"Наследството на Скарлати" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

Глава 5

Обратно в Ню Йорк Ълстър Скарлет откри, че статутът му на герой му позволява да прави абсолютно всичко, което си поиска. Не че някога се бе ограничавал в прищевките си, но сега дори дребните задължения, като съобразяване с уречен час или нормалната размяна на учтивости в обществото, бяха смятани за ненужни при срещите с него. Той се бе подложил на върховното изпитание за човешкото битие — срещата със смъртта. Наистина в това отношение същото бяха направили и хиляди други, но малцина бяха официално наградените за храброст, а никой от тях не бе и от фамилията Скарлет. Смаяна до мозъка на костите си, Елизабет щедро затрупваше сина си със всичко, което парите и влиянието й можеха да доставят. Дори Ченсълър Дрю отдаваше нужната почит на брат си, признавайки го, макар и по-малък, за мъжа, водач на семейството.

С такъв скок Ълстър Стюарт Скарлет влезе в двайсетте години на века.

Хора от най-високите етажи на обществената йерархия чак до собствениците на барове през сухия режим, за всички тях той бе желан приятел. Компанията му не предлагаше нито особено остроумие, нито някакви интересни идеи или виждания, и въпреки това присъствието му допринасяше за нещо много важно. Той бе паснал идеално на създалата се атмосфера. Това, което искаше от живота, бе несъмнено прекомерно, но такъв бе и духът на самите времена. В търсенето на удоволствията, в отбягването на усилията, в насладата от живота лишен от амбиции, той изглежда намираше всичко, което му бе нужно.

Така изглеждаше.

Но далеч не това бе нужно на Хайнрих Крьогер.

Кореспондираха си с по две писма на година, като Щрасер адресираше своите до анонимна пощенска кутия в центъра на Манхатън.

Прошарен, шейсет и тригодишен мъж седеше на бюрото си с изглед към Кей стрийт във Вашингтон. Казваше се Бенджамин Рейнолдс и му оставаха две години до пенсия. Дотогава обаче той оставаше отговорен за операциите на едно управление към Министерството на вътрешните работи с безвредно наглед име. Управлението се наричаше „Полеви услуги и счетоводство“. За по-малко от петстотин души то бе и просто Група номер 20.

Управлението получи галеното си име благодарение на произхода си: група от двайсет счетоводители-практици бе натоварена от Вътрешното министерство да разследва разрастващия се конфликт между интересите на политиците, които разпределяха федералните средства, и тази част от електората, която ги получаваше.

С влизането на Америка във войната и незабавната промишлена експанзия, необходима за поддържане на военновременните нужди, Група номер 20 се превърна в претоварена от задачи служба. Раздаването на държавните поръчки за производство на боеприпаси и въоръжения на компаниите в страната изискваше денонощно и стриктно наблюдение, което не бе по възможностите на ограничения брой счетоводители и данъчни инспектори. Въпреки това решено бе, вместо да се разширява състава на управлението, към услугите му да се прибягва само при най-деликатните — или взривоопасни случаи. Които, оказа се, бяха предостатъчно. Самите счетоводители пък бяха професионалисти.

След войната се заговори за разформироване на Група номер 20, но всеки път, когато въпросът се поставяше на дневен ред, ставаше но нещо, което изискваше незаменимите й способности. Общо взето това бяха проблеми, които изникваха, когато високопоставени държавни служители бръкваха твърде дълбоко в предназначената за държавата хазна. Понякога обаче Група номер 20 поемаше и случаи, на които всички други управления обръщаха гръб и не без основание.

Такава бе и ситуацията, създала се около неохотата на Министерството на финансите да разследва един негодник на име Скарлати.

— Какви са мотивите, Гловър? — запита прошареният мъж. — Въпросът е защо? Ако предположим, че имаме нужния грам доказателства, достатъчни за подвеждане под отговорност, остава въпросът защо?

— Защо поначало хората нарушават закона? — отговори му с въпрос друг мъж, близо десет години по-млад от Рейнолдс. — Заради парите. А в сухия режим има дяволски много пари.

— Не! Не е това, по дяволите! — Рейнолдс се завъртя със стола си и удари лулата си върху бюрото. — Грешиш! Този Скарлати има толкова пари, колкото фантазиите и на двама ни не могат да поберат. Това е все едно да твърдиш, че Мелънови ще отварят на черно зала за конни залагания във Филаделфия. Не разбирам… Ще пийнем ли по чашка?

Бе след пет часа и за персонала на Група номер 20 работният ден бе привършил. Останали бяха единствено Бен Рейнолдс и човекът на име Гловър.

— Бен, аз съм шокиран — ухили се Гловър.

— Върви по дяволите тогава. Ще изпия и твоето.

— Само да си го направил и ще те изпея… Нещо на ниво ли е?

— Казват, направо от кораба, който е пристигнал от стария Блайти.

Рейнолдс извади от най-горното чекмедже плътно облечена в кожа бутилка и разля скоча в две водни чаши от таблата върху бюрото.

— Ако не е за пари, какво друго по дяволите остава, Бен?

— Проклет да съм, ако зная — отговори по-възрастният, отпивайки от чашата си.

— Какво ще правиш? Изглежда никой друг няма да докосне нищо повече от тази работа.

— О, в това можеш да си сигурен. Всеки бяга надалеч от нея… Е, ако ставаше дума за мистър Смит, или мистър Джонс, тръгват все едно ще уреждат лични сметки. Готови са да извадят душата на някой нещастник в Ийст Ориндж, Ню Джърси за това, че имал една каса в мазето, но този за тях не съществува.

— Не те разбирам, Бен.

— Това е „Скарлати индъстрис“! Това значи големи, важни приятели на хълма! Забравяш ли, че и на Финансовото министерство му трябват пари? А то ги получава там горе.

— Какво ще правиш, Бен?

— Искам да разбера защо този син мамонов ще скача в кацата с лайна?

— Как ще разбереш?

— С Кенфийлд. Той е най-близо до лайната, бедният му кучи син.

— Кенфийлд е свестен мъж, Бен.

Гловър не харесваше обидните приказки на Рейнолдс. Матю Кенфийлд му харесваше. Смяташе го за умен и способен. Младеж с бъдеще, ако, разбира се, успееше да намери нужните пари, за да завърши образованието си. Беше дори прекалено способен за държавен служител. По-добър и от двама им… Или, поне от него, от човека, на име Гловър, който вече не го бе грижа за нищо. А по-добрите от Рейнолдс хора не бяха много.

Бенджамин Рейнолдс изгледа изкъсо подчинения си. Изглежда успя да прочете мислите му.

— Да, свестен е… Освен това е в Чикаго. Иди и го извикай. Свръзките му трябва да са някъде тук.

— Имам ги в бюрото си.

— Тогава, кажи му да пристигне до утре вечер.