"Наследството на Скарлати" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)Глава 5Обратно в Ню Йорк Ълстър Скарлет откри, че статутът му на герой му позволява да прави абсолютно всичко, което си поиска. Не че някога се бе ограничавал в прищевките си, но сега дори дребните задължения, като съобразяване с уречен час или нормалната размяна на учтивости в обществото, бяха смятани за ненужни при срещите с него. Той се бе подложил на върховното изпитание за човешкото битие — срещата със смъртта. Наистина в това отношение същото бяха направили и хиляди други, но малцина бяха официално наградените за храброст, а никой от тях не бе и от фамилията Скарлет. Смаяна до мозъка на костите си, Елизабет щедро затрупваше сина си със всичко, което парите и влиянието й можеха да доставят. Дори Ченсълър Дрю отдаваше нужната почит на брат си, признавайки го, макар и по-малък, за мъжа, водач на семейството. С такъв скок Ълстър Стюарт Скарлет влезе в двайсетте години на века. Хора от най-високите етажи на обществената йерархия чак до собствениците на барове през сухия режим, за всички тях той бе желан приятел. Компанията му не предлагаше нито особено остроумие, нито някакви интересни идеи или виждания, и въпреки това присъствието му допринасяше за нещо много важно. Той бе паснал идеално на създалата се атмосфера. Това, което искаше от живота, бе несъмнено прекомерно, но такъв бе и духът на самите времена. В търсенето на удоволствията, в отбягването на усилията, в насладата от живота лишен от амбиции, той изглежда намираше всичко, което му бе нужно. Така изглеждаше. Но далеч не това бе нужно на Хайнрих Крьогер. Кореспондираха си с по две писма на година, като Щрасер адресираше своите до анонимна пощенска кутия в центъра на Манхатън. Април, 1920 Скъпи мой Крьогер, Всичко вече е официално. Дадохме ново име и вдъхнахме нов живот на разтурената Работническа партия. Сега сме Германска националсоциалистическа работническа партия — и моля те, мой скъпи Крьогер, не вземай думите от заглавието съвсем насериозно. Това е великолепно начало. Привличаме толкова много хора. Ограниченията, наложени от Версай, са опустошителни. Превръщат Германия в земя на разрухата. Но въпреки това нещата вървят добре. Добре — за нас. Хората се гневят, и не само срещу победителите, но и срещу тези, които ни предадоха отвътре. Юни, 1921 г. Скъпи Щрасер, Вие си имате Версай, ние — сухия режим! И той е нещо добро за нас. За всеки има парче от тортата, дял има и за мен — по-точно за нас! Всеки иска някаква услуга, някаква сума, някаква доставка! Само трябва да знаеш към кого да се обърнеш. Съвсем скоро и аз ще бъда един от тези, към които другите се обръщат. Парите не ме интересуват — майната им! Те са за подкупи и курви! Друго нещо търся аз! Нещо далеч по-важно… Януари, 1922 г. Скъпи мой Крьогер, Всичко става толкова бавно. Толкова бавно… А може да е другояче. Депресията е невероятна, а се задълбочава още повече. Куфар, пълен с банкноти, няма почти никаква стойност. Адолф Хитлер буквално завзе поста на председател на партията през главата на Лудендорф. Спомняш си, веднъж ти казах, че има имена, които не могат да се споменават. Лудендорф бе едно от тях. Нямам доверие в Хитлер. Има нещо евтино в него, някакъв опортюнизъм. Октомври, 1922 г. Скъпи Щрасер, Това бе едно добро лято, есента ще е още по-добра, а зимата ще е велика! Този сух режим ми дойде като по поръчка! Цари пълна лудост! Намериш ли малко готови пари и вече си в бизнеса! И то какъв бизнес! Моята организация расте. Системата работи точно както ти обичаш — без грешка. Юли, 1923 г. Скъпи мой Крьогер, Разтревожен съм. Преместих се на север и можеш да ме намериш на адреса по-долу. Хитлер е глупак. Превземането на Рур от Пойкаре бе неговия шанс да обедини политически цяла Бавария. Народът е готов. Но той иска ред, а не хаос. Вместо това Хитлер лудее и крещи и използва стария глупак Лудендорф, за да си придава важност. Ще направи нещо идиотско, чувствам го. Чудя се, има ли място и за двама ни в партията. На север кипи голяма активност. Един майор на име Бухрукер, създаде Черния Райхсвер — многочислен въоръжен отряд, който би могъл да прегърне нашата кауза. Скоро ще се срещна с Бухрукер. Ще видим. Септември, 1923 г. Скъпи Щрасер, Годината от миналия октомври насам се оказа по-добра, отколкото изобщо съм смятал, че може да е! Странно, но човек може да намери нещо в миналото си, нещо дори омразно, и да се окаже, че то е най-доброто оръжие, с което разполага. С мен е точно така. Живея два живота, които никога не се пресичат! Щом сам ти го казвам, значи измамата е брилянтна! Мисля, че ще си доволен, задето не уби своя приятел Крьогер във Франция. Декември, 1923 г. Скъпи мой Крьогер, Незабавно поемам на юг! Мюнхен бе пълен провал. Казах им да не опитват с насилствен преврат. Трябваше да е политически, но те не ме послушаха. Хитлер ще получи голяма присъда затвор въпреки нашите „приятели“. Бог знае какво ще стане с горкия стар Лудендорф. Черният Райхсвер на Бухрукер бе унищожен от Фон Зект. Защо? Нали всички искаме едно и също нещо. Сега вече депресията е направо катастрофална. Опълчени един срещу друг винаги се оказват хора, които най-малко трябва да са врагове. На което, без съмнение, най-много се наслаждават евреите и комунистите. Ненормална страна. Април, 1924 г. Скъпи Щрасер, За първи път се сблъсках с истински проблем, но вече всичко е под контрол. Помниш ли, Щрасер? Контрол… Всичко опира винаги до това, че твърде много хора преследват една и съща цел. Всеки иска той да бъде голямата клечка. За всички има по много, но никой не иска да го разбере. Ти много вярно го каза — тези, които най-малко трябва да се бият помежду си, правят точно това. Въпреки всичко аз почти привърших с целта, която си поставих. Скоро ще имам списък с хиляди! Хиляди! Които ще вършат каквото поискаме! Януари, 1923 г. Скъпи мой Крьогер, Това е последното ми писмо. Пиша от Цюрих. След като бе освободен, хер Хитлер отново взе в свои ръце ръководството на партията и вече признавам, има дълбоки различия помежду ни. Може би те ще бъдат преодолени. Аз също имам своите поддръжници. Но, по същество. Всички ние сме под най-стриктно наблюдение. Ваймар се страхува от нас, както и би трябвало. Убеден съм, че кореспонденцията ми, телефонът ми, всяко мое действие, се следи. Друг шанс няма да имам. Но нашето време идва. Един смел план е в процес на зараждане и аз си позволих волността да предложа включването на Хайнрих Крьогер в него. Планът е грандиозен, фантастичен. Трябва да влезеш във връзка с маркиз Жак Луи Бертолд, от „Бертолд е Фис“ в Лондон. До средата на април. Единственото име, което той знае — както и аз самият — е Хайнрих Крьогер. Прошарен, шейсет и тригодишен мъж седеше на бюрото си с изглед към Кей стрийт във Вашингтон. Казваше се Бенджамин Рейнолдс и му оставаха две години до пенсия. Дотогава обаче той оставаше отговорен за операциите на едно управление към Министерството на вътрешните работи с безвредно наглед име. Управлението се наричаше „Полеви услуги и счетоводство“. За по-малко от петстотин души то бе и просто Група номер 20. Управлението получи галеното си име благодарение на произхода си: група от двайсет счетоводители-практици бе натоварена от Вътрешното министерство да разследва разрастващия се конфликт между интересите на политиците, които разпределяха федералните средства, и тази част от електората, която ги получаваше. С влизането на Америка във войната и незабавната промишлена експанзия, необходима за поддържане на военновременните нужди, Група номер 20 се превърна в претоварена от задачи служба. Раздаването на държавните поръчки за производство на боеприпаси и въоръжения на компаниите в страната изискваше денонощно и стриктно наблюдение, което не бе по възможностите на ограничения брой счетоводители и данъчни инспектори. Въпреки това решено бе, вместо да се разширява състава на управлението, към услугите му да се прибягва само при най-деликатните — или взривоопасни случаи. Които, оказа се, бяха предостатъчно. Самите счетоводители пък бяха професионалисти. След войната се заговори за разформироване на Група номер 20, но всеки път, когато въпросът се поставяше на дневен ред, ставаше но нещо, което изискваше незаменимите й способности. Общо взето това бяха проблеми, които изникваха, когато високопоставени държавни служители бръкваха твърде дълбоко в предназначената за държавата хазна. Понякога обаче Група номер 20 поемаше и случаи, на които всички други управления обръщаха гръб и не без основание. Такава бе и ситуацията, създала се около неохотата на Министерството на финансите да разследва един негодник на име Скарлати. — Какви са мотивите, Гловър? — запита прошареният мъж. — Въпросът е защо? Ако предположим, че имаме нужния грам доказателства, достатъчни за подвеждане под отговорност, остава въпросът защо? — Защо поначало хората нарушават закона? — отговори му с въпрос друг мъж, близо десет години по-млад от Рейнолдс. — Заради парите. А в сухия режим има дяволски много пари. — Не! Не е това, по дяволите! — Рейнолдс се завъртя със стола си и удари лулата си върху бюрото. — Грешиш! Този Скарлати има толкова пари, колкото фантазиите и на двама ни не могат да поберат. Това е все едно да твърдиш, че Мелънови ще отварят на черно зала за конни залагания във Филаделфия. Не разбирам… Ще пийнем ли по чашка? Бе след пет часа и за персонала на Група номер 20 работният ден бе привършил. Останали бяха единствено Бен Рейнолдс и човекът на име Гловър. — Бен, аз съм шокиран — ухили се Гловър. — Върви по дяволите тогава. Ще изпия и твоето. — Само да си го направил и ще те изпея… Нещо на ниво ли е? — Казват, направо от кораба, който е пристигнал от стария Блайти. Рейнолдс извади от най-горното чекмедже плътно облечена в кожа бутилка и разля скоча в две водни чаши от таблата върху бюрото. — Ако не е за пари, какво друго по дяволите остава, Бен? — Проклет да съм, ако зная — отговори по-възрастният, отпивайки от чашата си. — Какво ще правиш? Изглежда никой друг няма да докосне нищо повече от тази работа. — О, в това можеш да си сигурен. Всеки бяга надалеч от нея… Е, ако ставаше дума за мистър Смит, или мистър Джонс, тръгват все едно ще уреждат лични сметки. Готови са да извадят душата на някой нещастник в Ийст Ориндж, Ню Джърси за това, че имал една каса в мазето, но този за тях не съществува. — Не те разбирам, Бен. — Това е „Скарлати индъстрис“! Това значи големи, важни приятели на хълма! Забравяш ли, че и на Финансовото министерство му трябват пари? А то ги получава там горе. — Какво ще правиш, Бен? — Искам да разбера защо този син мамонов ще скача в кацата с лайна? — Как ще разбереш? — С Кенфийлд. Той е най-близо до лайната, бедният му кучи син. — Кенфийлд е свестен мъж, Бен. Гловър не харесваше обидните приказки на Рейнолдс. Матю Кенфийлд му харесваше. Смяташе го за умен и способен. Младеж с бъдеще, ако, разбира се, успееше да намери нужните пари, за да завърши образованието си. Беше дори прекалено способен за държавен служител. По-добър и от двама им… Или, поне от него, от човека, на име Гловър, който вече не го бе грижа за нищо. А по-добрите от Рейнолдс хора не бяха много. Бенджамин Рейнолдс изгледа изкъсо подчинения си. Изглежда успя да прочете мислите му. — Да, свестен е… Освен това е в Чикаго. Иди и го извикай. Свръзките му трябва да са някъде тук. — Имам ги в бюрото си. — Тогава, кажи му да пристигне до утре вечер. |
|
|