"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

16.

Тишината продължи точно пет секунди, през които погледите се кръстосаха, няколко гърла се прочистиха и никой не помръдна на стола си. Изглеждаше, че се взема някакво решение, без да се дискутира: трябваше да избягват уклончиви отговори. Но също така не трябваше да включват многословно конгресмена Ефрем Уолтърс от Тенеси, завършил право в Йейл, в ограничения кръг от посветени в тайните машинации. Налице бе голям гаф.

Дейвид Абът постави лулата си на масата. Тихото тракане прозвуча като увертюра на разговора.

— Колкото по-малко официална информация се разпространява за човек като Каин, толкова по-добре за всички.

— Това не е отговор — каза Уолтърс. — Но предполагам, че е прелюдия към такъв.

— Така е. Той е професионален наемен убиец — това означава опитен експерт по най-широкообхватни методи за отнемане на живот. Подобно умение е за продан — той не се интересува нито от политическите, нито от личните мотивации в това отношение. Практикува този бизнес само и единствено за материални облаги и сметката му нараства — в права пропорционалност с репутацията му.

Конгресменът кимна.

— И като пазите най-строга тайна около репутацията му, вие, един вид, пречите на рекламата.

— Точно така. На този свят има много маниаци с прекалено много истински или въображаеми врагове, които лесно биха се възползвали от услугите на Каин, ако знаеха за него. За нещастие, това вече е станало в по-голяма степен, отколкото ни се иска да мислим. До днешна дата трийсет и осем убийства могат да бъдат директно приписани на Каин, а други дванайсет до петнайсет са под съмнение.

— Това е списъкът на „постиженията“ му?

— Да. И ние губим битката. С всяко ново убийство славата му се разпространява.

— За известно време беше изчезнал — обясни Ноултън от ЦРУ. — В последните няколко месеца мислехме, че се е самоунищожил. Има случаи, когато убийците си разчистват взаимно сметките. Мислехме, че точно това се е случило.

— Кое ви даде повод? — попита Уолтърс.

— Един мадридски банкер, който прехвърлял подкупи от името на Европолитън Корпорейшън за правителствени покупки в Африка. Бил е застрелян от минаваща кола на Пасео де ла Кастелана. Шофьорът телохранител застрелял и водача на колата, и убиеца. За известно време повярвахме, че убиецът е Каин.

— Спомням си този инцидент. Кой може да е платил за това?

— Някоя компания — отговори Жилет, — която е искала да продава позлатени автомобили с вградени бани и тоалетни на отявлени диктатори.

— Какво още? Кой друг?

— Шейх Мустафа Калиг в Оман — каза полковник Манинг.

— Средствата за масова информация съобщиха, че бил убит при неуспешен опит за преврат.

— Не е така — продължи офицерът. — Въобще не е имало преврат. Военното разузнаване го потвърди. Калиг бе непопулярен, но останалите шейхове не са глупаци. Историята с преврата е прикритие на убийство, което би могло да изкуши и други наемни убийци. Бяха екзекутирани три незначителни фигури от офицерския корпус, за да се придаде достоверност на тази лъжа. За момент помислихме, че Каин е един от тях; изчезването му потвърждаваше версията ни.

— Кой би платил на Каин, за да убие Калиг?

— Задавали сме си този въпрос много пъти — каза Манинг.

— Единственият възможен отговор ни даде източник, който твърдеше, че знае, но нямаше начин да докаже верността на информацията си. Той потвърди, че Каин го е направил, за да докаже, че е възможно. За него. Петролните шейхове пътуват с най-сигурната охрана в света.

— Има и още дузина подобни инциденти — добави Ноултън. — Случаи, попадащи в същия модел, когато са убити личности с много силна охрана и източниците твърдят, че това са дела на Каин.

— Ясно. — Конгресменът вдигна страницата с обобщението за Цюрих. — Но от чутото разбирам, че вие не знаете кой е той.

— Нямаме две описания, които да съвпадат — намеси се Абът. — Каин явно е виртуоз в дегизировката.

— Но все пак някои са го виждали, разговаряли са с него. Вашите източници, информаторите, онзи мъж в Цюрих. Предполагам, че никой от тях няма да свидетелства официално, но вие сигурно сте ги разпитвали. Трябва да сте стигнали до нещо конкретно, до нещо въобще.

— Стигнали сме до много неща — отвърна Абът, — но съответното описание не влиза в това число. Каин никога не разрешава на контактуващите с него да го виждат на дневна светлина. Урежда срещите си нощем в тъмни стаи или улици. Ако се е случвало да се среща с повече от един човек едновременно — като Каин — ние не знаем за това. Казаха ни, че никога не стои прав, винаги е седнал — в слабо осветен ресторант, на стол в ъгъла или в паркирана кола. Понякога носи масивни очила, понякога е без всякакви. На една среща може да е с тъмна коса, на друга с бяла или червена, или с шапка.

— Какъв език говори?

— Тук сме по-близо — каза заместник-директорът на ЦРУ, изгаряйки от желание да хвърли на масата разследванията на Компанията. — Безупречен английски и френски и някои източни диалекти.

— Диалекти ли? Какви диалекти? На какъв език?

— Корените им са виетнамски.

— Виет… — Уолтърс се наклони напред. — Защо ми се струва, че навлизам в нещо, което предпочитате да не ми казвате?

— Защото сте много добър в кръстосаните разпити, сър. — Абът драсна клечка кибрит и запали лулата си.

— Доста съм любознателен — съгласи се конгресменът. — А сега ми кажете какво е то.

— Каин — каза Жилет, хвърляйки бърз странен поглед към Дейвид Абът, — ние знаем откъде е дошъл.

— Откъде?

— От Югоизточна Азия — отговори Манинг, с болка на лицето като от рана с нож. — Това, което успяхме да разберем, е, че владее няколко диалекта, които му позволяват да се разбира с населението в планинските райони на Камбоджа и Лаос, по границата им, както и с тези под управлението на Северен Виетнам. Приехме тези данни. Всичко съвпада.

— С какво?

— С операция „Медуза“. — Полковникът се пресегна за големия и дебел плик от плътна кафява хартия, поставен от лявата му страна. Отвори го и извади една от многото страници вътре, след което я сложи пред себе си. — Това е досието на Каин — каза, кимайки към отворения плик. — А това — материали за „Медуза“, по-точно тези, които имат някакво отношение към Каин.

Мъжът от Тенеси се облегна на стола си, като изкриви устни в язвителна усмивка.

— Знаете ли, джентълмени, ще ме уморите с дълбокомислените си названия. А последното си го бива; доста е злокобно и заплашително. Струва ми се, че си падате по такива неща. Продължавайте, полковник. Какво означава „Медуза“?

Манинг хвърли бърз поглед към Дейвид Абът, след което заговори:

— Беше секретно творение на концепцията „търси и унищожавай“, програмирана да функционира в тила на врага по време на Виетнамската война. В края на шейсетте и началото на седемдесетте бяха сформирани отряди от американци, французи, англичани, австралийци и местни доброволци, които да действат на териториите, окупирани от северовиетнамците. Целта им беше да унищожават комуникациите и складовете на врага, да откриват военнопленически лагери и не на последно място да убиват селски водачи, за които се знаеше, че сътрудничат с комунистите, както и вражески офицери, когато е възможно.

— Това беше „война в самата война“ — намеси се Ноултън. — За беда расовите и езиковите несходства правеха дейността много по опасна от, да речем, германското и холандското партизанско движение, или Френската съпротива през Втората световна война. Ето защо подборът на „рейнджърите“ не бе толкова стриктен, колкото би трябвало.

— Съществуваха десетки такива отряди — продължи полковникът. — Личният състав варираше от „ястреби“ от флотата, които познаваха крайбрежието като петте си пръста, до французи — собственици на плантации, чиято единствена надежда за репарации зависеше от американската победа. Имаше и скитници от Англия и Австралия, които бяха живели години в Индокитай, както и обучени американски военни и цивилни разузнавачи от кариерата. Също, и това беше неизбежно, имаше и значителен контингент закоравели криминални престъпници. Главно контрабандисти — хора, които се занимаваха с пренасяне на оръжие, наркотици, злато и диаманти из цялата акватория на Южнокитайско море. Бяха ходещи енциклопедии, що се отнасяше до нощно акостиране и маршрутите в джунглата. Значителна част от наетите бяха бегълци или невъзвращенци от Щатите, някои с много добро образование, всички отлични професионалисти. Имахме нужда от уменията им.

— Доста интересна сбирщина от доброволци — прекъсна го конгресменът. — „Ястреби“-подводничари и офицери от апарата; скитници, британци и австралийци, френски колонисти и взводове от крадци. Как, по дяволите, успяхте да ги накарате да работят заедно?

— С всеки според слабото му място — каза Жилет.

— С обещания — допълни полковникът. — С гаранции за повишение, звание, опрощение, огромни парични премии, и в отделни случаи, възможност за присвояване на фондове… от самата операция. Разбирате ли, те всичките трябваше да са малко откачени; това ни беше ясно. Обучавахме ги в пълна секретност, като използвахме шифри, методи за прехвърляне, проследяване, обкръжаване и убиване — дори работа с оръжия, за които Командването в Сайгон не знаеше още нищо. Както спомена Питър, рискът бе невероятен, ако заловяха някого, щяха неминуемо да го изтезават и екзекутират; цената бе висока и те я заплащаха. Повечето хора биха ги нарекли сбирщина от параноици, но те бяха гении, що се отнасяше до саботажите и атентатите. Особено атентатите.

— Каква беше цената?

— Операция „Медуза“ понесе над деветдесет процента човешки загуби. Но тези данни не са съвсем точни. Тук има една уловка — между тези, които не се завърнаха, имаше известен брой, които никога не са възнамерявали да се завърнат.

— От групата на крадците и бегълците ли?

— Да. Някои от тях откраднаха от „Медуза“ значителни парични суми. Според нас Каин е един от тях.

— Защо?

— Неговият modus operandi59. Използва шифри, капани и методи за убиване и прехвърляне, усвоени и усъвършенствани по време на обучението в „Медуза“.

— За бога — прекъсна го Уолтърс. — Тогава значи имате директен път към неговата самоличност. Не знам къде сте ги закопали — и съм дълбоко убеден, че не искате да ги правите публично достояние, но предполагам, че пазите някакви архиви.

— Това е така и ние извадихме от секретните архиви всичко, свързано със случая. Ето го — офицерът потупа плика пред себе си. — Прегледахме абсолютно всичко, разгледахме списъците едва ли не под микроскоп, вкарахме данните в компютър — направихме всичко, което ни дойде наум. Не мога да кажа, че сме по-далеч от там, откъдето започнахме.

— Това е невероятно — каза конгресменът. — Или е налице невероятна некомпетентност.

— Не е точно така — възпротиви се Манинг. — Погледнете този човек, погледнете с какво трябваше да работим. След войната Каин разпространи славата си над почти цялата Източна Азия чак до Токио на север и надолу към Филипините до Хонконг, Камбоджа, Лаос и Калкута. От две години и половина в азиатските ни централи и посолства започнаха да пристигат сведения. Съществувал наемен убиец; името му било Каин. Високопрофесионален и безмилостен. Тези сведения продължиха да се получават с обезпокояващо нарастваща честота. Изглеждаше, като че ли Каин е замесен във всяко засечено убийство. Източниците звъняха в посолствата посред нощ или спираха аташетата по улиците все със същата информация. Това е бил Каин, Каин бил онзи. Убийство в Токио; кола, вдигната във въздуха в Хонконг; конвой, охраняващ наркотици, причакан из засада в Триъгълника; банкер, застрелян в Калкута; атентат над посланик в Маулмейн, руски инженер или американски бизнесмен убити посред улица в Шанхай. Каин бе въздесъщ, десетки информатори във всички жизненоважни сектори на разузнаването шепнеха името му. Но все пак никой — нито един-единствен човек в цялата зона на Пасифика — не можа да ни го опише подробно. Откъде трябваше да започнем?

— Но през това време вие сте установили факта, че той е бил в „Медуза“, нали? — попита конгресменът от Тенеси.

— Да. И то със сигурност.

— Какво става тогава с личните досиета на хората от „Медуза“, по дяволите!

Полковникът отвори папката, която беше извадил от досието на Каин.

— Това е списъкът на участниците в операцията. Сред тези от бялата раса, изчезнали от операция „Медуза“ — когато казвам изчезнали, значи изпарили се без следа — са следните: седемдесет и трима американци, четирийсет и шест французи, съответно трийсет и девет и двайсет и четири австралийци и британци и още около петдесет бели мъже, завербувани измежду неутралните в Ханой, чието обучение е било проведено при полеви условия — ние никога не сме познавали повечето от тях. Възможностите са над двеста и трийсет; колко от тях водят в задънена улица? Кой е жив? Кой е мъртъв? Дори да знаехме името на всеки оцелял, кой е той сега? Какъв е? Дори не сме твърдо убедени в националността на Каин. Мислим, че е американец, но нямаме доказателства.

— Каин е един от постоянните допълнителни въпроси, за които непрекъснато упражняваме натиск върху Ханой да оказва помощ на Военното разузнаване — обясни Ноултън. — Продължаваме да прехвърляме имената от списъците на дивизиите.

— Тук също се натъкнахме на следа — добави военният. — Контраразузнавателните отряди на Ханой са заловили и екзекутирали някои от участниците в „Медуза“. Те са били осведомени за операцията, а ние никога не сме изключвали възможността за проникване. Ханой знаеше, че тези от „Медуза“ не са редовна войска; те не носеха униформа. От тях не се изискваше задължителна проверка на личния състав.

Уолтърс протегна ръка.

— Може ли? — изрече, кимайки към листовете, прикрепени един към друг.

— Разбира се. — Офицерът ги подаде на конгресмена. — Вие, естествено, разбирате, че тези имена са все още засекретени, както и самата операция „Медуза“.

— Кой е взел това решение?

— Това е ненарушим вътрешен ред, наложен от нашите директори, на които от своя страна го препоръчват генералните директори. Има поддръжката и на Комитета по въоръженията на Сената.

— Няма що, значителна огнева мощ.

— Решено е така в полза на националните интереси — каза служителят на ЦРУ.

— В такъв случай се отказвам да споря — съгласи се Уолтърс. — Спектърът на тази операция не би допринесъл особено за авторитета на Старата слава. Ние не обучаваме терористи, а още по-малко пък им даваме поле за действие. — Той прелисти страниците. — И тук някъде просто се оказва, че има един терорист, когото сме обучили, на когото сме дали поле за действие и сега не можем да го открием.

— Да. В общи линии е така — отвърна полковникът.

— Казвате, че се е прочул в Азия, но е отишъл в Европа. Кога?

— Преди около година.

— Защо? Имате ли някакви доказателства?

— Очевидното, предполагам — поясни Питър Ноултън. — Станало му е тясно. Получил се е фал и той се е почувствал застрашен. Бил е бял убиец сред азиатци и това е било много опасно. Дошло е време да се раздвижи. Господ е свидетел, че славата му е достатъчна — нямало е да остане без работа в Европа.

Дейвид Абът се покашля.

— Бих желал да ви предложа друга версия, на която ме наведе Алфред преди няколко минути. — Монаха млъкна и кимна с уважение към Жилет. — Той каза, че се насилваме да обърнем внимание на „беззъба пясъчна акула, докато в това време акулата-чук кръстосва океана“. Струва ми се, че това бе фразата, може да бъркам последователността.

— Да — потвърди мъжът от Националната сигурност. — Имах предвид Карлос, разбира се. Не е Каин този, който трябва да преследваме. А Карлос.

— Разбира се, че Карлос. Най-неуловимият убиец в новата история, човек, за когото повечето от нас са твърдо убедени, че е отговорен — по един или друг начин — за най-трагичните атентати на нашето време. Ти беше съвсем прав, Алфред, а аз не. Не можем да си позволим да пренебрегваме Карлос.

— Благодаря ти — каза Жилет. — Радвам се, че съм убедил някого.

— Така е. Поне мен, донякъде. А и ме накара да се замисля. Представете си какво изкушение е за човек като Каин, който действа във влажен и мръсен свят, претъпкан със скитници, бегълци и корумпирани до мозъка на костите си диктатори. Сигурно е завиждал на Карлос, колко ли го е блазнел по-динамичният, лъскав и луксозен живот в Европа? Колко ли често си е казвал „Аз съм по-добър от Карлос“? Тези хора са доста чувствителни, но его-то им е внушително. Предполагам, че се е прехвърлил в Европа, за да намери този по-добър свят… и за да детронира Карлос. Претендентът, сър, иска да отнеме титлата. Той иска да бъде шампион.

Жилет загледа Монаха с внимание.

— Тази теория е интересна.

— Ако ви разбирам правилно — намеси се конгресменът от Наблюдението, — проследявайки Каин, може да се натъкнем на Карлос.

— Точно така.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — обади се раздразнен директорът от ЦРУ. — Защо?

— Два жребеца на една поляна — отговори Уолтърс. — Ще се сбият.

— Шампионът няма да предаде титлата си без бой. — Абът посегна за лулата си. — Ще се бори със зъби и нокти, за да я задържи. Както казва конгресменът, ще продължаваме да търсим Каин, но трябва да се оглеждаме и за по-едър дивеч. И когато намерим Каин, може би ще трябва да спрем и да изчакаме и Карлос да се появи след него.

— След което ще хванем и двамата — добави офицерът.

— Съвсем поучително — произнесе се Жилет.

Срещата приключи и участниците започнаха да се разотиват. Дейвид Абът остана при полковника от Пентагона, който събираше страниците от папката на „Медуза“. Държеше листовете в ръка и се готвеше да ги пъхне в плика.

— Може ли да хвърля един поглед? — попита Абът. — Там в Четирийсет нямаме копие.

— Такива бяха инструкциите — отговори офицерът, подавайки събраните страници на по-възрастния мъж. — Мислех, че са ваши. Само три екземпляра. Тук в Управлението и горе в Съвета.

— Инструкциите наистина са мои. — Мълчаливият Монах се усмихна любезно. — В моята част на града има прекалено много глупави цивилни.

Конгресменът от Тенеси зададе някакъв въпрос на полковника и той се обърна към него, за да му отговори. Дейвид Абът не ги слушаше. Вместо това очите му бързо пробягаха надолу по колоните от имена; беше разтревожен. Някои от тези имена бяха подчертани и изложени на внимание. Не трябваше да позволяват да се привлече вниманието! Изобщо! Къде е? Той беше единственият човек на този свят, който знаеше това име. Почувства, че сърцето му заби по-силно, когато отгръщаше последната страница. Името беше там!

Борн, Джейсън Ч. — Последно известно местонахождение: Там Куан.

Какво се беше случило, за бога?

Рьоне Бержерон затръшна слушалката на телефона на бюрото си; жестът му бе едва забележимо по-нервен от гласа му.

— Проверихме всяко кафене, ресторант и бистро, в което има навик да ходи!

— Няма хотел в Париж, който да го е регистрирал — каза сивокосият оператор на централата, седнал зад втория телефон на плота. — Минават повече от два часа; може вече да е мъртва. Ако не е, вероятно й се е приискало да е.

— Може да му каже прекалено малко неща — произнесе замислено Бержерон. — Но по-малко, отколкото ние например; тя не знае нищо за старците.

— Но знае достатъчно; обаждала се е в Парк Монсо.

— Предавала е съобщения, но не знае на кого.

— Да, но знае защо.

— Каин също знае, можеш да бъдеш сигурен. Но той ще извърши голяма грешка, ако се хване за Парк Монсо. — Моделиерът се наведе напред, силните мускули на ръцете му се очертаха, като сключи ръцете си, с поглед, прикован в сивокосия. — Разкажи ми пак всичко, което си спомняш. Защо си толкова сигурен, че той е Борн?

— Не знам. Казах, че е Каин. Ако си описал съвсем прецизно методите му, значи той е човекът.

— Борн е Каин. Открихме го в архивите на „Медуза“. По тази причина наехме теб.

— Тогава значи е Борн; но не е това името, което използваше едно време. Естествено, в „Медуза“ имаше хора, които не биха си позволили да използват истинските си имена. Фалшивата самоличност им бе гарантирана; те имаха криминални досиета. Може би е един от тях.

— Защо точно той? Други са изчезнали. Ти си изчезнал.

— Мога да ти отговоря: защото той беше тук в Сент Оноре и това ще е напълно достатъчно. Но има още, много повече. Виждал съм как действа. Бях в една операция, ръководена от него; това не е преживяване, което може да се забрави, а и той също. Този човек би могъл — би трябвало — да е вашият Каин.

— Разкажи ми.

— Скочихме с парашути през нощта в сектор, наречен Там Куан. Целта беше да се доберем до американец на име Уеб, заловен от виетконгците. Това не го знаехме, но шансът ни за оцеляване беше нищожен. Дори полетът от Сайгон беше отвратителен; на триста метра височина духаха такива странични ветрове, че самолетът вибрираше като пред разпадане. И той въпреки всичко ни заповяда да скачаме.

— И вие скочихте?

— Пистолетът му беше насочен в главите ни. Във всеки от нас, докато отивахме към изхода. От бурята можеше да се спасим, но не и от куршум в слепоочието.

— Колко човека бяхте?

— Осем.

— Можели сте да му се противопоставите.

— Не го познаваш.

— Продължавай — каза Бержерон, неподвижен зад бюрото, съсредоточавайки се.

— Седем души се събрахме отново на земята; предположихме, че останалите двама са загинали по време на скачането. Учудвам се, че аз самият оцелях. Бях най-възрастният и не бях в особено добра физическа форма, но познавах местността отлично и затова ме и изпратиха. — Сивокосият замълча, поклащайки глава при спомена. — След не повече от час разбрахме, че сме попаднали в капан. Две нощи и един ден огънят на врага попадаше право в нас, промъквахме се като гущери в проклетата джунгла… А нощем той отиваше сам напред през смъртоносните експлозии и мини. За да убива. И винаги се връщаше преди зазоряване, за да ни подкара все по-близо и по-близо към базовия лагер. Мислех, че това е неминуемо самоубийство.

— Защо сте го направили? Той е трябвало да се мотивира по някакъв начин; вие сте били наемници от „Медуза“, а не войници.

— Каза ни, че е единственият начин да се измъкнем живи, и в думите му имаше известна логика. Намирахме се доста зад линията на фронта; трябваха ни припасите, които щяхме да намерим в базовия лагер — ако успеехме да ги вземем. Той каза, че трябва да ги вземем; нямахме избор. Щеше да застреля в главата всеки, осмелил се да спори, това го знаехме много добре… На третата нощ стигнахме до лагера и намерихме въпросния Уеб по-скоро мъртъв, отколкото жив. Но все още дишаше. Намерихме и останалите двама от нашата група, и то живи и здрави и зашеметени от случилото се. Един бял и един виетнамец; Каин им беше платил, за да ни вкарат в капан, или по-скоро да вкарат него в капан, доколкото си мисля.

— Каин?

— Да. Виетнамецът ни видя пръв и избяга. Каин застреля белия в главата. Просто отиде до него и му пръсна черепа.

— Върна ли ви? През фронтовата линия.

— Да. Четирима от нас и този Уеб. Петима загинаха. Точно по време на това ужасно пътешествие обратно мисля че разбрах защо слуховете може би са верни — че той е най-високоплатеният наемник в „Медуза“.

— В какъв смисъл?

— Беше най-коравосърдечният човек, когото съм виждал, най-опасният и напълно непредсказуем. По онова време мислех, че за него това е необикновена война; същински Савонарола, но без религиозни принципи. Само странният му морал, в центъра на който беше той самият. Всички хора бяха негови врагове — най-вече водачите — и той не се съобразяваше с никого, нито свой, нито чужд. — Сивокосият пак млъкна, с поглед върху чертожната дъска и съзнание очевидно на хиляди километри оттук и назад във времето. — Спомням си, че „Медуза“ беше пълна с най-различни отчаяни типове. Голяма част от тях бяха направо параноици в ненавистта си към комунистите — „убий комунист и Христос ще се усмихне“, странна интерпретация на християнското учение. Други — като мен например, бяха ограбени от Виет Мин; единствената ни надежда да си върнем отново придобитото беше победата на американците. Франция ни беше изоставила още в Диен Биен Фу. Но десетки от нас усетиха, че в „Медуза“ могат да се натрупат доста пари. Пратките съдържаха обикновено от петдесет до седемдесет и пет хиляди щатски долара. Един куриер, който отмъква половината, би могъл за десет-петнайсет курса да си осигури спокойно съществуване в Сингапур или Куала Лумпур, или ако желае, да създаде своя собствена мрежа за наркотици в Триъгълника. Като оставим настрана изключително високото заплащане — и много често опрощаването на предишни престъпления — възможностите бяха неограничени. Тъкмо в тази група срещнах този изключително странен човек. Беше съвременен пират в най-чистия смисъл на думата.

Бержерон отпусна ръце.

— Чакай малко. Ти употреби фразата „операцията, командвана от него“. В „Медуза“ е имало военни; сигурен ли си, че не е бил американски офицер?

— Сигурен съм, че е американец, но се съмнявам, че беше военен.

— Защо?

— Мразеше всичко военно. Презрението му към Командването в Сайгон прозираше във всяко негово решение; твърдеше, че военните са некомпетентни и тъпанари. По едно време, докато бяхме в Там Куан, ни даваха команди по радиото. Той прекъсна връзката и каза на бригадния генерал да си го завре в задника — нямало да се подчини. Един офицер от армията едва ли би постъпил така.

— Освен ако не е решил да зареже тази професия — каза моделиерът. — Както Париж ви е зарязал и ти си направил всичко възможно, като си крал от „Медуза“, за да натрупаш недотам патриотични активи.

— Моята страна ме предаде, преди аз да я предам, Рьоне.

— Да се върнем на Каин. Ти каза, че не Борн е името, което е използвал. Как се казваше той тогава?

— Не помня. Както ти споменах, фамилиите нямаха никакво значение. За мен той беше просто Делта.

— Меконг ли?

— Не, от азбуката, поне така мисля.

— Алфа, Браво, Чарли… Делта60 — произнесе замислено Бержерон. — Но в много от операциите кодовата дума „Чарли“ се заменяше с … „Каин“, защото „Чарли“ е синоним на конговците. „Чарли“ стана „Каин“!

— Съвсем вярно. Значи Борн прескочи една буква и взе името Каин. Можел е да избере „Еко“ или „Фокстрот“ или „Зулу“. Двайсет други различни. Каква е разликата? Ти какво мислиш?

— Избра Каин съвсем умишлено! Беше символично! Искаше да е ясно от самото начало.

— Какво е искал да е ясно?

— Че Каин ще измести Карлос. Помисли малко. „Карлос“ е испанската дума за Чарлз — Чарли. Кодовата дума Каин е заместила Чарли — Карлос. Това е било намерението му от самото начало. Каин трябва да замести Карлос; и той е искал Карлос да узнае.

— А той узнал ли е?

— Разбира се! Мълвата се разпространи в Амстердам и Берлин, в Женева и Лисабон, Лондон и дори тук, в Париж. Каин е на разположение; могат да се сключват сделки, цената е по-ниска от тази на Карлос. Той подбива. Непрекъснато подбива реномето на Карлос.

— Двама матадори на една и съща арена. Може да има само един.

— Това ще е Карлос. Надутият самохвалко е в капан. Намира се на по-малко от два часа път от Сент Оноре.

— Да, но къде?

— Без значение. Ще го открием. В края на краищата той ни намери. Ще се върне; неговото его го иска. И тогава орелът ще се стрелне надолу и ще улови врабеца. Карлос ще го убие.

Старецът намести патерицата под лявата си мишница, повдигна черната завеса и пристъпи в изповедалнята. Не се чувстваше добре; печатът на смъртта бе легнал на лицето му. Беше доволен, че фигурата в свещенически одежди зад завесата не може да го види ясно. Наемният убиец може да не му възложи друга задача, ако му се видеше прекалено изхабен, за да се справи с нея; а сега старецът се нуждаеше от работа. Оставаха му само няколко седмици, а имаше задължения и отговорности. Заговори.

— Ангелус Домини.

— Ангелус Домини, чадо божие — долетя шепот. — Щастливи ли са дните ти?

— Те са към края си, но са направени щастливи.

— Да… Мисля, че това е последната ти задача за мен. Но е толкова важна, че наградата ще бъде пет пъти по-висока от обичайното. Надявам се, че сумата ще ти е от помощ.

— Благодаря ти, Карлос. Значи знаеш.

— Знам. Това е, което трябва да направиш, и информацията следва да напусне този свят заедно с теб. Няма никакво място за грешки.

— Винаги съм бил акуратен. И сега, отивайки на смърт, също ще съм акуратен.

— Умри в мир, стари приятелю. По-лесно е… Ще отидеш във Виетнамското посолство и ще потърсиш аташе на име Фан Ло. Когато останете насаме, му кажи следното: „В края на март 1968, «Медуза», сектор Там Куан. Каин е бил там. Един друг също“. Запомни ли?

— Краят на март 1968, „Медуза“, сектор Там Куан. Каин е бил там. Един друг също.

— Той ще ти каже кога да отидеш пак. Това ще е след няколко часа.