"Дарвиния" - читать интересную книгу автора (Уилсън Робърт Чарлз)

8

В Джеферсънвил флотът разполагаше с плиткогазещ параход, който щеше да откара експедицията на Финч до плавателната граница на Рейн, но отпътуването им се забави, след като лоцманът и по-голямата част от екипажа легнаха, покосени от континентална треска. Гилфорд не знаеше почти нищо за тази болест.

— Това е вид блатна треска — обясни му Съливан. — Изтощава организма, но рядко е с летален изход. Няма да се забавим много.

И наистина, след няколко дена параходът бе готов за отплаване. Гилфорд монтира фотоапарата си на триножник на дървения кей. Фотографията не бе напреднала особено след Чудото, продължителните работнически стачки през 1915 година бяха принудили Ийстман Кодак да затвори за известно време фабриката си, а предприятието „Хоукай“ в Рочестър бе изгоряло до основи. И все пак апаратите, с които разполагаше Гилфорд, бяха сред най-усъвършенстваните за момента. Натрупал опит от експедицията в Монтана, той си водеше прилежни записки за всяка направена снимка:

И така, пътешествието започваше — отново, за кой ли път, помисли си Гилфорд — под яркосиньо небе и с разнасяни от вятъра миниатюрни паячета. Гилфорд подреди оборудването си в тясната каюта, която му бяха отредили, и се качи на палубата, за да провери дали гледката е претърпяла съществени изменения. Привечер блатистата земя отстъпи място на пясъчни речни брегове, а соленоводните храсталаци се смениха от плътни шубраци с корони като пагода и наподобяващи тръби на орган стъбла, на които вятърът свиреше протяжни мелодии. След един сравнително кратък залез сушата се превърна в безкраен, непрогледен мрак. Твърде просторна и пуста, за да е свидетелство за необятната мощ на машините на Бога.

Той заспа в койката и когато се събуди, имаше температура. Направи опит да се изправи, но палубата затанцува под краката му, а миризмата от камбуза го накара да забрави за закуската. По обяд вече беше достатъчно болен, за да повика корабния лекар, Уилсън Фар, който постави диагноза континентална треска.

— Ще умра ли? — попита Гилфорд.

— Може би ще почукате на тази врата — отвърна докторът, присвил очи зад малките си кръгли очилца, — но се съмнявам, че ще ви отворят.

Съливан дойде да го навести привечер, когато болестта вече се беше разгърнала и ръцете и краката му бяха покрити със ситен червеникав обрив. Гилфорд откри, че с мъка фокусира поглед върху своя гост, и разговорът им се рееше безцелно, като кораб с повредено кормило. Старият учен се опитваше да го развлича с теории за дарвинианския живот и за общата структура на неговите безгръбначни. Накрая каза:

— Виждам, че сте уморен, господин Лоу. Но на тръгване ще ви оставя още малко храна за размисъл: как според вас една чисто дарвинианска форма на живот, родена от Чудото, каквато е този микроб, който сега ви измъчва, може да съществува и да се размножава в прозаичното човешко тяло? Съвпадението не ви ли се струва твърде голямо?

— Не мога да кажа — промърмори изнурено Гилфорд и извърна лице към стената.

В пика на болестта той сънува, че е войник, който крачи по края на притихнало, прашно бойно поле, последен пост сред мъртвите, очакващ невидимия враг, който от време на време коленичи и пие от застоялата вода в локвите, откъдето го гледа собственото му отражение: невероятно старо и пълно с тревожни тайни.

Сънят бе прогонен от продължителен период на гадене, но в понеделник той определено вече се оправяше, температурата спадна достатъчно, за да поглъща твърда храна, докато се излежаваше на койката в каютата си, а корабът продължаваше да навлиза във вътрешността. Съливан му донесе последното издание на Финчовата „Дилувианска и нойска геогнозия“ и за известно време Гилфорд се развличаше с разкази за ранните епохи на Земята, за Големия потоп, оставил следи при катаклизмените промени на мантията, пример за което е и Гранд каньон — освен ако, допускаше Финч, тези признаци не са „по-ранни творения, щрихи, нанесени от Създателя, за да внушат идеята за една велика епоха“.

Изменения, предизвикани от всеобщия потоп, който бе разхвърлял вкаменели животни навсякъде по земната повърхност, заравяйки ги на различна дълбочина в калта и тинята, както вероятно е бил заровен и митичният Едем. Гилфорд бе изучавал някои от тези теории и по-рано, но Финч бе първият, който подсилваше твърденията си с подробности: стоте класификации за морски течения и дилувии — геологични транспортни средства, благодарение на които отдавна изчезнали животни можеха да бъдат подредени и категоризирани в стройни редове. Но една фраза — „идеята за една велика епоха“ — не му даваше покой. Тя превръщаше цялото човешко познание в нещо преходно. Светът ставаше сцена — нещо, което би могло да бъде построено едва вчера, наскоро оборудвано с планини, кости от мастодонти и човешки спомени, и което изкарваше Създателя измамник, забавляващ се със своите човешки творения. Всичко това се стори на Гилфорд прекалено и ненужно усложнено — макар че, като става дума за това, защо трябва светът да е опростен? Далеч по-странно бе да подредиш цялата вселена, всички звезди и планети в едно-единствено уравнение (както твърдяха, че е направил някакъв европейски математик на име Айнщайн).

Вероятно тъкмо в това се криеше причината Всевишният да получи човешки облик в Светото писание — за да намери смисъла на този объркан свят. Гилфорд не можеше да не се възхити на невероятната поетична логика в работата на Финч. Нямаше достатъчно добри познания по геология, за да спори с него… макар да му се струваше, че тази изящна и стройна катедрала е издигната върху недостатъчно солидни основи.

Измъчваше го и въпросът на Съливан. Как би могъл Гилфорд да се разболее от дарвиниански микроорганизъм, ако новият континент е съвсем отделно творение? И как хората могат да се хранят с дарвиниански растения и дори с животни? Някои от тях бяха отровни — твърде много, — но имаше и напълно годни за ядене. Това не намекваше ли за някакво скрито родство, за общо, макар и далечно, начало?

Е, поне за общ Създател. За общо потекло — както вероятно предполагаше Съливан. Ако това бе така, значи Дарвиния не съществува едва от десетина години, а от много повече, макар и не във форма, позната на Земята.

Това бе парадоксът на Нова Европа. Търсиш ли чудеса, намираш история, търсиш ли история, сблъскваш се с чудеса.

Дъждът продължи, без да спира, още ден и половина, а околните низини сияеха, обгърнати в мъгла. Рейн се разливаше из диви лесове, дарвинианска гъста и обрасла с мъх гора, която постепенно отстъпи място на низина, обрасла с храст, и с широки листа, които Том Комптън наричаше пръстчета. Пръстчетата тъкмо бяха започнали да цъфтят, мънички златисти цветчета, заради които полето сияеше като през рано настъпила есен. Привлекателна картина, поне според дарвинианските представи, но траперът ги предупреди, че ако излязат сред шубраците без високи до коленете ботуши, рискуват да получат обриви от тръпчивата мъзга на растенията. Денем откъм сушата долитаха мънички рогати насекоми, но въпреки страховития си вид не хапеха и дори кацаха върху протегнат пръст, а прозрачните им телца бяха красиви и крехки като миниатюрни коледни играчки.

„Уестън“ хвърли котва по средата на реката. Гилфорд, наскоро оздравял, но все още слаб и отпаднал, слезе на брега, за да помогне на Съливан да събере пръстчета и още десетина полски растения. Образците се полагаха в специална преса, а после изсушените листенца се прибираха в кутия, застлана с мушама. Съливан му показа едно яркооранжево цвете, често срещано на песъчливия бряг.

— Колкото и да ви се струва странно, може да се окаже далечен роднина на английския мак. Но тези цветя са мъжки, господин Лоу. А щом е така, можем ли изобщо да ги наричаме цветя, според нашите представи? Не са ли само конци, потопени в мед? Един огромен пестик с ресничеста структура, пренасящ мъжките полени до плодника. Насекомите се улавят в него и после отнасят прашеца. Често срещан модел в Дарвиния и непознат сред земните растения. Физическото сходство, макар и налице, е случайно. Сякаш един и същи процес на еволюцията е преминал по различни пътища — като тази река, която прилича най-общо на Рейн, но не и в подробностите. Тя извършва водосбора от планините и отнася водата в океана, но извивките и меандрите й са непредсказуеми.

„И има водовъртежи — помисли си Гилфорд. — И бързеи.“ Макар че поне досега реката изглеждаше спокойна. Дали реката на еволюцията криеше подобни опасности?

Съливан, Джилвани, Финч и Робинсън бяха най-активни през деня — Дигби, готвачът на експедицията, ги наричаше „Растения и мравки, камъни и кости“. Нощта бе активен период за Кек, Тъкман и Бърки, астрономи и навигатори, с техните секстанти, звезди и озарени от фенери карти. Гилфорд обичаше да пита Кек къде точно се намира експедицията, защото отговорите му бяха невероятно странни и интересни: „Навлизаме в залива на Кьолн и скоро трябва да видим Дюселдорф, ако светът не се е преобърнал наопаки.“

Гилфорд знаеше, че това лениво и безметежно плаване по реката няма да продължи безкрайно — с добре зареден с храни трюм и дълги дни, през които да снима с фотоапарата различни дървета по брега, а нощем да се любува на ярките звезди. С навлизането в горната част на реката бреговете ставаха все по-стръмни, понякога дори отвесни и Гилфорд лесно можеше да си представи как е изглеждала тук старата Европа, със своите изчезнали замъци („Ебербах — добавяше в такъв момент Кек, — Маркбург, Кайзерпфалц…“) и мускулести тевтонци с шипове и пискюли на шлемовете.

Но това не беше старата Европа и доказателствата се виждаха навсякъде: шипести риби, щъкащи в плитчините, дъбо-борове, от които полъхва странният мирис на канела (нито дъбове, нито борове, а високи дървета, чиито клони се подреждат като спираловидни тераси), нощни крясъци на още неназовани животни. Но и тук вече имаше хора — на места по брега бяха оставени салове за пресичане на реката, мяркаха се отделни къщурки, над които се виеше дим, виждаха се рибарски мрежи, но всичко това очевидно бе съвсем отскоро.

Гилфорд откри странно удоволствие в това да се разхожда из тези девствени гори, да оставя стъпките си в меката почва със съзнанието, че може би са първите човешки следи. Земя, която не искаше нищо, нито даваше нещо в замяна.

Но безгрижните дни не можеха да продължат вечно. Наближаваха Рейнфелден. „Уестън“ трябваше да обърне назад. „И тогава — помисли си Гилфорд — ще разберем какво е да си напълно сам в този непознат свят на скали и гори.“

Търговецът на кожи се оказа грубоват американец от немски произход, който се наричаше Еразъм и се прехранваше с отглеждането на огромно стадо мъхнати змии в тази далечна ферма.

Съливан обясни, че поне засега мъхнатите змии били най-експлоатираните от всички природни богатства на континента. Тревопасни стадни животни, те се срещали доста често по ливадите по хълмовете и вероятно обитавали източните степи — Донеган ги бе виждал по хълмовете на Пиренеите, което показваше, че са широко разпространени. Гилфорд беше очарован от тях и остана до края на деня край кошарата на Еразъм въпреки неприятния мирис — един от малкото недостатъци на тези животни.

Всъщност те приличаха по-скоро на издължени къртици, имаха бледи, подпухнали „личица“ с големи кравешки очи, цилиндрични тела и шест крачета, скрити под гъстата козина. Като ресурс, те бяха жив каталог на „Сийрс-Роубък“: козина за дрехи, кожа за подплата, мазнина за лой и безвкусно, но годно за ядене месо. Змийските кожи бяха основна рейнска суровина. Съливан му каза, че се купували чак в модните среди в Ню Йорк. Гилфорд предполагаше, че миризмата изчезва след щавенето, иначе кой би изтърпял подобна дреха, дори в нюйоркската зима?

Но по-важното бе, че мъхнатите змии можеха да се използват като товарен добитък при изследването и прекосяването на Алпите. Престън Финч вече се бе затворил с Еразъм в неговата колиба, за да обсъди закупуването на петнайсетина животни. Изглежда, Еразъм умееше да се пазари, защото дойде време за вечеря, а от Финч нямаше и следа — само откъм бараката долитаха силни гласове.

Най-сетне Финч изхвърча от колибата, без да чуе дори поканата за вечеря.

— Ужасен човек — изръмжа той. — Симпатизира на партизаните. Безнадеждна работа.

Флотският лоцман и екипажът бяха останали на борда на „Уестън“, за да подготвят кораба за обратния път, като щяха да откарат и събраните досега образци, записките и писмата. Гилфорд отиде да прави компания на Съливан, Кек и трапера Том Комптън, докато се любуваха на залеза.

— Проблемът при Финч — промърмори Съливан — е, че никога не отстъпва.

— Също и Еразъм — кимна Томп Комптън. — Той не е партизанин, просто е инатлив темерут. Изкара три години в Джеферсънвил, където препродаваше кожи, но и там никой не можеше да го понася. Истината е, че хич не го бива да общува с хората.

— Но животинките са интересни — подхвърли Гилфорд. — Като тоутите в романите на Бъроуз. Марсианските мулета.

— Щом е така, защо не ги снимаш? — попита Том Комптън и завъртя очи.

На сутринта вече беше ясно, че преговорите са се провалили напълно. Финч отказваше да разговаря с Еразъм, макар че помоли лоцмана на „Уестън“ да се забавят още един ден. Съливан, Джилвани и Робинсън излязоха да събират образци в гората близо до пасището на Еразъм, сякаш се надяваха, че въпросът все още може да се уреди по чудо, докато се върнат в лагера. А Гилфорд монтира фотоапарата върху триножника близо до кошарата на мъхнатите змии.

Тъкмо това негово действие накара Еразъм да изхвърчи от колибата си като разгневено джудже. Гилфорд все още не се бе запознал лично с търговеца и затова подскочи стреснато.

Еразъм — на височина едва достигаше метър и шейсет, с лице почти скрито от гъста библейска брада, облечен в изпъстрени с кръпки дънки и наметало от козина на мъхната змия — спря на няколко крачки от Гилфорд и го изгледа намръщено, като дишаше тежко. Гилфорд му кимна любезно и продължи да наглася триножника. Нека Старецът от планината направи първия ход.

Изминаха няколко секунди преди Еразъм да успее да проговори.

— Какво по-точно си мислиш, че правиш? — бяха първите му думи.

— Заснемам животните, ако нямате нищо против.

— Можеше първо да ме попиташ.

Гилфорд не отговори. Еразъм продължи да сумти шумно, после попита:

— Значи това е фотоапарат, така ли?

— Да, сър — отвърна Гилфорд. — „Кодак“, със стъклени плаки.

— И с него правиш снимки? Като онези в „Нешънъл джеографик“?

— Съвсем същите.

— Чувал ли си за това списание — „Нешънъл джеографик“?

— Работил съм за него.

— Какво? Кога?

— Миналата година. Каньонът Дийп крийк. Монтана.

— Онез снимки твои ли бяха? Декември 1919-а?

Гилфорд изгледа търговеца на кожи учудено.

— Член ли сте на Географското дружество, господин… Еразъм?

— Без господин. Ти как се казваш?

— Гилфорд Лоу.

— Е, добре, господин Лоу, аз не съм член на Националното географско дружество, но от време на време получавам списанието. Гледам да си го набавя, защото по тези места няма много за четене. Виждал съм вашите снимки. — Той се поколеба. — А тези снимки на моето стадо… ще бъдат ли публикувани?

— Може би — отвърна Гилфорд. — Не аз вземам решението.

— Ясно. — Еразъм потъна в размисъл. После рязко си пое въздух. — Ще дойдете ли в колибата ми, господин Гилфорд Лоу? Сега, след като Финч си тръгна, мисля, че можем да поговорим.

Гилфорд не скри одобрението си за колекцията списания „Нешънъл джеографик“, подредени грижливо на дървената поличка — общо петнайсет броя, повечето от тях измачкани и захабени по края, някои увити с канап, делящи място с нецензурни пощенски картички, евтини уестърни и един сравнително нов брой на „Аргос“, който Гилфорд не беше виждал. Той отдели нужното внимание на скромната библиотека, но не каза нищо за пръстения под, миризмата на нещавени кожи или за масата, покрита с немити съдове.

По молба на Еразъм преразказа накратко преживяванията си по време на експедицията в каньона Дийп крийк и по поречието на Галатин, където бяха намерили огромно количество черупки от морски животни, невероятно стари, освен ако не приемеш теориите на Финч за истинската възраст на Земята. Най-странното бе, че Еразъм, опитен дарвиниански трапер, роден в Милуоки, но прекарал значителна част от живота си край Рейн, намираше идеята за леглата на монтанските ручеи за невероятно екзотична.

Постепенно разговорът се насочи към Престън Финч.

— Никого не искам да обиждам — избоботи недоволно Еразъм, — но този тип е невероятно надут. Поиска ми двайсет глави добитък при цена десет долара на глава — можете ли да си представите?

— Цената ли ви ядоса?

— О, проблемът изобщо не е в нея.

— Не искате да продадете двайсет глави?

— Разбира се, че искам. Двайсет глави на подобна цена ще ми осигурят прехраната за зимата.

— Ще мога ли да узная какъв е проблемът тогава?

— Финч! Финч е проблемът! Нахлу в къщата ми с вирнат нос и разговаряше с мен, сякаш съм малко дете! Финч! Няма да му продам и гнила ябълка, дори да ми предлага цяло състояние!

Гилфорд се замисли.

— Еразъм — заговори накрая той, като се стараеше да звучи благоразумно, — с вашите животни можем да стигнем много по-далече. А колкото е по-успешно пътешествието ми, толкова е и по-голяма вероятността да видите снимките ми в „Нешънъл джеографик“.

— На моите животни?

— На вашите животни и на вас самия, ако се съгласите да ми позирате.

Търговецът на кожи поглади брада.

— Хм, какво пък. Може и да ви позирам. Но това не променя нищо. Няма да продам животните си на Финч.

— Разбирам. А какво ще кажете да ги продадете на мен?

Еразъм премигна, после бавно се усмихна.

— В такъв случай може и да си стиснем ръцете. Но вижте, Гилфорд Лоу, има и още нещо. Животните ще отнесат лодките ви отвъд водопадите и вероятно ще можете да продължите нагоре по реката чак до Бодензее, но ако искате да разчитате на моите мъхнати змии в Алпите, ще ви е нужен човек, който да ги направлява.

— Бихте ли се нагърбили?

— Правил съм го и преди. Доста стада зимуват там. Моите също идват от онези земи. Ще го направя и за вас, но на определена цена.

— Еразъм, нямам право да преговарям.

— Глупости. Да обсъдим условията. След това можете да предадете исканията ми на вашия ковчежник, или който е там.

— Добре… но още нещо.

— Какво?

— Готов ли сте да се разделите с броя на „Аргос“ от полицата?

— А? Не. В никакъв случай. Освен ако не предложите нещо подобаващо в замяна.

Какво пък, помисли си Гилфорд, може би доктор Фар няма да съжалява за своя екземпляр от „Дилувианска и нойска геогнозия“.