"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

5.

Едва успяваше да се владее и съзнаваше, че за никакво спокойствие не може да става дума. Ръката му стискаше автомата, а през съзнанието му като картечни откоси минаваха различни варианти. Преди всичко не можеше да бездейства; на всяка цена трябваше да бъде в непрестанно движение. Длъжен бе да стане и да се размърда.

Държавният департамент. Служителите, които беше опознал там през последните няколко месеца, прекарани в отдалечения, засекретен медицински комплекс във Вирджиния, бяха настойчиви, едва ли не вманиачени мъже, които го разпитваха безпощадно и му показваха десетки снимки, докато Мо Панов не им наредеше да престанат. Бе научил имената им, дори ги записа с мисълта, че някой ден може да поиска да разбере кои са — всъщност не го водеше друг мотив освен дълбокото недоверие; хора, същите като тях, бяха опитали много скоро преди това да го убият. Никога не беше ги питал как се казват, а и те не бяха го уведомили; представяха се само като Хари, Бил или Сам, като внушаваха идеята, че да го запознават със себе си би означавало само да увеличат общото му объркване. Така че дискретно бе прочел имената върху отличителните им картончета на реверите им, записал ги бе и бе прибрал листчетата при личните си вещи в чекмеджето на бюрото. Даде ги на Мари, която идваше да го вижда всеки ден, и й поръча да ги скрие някъде в къщата.

По-късно Мари призна, че макар да е изпълнила инструкциите, смята подозренията му за пресилени. Ала една сутрин след разгорещена дискусия с хората от Вашингтон Дейвид я помоли веднага да напусне медицинския комплекс, да изтича до колата, да отиде с нея до банката, където имаха депозитен сейф, и да направи следното: да остави няколко косъма в долния ляв ъгъл, да заключи сейфа, да излезе от банката и да се върне след няколко часа, за да провери дали белегът още е там. Нямаше го. Мари бе прикрепила добре тънкото снопче и то нямаше как да падне, освен ако кутията не е била отваряна. Откри снопчето върху настлания с плочки под.

— Как разбра? — го бе попитала тя.

— Един от дружелюбно настроените разпитващи се поразгорещи и реши да ме провокира. Мо беше излязъл от стаята за няколко минути и онзи едва ли не започна да ме обвинява в симулация и прикриване на фактите. Знаех, че ще дойдеш, и реших да проверя докъде могат да стигнат.

Тогава за тях не бе имало нищо свято, нямаше нищо свято и сега. Пълна симетрия. Охраната беше изтеглена и реакциите му проверени, сякаш той бе поискал да му се осигури подсилена защита, а не че Макалистър му я бе наложил. Само след часове беше отвлечена Мари, точно по съвсем изпипания сценарий на един нервен мъж с мъртви очи. А сега същият този Макалистър внезапно се бе озовал на петнайсет хиляди мили разстояние от собствената си, определена от него самия кота нула. Дали заместник-секретарят не се бе продал в Хонконг? Дали не беше извършил предателство и спрямо Вашингтон, а не само спрямо човека, когото се беше заклел да защитава? Какво ставаше? Каквото и да беше, в неудобните тайни бе замесено и кодовото название „Медуза“. То не бе споменато нито веднъж при разпита, дори по заобиколен начин. Този факт бе достатъчно стряскащ. Сякаш непризнаваният гласно батальон от психопати и убийци никога не бе съществувал; историята му бе заличена от документите. Но тази история можеше да бъде възстановена. Оттам трябваше да започне.

Уеб бързо излезе от спалнята и отиде в кабинета си, някогашната малка библиотека в старата викторианска къща. Там седна на бюрото си, отвори най-долното чекмедже и извади няколко тетрадки и листове хартия. С металния нож за разрязване на писма повдигна фалшивото дъно. Отдолу лежаха други хартии. Беше странна колекция от спомени, които го бяха връхлитали внезапно във всякакви часове на деня и нощта. Върху различни листчета бе записвал картини или фрази, блеснали като експлозии в главата му. Много от тях бяха болезнени и мъчителни откровения на Джейсън Борн, тъй жестоки, че се бе побоял да ги сподели с Мари. Сред всички тези тайни бяха и имената на експертите, дошли във Вирджиния да го разпитват така настойчиво.

Очите на Дейвид неволно се спряха на грозния едрокалибрен пистолет на ръба на бюрото. Несъзнателно го бе грабнал и донесъл тук от спалнята; един миг го гледа втренчено, после взе слушалката на телефона. Започваше най-мъчителният час от живота му, в който Мари с всяка секунда се отдалечаваше все повече и повече.

При първите две обаждания попадна на съпруги или любовници; щом се представеше, изведнъж се оказваше, че мъжете, които търси, ги няма там. Контактът с него все още се смяташе за опасен. Не смееха да влизат в допир с него без разрешение, а това разрешение не им беше дадено. Би трябвало да се досети, че ще е точно така!

— Ало?

— Домът на Ланиър ли е?

— Да.

— Моля ви, искам да говоря с Уилям Ланиър. Кажете му, че е извънредно спешно. Обявена е екстрена тревога. Обажда се Томпсън от Държавния департамент.

— Изчакайте момент — загрижено продума жената.

— Кой е?

— Тук е Дейвид Уеб. Помните Джейсън Борн, нали?

— Уеб? — Последва пауза, през която се чуваше учестеното дишане на Ланиър. — Защо сте се представили като Томпсън? И защо сте казали, че е обявена тревога от Белия дом?

— Подозирах, че няма да искате да говорите с мен. Едно от нещата, които си спомням, е, че не осъществявате контакт с някои хора без разрешение. Просто докладвате, че въпросният човек е направил опит за връзка.

— Тогава сигурно си спомняте също, че е съвсем неуместно да се обаждате на служител като мен у дома.

— Казах ви, че е спешно.

— Не е възможно да има нещо общо с мен — възрази Ланиър. — В моята картотека досието ви е замразено. А ние нямаме практиката да се бъркаме на другите.

— Кои са тия други? — остро попита Уеб.

— Откъде да знам, по дяволите?

— Нима не се интересувате от това, което искам да ви кажа?

— Въпросът не е дали се интересувам, или не. Вие не сте в моите списъци и повече не ми е нужно да знам. Ако имате да съобщите нещо, обадете се на официалната си връзка.

— Опитах се. Жена му каза, че е в Далечния изток.

— Пробвайте в службата му. Някой ще предаде съобщението ви.

— Нямам желание да го предавам през трети лица. Трябва да говоря с някого, когото познавам, а теб те познавам, Бил. Помниш ли? Във Вирджиния ме караше да те наричам Бил. Тогава много те интересуваше всичко, което имах да кажа.

— Но тогава. А сега е друго. Слушай, Уеб, не мога да ти помогна, защото не съм в състояние да ти дам съвет. Каквото и да ми кажеш, не мога да ти отговоря. От година не съм в течение на твоя случай. Обади се на връзката си. Сигурен съм, че ще го откриеш чрез Държавния департамент. Сега затварям.

— „Медуза“ — прошепна Дейвид. — Чу ли ме, Ланиър? „Медуза“!

— Каква „Медуза“? — Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

— Навсякъде ще разтръбя, ако не получа някои отговори.

— Съветвам те да спазваш каналния ред — студено отвърна служителят на отдел „Секретни операции“. — Или да постъпиш в болница! — Последва рязко щракване и Дейвид, облян в пот, затвори телефона.

Ланиър не знаеше за „Медуза“. В противен случай нямаше да прекъсне разговора и щеше да се опита да разбере колкото може повече, тъй като „Медуза“ преминаваше границите на „политиката“. Ала Ланиър беше от по-младите при разпита, само около трийсет и три-четири годишен; беше умен, но не от дългогодишните ветерани. Сигурно някой от по-възрастните бе посветен относно все още дълбоко засекретения батальон. Уеб погледна отново имената в списъка и съответните телефонни номера. Отново вдигна слушалката.

— Ало? — Гласът беше мъжки.

— Самюъл Тиздейл ли е?

— Да, същият. Кой се обажда?

— Радвам се, че вие вдигнахте телефона, а не съпругата ви.

— Обикновено се обажда съпругата, стига да е възможно — отвърна Тиздейл с глас, в който мигом прозвуча предпазлива нотка. — Ала моята вече не е налице. Плава някъде из Карибието с мъж, за когото не бях подозирал. А сега, след като се запознахте с житейската ми история, представете се, дявол да ви вземе.

— Джейсън Борн, помните ли ме?

— Уеб?

— Имам смътен спомен за това име — отвърна Дейвид.

— Защо ми се обаждате?

— Бяхте приятелски настроен към мен. Във Вирджиния ми казахте да ви наричам Сам.

— Добре, добре, Дейвид. Прав си. Казах ти да ме наричаш Сам. Така ми викат приятелите… — Тиздейл беше смутен, объркан, търсеше нужните думи. — Но това беше преди близо година, Дейви, а ти знаеш правилата. Определили са ти човек за връзка и към него трябва да се обърнеш. Той е в течение на твоите неща.

— А ти не си ли в течение, Сам?

— Относно теб не. Малко след като ти си тръгна, ние намерихме инструкция на бюрото си, че всички запитвания относно „въпросния субект“ трябва да бъдат отнасяни към отдел еди-кой си и че „въпросният субект“ е в пряк контакт с оперативните на място и в департамента.

— Оперативните… или каквито са там… бяха изтеглени, а човекът ми за пряка връзка в департамента изчезна.

— Хайде бе — кротко се възпротиви Тиздейл и в тона му прозвуча подозрение. — Не е възможно да стане такова нещо.

— Обаче стана! — кресна Уеб. — И стана така, че забъркаха жена ми!

— Как тъй? Какво се е случило с жена ви?

— Изчезнала е, мръсник такъв! Всички сте мръсници! Вие сте виновни! — Уеб с всичка сила стисна китката си, за да спре треперенето. — Нужни са ми някои отговори, Сам. Трябва да знам кой е разчистил пътя, кой е предателят. Имам представа кой е, но са ми нужни доказателства, за да го изоблича… Да изоблича всички, ако трябва.

— Я почакай малко! — ядосано го прекъсна Тиздейл. — Ако си имаш проблеми, не се захващай с мен, а иди при докторите си. Аз не съм длъжен изобщо да разговарям с теб, длъжен съм само да докладвам, че си ми звънял, което и ще направя на секундата, щом затвориш. Върви си прегледай главата, момче, а не ми дрънкай глупости.

— „Медуза“! — извика Уеб. — Никой не желае да говори за кодовото название „Медуза“. Дори и днес всички документи са погребани в сейфовете, нали?

Този път не последва щракване на слушалката. Тиздейл не затвори. Той заговори с равен, безразличен глас.

— Слухове. Също като с досиетата на Хувър. Историята може да е добра за приказки на чашка, но иначе няма стойност.

— Но аз не съм слух, Сам. Аз живея, дишам, ходя до тоалетната, потя се… Ето и сега съм цял в пот.

— Без съмнение ти имаш проблеми, Дейви.

— Аз бях там и се бих с отряда „Медуза“! Някои хора твърдяха, че съм бил най-добрият или, погледнато от друга страна, най-лошият. Именно затова бях избран да стана Джейсън Борн.

— Нищо не знам за това. Не сме го обсъждали и не съм в течение. Ти спомняш ли си да сме го обсъждали, Дейви?

— Престани да ме наричаш с това идиотско име. Не съм ти Дейви.

— Във Вирджиния си викахме Сам и Дейви, не помниш ли?

— Няма значение. Тогава си играехме игрички. Морис Панов ни беше рефер, додето един ден играта загрубя.

— Вече ти се извиних — меко продума Тиздейл. — Всички имаме лоши дни. Обясних ти за жена си.

— Не ме интересува твоята жена, а моята! И ще разкрия всичко за „Медуза“, ако не получа отговорите, ако не срещна малко подкрепа!

— Сигурен съм, че ще получиш подкрепата, която ти е нужна, ако просто се свържеш със своя човек в департамента.

— Няма го там! Изчезнал е!

— Тогава потърси заместника му. Ще бъдеш обработен по каналния ред.

— Обработен?! Господи, ти робот ли си?

— Просто човек, който гледа съвестно да си върши работата, господин Уеб. Сигурен съм, че нищо повече не мога да направя за вас. Лека нощ.

Сега вече щракването се чу. Тиздейл бе затворил телефона.

Имаше и друг човек, трескаво си мислеше Уеб, докато се взираше в листа, а от веждите му се стичаше пот и смъдеше в очите му. Беше приятен мъж, не тъй рязък като останалите: южняк, чийто провлечен изговор целеше да скрие или остър ум, или вътрешна съпротива към възложената задача. Нямаше време за догадки.

— Жилището на Бабкок ли е?

— Точно тъй — отвърна женски глас, загатващ за уханието на магнолии. — Всъщност домът не е наша собственост, както никога не пропускам да изтъкна, но все пак живеем тук.

— Може ли да говоря с Хари Бабкок, ако обичате?

— А бихте ли казали кой го търси. Той май е в градината с децата, но нищо чудно да ги е завел и до парка. Напоследък е добре осветен, не е като преди, и човек вече не се страхува за живота си, стига да е…

Очевидно и госпожа Бабкок като мъжа си умееше да прикрива пъргавия си проницателен ум.

— Аз съм Риърдън от Държавния департамент. Има спешно съобщение за господин Бабкок. Имам заповед да се свържа с него възможно най-бързо. Много е важно.

Тя прикри телефона с длан и се чуха неясни приглушени звуци. Обади се Хари Бабкок и заговори преднамерено бавно:

— Не познавам човек на име Риърдън. Съобщенията винаги ми се предават от телефонист, който се идентифицира. Вие телефонист ли сте, сър?

— Не бях чувал досега човек толкова бързо да се прибере от градината или чак от парка, господин Бабкок.

— Забележително, нали. Може би трябва да участвам в Олимпийските игри. Но гласът ви ми е познат. Просто ми е трудно да го свържа с име.

— Какво ще кажете за Джейсън Борн?

Паузата беше кратка — удивително бърз ум.

— Това име датира отдавна. Отпреди около година, ако не се лъжа. Ти ли си, Дейвид? — Тонът изобщо не прозвуча въпросително.

— Да, Хари. Трябва да говоря с теб.

— Не, Дейвид, трябва да говориш с други, не с мен.

— Тоест съм изолиран, така ли?

— Боже мой, Дейвид, съвсем не искам да съм груб и невъзпитан. Ще ми е приятно да науча как живеете с прекрасната госпожа Уеб. В Масачузетс ли бяхте?

— В Мейн.

— О, да. Прости ми. Всичко наред ли е? Сигурно разбираш, с колегите ми сме ангажирани с толкова много проблеми, та не ни е възможно да следим досието ти.

— От друг пък чух, че не ви бил позволен достъп до него.

— Не мисля, че някой е опитал да го получи.

— Искам да говорим, Бабкок — дрезгаво рече Дейвид.

— Аз не искам — сухо отвърна Хари Бабкок. — Спазвам заповедите и за да бъда откровен, ти наистина си изолиран от хора като мен. Не питам защо. Нещата се променят, винаги е било така.

— „Медуза“! — промълви Дейвид. — Няма да говорим за мен, а за „Медуза“.

Този път паузата бе по-дълга. Когато Бабкок проговори, тонът му вече бе леден.

— Този телефон е стерилен, Уеб, затова ще ти кажа каквото мисля. Ти едва не беше премахнат преди година и това нямаше да е грешка. Искрено щяхме да скърбим за теб. Но прекъснеш ли нишката, утре никой вече няма да те оплаква. Освен жена ти, естествено.

— Негодник проклет! Нея я няма! Отвлечена е! И вие по най-гаден начин позволихте това да се случи!

— Не разбирам за какво говориш.

— За охраната си. Бяха изтеглени до един и нея я отвлякоха! Нужни са ми сведения, Бабкок, или ще издам всичко! Сега ще правиш точно каквото ти кажа, иначе не се знае за кого ще скърбим! Аз съм Джейсън Борн, забрави ли?

— Ти си побъркан, това го помня добре. Щом отправяш подобни заплахи, ще изпратим екип да те открие. В стил „Медуза“. Как ти харесва?

Внезапно по линията се чу силен шум. Беше тъй рязък и оглушителен, че принуди Дейвид да отдръпне слушалката от ухото си. Миг по-късно прозвуча спокойният глас на телефонистка:

— Прекъсваме за спешно обаждане. Говорете, Колорадо.

Дейвид бавно върна слушалката на ухото си.

— С Джейсън Борн ли говоря? — Мъжки глас с изискан, аристократичен тембър.

— Казвам се Дейвид Уеб.

— Разбира се. Но също така сте и Джейсън Борн.

— Бях — отвърна Дейвид, сякаш хипнотизиран от нещо, което не можеше да определи.

— Конфликтните очертания на самоличностите се размиват, господин Уеб. Особено за човек, който е преживял тъй много като вас.

— Кой сте вие?

— Приятел, бъдете сигурен. Тъкмо затова искам да ви предупредя. Вие отправихте срамни обвинения срещу предани на страната ни служители. Хора, на които никога не са били поверявани безотчетни пет милиона долара. А те впрочем тъй и си останаха неотчетени.

— Искате да ме разследвате ли?

— Едва ли, както и нямам желание да проследя сложните стъпки, чрез които изключително надарената ви съпруга скри фондовете в дузина европейски…

— Тя изчезна! Вашите предани хора съобщиха ли ви?

— Да, като прибавиха, че нервите ви са напълно съсипани. Всъщност изразът беше „луд за връзване“.

— По дяволите! Грабнали са я от дома ни! И сега я държат, защото искат да се доберат до мен!

— Сигурен ли сте?

— Попитайте оная умряла риба Макалистър. Всичко се разигра по негов сценарий. И най-неочаквано той се озовава на другия край на света. Той позволи това да се случи! Вие го позволихте!

— Ще направим всичко, което е по силите ни, за вас, повярвайте. Не можем да пренебрегнем огромните ви заслуги, дори ако се стигне до съд, та макар това да означава да пренебрегнем законите и да окажем натиск върху съда.

— За какво говорите?

— Един уважаван военен лекар уби съпругата си преди няколко години. Трагедията беше отразена във всички вестници. Стресът му бе дошъл прекалено. А вие бяхте подложен на десетократно по-голям стрес.

— Не вярвам на ушите си!

— Нека ви го кажа другояче, господин Борн.

— Не съм Борн!

— Добре, господин Уеб. Ще бъда откровен с вас.

— Е, това е крачка напред.

— Вие не сте здрав. В продължение на осем месеца бяхте подложен на психиатрично лечение. Все още не помните голяма част от живота си. Не знаехте дори името си. Всичко това е записано в медицинския картон, и то много щателно. Става ясно, че душевното ви заболяване е било в твърде напреднал стадий. Регистрирана е и вашата склонност към насилие, маниакалното отричане на собствената личност. В измъченото си съзнание вие градите фантазии, че сте някой друг, тоест не желаете да бъдете човекът, който сте в действителност.

— Това са болни измислици! Лъжи!

— На ваше място не бих говорил за болни измислици, господин Уеб. Колкото до лъжите, те не са мои. Ала мое задължение е да предпазвам правителството ни от нападки и безпочвени обвинения, които могат да нанесат голяма вреда на страната ни.

— Като например?

— Фантазиите ви относно несъществуваща организация, която вие наричате „Медуза“. Уверен съм, че жена ви ще се върне при вас… стига да може. Но ако продължавате да упорствате с вашата „Медуза“, ще ви обявим за параноичен шизофреник, патологичен лъжец, склонен към необуздано насилие и самозаблуждение. А щом такъв човек твърди, че съпругата му е изчезнала, кой знае как може да свърши тази история. Достатъчно ли съм ясен?

Дейвид затвори очи. По лицето му се стичаха струйки пот.

— Съвършено ясен — продума той тихо и затвори телефона.

Параноичен… патологичен. Мръсници! Отвори очи и потърси с поглед какво да сграбчи и запокити, та да укроти яростта си. Но в същия миг замря неподвижно, тъй като му хрумна друга мисъл, до болка очевидна. Морис Панов! Мо Панов щеше да изобличи трите чудовища, защото много добре знаеше какво представляват. Некадърници, манипулатори и продажни слуги на корумпирана бюрократична система, ако не и по-лошо. С трепереща ръка набра познатия номер, който тъй често в миналото му бе носил успокоение.

— Дейвид, много се радвам да те чуя! — възкликна Панов с искрена топлота.

— Боя се, че никак няма да те зарадвам, Мо. Никога не съм ти се обаждал по по-лош повод.

— Не драматизираш ли малко, Дейвид. Минахме през доста тежки моменти и…

— Изслушай ме! — кресна Уеб в слушалката. — Нея я няма! Отвлекли са я. — И описанието на събитията се изля в безредни думи.

— Спри, Дейвид! — нареди Панов. — Започни всичко отначало. От момента, когато те е посетил служителят на Държавния департамент. Имена, титли, постове. И разказвай по-бавно, за Бога.

Уеб отново стисна китката на ръката, с която държеше слушалката. Помъчи се да овладее речта си. Най-после успя да изрече всичко, което си спомняше, и тогава го сграбчи ужасът, че помни далеч не всичко. Белите петна отново се бяха появили.

— Дейвид — с решителен глас започна Панов. — Искам да направиш нещо за мен. Още сега.

— Какво?

— Може да ти прозвучи глупаво, но искам да отидеш на плажа и да се разходиш край брега. Половин час е достатъчен. Послушай плисъка на вълните в скалите.

— Не говориш сериозно! — избухна Уеб.

— Напълно съм сериозен! — настоя Мо. — Помниш ли как си говорихме, че има моменти, в които човек трябва да дава отдих на съзнанието си. Аз самият го правя доста по-често, отколкото е прието за един уважаван психиатър. Понякога събитията ни парализират и преди да предприемем някакво действие, трябва поне отчасти да се освободим от душевния смут. Направи това, за което те помолих, Дейвид. Ще се свържа с теб след около час и искам да те намеря по-спокоен.

Отначало му се стори налудничаво, но за кой ли път се оказа, че в думите на Панов, изречени тъй простичко и между другото, има истина. Уеб вървеше по студения скалист бряг, без да забравя нито за миг случилото се, но дали поради промяната на обстановката, дали от вятъра или от непрестанния монотонен грохот на океана, задиша по-равномерно и истерията започна да го напуска. Погледна часовника си. Бе крачил напред-назад по дюните в продължение на трийсет и две минути; повече не можеше да издържи. Изкатери се по стръмната пътека през туфите трева и стигна до улицата пред къщата си.

Седеше на креслото с очи, вперени в телефона. Щом иззвъня, веднага грабна слушалката.

— Мо?

— Да.

— Там беше кучешки студ. Благодаря ти.

— Аз ти благодаря.

— Какво успя да научиш?

И започна продължението на кошмара.

— От колко време я няма Мари, Дейвид?

— Не знам. Час, два, а може би и повече. Какво значение има?

— Възможно ли е да е на пазар? Или пък да сте се скарали и тя да е искала да остане сама за известно време? Съгласихме се, че за нея понякога е доста трудно, ти сам го изтъкна.

— Какво говориш, по дяволите! Оставена е бележка, в която е написано черно на бяло! Има кървав отпечатък от ръка!

— Да, ти го спомена и преди. Но защо някой би оставил тъй очевидни следи?

— Откъде да знам? Просто ги намерих!

— Обади ли се в полицията?

— За Бога, не! Това не е за полицията! Сам трябва да се оправям. Не разбираш ли? Какво можа да научиш? Защо се държиш така с мен?

— Защото така трябва. През всичките месеци, докато разговаряхме, винаги сме говорили само истината. Смятам, че на теб ти е нужно да знаеш истината.

— Мо! Става дума за Мари!

— Моля те, Дейвид, нека довърша. Ако онези лъжат, а те са го правили и преди, аз ще разбера и ще ги изоблича. Но ето какво узнах от разговорите си със заместник-началника на отдел „Далечен изток“ и с шефа на охраната в Държавния департамент. В дневника на последния е записано, че когато си звънял преди седмица, си бил силно възбуден.

— Аз съм се обаждал?

— Да. И в дневника пише, че си се оплаквал от получени заплахи. Според него речта ти била доста неразбрана и ти си поискал незабавно допълнителна охрана. Поради секретността на досието ти молбата ти била предадена на началството. Оттам отговорили: „Дайте му каквото иска. Поуспокойте го.“

— Не мога да повярвам!

— Това още не е всичко, Дейвид. Изслушай ме, както аз те изслушах.

— Добре. Давай нататък.

— След като ти била пратена охрана, отново според дневника, ти си звънял още два пъти, за да се оплакваш, че тя не си върши работата. Казал си, че пиели в колите пред къщата ти, че се смеели, докато те съпровождали в района на университета. Изразил си се, цитирам, че „превръщали задачата си в посмешище“.

— Посмешище…

— Спокойно, Дейвид. Ето и последното от дневника. Обадил си се още един, последен път, за да поискаш да отстранят охраната ти, защото тези мъже били всъщност твоите врагове, те искали да те убият. С други думи, в съзнанието ти твоите защитници са се трансформирали във враговете, от чието нападение си се опасявал.

— Предполагам, че това много добре пасва на психиатричните заключения, че тревогите ми са прераснали в параноя.

— Да, дори прекалено добре пасва.

— А какво ти каза заместник-началникът на „Далечен изток“?

Панов замълча за момент.

— Няма да ти е приятно да го чуеш, Дейвид, но той беше категоричен. Никога не са чували за банкер или влиятелен богаташ на име Яо Минг. Той твърди, че при състоянието на нещата в Хонконг, ако съществува подобна личност, той би знаел досието й наизуст.

— Да не смяташ, че аз съм си измислил всичко? Името, съпругата, наркотиците, местата, обстоятелствата… британската реакция! За Бога, не бих могъл да си изфантазирам тия неща дори да исках!

— Трудно би ти било — меко се съгласи психиатърът. — Значи за пръв път чуваш всичко, което ти разказах?

— Мо, това е лъжа, разбери! Никога не съм се обаждал в Държавния департамент. Макалистър дойде у дома и разправи на двама ни с Мари историята с Яо Минг. Сега тя изчезна, а на мен ми подхвърлят нишка, по която да тръгна. Защо? Защо постъпиха тъй с нас?

— Попитах и за Макалистър — каза Панов с неочакван гняв в гласа. — Заместник-началникът твърди, че той е в Хонконг от две седмици и няма как да е бил в дома ти в Мейн.

— Но той беше тук!

— Струва ми се, че ти вярвам.

— Какво значи това?

— Наред с други неща усещам истината в гласа ти. Освен това онази фраза „превръщат задачата си в посмешище“ не е характерна за психически нездрав човек в силно възбудено състояние, а най-малко за теб при вълнение. Някой, който е проучил живота ти, си е въобразил, че ти би го казал така. — Панов отново замълча, после избухна: — Господи, какво вършат тия?!

— Връщат ме отново на изходна позиция — продума тихо Уеб. — Принуждават ме да хукна и да им свърша работата, каквато и да е тя.

— Проклетници!

— Това се нарича вербовка. — Дейвид се втренчи в стената пред себе си. — Стой настрани, Мо. Ти не можеш да направиш нищо. Те получиха своето. Аз съм вербуван. — И затвори телефона.

Замаян, Уеб излезе от малкия си кабинет и застана във викторианския вестибюл, като разглеждаше преобърнатите мебели, счупените лампи и стъклото, разпръснало се чак в съседната дневна. В съзнанието му изплуваха думите на Панов, казани преди малко „тъй очевидни следи“.

Като насън приближи до входната врата и я отвори. Насили се да погледне към кървавия отпечатък от ръка в горната й част. Кръвта бе засъхнала и изглеждаше почти черна на светлината на уличните лампи. Той се приближи и я разгледа по-отблизо.

Наистина отпечатъкът беше от ръка, но оставен не от ръка. Очертанията на дланта и разперените пръсти бяха съвсем ясни, без никакво прекъсване, без гънки, без характерни белези. Беше някак плосък, почти като нарисуван. Ръкавица? Гумена ръкавица?

Дейвид отмести очи и бавно обърна очи към стълбището в средата на вестибюла. В главата му прозвучаха думи, изговаряни от друг човек. Непознат с хипнотизиращ глас: „Може би трябва по-внимателно да разгледаш бележката… Възможно е нещата да ти се изяснят с малко помощ… психиатрична помощ.“

Уеб внезапно изкрещя и с нарастващ ужас изтича нагоре по стълбите към спалнята. Написаната на машина бележка все тъй си лежеше върху леглото. Взе я и я отнесе до тоалетката на жена си. Включи нощната лампа и се взря внимателно в листа.

Ако беше физически възможно, сърцето сигурно би се пръснало в гърдите му. Вместо това Джейсън Борн съсредоточено разгледа бележката.

Леко кривнало от реда „р“, недовършени в горния си край главни букви…

Мръсници!

Бележката бе написана на собствената му пишеща машина.

Вербовка.