"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

16.

Телефонът звънна в пет часа следобед и Борн го очакваше. Не размениха имена.

— Уговорено е — каза човекът от другия край на линията. — Трябва да сме на границата малко преди девет вечерта, когато се сменя охраната. Визата ти за Шенцзен ще бъде разгледана и ще сложат печат. След като преминеш границата, ще те заведа до мястото.

— А на връщане? Ако това, което ми каза, е вярно и нещата вървят гладко, трябва да ме чака човек.

— Но няма да бъда аз. Ще те заведа до мястото, а след това те оставям.

— Това не решава проблема ми.

— На излизане не е така трудно, както на влизане, освен ако не те претърсят и открият някаква контрабанда.

— Няма да има такава.

— Тогава ти предлагам да се престориш на пиян. Не е рядко срещано. Има едно летище извън Шенцзен, което се използва от специални…

— Знам го.

— Сбъркал си самолета. Това също не се среща рядко. Разписанията в Китай са ужасни.

— Колко трябват за тази вечер?

— Четири хиляди в хонконгски пари и нов часовник.

— Дадено.


На около петнайсет километра от селото Гонгбей се издигат хълмове, които скоро се превръщат в ниски, гъсто залесени планини. Джейсън и бившият му противник от алеята в Макао вървяха по черния път. Китаецът спря и погледна нагоре към хълмовете.

— След пет или шест километра ще стигнем до едно поле. Ще го пресечем, за да стигнем до горите над него. Трябва да внимаваме.

— Сигурен ли си, че те ще са там?

— Аз предадох съобщението. Ако видим лагерен огън, значи са там.

— Какво беше съобщението?

— Че е изникнала необходимостта от съвещание.

— Защо трябва да е отсам границата?

— Единственият начин е този. Това също беше част от съобщението.

— Но ти не знаеш защо е така.

— Аз съм само куриерът. Нещата са разбалансирани.

— Същото каза и снощи. Не можеш ли да обясниш какво значи това?

— Дори на себе си не мога да го обясня.

— Да не би защото съвещанието трябваше да се проведе тук? В Китай?

— Това е част от цялото.

— Нима има и нещо друго?

— Wen ti — каза водачът. — Въпроси, събудени от чувства.

— Мисля, че разбирам. — Джейсън разбираше. В него се бяха събудили същите въпроси, същите чувства, когато му стана ясно, че убиецът, който се наричаше Борн, се возеше в официална кола на Народната република.

— Беше твърде щедър с човека от охраната. Часовникът беше твърде скъп.

— Може отново да имам нужда от него.

— Тогава той може да е на друг пост.

— Ще го намеря.

— Сигурно ще продаде часовника.

— Чудесно. Ще му занеса друг.

Те тичаха приведени през високата полска трева, Борн следваше своя водач, като очите му постоянно блуждаеха по склона пред тях. Тъмнината все още не беше пълна. Ниски, бързо носещи се облаци закриха луната и погълнаха светлината, но през кратки интервали между тях проблясваха лъчи, които осветяваха околността. Те стигнаха до мястото, където склонът се издигаше нагоре и започваше изкачването. Китаецът спря и вдигна ръцете си.

— Какво има? — попита Борн.

— Трябва да вървим бавно и да не издаваме шум.

— Някакви патрули?

— Не знам — вдигна рамене водачът. — Няма хармония.

Тръгнаха напред през гъстата гора, като спираха при всеки крясък на обезпокоена птица и последвалия го плясък от крила. Глухият шум на гората поглъщаше всичко, щурците свиреха своята безкрайна симфония, отнякъде се обади бухал и друг му отговори, малки животинки пробягваха през шубраците. Борн и неговият водач стигнаха до края на дърветата, откъдето отново започваше открит склон с висока трева, след който се виждаха тъмните очертания на друга гора.

Имаше и нещо друго. Виждаше се светлина на върха на следващия хълм, там, където гората свършваше. Беше светлина от огън, от лагерен огън! Борн трябваше да запази самообладание, за да не хукне напред. Търпението сега беше всичко; неясни спомени го накараха да се довери на себе си, напомниха му, че той е най-добрият. Търпение. Щеше да прекоси полето и безшумно да се изкачи до края на гората, щеше да намери кътче, откъдето се виждаха ясно огънят и мястото на срещата. Ще чака, ще наблюдава, за да разбере кога да направи своя ход. Толкова често го беше правил — подробностите му се изплъзваха, но не и схемата. Някой щеше да се отдели от огъня и той щеше да се спусне след него безшумно като котка, докато дойде моментът.

„Мари, този път няма да се провалим. Чувствам се обладан от невероятна непорочност — знам, че звучи идиотски, но е истина… Мога да мразя със същата непорочност. Мисля, че идвам оттам… Три тела, облени в кръв, които се носеха по течението на реката, ме научиха да мразя. Кървав отпечатък от ръка върху една врата в Мейн ме научи да засиля тази омраза. Рядко изпадам в несъгласие с теб, любов моя, но в Женева ти грешеше, грешеше и в Париж. Аз съм убиец.“

— Какво става с теб? — прошепна китаецът, като приближи глава към Джейсън. — Не отговаряш на сигнала ми!

— Съжалявам, бях се замислил.

— И аз мислех — за нашия живот!

— Не се тревожи, вече можеш да ме оставиш. Виждам огъня. — Борн извади от джоба си парите. — По-добре да продължа сам. Сам човек се забелязва по-трудно, отколкото двама.

— Предположи, че има патрули. В Макао ти ме победи, но тук мога да ти бъда от полза.

— Ако има такива, целта ми е да хвана един от тях.

— Но защо, за Бога?

— Трябва ми оръжие. Не мога да рискувам да го пренасям през границата.

— Aiya!

Джейсън му подаде парите.

— Всичко е тук. Девет хиляди и петстотин. Ако искаш, ги преброй. Имам малко фенерче.

— Човек не се съмнява в честността на този, който го е победил. Достойнството няма да позволи подобна несправедливост.

— Думите ти са чудесни, но един съвет от мен — не купувай диаманти от Амстердам със затворени очи. Хайде тръгвай сега, територията е моя.

— А това е моето оръжие — каза водачът и извади от колана си пистолет. — Използвай го, ако ти потрябва. Пълнителят е с девет патрона. Оръжието не е регистрирано.

— Ти пренесе това през границата?

— А ти донесе часовника. Щях да го пусна в някоя кофа за боклук, но когато подадох часовника на охраняващия, видях как лицето му се промени.

— Добре, благодаря. Но трябва да ти кажа, че ако си ме лъгал, ще те намеря. Запомни го.

Борн запълзя бавно, все по-бавно през участъка от висока трева, покрит с коприва, благодарен на найлоновото яке, което го пазеше. Инстинктивно разбра защо китаецът не искаше да дойде с него. Полето с високата трева беше най-логичното място, където можеха да се спотайват патрули. При всяко мръдване тревата се разлюляваше по характерен начин, затова придвижването му напред трябваше да става пълзешком, така, както повей на вятъра я накланяше настрани. Усети полъх от планината. Придвижи се напред и стигна на десет стъпки от пазача. Стъпка по стъпка Борн пълзеше към края на полето; сега застана на една линия с наблюдателя. Човекът гледаше в пространството пред него. Джейсън се придвижи с още една стъпка. Вече виждаше през стръковете. Пазачът погледна в другата посока. Сега!

Борн изскочи от тревата и се хвърли върху него. В паниката си пазачът инстинктивно замахна с приклада на пушката, за да се предпази. Джейсън грабна цевта, изскубна пушката и я стовари върху главата му. Мъжът се свлече на земята. Борн бързо го скри в тревата. С възможно най-малко движения Джейсън свали якето му, накъса на ивици ризата на гърба му и го върза така, че всяко движение, което направеше, щеше да стегне превръзката още повече. Устата му беше запушена, като ивицата плат беше стегната около главата.

Както и друг път Борн знаеше, че в подобни случаи не трябва да се избързва. Затова внимателно разгледа тялото на азиатеца; в същия миг нещо го смути, нещо, което нарушаваше хармонията. Той очакваше да види пазача, облечен с униформата на китайската армия. Спомняше си добре мига, в който видя правителствената кола в Шенцзен, и знаеше кой е вътре. Но тук не го смути просто отсъствието на униформа, а дрехите на човека. Бяха евтини и мръсни, пропити с миризмата на мазна храна. Той се пресегна и отвори устата му; зъбите бяха малко и почернели. Какъв пазач беше този, какъв патрул? Това беше главорез — без съмнение опитен, — жесток престъпник от долнопробните квартали на Изтока, където цената на живота беше ниска, а той самият — без значение. А хората на това „съвещание“ боравеха с десетки хиляди долари. Цената, която те плащаха за един живот, беше прекомерно висока. Нещо беше „разбалансирано“.

Борн взе пушката и изпълзя от тревата. Не чуваше нищо освен шепота на горите. Тръгна нагоре по склона, като се движеше пъргаво и тихо. Вече не пълзеше, а стъпваше на колене и държеше цевта на пушката, в случай, че се наложеше да реагира бързо. Не можеше и да помисли за стрелба, освен ако, разбира се, животът му не зависеше от това. Стигна до края на гората и се плъзна безшумно зад една скала съвсем близо до мястото. Постави тихо пушката на земята, измъкна от колана си пистолета, който му беше дал китаецът, и надзърна зад скалата.

Сега видя онова, което очакваше да види още долу в полето. На около двайсет стъпки от самия огън стоеше изправен въоръжен войник в униформа. Беше застанал така, сякаш искаше да го видят, но не да го разпознаят. Това също беше необикновено. Мъжът погледна часовника си; чакането беше започнало.

То продължи почти час. Войникът изпуши пет цигари, Джейсън остана напълно неподвижен. И тогава моментът настъпи. Появи се втора фигура, която излезе от гората, като отстрани с ръце последните клони. Изведнъж без всякакво предупреждение от нощното небе се спуснаха огнени мълнии, изгарящи главата на Дейвид Уеб, парализиращи ума на Джейсън Борн.

Когато човекът се приближи до светлината на огъня, Борн изстена и стисна цевта на пушката, за да не извика или да не започне да стреля. Той стоеше пред подобие на самия себе си, привидение, което го дебнеше от години. Лицето приличаше на неговото, но все пак беше различно; може би така е изглеждало неговото лице преди хирурзите да го преправят на Джейсън Борн. Слабото стегнато тяло, както и лицето бяха по-млади — по-млади от мита, който имитираха. Той виждаше себе си, но човекът беше друг. Един убиец.

Далечен гръм се разнесе над околността. Убиецът спря и после побягна встрани от огъня. Оглушителна стрелба проехтя откъм горите; убиецът се претърколи върху тревата и се втурна към тъмнината на дърветата, като куршумите разравяха земята около него. Китайският войник, застанал на едно коляно, бясно стреляше в неговата посока.

Оглушителната битка се разрасна. Последваха гигантски експлозии. Първата граната опустоши мястото около огъня, втората изкорени няколко дървета и изсъхналите им клони пламнаха, последвалият трети взрив избухна с огромна сила в гората, откъдето се беше разнесла автоматичната стрелба. Изведнъж пламъците обхванаха всичко и Борн закри очите си с ръка. На убиеца му бяха поставили капан и той беше попаднал в него! Войникът беше мъртъв, част от тялото му беше отнесено. От лявата страна внезапно изскочи силует, който изтича напред към адските пламъци, обърна се и видя Джейсън. Стреля. Убиецът се бе върнал, надявайки се да хване и убие онези, които си правеха същите сметки по отношение на него. Борн скочи вляво, после вдясно и падна на земята, като продължаваше да следи с очи бягащия. Изправи се на крака и се втурна напред.

Не можеше да го остави да се измъкне! Премина през бушуващия огън; фигурата пред него криволичеше между дърветата. Това беше убиецът! Борн тичаше, както не бе тичал никога преди. Заобикаляше дървета, прескачаше храстите с гъвкавост, непокътната от възрастта. С всеки десет крачки той скъсяваше разстоянието между тях. Познаваше горите, всяка гора беше джунгла — а джунглата беше негов приятел. На такива места той оцеляваше, без да мисли, подчинявайки всичко на усещането. Познаваше техните извивки, техните пропасти, внезапно появяващите се ями и изненадващи проломи. Той напредваше, напредваше! Ето го убиеца, само на метър пред него!

Сякаш с последния дъх, останал в тялото му, Джейсън се хвърли върху мъжа. Впи ръце в раменете му, пръстите му стиснаха твърдата плът, сякаш щяха да я разкъсат. Борн го повали на земята и го удари с коляно в гърба. Яростта му беше такава, че съзнателно трябваше да си напомни да не го убива.

Убиецът извика, когато Джейсън Борн направи ключ около врата му и силно изви главата му вдясно. И двамата паднаха на земята; Борн, с ръка, увита около шията му, заби дясната си ръка в долната част на корема му, за да изкара въздуха от тялото.

Лицето? Къде беше лицето на онова привидение, което искаше да го върне в ада, онзи ад, който паметта беше заличила? Това лице не беше същото!

— Делта! — извика мъжът под него.

— Как ме нарече? — изкрещя Борн.

— Делта! — просъска гърчещият се човек. — Каин означава Карлос, Делта означава Каин!

— Проклет да си! Кой…

— Д’Анжу! Аз съм Д’Анжу! „Медуза“! Там Куан! Ние нямаме имена, а само символи! За Бога — Париж! Лувърът! Вие спасихте живота ми в Париж — както спасихте толкова други в „Медуза“! Аз съм Д’Анжу! В Париж ви казах онова, което искахте да знаете! Вие сте Джейсън Борн!

Уеб се втренчи в измъченото лице. Кошмарът се беше завърнал… той отново беше в горещите джунгли на Там Куан, нямаше къде да избяга и смъртта го заобикаляше. Трябваше да спаси това лице, лицето от „Медуза“, което можеше да му достави липсващите парченца от безумния ребус.

— Д’Анжу? — прошепна Джейсън. — Ти си Д’Анжу?

— Ако ми пуснете врата — изхърка Французина, — ще ви разкажа една история. Сигурен съм, че и вие имате какво да ми разкажете.

Филип д’Анжу разгледа опустошеното място, където допреди малко се намираше огънят. Прекръсти се, докато претърсваше джобовете на мъртвия войник.

— Когато си тръгнем, ще освободим долния пост — каза той. — Само през него може да се стигне дотук. Затова го поставих на това място.

— Едва ли сте ме очаквали.

— Прав сте. Но очаквах всеки контраход от страна на човека, когото преследвате. Той трябваше да пристигне сам. Инструкциите бяха повече от ясни, но кой би могъл да му има доверие?

— Вие имате аванс пред мен.

— Историята е дълга. Ще я чуете.

Тръгнаха надолу през гората. Възрастният Д’Анжу се хващаше за стеблата на дърветата, за да улесни слизането. Стигнаха до полето и когато влязоха във високата трева, чуха глухите звуци, идващи от вързания пазач. Борн сряза ивиците плат с ножа си, а Французина му плати.

— Zou ba! — изкрещя Д’Анжу. Човекът избяга в тъмнината. — Той е боклук. Те всички са боклук, но с готовност да убиват за пари, а после изчезват.

— Вие се опитахте да го убиете тази вечер, нали? Това беше капан.

— Да. Помислих, че е ранен от експлозиите. Затова тръгнах след него.

— А аз мислех, че се е върнал, за да ви посрещне в тила.

— Да, така бихме направили в „Медуза“.

— Затова ви сбърках с него. — Джейсън внезапно закрещя. — Какво сте направили?

— Това е част от историята.

— Искам да я чуя! Сега!

— На неколкостотин метра оттук, ей там вляво, има равен участък земя — каза Французина, като посочи. — Преди беше пасище, но сега се използва за кацане на хеликоптери. Да отидем от другата му страна, да починем и да поговорим. Просто в случай, че огънят тук привлече някого от селото.

— На пет мили оттук е.

— Това е Китай все пак.

Нощният бриз разпръсна облаците, луната залязваше, но все пак беше достатъчно високо, за да освети ясно далечните планини. Двамата от „Медуза“ седнаха на земята. Борн запали цигара, а Д’Анжу започна разказа си.

— Спомняте ли си претъпканото кафене в Париж, където говорихме след онова изстъпление пред Лувъра?

— Разбира се. Карлос почти ни уби онзи следобед.

— Вие почти хванахте Чакала.

— Но само почти. Е, за какво ставаше дума в онова кафене?

— Тогава ви казах, че се връщам в Азия. В Сингапур или в Хонконг, мисля, че така беше. Франция никога не е била добра с мен. След Диен Биен Фу разрушиха всичко, което имах. И то нашите собствени войски. Уверенията за някакво нормализиране бяха излишни. Празни приказки на празни хора. Затова постъпих в „Медуза“. Единственият начин, по който можех да си отмъстя, беше посредством една победа на американците.

— Спомням си — каза Джейсън. — Какво общо има това със събитията от тази вечер?

— Както виждате, аз се върнах в Азия. Откакто Чакала ме видя за последен път, беше изминало доста време и това ми даде време да помисля. Трябваше да направя ясна оценка на възможностите, които стояха пред мен. Тъй като бягах, за да спася живота си, ценностите ми не бяха много, но не бяха и малко. Същият следобед рискувах всичко и се върнах в магазина на Сен Оноре и откраднах всичко, което намерих там, до последното су. Знаех цифровата комбинация на сейфа и за щастие той бе богато зареден. Можех да избягам далеч от обсега на Карлос и да живея спокойно в продължение на седмици. Но какво ще правя после? Парите щяха да свършат, а уменията ми — така очевидни за цивилизования свят, не ми позволяваха да преживея есента на живота си тук, в комфорта, който ми беше отнет. Само Бог знае как открих и развих своя талант, за който не подозирах, че притежавам, и разбрах наистина, че моралът няма никакво значение. Причинявали са ми зло и аз бях способен да го причиня на други. Хора без имена и лица са се опитвали да ме убият безброй пъти, така че аз можех да поема отговорността за смъртта на други безименни непознати. Виждате симетрията, нали?

— Чух много глупости — отговори Борн.

— Значи не ме слушате, Делта.

— Не съм Делта.

— Много добре. Борн.

— Не съм — продължавайте, може би съм.

— Comment?

— Rien. Продължавайте.

— Разбрах, че независимо от това, което се случи в Париж — независимо дали тогава спечелихте, или загубихте, дали бяхте убит, или останехте жив, — с Джейсън Борн беше свършено. И кълна се във Вси светии, знаех, че Вашингтон няма да си отвори устата за никакво признание или обяснение, вие просто щяхте да изчезнете. „Излязъл от обсег“ е, струва ми се, терминът.

— Зная го — каза Борн. — И така, с мен беше свършено.

— Naturellement. Но всичко щеше да мине без обяснения, те не можеха да дадат никакви. Mon Dieu, атентаторът, който те създадоха, беше полудял, той се беше превърнал в убиец! Стратезите се скатават на тъмно, когато плановете им се провалят.

— И това го знам.

— Bien. Тогава може би се досещате какъв изход намерих за последните дни от живота си.

— Започвам да разбирам.

— Добре. Тук се усещаше празнота. Джейсън Борн вече го нямаше, но легендата за него беше още жива. Имаше достатъчно много хора, които биха платили за услугите на такъв необикновен човек. Затова аз разбрах какво трябва да направя. Въпросът беше да открия подходящия съперник.

— Съперник?

— Е, добре, дубльор, ако искате. И да го тренирам по методите на „Медуза“, по методите на най-прехваления член на това неофициално, престъпно братство. Отидох в Сингапур и търсих из пещерите на бездомниците, като често се страхувах за живота си. Накрая открих човека и го открих бързо, трябва да добавя. Той беше отчаян; години наред беше бягал, за да спаси кожата си, и се намирал, както казват, само на метър от преследвачите си. Той е англичанин, бивш член на Кралския десантен отряд. Една вечер се напил и в яростта си убил седем души по улиците на Лондон. Заради безупречното му досие по време на службата е изпратен в психиатрична болница в Кент, от която избягал, и незнайно как се добрал до Сингапур. Притежаваше всички умения, нужни за професията, трябваше само да се развият и насочат.

— Той прилича на мен. Дори има същото лице.

— Когато го намерих, не беше точно така. Основните черти присъстваха, разбира се, високата фигура и мускулестото телосложение, те бяха важни. Просто трябваше да се оправи доста големият му нос и да се източи брадичката, за да се доближи до образа, който си спомням за вас. В Париж бяхте различен, но не чак толкова, че да не ви позная.

— Десантчик — каза Борн тихо. — Подхожда. Кой е той?

— Човек без име, но не без ужасна история — отговори Д’Анжу, загледан в далечните планини.

— Без име…

— Не ми е казал нито едно, което да не оспори в следващия момент, нито едно, което да отговаря на истината. Крие го, сякаш животът му зависи от това, сякаш подобно откровение неизбежно ще предизвика смъртта му. Прав е, разбира се, днешните обстоятелства го потвърждават. Ако знаех името му и го хвърлех, написано на хартия, през прозорците на някое от британските представителства в Хонконг, компютрите им щяха да светнат, от Лондон да дохвърчат специалисти и щеше да се организира такава хайка, каквато не мога да си представя. Но те никога няма да го заловят жив, той не би им позволил, а за тях би било безразлично. По този начин намерението ми щеше да бъде изпълнено.

— Защо англичаните го искат мъртъв?

— Достатъчно ли ще бъда да кажа, че докато Вашингтон има своята „Медуза“, Лондон създаде военна част, водена от психопат, склонен към убийства, оставил след себе си стотици убити, без да прави никаква разлика между невинни и виновни? Той знае много тайни, които, ако бъдат разкрити, могат да предизвикат вълни на отмъщение из цяла Африка и Средния изток. Практическите въпроси са винаги на първо място, нали знаете. Или поне така би трябвало.

— Той е бил водач? — попита изумено Борн.

— Не е прост войник, Делта. На двайсет и две става капитан, на двайсет и четири — майор, и то по времето, когато повишение в чин беше почти невъзможно заради вътрешната политика на британското правителство по отношение на военната служба. Без съмнение досега щеше да е бригаден генерал, ако късметът не му беше изневерил.

— И това го знаете от него?

— В периоди на пиянство, когато го обземаше ярост и страшните истини започнаха да изплуват. Но никога името му. Това се случваше веднъж или два пъти в месеца, като всичко траеше няколко дни, време, което той насищаше със самоотвращение. Когато беше на себе си, ми казваше да го вържа, да го затворя, да го предпазя от самия него, когато наближи моментът… Възкресяваше ужасни събития от миналото си. Когато алкохолът замъглеше съзнанието му, започваше да описва сцени на мъчения и обезобразявания, на разпити на затворници, завършващи с избождане на очи и отсичане на китки. Доколкото можах да разбера, той е командвал много от най-опасните и зверски нападения срещу въстанията, избухнали от Йемен до Източна Африка през седемдесетте и осемдесетте години. В момент на пиянско ликуване веднъж ми каза, че самият Иди Амин спира да диша при споменаване на името му. — Д’Анжу млъкна и кимна бавно с типично изражение, с което потомците на галите приемат необяснимото. — Той беше животно и продължава да е такова, но заедно с това е много интелигентен мъж. Пълен парадокс, тотално противоречие… Смееше се при мисълта, че подчинените му го мразят и наричат животно, и все пак никой не се осмели да подаде официално оплакване.

— И защо? — попита Борн с болка в гласа след това, което беше чул. — Защо не са го направили?

— Защото той винаги ги разпускал, когато няма нареждане за ново нападение.

— Разбирам — каза Борн объркано. — Не, не разбирам — извика ядосано той, сякаш неочаквано нещо го прободе. — Бойната единица трябва да е на висота. Защо началниците му са се примирили с това? Трябвало е да знаят!

— Доколкото можах да разбера от гръмките му хвалби, той е вършил такава работа, каквато другите не биха могли или не биха искали. Научил е тайната, която ние в „Медуза“ знаехме отдавна. Използвай най-безмилостните методи на врага. Променяй правилата спрямо различните култури. Човешкият живот не за всички означава това, което е за юдео-християнството. И как иначе? За много хора смъртта означава премахване на теглото.

— Дишането е дишане! — извика Джейсън настоятелно.

— Съществуването си е съществуване и мисленето — мислене! — добави Дейвид Уеб. — Той е неандерталец.

— Не повече, отколкото Делта. Колко хора…

— Не казвай това! — отсече човекът от „Медуза“. — Не беше същото.

— Но подобно — настоя Д’Анжу. — В края на краищата мотивите нямат значение. Важен е крайният резултат. Или не желаете да приемете истината? Едно време тя ви интересуваше. В постоянна лъжа ли живее Джейсън Борн сега?

— В момента аз живея просто ден за ден, докато всичко свърши. По един или друг начин.

— Изразявайте се по-ясно.

— Когато пожелая или когато трябва — отговори ледено Борн. — Той е добър, нали? Вашият десантчик, безименният майор. Добре си върши работата.

— Колкото Делта, а може би и по-добре. Вие виждате, той е лишен от съвест. Абсолютно. Докато вие, каквато и сила да демонстрирахте, проявявахте известно състрадание. Нещо вътре във вас ви караше. „Пощадете го — бихте казали вие. — Той е съпруг, баща, брат. Хванете го, но го оставете да живее, не го лишавайте от това право.“ Моето творение, вашият имитатор, не би постъпил никога така. Той винаги се стреми към крайното разрешение — смърт пред очите му.

— Какво се е случило с него? Защо е убил онези хора в Лондон? Това, че е бил пиян, не е достатъчна причина.

— То е като някакъв начин на живот, на който не можеш да изневериш.

— Не изваждаш оръжието си, докато не те предизвикат. И сам каниш предизвикателствата.

— Онази нощ в Лондон не е използвал оръжие, само ръцете си.

— Какво?!

— Обикалял улиците в търсене на измислени врагове — това успях да разбера от несвързаните му думи. „Виждам го в очите им! Те знаят кой съм аз, знаят какъв съм!“ Казвам ти, Делта, беше едновременно ужасно и досадно и никога не чух никакво име, никакво обръщение освен Иди Амин, което всеки пиян войник би използвал, за да се изтъкне. Ако се изпрати сигнал до британските власти в Хонконг, това ще означава да бъда замесен и аз. Затова не мога да го направя. Всичко е толкова объркващо, че се върнах към методите на „Медуза“. Направи го сам. Ти ни учеше на това, Делта. Непрекъснато ни повтаряше, заповядваше ни да използваме въображението си. Това направих аз тази вечер. Но не успях, както може да се очаква от един старец.

— Отговорете ми на въпроса — настоя Борн. — Защо е убил онези хора в Лондон?

— Причината е колкото банална, толкова и безсмислена. Бил е отхвърлен и егото му не могло да приеме този факт. Искрено се съмнявам, че причината са някакви други чувства. Той не е способен на тях. Боже мой, той беше прав!

— Отново питам! Какво е станало тогава?

— Той се върнал ранен от акция в Уганда с надеждата да поднови връзката си с някаква жена от Лондон, жена от благороден произход, както казват англичаните, мост към неговото минало. Но тя отказала да го види и наела въоръжена охрана за дома си в Челси, след като той й се обадил. Двама от охраната били между седемте убити през същата вечер. Но за мен той си остана идеалният противник. В Сингапур го проследих до една тясна уличка и видях как приклещи двама контрабандисти, които доста забогатели от продажба на наркотици в някаква пристанищна кръчма. С очите си видях как ги облегна на стената и преряза гърлата им с нож, след което изпразни джобовете им. В същия момент разбрах, че той има всички качества. Бях намерил моя Джейсън Борн. Приближих се бавно и тихо, като в ръката си държах повече пари, отколкото беше измъкнал от жертвите си. Поговорихме. Така започна всичко.

— И Пигмалион създаде своята Галатея, а от първия договор, който сключихте, се роди Афродита и й вдъхна живот. Бърнард Шоу би ви целунал, а аз бих ви убил.

— Защо? Тази нощ вие дойдохте да го намерите. Аз дойдох да го унищожа.

— Което е част от вашата история — каза Дейвид Уеб, загледан в горящите планини, мислейки за Мейн и за живота си с Мари, който беше така грубо прекъснат. — Ти, копеле! — неочаквано извика той. — Бих могъл да те убия! Знаеш ли какво си направил?

— Това е вашата история, Делта. Оставете ме да довърша моята.

— Побързай… Еко. Това беше името ти, нали? Еко? Спомените се събуждат.

— Да, това беше. Веднъж ти каза на Сайгон, че не би пътувал без „стария Еко“. Искахте ме с вас, защото добре познавах племената и вождовете им. Разбира се, в това нямаше никаква мистика. От десет години живеех в колониите и познавах кога лъжат.

— Продължавай с историята си — нареди му Борн.

— Това беше предателство — каза Д’Анжу и вдигна рамене. — Така както сте бил създаден вие, и аз създадох моя Джейсън Борн. И по същия начин, по който полудяхте вие, полудя и той. Той се обърна срещу мен; превърна се в реалност, която беше мое изобретение. Не Галатея, Делта, той стана Франкенщайн. Откъсна се от мен и започна да мисли за себе си, да действа за себе си. Когато отчаянието му го напусна, благодарение на неоценимата ми помощ и хирургическата намеса той си възвърна самочувствието и арогантността. Смята ме за нещо незначително. Затова и се отнася с мен по този начин. С този, който го създаде!

— Искаш да кажеш, че сключва свои собствени договори?

— Става дума за перверзни, гротескни и необикновено опасни споразумения.

— Но аз открих следите му чрез уговорката ти в казино „Кам Пек“. Пета маса. Телефонен номер на хотел в Макао и име към него.

— Този начин на контакт му се вижда удобен. И защо не? Сигурността е налице, а какво мога да направя аз? Да отида в полицията и да кажа: „Хей, вижте какво, аз съм донякъде отговорен за тоя приятел. Той изпълнява указания, но може да убие някого, ако му платят добре.“ Използва дори моите канали. — Д’Анжу погледна Джейсън. — Значи така ни открихте. Делта не е изгубил своя нюх, нали така? Човекът, който ви доведе, жив ли е?

— Да! И с десет хиляди по-богат.

— Той е свиня, гладна за пари. Но не мога да говоря лошо за него, защото аз самият го използвам. Платих му петстотин, за да приеме съобщение и да го донесе.

— И това стана причина да смяташ, че твоето творение ще бъде тук тази вечер, за да можеш да го убиеш? Какво те направи толкова сигурен?

— Инстинктът на човек от „Медуза“.

— Това съм го чувал и преди — каза Джейсън, като си припомни думите на Макалистър от онази вечер в Мейн. „Все още не мога да повярвам. Когато убийци се избиват помежду си, те са тези, които губят. Изтребват се, а доносниците прииждат на рояци и си мислят, че те ще бъдат следващите.“

— Ако жертвите се ограничат с това, сигурно сте прав. Но не и когато между тях се появи високопоставена политическа фигура от една голяма и агресивна нация.

Борн погледна Д’Анжу.

— Китай? — попита той меко.

Французина кимна.

— Петима души бяха убити в Цим Ша Цуй…

— Знам това.

— Четири от труповете бяха без значение. Но не и петият. Той беше вицепремиера на Народната република.

— Боже мой! — Джейсън се намръщи при спомена за колата, която приближи до него. Кола на китайското правителство със затъмнени прозорци и един убиец вътре в нея.

— Моите източници докладват, че телефонният кабел между седалището на правителството и Пекин е прегрял. И все пак какво е правил вицепремиерът в Кулон? Този изтъкнат водач от Централния комитет също ли е бил корумпиран? Не, Делта, моето творение трябва да се унищожи, преди да е приело нова поръчка, която би хвърлила всички ни в бездната.

— Съжалявам, Еко. Не да се унищожи, а залови и отвлече.

— Това вече е вашата история, нали? — попита Д’Анжу.

— Да, част от нея.

— Разказвайте.

— Само това, което трябва да знаете. Жена ми беше отвлечена и доведена в Хонконг. Трябва да си я върна обратно — и ще си я върна. Или ще доставя този мръсник, или всички ще умрете. Сега съм една стъпка по-близо, защото вие трябва реално да ми помогнете. Ако ли не…

— Заплахите са излишни, Делта — прекъсна го бившият член на „Медуза“. — Знам на какво сте способен. Виждал съм ви. Вие имате свои причини да го искате, аз имам мои. Нека водим борбата заедно.