"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

18.

Нямаше какво повече да направи. Беше заловена на място. Мари викаше отново и отново, докато китайският агент се приближи; истерията й достигна връхната си точка, когато мъжът учтиво, но здраво я хвана за ръката. Тя го позна — беше един от тях, един от бюрократите! Виковете й преминаха в кресчендо. Минувачите започнаха да се обръщат!

— Моля ви, мисис!… — извика китаецът, като се стремеше гласът му да звучи спокойно. — Няма да ви причиня зло. Позволете ми да ви придружа до колата. За ваша собствена безопасност.

— Помощ! — изпищя Мари, а вечерните минувачи се насъбраха около тях. — Този човек е крадец! Открадна ми чантата с всичките пари! Опитва се да ми свали бижутата!

— Хей, момче! — извика възрастен англичанин и вдигна бастуна си. — Някои вече отидоха да се обадят в полицията, но докато те пристигнат, кълна се в Бога, ще ти натроша кокалите!

— Моля ви, сър — настояваше човекът от Специалния отдел. — Този случай е от компетентността на властите, а аз работя за тях. Разрешете ми да ви покажа служебната си карта.

— Кротко, малкият! — изръмжа човек с австралийски акцент, като отстрани възрастния англичанин, казвайки му: — Вие сте чудесен човек, не се занимавайте с такива. Тези хулигани имат нужда от по-здрава ръка. — Австралиецът се изправи срещу агента китаец. — Махни си ръцете от жената, глупако! На твое място щях да съм много бърз.

— Простете, сър, но това е сериозно недоразумение. Тази жена е в опасност и трябва да бъде разпитана от властите.

— Не ти виждам униформата!

— Разрешете ми да ви покажа удостоверението си.

— Същото каза и преди един час, когато ме нападна на Гардън Роуд! — изкрещя Мари истерично. — Тогава хората се опитаха да ми помогнат! Той излъга всички! И после ми открадна чантата! Непрекъснато ме следи! — Мари знаеше, че няма значение какво ще крещи. Надяваше се единствено да създаде бъркотия, нещо, на което Джейсън я беше научил.

— Хей, мръсник, махни си ръцете от жената! — викна австралиецът.

— Моля ви, сър. Не мога да го направя. Другите служители ще се появят всеки момент.

— О, така ли? Значи вие, хулигански изчадия, действате на банди? Е, когато те бъдат тук, ти ще представляваш жалка картинка! — Австралиецът хвана агентът за рамото и го извъртя встрани. Но докато залиташе, китаецът изпъна стъпалото на крака си, който наподоби острието на нож, и със светкавично движение го заби в коремната област на добрия самарянин, който се преви и падна на колене.

— Още веднъж ви предупреждавам да не се намесвате, сър!

— Нима, кучи сине? Мръсно копеле! — Австралиецът се нахвърли върху агента от Специалния отдел, като го обсипваше с удари. Тълпата изрази гръмко одобрение, което проехтя по улицата — и ръката на Мари беше свободна! Към цялата врява се прибави и звук на сирени, последван от три автомобила, между които една линейка. Чу се силен шум от спирачки.

Мари се спусна между хората и с всички сили се затича към червената табела на около петдесет метра. Пантофите й бяха паднали от краката й, а мазолите, причинени от твърдите сандали, предизвикваха непоносими болки, които пронизваха тялото й като стрели. Но тя не можеше да мисли за това. Трябваше да бяга, да бяга и да се спаси! Плътен глас се извиси над уличната глъчка. Мари видя човека зад себе си. Беше огромният китаец, когото наричаха майор.

— Мисис Уеб! Мисис Уеб, умолявам ви! Спрете! Не ви желая злото! Ще ви кажа всичко! За Бога, спрете!

„Ще каже всичко! — помисли си Мари. — Ще ме лъже пак и пак!“

„Удобният случай ще се представи. Разпознай го и се възползвай.“

Мари рязко се обърна в обратна посока, сниши тялото си и се спусна към идващата насреща й тълпа, като се опитваше да държи тялото си възможно най-ниско. Сега бягаше към мястото, където я бяха заловили. Тичайки, тя обръщаше главата си вляво — гледаше и се надяваше. И го видя измежду бягащите хора! Огромният майор мина покрай нея в обратна посока; с него тичаше друг човек — добре облечен бюрократ.

Малко по-нататък тя забеляза жилавия австралиец, който бълваше ругатни и налагаше с юмруци трима нападатели, осмелили се да припарят в частния му боксов ринг. Изведнъж за учудване на всички той повдигна един от падналите си противници и изрева:

— За Бога! Ще престанете ли бе, говеда? Не сте от онази хулиганска измет, и дори аз мога да го забележа! Не виждате ли, че ни вързаха тенекия!

Мари прекоси улицата и стигна до входа на Ботаническата градина. Застана под едно дърво до портала; от това място се откриваше директен изглед към гаража „Минг“.

В този момент пред него спря такси. Отначало никой не се появи отвътре, но после шофьорът излезе. Отиде до стъклената кабинка на входа и каза нещо на човека в нея. Поклони му се и се върна при колата, за да предаде думите на своя пътник. Дясната врата предпазливо се отвори и една жена стъпи на тротоара. Това беше Кетрин! Тя забързано отиде до кабинката и докато говореше, поклащаше глава, сякаш чутото никак не й харесваше.

Изведнъж се появи Лин. Връщаше се обратно, явно забелязал, че нещо не е наред. След секунди щеше да мине покрай гаража и да види Кетрин!

— Карлос — извика Мари, предполагайки най-лошото. Знаеше, че по този начин ще разбере всичко. — Делта!

Майорът се завъртя на сто и осемдесет градуса с разширени от ужас очи. Мари се затича навътре в Ботаническата градина; това беше ключът. Каин означава Делта и Карлос ще бъде убит от Каин… нещо от този род бяха паролите, разпространени из Париж. Те отново използваха Дейвид! И това не беше предположение, а самата реалност. Правителството на Съединените щати изпращаше съпругът й да поеме отново ролята, която го беше изправила на косъм от смъртта, тогава, когато за малко щеше да стане жертва на собствените си хора. Какви бяха тези копелета?… Или погледнато иначе, какви цели бяха в състояние да оправдаят средствата, използвани от уж здравомислещи хора, за тяхното постигане?

Сега трябваше да открие Дейвид, преди той да е поел поредните рискове, които се полагаха на други. Но за да го намери, трябваше да се добере до Кетрин, която беше на не повече от трийсет метра. Трябваше първо да накара врага да тръгне в нейната посока, а после да пресече улицата, без да бъде видяна. Джейсън, какво мога да направя?

Прикри се зад един висок храст и когато майорът изтича през входа на градината, тя го заобиколи, така че да остане скрита. Огромният китаец се спря и се огледа. Пронизващият му поглед преброди всичко наоколо, след което той се обърна и извика своя подчинен, който се беше появил от пресечката на Олбъни Роуд. Човекът очевидно се затрудни при пресичането на улицата; движението беше натоварено и потокът от коли се придвижваше бавно заради линейката и другите две коли, спрели по средата на платното. Майорът побесня, когато разбра причината за объркания трафик.

— Накарай онези глупаци да преместят колите! — изрева той. — И им кажи да дойдат тук… — Не! Изпрати ги до портите на Олбъни Роуд! Останалите незабавно да дойдат тук!

Вечерните минувачи като че ли се удвоиха. Семейства бутаха детски колички, любовници вървяха прегърнати измежду дългите редици цветя. Смехът на гонещи се деца огласи градината, а майорът продължаваше да стои на пост до входа. Мари преглътна; паниката й растеше. Линейката и другите две коли бяха преместени и потокът от автомобили започна да се движи по-нормално.

Катастрофа! Близо до линейката някакъв нервен шофьор удари колата пред себе си. Майорът не се стърпя; злополуката, станала съвсем близо до неговия служебен автомобил, го накара да излезе напред, очевидно за да установи дали хората му са замесени в инцидента. Удобният случай ще се представи… възползвай се! Сега!

Мари бързо заобиколи храстите, изтича през тревата, за да достигне пътеката с чакъл, която извеждаше от градината. Погледна надясно, страхувайки се от това, което би видяла там, но все пак трябваше да се увери. Най-силните й страхове се оправдаха; огромният майор беше видял — или усетил — женската фигура, тичаща по пътеката. Той се поколеба за момент, несигурен какво трябва да направи, но после бързо затича към портала.

Чу се клаксон, четири бързи изсвирвания. Това беше Кетрин, която й махаше през отворения прозорец на малка японска кола. Мари се втурна към улицата.

— Качвай се! — извика Стейпълс.

— Той ме видя!

— Бързо!

Мари скочи на предната седалка. Кетрин увеличи скоростта и колата се понесе с двете гуми върху тротоара, след което изви рязко вляво, включи се в насрещното движение и бързо продължи в обратна посока. Зави надясно по една улица и стигна до кръстовище, където се виждаше голям знак с червена стрелка, сочеща надясно: Районен бизнесцентър. Стейпълс зави вдясно.

— Кетрин! — извика Мари. — Той ме видя!

— По-лошо — каза Стейпълс. — Видя колата.


— Зелено „Мицубиши“ с две врати! — извика Лин Уенцзу по портативния си предавател. — Регистрационният му номер е AOR пет-три-пет-нула. Нулата би могла да е и шест, но това няма значение. Първите три цифри ще са достатъчни. Шофьорът и пътникът трябва да бъдат заловени и поставени под охрана. Никакви разговори с тях! Това е въпрос, отнасящ се до правителството, и не се дават никакви обяснения. Тръгвайте! Веднага!

Стейпълс зави в голям гараж на улица Айс Хаус. Яркочервеният знак на хотел „Мандарин“ се виждаше на по-малко от петдесет метра оттам.

— Ще наемем кола — каза Кетрин, докато взимаше билета, даден й от човека в будката на входа. — Познавам няколко момчета в хотела тук.

— Ние ли ще паркираме или вие? — Хилещият се служител очевидно се надяваше на първия вариант.

— Вие ще паркирате — каза Кетрин, като измъкна няколко хонконгски долара от чантата си. — Да вървим — обърна се тя към Мари. — И стой от дясната ми страна, близо до сградите. Как са краката ти?

— По-добре да не казвам.

— Тогава недей. Няма време за тях сега. Дръж се, момичето ми!

— Кетрин, престани да говориш като Обри Смит.

— Кой е той?

— Забрави го. Обичам старите филми. Хайде да вървим.

Двете жени забързаха по улицата към един страничен вход на хотела. Изкачиха се по стъпалата, като Мари силно накуцваше, и влязоха вътре.

— От дясната страна след редицата от магазини ще видиш тоалетна — каза Кетрин.

— Виждам табелката.

— Почакай ме там. Ще дойда веднага след като уговоря колата.

— Тук има ли аптека?

— Не искам да се показваш наоколо. Описанието ти е разпратено навсякъде.

— Разбирам това, но поне ти не можеш ли да потърсиш?

— Да не си в цикъл?

— Не, краката ми! Вазелин или някакъв лосион за кожа. Може и кислородна вода.

— Ще направя каквото мога, но имай предвид, че нямаме никакво време.

— И миналата година нямах никакво време. Бях като на каторга. Ще спре ли някога всичко това, Кетрин?

— Ще дам всичко от себе си. Ти си моя приятелка и сънародничка, скъпа. А аз съм една много ядосана жена. Колко жени срещна из свещените зали на ЦРУ или в неговия клон в Държавния департамент с великото име „Консулски операции“?

Мари примигна, опитвайки се да си спомни.

— Нито една.

— Да се чукат тогава!

— Но в Париж имаше…

— Там винаги има, скъпа. Отиди в тоалетната.


— В Хонконг автомобилът е пречка — каза Лин и погледна към часовника на стената на офиса си в главния щаб на военното разузнаване, Специалния отдел. Часовникът показваше 6,34. — Затова предполагам, че тя ще закара жената на Уеб донякъде и ще я скрие. Крайният срок до осем часа тази вечер е анулиран заради преследването. Трябва да я пресрещнем. Има ли нещо, за което не сме помислили?

— Да пъхнем в затвора онзи австралиец — подсказа добре облеченият му подчинен. — Стана причина за гражданско неподчинение. Знаем къде се намира и можем да го приберем.

— С какво обвинение?

— Прекъсване на операция.

— И с каква цел всичко това?

Подчиненият сви рамене ядосано.

— Някакъв вид удовлетворение.

— Твоята гордост е без значение. Не изпускайте двете жени.

— Ви сте прав, разбира се.

— Полицията се е свързала с всички гаражи и агенции за даване на автомобили под наем, нали?

— Да, сър. Но трябва да ви кажа, че Стейпълс би могла да се обади на някой от канадските си приятели и да вземе кола, която не бихме могли да проследим.

— Ние работим с това, което можем да контролираме — не с онова, което не можем. Още повече, от всичко, което съм чувал за Стейпълс, вадя заключение, че тя действа сама. Засега мисля, че няма да намеси втори човек.

— Защо сте така сигурен?

Лин погледна своя подчинен; трябваше внимателно да подбира думите си.

— Просто предполагам.

— Вашите предположения са известни с точността си.

— Твърде надута преценка. Моят съюзник е здравият разум. — Телефонът иззвъня. Ръката на майора почти инстинктивно подскочи към него. — Да?

— Четвърти полицейски участък — каза провлачено мъжки глас.

— Благодарни сме за вашето сътрудничество, Четвърти участък.

— Гаражът „Минг“ отговори на нашата справка. Колата с номер AOR има собствено място там с текущ месечен наем. Името на собственика е Стейпълс. Кетрин Стейпълс, канадка. Колата е излязла оттам приблизително преди трийсет и пет минути.

— Това беше много полезна информация, Четвърти — каза Лин. — Благодаря ви. — Той затвори телефона и погледна към нетърпеливия си подчинен. — Засега имаме информация за три неща. Първото е, че полицията е съдействала реално в издирването на колата по гаражите. Второто е, че един от гаражите е отговорил положително, и трето, мис Стейпълс плаща месечен наем там.

— Като начало е добре, сър.

— Има три големи и около дузина по-малки агенции за коли под наем, без да броим хотелите, където сме изпратили друг персонал. С това бихме се справили, но за гаражите не може да се каже същото.

— Защо не? — попита служителят. — Те не са повече от сто. Кой би искал да строи гаражи в Хонконг, когато в същото пространство може да подслони поне дузина магазини? Струва ми се, че телефонните оператори в полицията са двайсет или трийсет. Те могат да се свържат с всички.

— Не става въпрос за броя, приятелю. Работата е в манталитета на обслужващите. Работата, която вършат, не е никак завидна и те добре го знаят. Онези, които могат да пишат, са прекалено мързеливи или враждебно настроени, за да си правят труда. А онези, които не могат да пишат, избягват всякакъв контакт с полицията.

— Все пак един гараж е отговорил.

— Честен кантонец. Собственикът се е обадил.


— Трябва да кажем на собственика! — извика момчето, което паркираше колите в гаража на улица Айс Хаус. То се обръщаше към обслужващия гаража, седнал в кабинката пред входа.

— Защо?

— Обясних ти вече! Дори съм ти го написал…

— Това, че ходиш на училище и пишеш малко по-добре от мен, не те прави шеф тук.

— Ти не можеш да пишеш въобще! И щеше да се насереш от страх! Тръгна да търсиш мен, когато си разбрал, че обаждането по телефона е полицейско издирване. Вие, неграмотните, винаги бягате от полицията. Колата, която търсеха, беше зеленото „Мицубиши“, паркирано на второ ниво! Ако не искаш да се обадиш в полицията, трябва да съобщиш на собственика.

— Има неща, на които не са те научили в училище, тиквенико.

— Учат ни да не вървим срещу полицията. Грешно е.

— Аз ще се обадя в полицията, дори ти ще станеш техният герой, ако предпочиташ.

— Чудесно.

— След като двете жени се върнат, ще поговоря с тази, дето шофираше.

— Какво?

— Тя мислеше, че ми дава два долара, но те бяха единайсет. Една от банкнотите беше от десет долара. Беше явно нервна и разстроена. Не си гледаше парите.

— Но ти каза, че ти е дала два долара!

— Но сега съм честен. Щях ли да съм такъв, ако интересите ни не бяха общи?

— Какво искаш да кажеш?

— Ще кажа на тази богата, изплашена американка, че двамата с теб не сме се обадили на полицията и сме го направили заради нея. Тя ще ни възнагради много щедро, защото ще разбере, че в противен случай няма да успее да си върне колата. Можеш да наблюдаваш всичко отстрани. След като плати, ще изпратя друго момче, което няма да може да открие колата й, защото ще му дам погрешно място, а ти ще се обадиш в полицията по онзи телефон. Полицията ще дойде, ние ще сме изпълнили шибания си дълг и ще изкараме няколко великолепни нощи, така рядко срещани в тази нещастна професия.

Другото момче премигна и поклати глава.

— Прав си — каза то. — В училище не ни учат на тези неща. Пък и предполагам, че сега нямам избор.

— О, имаш — каза обслужващият, като извади дълъг нож от колана си. — Кажи „не“ и ще отрежа малкото ти езиче.


Кетрин се приближи към човека на рецепцията във фоайето на хотел „Мандарин“. Подразни я това, че не го познаваше, нито пък служителят до него. Нуждаеше се от бърза услуга, а в Хонконг това означаваше да попаднеш на човек, когото познаваш. Тогава за свое облекчение тя видя портиера от вечерната смята, който се опитваше да успокои доста нервирана гостенка. Тя се придвижи по-близо с надеждата очите на Ли Тенг да я забележат. Беше се сприятелила с Тенг и редовно му изпращаше канадци с някакви проблеми по настаняването. Разбира се, винаги му се заплащаше пребогато.

— Мога ли да ви помогна, мисис?… — попита младият китаец, стоящ на рецепцията.

— Ще почакам мистър Тенг, ако обичате.

— Мистър Тенг е много зает, мисис… Много неподходящ момент. Вие гост на хотела ли сте?

— Аз съм местна жителка и стара приятелка на мистър Тенг. Обикновено уреждам нещата си чрез него.

— О! — портиерът явно проумя статута й на нетурист. Той се наведе към нея и заговори поверително: — Ли Тенг има ужасни проблеми. Дамата, с която говори, отива на големия бал в Правителствения дом, а дрехите й отлетели за Банкок. Тя може би си мисли, че мистър Тенг има крила под сакото си и турбини под мишниците.

— Интересна идея. Тя е пристигнала скоро, така ли?

— Да, мисис… Но е имала много багаж. Обвиняваше първо съпруга си, а сега и мистър Тенг.

— Къде е съпругът й в момента?

— В бара. Предложи й да вземе следващия самолет до Банкок, но проявата му на любезност само наля излишно масло в огъня. Няма да излезе от бара и няма да ходи на никакъв бал. Страшна бъркотия… Може би аз ще мога да ви бъда от полза, докато мистър Тенг успокои всички.

— Искам да наема кола по най-бързия начин.

— Aiya! — каза портиерът. — В седем часа вечерта почти никоя от агенциите не работи. По това време има много малко клиенти.

— Сигурна съм, че може да се направи изключение.

— Ако искате кола на хотела с шофьор…

— Само ако няма нищо друго на разположение. Както споменах, не съм гост тук и да ви кажа честно, парите не ги копая.

— Кой ли от нас го прави? — загадъчно попита портиерът.

— Така е. Моля ви, свържете се по телефона и направете всичко възможно.

Младият човек се пресегна и извади изпод бюрото списък на агенциите за коли под наем. Взе в ръка телефона и започна да набира номера. Кетрин погледна към Ли Тенг: беше избутал разлютилата се жена в един от ъглите до малко палмово дърво очевидно, за да не пречи на останалите гости. Той говореше бързо и тихо и явно спечелваше поне част от вниманието й. Каквито и основания за оплаквания да има, помисли си Кетрин, тя си остава патка и половина. Носеше дълъг шал от чинчила в мястото с най-неподходящ климат за тази деликатна кожа. Не че Стейпълс някога се беше сблъсквала с този проблем. Може би щеше да опре и до него, ако се беше отказала от професията си и беше останала с Оуън Стейпълс. Кучият му син сега притежаваше поне четири банки в Торонто. Не беше лош човек и фактът, че не се бе оженил повторно, само увеличаваше чувството й за вина. Не е честно, Оуън! Преди три години Кетрин му се обади, докато беше в Торонто на някаква конференция. Седнаха на чаша в клуб „Мейфеър“ в хотел „Крал Едуард“, който впрочем доста приличаше на „Мандарин“.

— Е, хайде, Оуън. Хубав си, богат си — защо не? Само в този квартал има сигурно хиляда красиви момичета, които ще те грабнат начаса.

— Веднъж ми бе достатъчно, Кети. Ти ми даде добър урок.

— Не знам, но ме караш да се чувствам… толкова виновна. Напуснах те, Оуън, но не защото не ми харесваше.

— Ти ме харесваше?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, струва ми се. — Оуън се беше изсмял. — Причините да ме напуснеш бяха напълно основателни. А аз по подобни причини приех всичко без капка предубеждение. Ако беше изчакала още пет минути, мисля, че аз щях да те изхвърля.

— Ах, мръсник!

— Съвсем не. Ти имаше своите амбиции, а аз — моите. Те просто не бяха съвместими.

— Но това не обяснява факта, че не се ожени отново.

— Казах ти вече защо. Ти ми даде урок, скъпа.

— Че няма съвместими амбиции ли?

— Когато в тях има крайност, да.

— Но не си ли мислил за семейство? За деца?

— Имам две деца — тихо беше казал Оуън, — които обичам много. Дори изпълнените им с амбиции майки бяха много мили. Мъжете, с които се свързаха те впоследствие, също проявиха разбиране. Докато децата ми отрасваха, ги виждах постоянно. Така че в известен смисъл аз имах три семейства. Ако на моменти е било смущаващо, то поне е цивилизовано.

— Ти ли? Каймакът на обществото, банкерът, син на банкер, за когото казват, че взима душ в нощница от времето на Дикенс! Църковният настоятел!

— Отказах се от това, след като ме напусна. Беше нещо като държавническо изкуство от моя страна. Ти го практикуваш всеки ден.

— Но, Оуън, ти никога не си ми казвал.

— Никога не си ме питала, Кетрин. И двамата имахме собствените си грижи. Но искам да ти кажа нещо, за което съжалявам, ако желаеш да го чуеш.

— Желая.

— Истински съжалявам, че не успяхме да имаме дете. Гледайки двете деца, които имам, си мисля, че той или тя щеше да бъде чудесен.

— Ах, мръснико, ще се разплача.

— Недей, моля те. Ако бъдем честни, никой от нас не съжалява за нищо.

Мислите на Кетрин бяха внезапно прекъснати. Портиерът беше свършил разговора и поставил триумфално ръце върху банката, извика:

— Имате късмет, мисис!… Диспечерът на агенция „Ейпекс“ все още не си беше тръгнал и каза, че имат кола на разположение, но проблемът е, че няма кой да докара колата дотук.

— Ще взема такси. Напишете ми адреса. — Стейпълс се огледа наоколо. — Откъде мога да купя лосион или вазелин?

— Като тръгнете по коридора вдясно, ще видите малък магазин за вестници. Там има такива неща. Но може ли да получа парите, тъй като ще трябва да представите квитанция на диспечера? Хиляда хонконгски долара.

— Нямам толкова у себе си. Ще трябва да използвам картата си.

— Още по-добре.

Кетрин отвори чантата си и извади кредитна карта от едно странично джобче.

— Ще се върна веднага — каза тя, като я постави на банката и тръгна към коридора вдясно. Без особена причина погледна към Ли Тенг и неговата разстроена дама. За нейно учудване натруфената жена кимаше одобрително, докато Тенг й сочеше редицата луксозни бутици. Той беше истински дипломат. Несъмнено беше обяснил на досадницата, че тя има възможност, от една страна, да задоволи нуждите и успокои нервите си, от друга, да удари мъжа си право в слънчевия сплит. Стейпълс продължи към коридора.

— Кетрин! — Повикването беше толкова рязко, че тя замръзна. — Моля ви, мисис Кетрин!

Стейпълс бавно се обърна. Викаше я Ли Тенг, който беше приключил със своята гостенка.

— Какво има? — попита уплашено тя. Тенг се приближи с изписана на лицето си загриженост и видими капчици пот по оплешивяващата си глава.

— Забелязах те едва преди минути. Имах един проблем.

— Разбрах всичко за него.

— Ти също имаш проблем, Кетрин.

— Моля?

Тенг погледна към рецепцията, но не към младия човек, който й беше помогнал, а към другия служител, стоящ зад левия край на банката. Той не беше зает и наблюдаваше своя колега.

— Ужасна каша — промърмори под носа си Тенг.

— За какво говориш? — попита Стейпълс.

— Ела насам — каза портиерът от вечерната смяна и дръпна Кетрин настрани. Той бръкна в джоба си и извади оттам половин страница перфорирана хартия с текст, изписан от компютърен принтер.

— Четири копия от това нещо бяха изпратени от горния етаж. Успях да прибера трите, но четвъртото е на банката.

„Извънреден случай. Правителствен контрол. Канадка на име Кетрин Стейпълс може да се опита да наеме автомобил за лично ползване. Възрастта й е петдесет и седем години, прошарена, среден ръст и слаба фигура. Свържете се незабавно с Четвърти полицейски участък.“

Лин Уенцзу беше стигнал до заключение, основаващо се на наблюдението, че всеки, който кара кола в Хонконг, е или луд, или има сериозна причина да го стори.

— Младият човек току-що ми намери кола от една агенция на Бонъм Странд. Очевидно той не е прочел това.

— Намери ти кола в този час?

— Сега попълва квитанцията. Мислиш ли, че ще види това?

— Той не ме притеснява. В момента се обучава за тази работа и ще приеме всичко, което му кажа. Но с другия нещата не стоят така. От доста време иска да вземе моята работа. Почакай тук.

Тенг се запъти към рецепцията, докато служителят там хвърляше притеснени погледи наоколо, държейки в ръка готовата квитанция на Кетрин. Ли Тенг я взе и я сложи в джоба си.

— Това не е необходимо вече — каза той. — Нашата клиентка си промени решението. Във фоайето срещна свой приятел, който ще я закара.

— О, така ли? Тогава трябва да кажа на колегата да не се притеснява. В момента прави справка в банката. Не бях сигурен по въпроса и той…

Тенг махна в знак, че е разбрал и отиде до другия служител.

— Можете да ми дадете картата и забравете за разговора. Тази вечер всички жени ми лазят по нервите. Тази е намерила друг начин на придвижване.

— Разбира се, мистър Тенг — отговори му угоднически служителят. Той подаде кредитната карта, бързо се извини на телефонния оператор и затвори телефона.

— Лош ден — сви рамене Тенг и се отправи към претъпканото фоайе. Приближи се до Кетрин и извади тесте сгънати банкноти.

— Ако не ти достигат пари, вземи тези. Не използвай кредитната карта.

— Имам, но у себе си обикновено не нося толкова. Едно от неписаните правила.

— Разумно правило — кимна Тенг.

Стейпълс взе парите от ръката на Тенг и го погледна.

— Искаш ли обяснение?

— Не е нужно, Кетрин. Каквото и да казват в Четвърти участък, зная, че си добра жена, а ако не си и избягаш с парите ми, бъди сигурна, че пак няма да умра от глад.

— Никъде няма да избягам, Тенг.

— Но няма и да ходиш пеша. Един от шофьорите ми дължи услуга и в момента е в гаража. Ще те закара до колата ти на Бонъм Странд. Ела, ще те заведа при него.

— С мен има и една жена. Трябва да я изкарам от Хонконг. Чака ме в тоалетната.

— Аз съм тук, в коридора. Побързай.


— Понякога мисля, че времето минава по-бързо, когато човек е затрупан с проблеми — обърна се по-възрастният служител на рецепцията към своя млад колега, като безцеремонно взе половинката страница с компютърна разпечатка и я сложи в джоба си.

— Ако сте прав, за мистър Тенг са минали само петнайсет минути, откакто застъпихме на смяна преди два часа. Той е доста добър, нали?

— Неговата плешивост помага за това впечатление. Хората го обявяват за мъдрец дори когато в думите му няма и сянка от мъдрост.

— Все пак има подход с хората. Бих желал някой ден да съм като него.

— Оплешивей тогава — отвърна вторият служител. — Сега, докато никой не ни притеснява, трябва да отида до тоалетната. Между другото, ако ми се наложи да използвам агенция за автомобили под наем, която работи по това време, фирмата беше „Ейпекс“ на Бонъм Странд, нали?

— О, да.

— Много мило от твоя страна.

— Просто прегледах списъка на агенциите. Тази беше почти към края.

— Някои от нас не биха изгубили толкова време. Това е похвално за теб.

— Много сте любезен с един млад и неопитен работник.

— Желая ти голям успех. Винаги помни това.

Възрастният служител се отдалечи от банката и предпазливо надзърна зад палмовите дръвчета в ъгъла на фоайето. Видя нощния портиер, застанал в началото на коридора; това беше достатъчно. Той очакваше жената. Служителят се обърна и се качи по стълбищата, водещи към магазините на втория етаж. Влезе в първия бутик.

— По служебен въпрос — каза той на отегчената продавачка и грабна телефона, закачен на стената зад щанд с блестящи скъпоценни камъни. Избра номера.

— Четвърти полицейски участък.

— Вашите директиви, сър, засягащи канадката мисис Стейпълс…

— Имате ли някаква информация?

— Мисля, че да, сър, но ми е малко неудобно да ви я предам.

— Какво? Та това е извънреден случай, въпрос, отнасящ се до правителството!

— Разберете, че моят служебен пост не е висок, а е твърде възможно нощният портиер да е забравил за вашите директиви. Той е много зает човек.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Ами дочух как една жена, която напълно отговаряше на описанието, искаше да се свърже с въпросния портиер. Но ще изпадна в ужасно положение, ако се разбере, че съм ви се обаждал.

— Анонимността ви ще бъде запазена. Каква е информацията?

— Ами, сър, дочух че… — Като излагаше предпазливо фактите, първият помощник-портиер обърна ситуацията изцяло в своя полза и във вреда на своя началник Ли Тенг. Последните му твърдения все пак бяха недвусмислени.

— Става въпрос за агенция „Ейпекс“, намираща се на източния край на улица Бонъм Странд. Предлагам ви да побързате, тъй като тя в момента е на път за там.


Уличното движение в ранната вечер беше по-спокойно от върховите моменти през деня и все пак беше натоварено. Това стана причина Кетрин и Мари да се спогледат с тревога на задната седалка на хотелската лимузина; шофьорът, вместо да увеличи скоростта, когато пред тях се появяваше празно пространство, отби огромния автомобил встрани и спря до тротоара на улица Бонъм Странд. Никъде наоколо не се забелязваше знак, съобщаващ за автомобили под наем.

— Защо спряхме? — попита рязко Стейпълс.

— Спазвам инструкциите на мистър Тенг, мисис — отговори шофьорът, като се обърна назад. — Ще заключа колата и ще пусна алармата за всеки случай.

— Това е наистина утешително, но все пак бих искала да зная защо не ни закарахте до колата.

— Аз ще я докарам сам, мисис…

— Моля?

— Инструкции на мистър Тенг. Държеше изключително на това и каза, че ще се обади в агенцията, за да го уточни. Тя се намира на съседната улица. Ще се върна след малко. — Шофьорът свали шапката и сакото си, включи алармата и излезе от колата.

— Нищо не разбирам от цялата работа — каза Мари и като извади салфетки, взети от тоалетната на хотела, ги притисна към стъпалото на крака си. — Доверяваш ли се на този Тенг?

— Да — отговори Кетрин. Лицето й изразяваше обърканост. — Но не мога да разбера нищо. Очевидно той е свръхпредпазлив и аз не мога да си обясня причините. Както ти казах в хотела, на съобщението за мен пишеше „Правителствен контрол“. В Хонконг с тези думи не се шегуват. Но какво, по дяволите, е намислил той? И защо?

— Ясно е, че не мога да ти отговоря — каза Мари. — Но мога да споделя с теб свое наблюдение.

— И какво е то?

— Направи ми впечатление начинът, по който те гледаше. Не зная дали си го забелязала.

— Какво?

— Бих казала, че много те харесва.

— Харесва… мен?

— Един от начините да се изрази това. Но има и по-силен начин.

Стейпълс се обърна и погледна през прозореца.

— О, Боже! — прошепна тя.

— Какво има?

— Малко по-рано в хотела си мислех за Оуън. Не съм способна да анализирам причините за това, само си спомням, че всичко тръгна от една жена, загърната в шал от чинчила.

— Оуън?

— Бившият ми съпруг.

— Оуън Стейпълс? Банкерът Оуън Стейпълс?

— Да, това е моето момче — беше моето момче.

— Никога не си ми казвала, че си била женена за Оуън Стейпълс.

— Никога не си ме питала, скъпа.

— Но и не бих могла, Кетрин.

— Така е — съгласи се Стейпълс и поклати глава. — Просто се сетих за деня, в който аз и Оуън се срещнахме в Торонто преди няколко години. Седнахме в клуб „Мейфеър“ и тогава научих за него неща, каквито и през ум не ми бяха минавали. Бях истински щастлива за него, въпреки че копелето почти ме разплака.

— Кетрин, за Бога, какво общо има всичко това с настоящия момент?

— Има общо с Тенг. С него също бяхме седнали една вечер, не в „Мандарин“, разбира се, а в кафене на пристанището на Кулон. Тогава той ми каза, че няма да е добре за мен, ако ни видят заедно на острова.

— И защо?

— Това попитах и аз. Разбираш ли, тогава той ме закриляше точно както сега. Може би съм го разбрала погрешно. Предполагах, че просто търси някакъв допълнителен доход, но явно съм била на много грешен път.

— Защо мислиш така?

— Онази вечер той каза нещо странно. Каза, че би искал различията между хората да не са толкова очевидни и ако ги има, да не са толкова смущаващи за другите. Естествено, приех тази баналност като аматьорски опит в… държавническото изкуство, както би се изразил съпругът ми. Може би е било нещо друго.

Мари се засмя тихо и очите им се срещнаха.

— Скъпа, скъпа Кетрин. Мъжът е влюбен в теб.

— Господи, нямам нужда от това!


Лин Уенцзу седеше на предната седалка на Втора кола, вперил поглед към входа на агенция „Ейпекс“ на улица Бонъм Странд. Всичко беше наред, само след броени минути двете жени щяха да бъдат заловени. Един от хората му беше влязъл да говори с диспечера. Агентът беше показал служебната си карта и уплашеният служител веднага предоставил списъка на резервациите за същата вечер. Наистина имаше запазена кола за мисис Кетрин Стейпълс, но впоследствие резервацията е била анулирана и въпросната кола записана на друго име — име на шофьор от хотела. След като Кетрин Стейпълс нямало да наеме колата, диспечерът не виждал причина да се обажда в Четвърти участък. Разбира се, колата би могла да бъде взета от друг, тъй като беше запазена от хотела.

Всичко е наред, помисли си Лин. Във „Виктория Пийк“ щяха да почувстват огромно облекчение в момента, когато новините му стигнеха до стерилната къща. Майорът знаеше какво точно ще каже: жените са заловени — жената е заловена.

По отсрещния тротоар се появи мъж в бяла риза, който влезе в агенцията. На Лин му се стори, че проявява някакво колебание, и наистина имаше нещо… Изведнъж зад близкия ъгъл изскочи такси; майорът се наклони напред и хвана дръжката на вратата.

— Момчета, бъдете готови! — каза той по микрофона, прикрепен към предното табло на колата. — Трябва да действаме възможно най-бързо. Не използвайте никакви оръжия. Готови!

Но нямаше смисъл от никаква готовност. Таксито отмина, като на задната седалка се видя единствено самотна мъжка фигура.

След малко вратите на гаража се отвориха и отвътре излезе кола, която зави вляво, карана от мъжа с бялата риза. По лицето на майора изби пот. Нещо не беше наред. Какво го смущаваше? Какво беше то?

— След него! — извика той на изплашения шофьор.

— Сър?

— Измачкана бяла риза, но панталон без нито една гънка. Униформа! Това е шофьорът! След него!

Шофьорът натисна клаксона, за да прекъсне движението по улицата, направи бърз завой на сто и осемдесет градуса и тръгна след колата, докато майорът даваше инструкции една част от хората да останат пред агенцията, а другите да го последват.

Внезапно от страничната улица изскочи огромна кафява лимузина и препречи пътя им. Ударът беше слаб; колата на МИ-6 закачи задната лява врата на големия автомобил.

— Feng zi! — изкрещя шофьорът на лимузината и излезе навън, за да види щетите, причинени на огромния седан.

— Lai! Lai! — отвърна му шофьорът на Лин разгневено и също излезе, готов за схватка с човека, който го беше нарекъл „бясно куче“.

— Спри! — извика Уенцзу. — Разкарай го от пътя веднага!

— Но той не се помръдва, сър!

— Кажи му да го направи незабавно! Покажи му картата си!

Зад тях целият трафик спря; свиреха клаксони, чуваха се подвиквания на шофьори. Майорът затвори очи и поклати глава объркано. Не оставаше нищо друго освен да излезе от колата.

Задната врата на лимузината се отвори и оттам също се появи човек. Китаец на средна възраст с оплешивяваща глава.

— Струва ми се, че имаме някакъв проблем — каза Ли Тенг.

— Познавам те! — извика Лин. — Хотел „Мандарин“!

— Много от хората, които имат предпочитания към нашия хотел, ме познават, сър. Страхувам се, че аз не мога да кажа същото за вас. Били ли сте гост на хотела?

— Какво правите тук?

— Поръчката, която изпълнявам, е от поверително естество и нямам никакво намерение да я обсъждам.

— Проклет да си! Бяха изпратени правителствени директиви! Жена на име Стейпълс! Един от вашите хора ни се обади.

— Нямам представа за какво говорите. От един час насам се опитвам да реша проблема на една от гостенките ни, която е поканена на бал в Правителствения дом тази вечер. Ще бъда щастлив да ви кажа името й, ако разбира се, служебното ви положение го позволява.

— Положението ми го позволява! Повтарям! Защо ни препречихте пътя?

— Струва ми се, че вие бяхте тези, които преминаха на червено.

— Не е вярно! — извика шофьорът на Лин.

— Тогава въпросът ще бъде решен от съда. Можем ли да продължим?

— Още не — каза майорът и се приближи към портиера на хотел „Мандарин“. — Ще ви повторя отново. Директивите са били получени във вашия хотел. Те съобщаваха ясно, че жена на име Стейпълс ще се опита да наеме кола и вие се задължавате да съобщите за това в Четвърти полицейски участък.

— Тогава и аз искам да повторя, сър. Не бях на служебното си място в продължение на час, нито съм виждал директивите, за които говорите. Ще добавя също, че всички уговорки за наемане на автомобили се правят от моя пръв помощник, когото, да ви кажа честно, намирам за крайно некомпетентен.

— Но нали вие сте тук!

— Колко гости на хотела според вас имат работа на Бонъм Странд по това време? Приемете, че е съвпадение.

— Очите ти се смеят, Zhongguo ren.

— Но не весело, сър. Ще продължа. Повредите не са големи.


— Не ме интересува, дори ако вие и вашите хора трябва да прекарате цялата нощ там — каза посланик Хавиланд. — Това е единствената ни възможност. Както ми го описахте, тя ще върне колата и ще отиде до гаража да вземе своята. По дяволите, утре в четири часа има канадско-американска стратегическа конференция. Дотогава тя трябва да е тук! Стойте там! Никой да не напуска мястото си! Хванете я и я доведете тук!

— Тя ще твърди, че я тормозим. Ще нарушим законите на международната дипломация.

— Ами нарушете ги тогава! Ще я доведете в килимчето на Клеопатра, ако трябва! Нямам повече време за губене — нито минута!


Двама агенти въведоха бясната Кетрин Стейпълс в стаята на къщата във „Виктория Пийк“, като здраво я държаха от двете страни. Лин Уенцзу отвори вратата и я затвори зад Стейпълс, когато тя се изправи лице в лице с посланика Реймънд Хавиланд и заместник-секретаря на Държавния департамент Едуард Макалистър. Часът беше 11,35 сутринта; слънчевите лъчи струяха през големия прозорец, гледащ към градината във вътрешния двор.

— Позволявате си твърде много, Хавиланд — каза Кетрин ледено. В гласа й нямаше и капка колебание.

— Що се отнася до вас, мисис Стейпълс, все още не съм си позволил достатъчно. Силно компрометирахте член на американската легация. Заехте се с изнудване, което беше в невероятен ущърб на моето правителство.

— Не можете да докажете нищо. Нямате доказателства.

— Няма нужда да го правя. Точно в седем часа снощи младият човек дойде с колата си дотук и ни разказа всичко. Гнусен малък предател, нали?

— Проклет глупак! Той не е виновен в нищо, но вие сте виновни! И след като употребихте думата „гнусен“, искам да ви кажа, че нищо в неговите действия не може да се сравни с мръсотиите, които вършите вие. — Без да изостава от словесния си ритъм, Кетрин се обърна към заместник-секретаря. — Предполагам, че това тук е лъжецът Макалистър.

— Ужасно сте отегчителна — каза заместник-секретарят.

— А вие сте един безпринципен лакей, който върши мръсната работа на други. Зная всичко и трябва да ви призная, че съм отвратена! Но пъкленият ви план беше замислен — Кетрин рязко обърна глава към Хавиланд — от този велик експерт. Кой ви даде правото да се правите на Господ? Питам ви всички! Знаете ли какво причинихте на онези двама души? Знаете ли какво сте поискали от тях?

— Знаем — каза просто посланикът. — Аз знам.

— Тя знае също, независимо от факта, че накрая не ми достигна смелостта да го потвърдя. Вие, Макалистър! Когато научих, че сте тук, не бях сигурна, че тя ще го понесе. Но аз ще й кажа всичко за вас и лъжите ви! Жена на тайпан убита в Макао — ах, каква симетрия има във всичко, какво извинение да отвлечеш жената на друг! Лъжи! Имам своите източници и със сигурност зная, че такова нещо не се е случвало! И нека да се разберем. Ще я заведа в консулството и там ще бъде под пълната протекция на моето правителство. И ако бях на ваше място, Хавиланд, щях да бъда много внимателна при използването на всякакви незаконни действия. Вие и вашите мерзавци сте излъгали и манипулирали канадска гражданка, като сте я подмамили да участва в опасна за живота операция, каквито и причини да стоят зад това. Вашата арогантност е просто невероятна! Но ви уверявам, че ще сложа край на всичко. Независимо дали това ще се хареса на моето правителство или не, ще дам пълна гласност на всички ваши действия. Не сте по-различни от варварите в КГБ. Е, великият американски бог на секретните операции ще претърпи жестоко поражение! Не мога да ви понасям! Светът не може да ви гледа!

— Слушайте какво! — извика посланикът, изгубил всякакъв контрол. — Заплашвайте колкото искате, но първо ще ме изслушате! И ако след като чуете това, което имам да ви кажа, все още желаете да обявите война, обявете я веднага! Както се казваше в една песен, моите дни си отиват, но не и тези на милиони други същества! Искам да направя всичко, за да удължа техния живот. Но ако не сте съгласна, обявете вашата война веднага! И Бог ми е свидетел, цял живот ще носите всички последствия от това!