преди това континентът не им види сметката.

Димът от лулата на Том Комптън го накара да се почувства олекнал и безгрижен. Събитията или пълзяха едва-едва, или подскачаха на неравни интервали. Когато се върна на койката в „Аргус“, помнеше смътно какво се е случило през този ден.

Спомни си, че последва доктор Съливан и Том Комптън до една пристанищна кръчма, където поднасяха тъмна бира в купи, издълбани от изсъхнали тръстики флейти. Купите пропускаха и бирата трябваше да се пие бързо. Имаше и храна, дарвинианска риба, изпълнила чинията като малък черен скат, с вкус на тиня и сол, Гилфорд почти не яде от нея.

Двамата спореха за експедицията. Трайерът не скриваше презрителното си отношение и твърдеше, че идеята е само да се развее американското знаме из континента и да се предявят териториални претенции към вътрешността.

— Нали сам каза, че този Финч е пълен кретен.

— Той е чиновник, не е учен, но знае какво иска и как да го постигне. Не е глупак. Спасил е трима души в бързеите на каньона Катаракт — единият от тях имал воден плеврит и Финч го носил на гръб чак до ферибота. Било е преди десет години, но съм сигурен, че би го направил и сега. Той планира и подготви тази експедиция и съм готов да му поверя живота си.

— Сигурно, щом си решил да тръгнеш след него навътре в пущинака.

— Така е. Не бих могъл да мечтая за по-добър водач. Може би за по-добър учен — да, но дори в това отношение Финч има някои предимства. Във Вашингтон все още гледат малко презрително на науката — не можахме да предскажем, нито да обясним Чудото, и в умовете на някои ограничени хора това е равносилно на провал. Идолите на глинени крака нямат шансове, когато се разпределя общественият бюджет. Но бихме могли да използваме Финч като назидателен пример пред Конгреса за така наречената сервилна наука. Ще навлезем във вътрешността, ще научим някои неща — колкото повече, толкова по-нестабилна ще бъде позицията му.

— Използват ви. Както Донеган. Хубаво де, ще съберете образци. Но хората с пари ще искат да узнаят какво е положението с партизаните, дали има въглища в долината на Рур и желязо в Лорейн…

— Какво значение, ако срещнем партизани или намерим антрацитни залежи? Тези неща ще се случат, независимо дали ще прекосим Алпите или не. Поне ще съберем важни сведения.

Том Комптън се обърна към Гилфорд.

— Съливан си мисли, че този континент е като гатанка, на която трябва да намериш решението. Храбра, но глупава идея.

Съливан не се предаваше.

— Том, ще навлезеш по-навътре от всички останали трапери.

— Не чак толкова навътре.

— Знаеш какво може да се очаква.

— Когато отидеш прекалено далече, не знаеш какво те очаква.

— И все пак, ти имаш опит.

— Повече от теб, вярно е.

— Познанията ти ще бъдат безценни.

— Имам по-важна работа.

Известно време надигаха мълчаливо купите. След още няколко бири разговорът се прехвърли на философски теми. Траперът отново се наведе към Гилфорд, отблизо обветреното му лице приличаше малко на меча муцуна.

— Вие какво търсите тук, господин Лоу?

— Аз съм фотограф — отвърна Гилфорд. Съжаляваше, че не носи апарата, Том Комптън бе примамлив обект за снимка. Сбръчканото му лице наподобяваше обрасло в козина диво животно.

— Зная с какво се занимавате — изръмжа траперът. — Питам ви защо сте тук?

За да направи кариера. Да си създаде име. Да отнесе уловени върху стъкло и сребро изображения на речни езера и планински ливади, които друго човешко око не е виждало.

— Не зная — чу той собствения си глас. — От любопитство, предполагам.

Том Комптън го изгледа с присвити очи, сякаш Гилфорд бе признал, че е болен от проказа.

— Господин Лоу, обикновено хората идват тук, за да избягат от нещо. Да припечелят малко парици или, като нашият приятел господин Съливан — да научат нещо. Но тези, които идват, без да знаят причините — те са най-опасни.

Още един спомен изникна в съзнанието на Гилфорд, докато се унасяше в сън на полюшващия се на приливната вълна „Аргус“. Съливан и Комптън разговаряха за вътрешността на страната и траперът непрестанно отправяше предупреждения: новите континентални реки са променили своите корита, така че невинаги съвпадат с някогашните карти, провизиите едва ли ще им стигнат, а храна няма откъде да си набавят. Съществуват непознати болести, повечето от които смъртоносни. Колкото до прекосяването на Алпите — какво пък, тук Том се съгласи, никой от старите трапери не се бе сещал за прохода Сейнт Готард, идеята е съвсем нова. Но имало слухове, приказки, може би дори измишльотини, за призраци — пълни глупости, прекъсна го Съливан — може и да е така, съгласи се Комптън, и все пак биха накарали всеки здравомислещ да се подвоуми — без теб, естествено, изтъкна Съливан, а Том само се засмя и закима — и без теб, без теб, стари безумецо, след което Гилфорд така и не разбра дали двамата бяха постигнали някакво съгласие и какво наистина ги очакваше в тази огромна и неизследвана земя.