"Планът Холкрофт" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

ТРЕТА ГЛАВА

Огромният самолет прелетя над остров Кейп Бретън и леко се гмурна наляво, като намаляваше плавно височината и променяше посоката си. Курсът сега бе югозапад, към Халифакс и Бостън, а след това към Ню Йорк.

Повечето време Холкрофт прекара в горния салон, в единично кресло отдясно в западната част на самолета. Там му бе по-лесно да се съсредоточи и нямаше опасност някой любопитен съсед да надникне в документите, които той многократно бе препрочел открай докрай. Черното куфарче бе опряно на стената до него.

Първо започна с писмото на Хайнрих Клаузен, тази загадъчна и вездесъща личност. Самото то бе невероятен документ. Информацията в него бе толкова обезпокоителна, че Манфреди неслучайно бе изразил недвусмислено колективното желание на директорите на Голямата Женевска банка да бъде унищожено. В него най-подробно се описваха източниците на милионите, депозирани в Женева преди три десетилетия. Днес повечето от тях не ги грозеше съдебно преследване, защото те бяха крадци и убийци, крали от държавните фондове на правителство, оглавявано от крадци и убийци. Но други източници не бяха така неуязвими от съвременните закони. По време на войната Германия бе плячкосвала наред. Грабила беше както вътре в страната, така и извън нея. Несъгласните с официалната линия бяха обирани безцеремонно; покорените извън пределите на страната бяха безмилостно ограбвани. Ако спомените за тези грабежи се поразровеха, международният съд в Хага можеше да замрази фондовете за години наред в заплетени дела.

„Унищожете писмото — бе казал Манфреди в Женева. — То ви е необходимо само за да разберете защо е постъпил именно по този начин. Но методите му са твърде сложни и неразгадаеми. Някои ще се опитат да ви спрат. Могат да се появят и други крадци — става дума за стотици милиони.“

Ноъл препрочете писмото може би за двайсети път. И всеки път се мъчеше да си представи човека, който го бе написал. Своя роден баща. Той нямаше представа дори как е изглеждал Хайнрих Клаузен; майка му бе унищожила всички снимки, всички връзки, всички най-дребни следи от мъжа, когото бе възневидяла с цялото си същество.

Холкрофт обърна писмото с текста надолу върху масичката и погледна през прозорчето към синьото небе над облаците. В далечината личеше следа от изгорелите газове на друг самолет; той проследи с поглед бялата нишка, докато видя сребърния блясък на корпуса, превърнал се в мъничка точица.

Замисли се за съдържанието на писмото. За сетен път. То бе сантиментално, мелодраматично послание от друга епоха. Ала това ни най-малко не намаляваше силата на неговото въздействие, напротив, придаваше му по-голяма убедителност. Искреността на Клаузен бе вън от съмнение, чувствата му бяха истински.

Онова, което бе само загатнато, бе съвършенството на самия план. Той бе блестящ в своята простота, изключителен заради начина, по който авторите му бяха използвали времето и финансовите закони, за да го осъществят. Тримата мъже са били съвсем наясно, че откраднатите от тях суми не могат нито да бъдат пуснати на дъното на някое езеро, нито да бъдат погребани в някое подземие. Стотиците милиони е трябвало да продължат съществуването си на финансовия пазар, неподвластни нито на промените във валутните курсове, нито на волята на борсовите посредници.

Сумите в брой е трябвало да бъдат депозирани, като отговорността по съхраняването им е била поверена на една от най-уважаваните институции в света — Голямата Женевска банка. Такава институция не би допуснала злоупотреби, що се отнася до ликвидността — тя бе международната икономическа скала. Спазването на всички условия на контракта й с вносителите беше гарантирано. Всичко щеше да бъде съобразено с швейцарските закони. Запазено в пълна тайна — по всички правила на банкерското дело — но и желязно по отношение на съществуващите закони и следователно винаги юридически актуално. Смисълът на контракта — документът — не можеше да бъде изопачен, а целите му щяха да бъдат осъществени буква по буква. Да се допусне злоупотреба бе немислимо. Тридесет години… дори петдесет години… бяха всъщност незначителен период от гледна точка на финансовия календар.

Ноъл посегна към куфарчето си и го отвори. Пусна писмото в една от преградите и измъкна отвътре документа от Голямата Женевска банка. Той беше в кожена папка, сгънат като завещание, каквото си и беше в известен смисъл. Ноъл се облегна назад в креслото си, откопча папката и погледна първата страница.

Неговият „план“, помисли си Холкрофт.

Той прескочи онези думи и параграфи, които вече му бяха добре познати, прелисти няколко страници и се съсредоточи върху най-важните точки.

Двамата съучастници на Клаузен в тази грандиозна кражба бяха Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт. Имената им бяха жизненоважни не толкова за самото им идентифициране, колкото за издирването и установяването на връзка с най-възрастното дете на всеки от тях. Това бе първото условие, поставено в документа. Макар че за титуляр на сметката бе определен някой си Ноъл Холкрофт, американец, тя можеше да бъде деблокирана само с подписите на трите най-възрастни деца. И то само ако успееха да убедят директорите на Голямата Женевска банка, че той или тя приемат условията и целите на вносителите по отношение на разпределението на средствата.

Ако тези потомци обаче не успееха да спечелят доверието на швейцарските директори или пък им се стореха неподходящи по една или друга причина, тогава щяха да бъдат проучени техните братя и сестри и евентуално да се избере някой от тях. Ако всички наследници се окажеха недостойни за тази висока отговорност, милионите щяха да почакат още едно поколение, когато други запечатани инструкции щяха да бъдат прочетени от упълномощени лица и от още неродени потомци. Решението бе невероятно: друго поколение.

„Законният син на Хайнрих Клаузен е известен сега под името Ноъл Холкрофт и живее с майка си и втория си баща в Америка. На определена дата, избрана от директорите на Голямата Женевска банка, не по-рано от тридесет и не по-късно от тридесет и пет години — гореспоменатият законен син на Хайнрих Клаузен трябва да бъде запознат с отговорностите си. Той на свой ред трябва да се свърже с останалите наследници, за да може сметката да бъде деблокирана съгласно определените условия. Чрез него средствата трябва да бъдат разпределени и предоставени на жертвите на холокоста, на семействата им и на оцелелите потомци…“

По-нататък тримата германци аргументираха избора си. Синът на Хайнрих Клаузен бе попаднал в почтено и заможно семейство… в американско семейство извън всяко подозрение. Всички следи от първия брак на майка му и бягството й от Германия бяха заличени от предания съпруг Ричард Холкрофт. Тримата знаеха, че за да бъдат унищожени напълно следите, в Лондон е бил издаден смъртен акт на името Клаузен на дете от мъжки пол с дата 17 февруари 1942 година, а по-късно в Ню Йорк е бил издаден акт за раждане на дете от мъжки пол Холкрофт. Последвалите години още повече щяха да замъглят фактите до пълното им заличаване. Детето от мъжки пол Клаузен щеше един ден просто да стане мъжът Холкрофт, без никаква връзка с действителния си произход. И все пак този произход не можеше да бъде отречен и следователно неговият избор бе изключително сполучлив, задоволявайки едновременно всички изисквания и цели на документа.

В Цюрих трябваше да бъде създадена международна агенция, която да стане своеобразен разпределител на средствата, запазвайки същевременно в пълна тайна техния източник. Ако се наложеше да има говорител, това трябваше да е Холкрофт, тъй като имената на останалите изобщо не трябваше да бъдат споменавани никога. Те бяха деца на нацисти и разкриването им неизбежно щеше да предизвика основно проучване на източниците й. А захванеше ли се някой със сметката и изобщо появеше ли се и най-слабото подозрение за произхода й, щяха веднага да бъдат изровени от забвението потулени конфискации и присвоявания. Международните съдилища щяха да бъдат затрупани от дела.

Ако обаче говорителят не бе с нацистки произход, нямаше да има никакви поводи за тревоги, разследвания, искания за ексхумации и дела. Той просто щеше да съгласува действията си с другите, всеки от които бе с право на глас при вземането на всички решения, но само той щеше да е изложен на показ. Децата на Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт трябваше да запазят пълна анонимност.

Ноъл се запита какви ли бяха „децата“ на Кеслер и Фон Тиболт. Впрочем скоро щеше да узнае.

Последните условия в документа бяха не по-малко смайващи от всичко преди тях. Сумите трябваше да бъдат раздадени в рамките на шест месеца от деблокирането на сметката. Това условие изискваше тотално обвързване на всеки наследник и всъщност точно такава бе целта на вносителите — пълно отдаване на каузата им. Изискваха се жертви, може би щяха да загинат хора. Участието в плана щеше да бъде щедро възнаградено. В края на шестмесечния период, след успешното разпределяне на средствата помежду жертвите на холокоста, цюрихската агенция щеше да бъде разпусната и всеки наследник щеше да получи по два милиона долара.

След шест месеца. Два милиона долара.

Два милиона.

Ноъл се замисли какво би означавало това както за личния, така и за професионалния му живот. Първо — свобода. Манфреди бе споменал в Женева, че е талантлив. Той наистина бе талантлив, но талантът му често оставаше незабелязан. Бе му се налагало да приема поръчки, които би предпочел да откаже; правил бе компромиси с някои проекти, които архитектът в него бе отхвърлял; отказвал бе редица съблазнителни от професионална гледна точка предложения само защото не бяха финансово изгодни и той не можеше да си ги позволи. Полека-лека се превръщаше в циник.

Нищо не бе вечно: остаряването води след себе си умора и обезценяване на стойностите. Никой не знае това по-добре от човек, който някога е ценял най-високо съвестта си. Може би постепенно щеше да си я възвърне. Със свободата. С двата милиона.

Холкрофт се стресна от хода на мислите си. Той бе взел решение — а не смяташе да го прави, докато не обмисли всичко отначало докрай. Всичко. А ето че вече кроеше планове да си възвърне изгубената съвест с пари, които се бе самозаблуждавал, че е в състояние да откаже.

Интересно как ли изглеждаха двете най-възрастни деца на Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт? Едното бе жена. Но освен че се различаваха от него по пол и професия, те бяха преживели нещо, за което той нямаше и най-малка представа. Те бяха видели всичко. И двамата не са били чак толкова малки, че да не си спомнят. И двамата бяха израсли в онзи странен, зловещ свят, наречен Третия Райх. Американецът искаше да им зададе толкова въпроси…

Въпроси ли? Въпроси?

Той вече бе решил. Беше казал на Манфреди, че ще му трябва още време — поне няколко дни — за да вземе решение.

— Смятате ли, че изобщо имате избор? — го бе попитал швейцарският банкер.

— Да — бе отвърнал Ноъл. — Аз не съм за продан, независимо от обстоятелствата. Освен това не се страхувам от заплахите на някакви маниаци отпреди тридесет години.

— И не би трябвало да ви е страх. Обсъдете въпроса с майка си.

— Моля? — възкликна Холкрофт смаян. — Струва ми се, че ме предупредихте…

— Да пазите всичко в пълна тайна ли? Да, майка ви е единственото изключение.

— Защо? Аз пък си мислех, че тя е единственият човек, на когото…

— Тя е първият. И единствен човек. Освен това тя ще запази тайната.

Манфреди имаше право. Ако Ноъл кажеше „да“, щеше да се наложи да прекрати дейността на фирмата си и да тръгне на път, за да се свърже с наследниците на Кеслер и Фон Тиболт. Това щеше да събуди любопитството на майка му, а тя не бе жена, която би приспала любопитството си. Щеше да прояви интерес и ако случайно изровеше отнякъде информация за милионите в Женева и ролята на Хайнрих Клаузен в огромната кражба, щеше да побеснее. Спомените за параноиците-престъпници от Третия Райх бяха неизличимо запечатани в съзнанието й. Ако направеше някои неблагоприятни за тях разкрития, авоарите щяха да бъдат замразени и блокирани от международните съдилища за години.

— Ами ако не успея да я убедя?

— Трябва да я убедите. Писмото е достатъчно убедително, а ако се наложи, и ние ще се намесим. Независимо от всичко по-добре е да сме наясно със становището й от самото начало.

Какво ли щеше да е то — запита се Ноъл. Алтийн не бе обикновена майка. Още от много малък той бе разбрал, че е различна. Тя не се вместваше в представата за богата манхатънска домакиня. Въпреки някои външни признаци — конете, яхтите, уикендите в Аспън и Хамптънс — нямаше го онзи неистов стремеж към все по-голяма популярност и влияние в обществото.

Тя вече бе надживяла всичко това. Бе преминала през бурния водовъртеж на трийсетте години в Европа — млада, безгрижна американка, чието семейство не бе напълно разорено през Голямата криза, дори може да се каже, че се бе справило успешно в сравнение с някои доста закъсали фамилии от техните среди. Тя бе добре приета както в лондонското аристократично общество, така и в модните салони на своите съотечественици в Париж, а също и сред енергичните млади наследници от Германия. И след всички тези години тя бе запазила душевното си спокойствие, изградено от любов, изтощение, ненавист и гняв.

Алтийн бе личност, за него тя бе колкото майка, толкова и приятел. Нейното приятелство бе дълбоко и не се нуждаеше от постоянно доказване. Всъщност, помисли си Холкрофт, тя му бе повече приятел, отколкото майка; никога не се бе чувствала особено удобно в ролята на родител.

„Твърде много грешки съм извършила, скъпи — му бе казала веднъж през смях, — за да градя авторитета си само въз основа на биологията.“

Сега щеше да я изправи пред спомена за човек, когото през по-голямата част от живота си бе правила опити да забрави. Дали щеше да се изплаши? Едва ли. Нямаше ли да се усъмни в целите на документа, предаден му от Ернст Манфреди? Вероятно не, след като прочете писмото на Хайнрих Клаузен. Каквито и да бяха спомените й, майка му беше интелигентна и чувствителна жена. Всеки човек може да се промени, да се разкае. Тя трябваше да приеме това, колкото и да й бе неприятно в случая.

Бе краят на седмицата, събота. Майка му и вторият му баща прекарваха уикендите в своята вила в Бедфърд Хилс. На сутринта щеше да отиде дотам с колата, за да поговорят.

А в понеделник щеше да се заеме с уреждането на ново пътуване до Швейцария. До една все още неизвестна агенция в Цюрих. В понеделник щеше да започне голямото издирване.

Ноъл си припомни разговора с Манфреди. Всъщност краят му, непосредствено преди да слезе от влака.

— Кеслер има двама сина. По-големият, Ерих, кръстен на баща си, е професор по история в Берлинския университет. По-малкият, Ханс, е лекар в Мюнхен. Доколкото ми е известно, и двамата са високо ценени и уважавани в своите области. Много са близки. Възможно е, след като на Ерих се обясни положението, той да поиска и брат му да бъде включен в плана.

— Това позволено ли е?

— Поне нищо в документа не го забранява. Сумата е една и съща за всяко от трите семейства и всяко от тях има право само на един глас при вземането на решения.

— А какво ще ми кажете за Фон Тиболтови?

— Страхувам се, че тяхната история е малко заплетена и това може би ще ви затрудни. След войната майката и двете деца са заминали за Рио де Жанейро. Преди пет-шест години цялото семейство е изчезнало. В буквалния смисъл на думата. Полицията няма никакви сведения за тях. Никакъв адрес, никакви делови връзки, абсолютно нищо в никой от големите градове. А това е странно — за известно време майката е била доста преуспяваща. Но като че ли никой не знае какво е станало с тях или пък ако някой знае, мълчи.

— Споменахте две деца. Какви са?

— Всъщност са три. Най-малката, Хелдън, се ражда след войната в Бразилия — явно е била зачената в последните дни на Райха. Най-голямата се казва Гретхен. Средното дете е син, Йохан.

— И казвате, че всички са изчезнали?

— Може би звучи малко драматично. Но ние сме банкери, а не следователи. Разследването ни бе много задълбочено, а Бразилия е огромна страна. Ала вие ще трябва доста да се потрудите. Потомците на другите двама вносители трябва да бъдат издирени и внимателно проучени. Това е първото условие на документа, без изпълнението му сметката няма да бъде деблокирана.

Холкрофт сгъна документа и го прибра обратно в куфарчето си. В този миг пръстите му докоснаха листа на писмото отпреди тридесет години със старомодния почерк на оцелелите от Волфсшанце. Манфреди бе прав: те бяха отчаяни болни старци в плен на безумната идея да изиграят последната си роля в една драма на бъдещето, която едва ли са осъзнавали. Защото ако я бяха осъзнали, щяха да помолят „сина на Хайнрих Клаузен“. Да го увещават, а не да го заплашват. Заплахата им беше загадка. Защо бе отправена? С каква цел? Може би Манфреди пак щеше да излезе прав. Странното писмо бе загубило първоначалното си значение. Имаше неща, които трябваше да се премислят.

Холкрофт улови погледа на стюардесата, която си бъбреше с двама души на масата от другата страна на пътеката, и й поръча с жест още едно уиски. Тя му се усмихна любезно и кимна в знак, че поръчката ще бъде незабавно изпълнена. Той отново потъна в мислите си.

Пак го връхлетяха неизбежните съмнения. Готов ли бе да посвети почти година от живота си на един невероятен по мащабите си план, подлагащ на изпитание първо неговите качества, а след това и тези на децата на Кеслер и Фон Тиболт, ако въобще успееше да ги открие? Той си припомни думите на Манфреди: „Смятате ли, че изобщо имате избор?“. Отговорът на този въпрос беше — и да, и не. Двата милиона, за него равнозначни на свобода, бяха изкушение, на което трудно можеше да се устои, но той би могъл. Макар и да бе недоволен от много неща, той се утвърждаваше професионално. Репутацията му растеше, все повече доволни от работата му клиенти го препоръчваха на други. Какво щеше да стане, ако внезапно престанеше да приема поръчки? И ако оттеглеше ненадейно кандидатурата си от десетината конкурса за проекти, в които вече бе обявил участието си? Тези въпроси трябваше добре да се обмислят, тук не ставаше дума само за пари.

И все пак, докато разсъждаваше така, Ноъл изведнъж осъзна колко безсмислени са всъщност аргументите му. В сравнение с мащабите на… плана, въпросите му бяха маловажни. Независимо от личните му съображения, това поделяне на милиони между пострадалите от една нечувана безчовечност отдавна е трябвало да стане. Сега това бе негов неотменим дълг. От дълбините на времето го бе призовал един глас, това бе отчаяният зов на собствения му баща, когото той не познаваше. По необясними за самия него причини Ноъл не можеше да остане глух за този глас; не можеше просто да пренебрегне душевната агония на този човек. Още на другата сутрин щеше да отиде с кола до Бедфърд Хилс, за да види майка си.

Холкрофт вдигна поглед, зачуден къде се бави стюардесата с питието му. Забеляза я в слабоосветения край на салона, който служеше за барче. Двамата пътници от масата я бяха последвали, към тях се присъедини и трети. Четвърти седеше кротко на едно от задните места и четеше вестник. Двамата до стюардесата си бяха пийнали здравата, докато третият, търсейки си компания, се преструваше на по-пиян, отколкото беше. Стюардесата забеляза въпросителния поглед на Ноъл и вдигна вежди в израз на престорено отчаяние. Тя бе сипала уискито му, но единият от пийналите веселяци го бе разлял и тя тъкмо го обираше с кърпа. В този момент третият политна назад, загубил равновесие. Стюардесата се втурна да му помогне, а единият от новите му познайници се разсмя и се подпря на близкия стол. Третият се пресегна и си взе чаша с питие от бара. Четвъртият ги изгледа с отвращение и сгъна шумно вестника си, с което явно подчертаваше неодобрението си. Ноъл се обърна към прозорчето — не искаше да има нищо общо с тази глупава бъркотия.

Няколко минути по-късно стюардесата се приближи до него с думите:

— Извинете, господин Холкрофт. Мъжете са си мъже, особено на презокеански полети. Уиски с лед, нали?

— Да, благодаря — Ноъл пое чашата от хубавото момиче и го погледна. Очите й сякаш казваха: „Благодаря ви, любезни господине, че не нахалствате като онези гръмогласни досадници“. При други обстоятелства той сигурно би повел разговор с нея, но сега мислите му бяха заети с друго. Прехвърляше наум задачите си за понеделник. Закриването на офиса нямаше да е трудно — персоналът му се състоеше от една секретарка и двама чертожници, които лесно щеше да устрои при приятели, може би дори с по-високи заплати. Но защо за бога „Холкрофт Инкорпорейтид, Ню Йорк“ трябваше да преустанови дейността си точно когато й възлагаха проекти, които й даваха възможност да утрои персонала си и четирикратно да увеличи доходите си? Обяснението трябваше да е разумно и да не буди никакви подозрения.

Изведнъж един от пътниците в другия край на салона скочи от мястото си и от гърлото му се разнесе страхотен дрезгав рев. Той се сгърчи така, сякаш не му достигаше въздух, хвана се първо за стомаха, а след това за гърдите. Сетне се строполи върху дървената преграда, на която бяха подредени списания и разписания на полетите. Лицето му бе изкривено, вените на шията му — изпъкнали и посинели. Накрая политна напред и се просна по лице.

Това бе третият, който се бе присъединил към двамата пийнали пътници и стюардесата.

Настъпи пълен хаос. Стюардесата се втурна към падналия, огледа тялото и хладнокръвно се зае да овладее положението. Първо помоли другите трима пасажери да останат по местата си, после подложи под главата на пострадалия възглавницата и се върна към барчето, където бе инсталиран вътрешният телефон. След няколко секунди по извитата стълбичка нагоре влетя един стюард, а капитанът от „Бритиш еъруейз“ излезе от пилотската кабина. Те размениха със стюардесата няколко думи до безжизненото тяло на мъжа. Стюардът се спусна тичешком по стълбичката и след няколко минути се върна със списъка на пътниците.

Капитанът се обърна към пасажерите в салона с думите:

— Моля, върнете се по местата си долу. На борда има лекар. Той ще бъде тук всеки момент. Благодаря ви.

Докато Холкрофт слизаше по стълбичката, покрай него се изкачи стюардесата с одеало под мишница. В същия миг чу как капитанът нареди по вътрешния телефон: „Свържете се с летище «Кенеди» за спешна медицинска помощ. Пътник от мъжки пол, името му е Торнтън. Сърдечен пристъп, предполагам“.

Лекарят коленичи до проснатото на седалката в дъното на салона тяло и поиска фенерче. Помощник-капитанът изтича до кабината и му донесе. Докторът повдигна клепачите на мъжа, после се обърна и кимна на капитана да се наведе до него — явно искаше да му съобщи нещо поверително. Капитанът се приведе и лекарят прошепна:

— Мъртъв е. Трудно е да се определи причината без изследвания и кръвна проба, но не мисля, че е сърдечен удар. Според мен е бил отровен. Вероятно със стрихнин.

В митническата инспекция се възцари тишина. Зад бюрото бе седнал детектив от отдел „Убийства“ на охраната на нюйоркското летище, пред който лежеше списъкът на пътниците от самолета на „Бритиш еъруейз“. Самият инспектор бе застинал неподвижно, явно се чувстваше неловко. На два стола до стената стояха капитанът на „Боинг-747“ на „Бритиш еъруейз“ и стюардесата, обслужвала салона на пътниците от първа класа. До вратата пазеше униформен полицай. Детектив бе впил в митническия инспектор поглед, изпълнен с недоверие.

— Искате да ме убедите, че двама души са слезли от самолета, прекосили са охраняваните коридори, влезли са в охраняваната зала за митнически контрол и просто са изчезнали?

— Това е необяснимо за мен — поклати отчаяно глава инспекторът. — Такова нещо не се е случвало досега.

Детективът се обърна към стюардесата.

— Сигурна ли сте, че бяха пияни, мис?

— Май вече не съм — призна момичето. — Трябва пак да помисля. Те наистина изпиха доста, в това съм сигурна, нали аз им сервирах. Не може да са се престрували. И изглеждаха порядъчно пийнали. Бяха безобидни, но наквасени.

— Възможно ли е да са изливали някъде питиетата си? И да не са ги изпивали.

— Къде например? — попита стюардесата.

— Ами не знам. В някакви по-дълбоки пепелници, възглавнички. Подът с какво е настлан?

— С мокет — отвърна пилотът.

Детективът се обърна към полицая до вратата.

— Извикайте по радиото съдебните експерти. Да проверят мокета, възглавничките, пепелниците. От лявата страна на оградения сектор. Достатъчно е да открият влага, за да ме уведомите веднага.

— Слушам, сър — полицаят излезе бързо и затвори вратата след себе си.

— Е — обади се инспекторът, — хората различно носят пиене.

— Не и в количествата, за които говори госпожицата — възрази детективът.

— А защо е чак толкова важно? — попита капитанът. — Ясно е, че тъкмо те ви трябват. И са изчезнали, както сам се изразихте. Което, осмелявам се да предположа, означава, че са действали по план.

— Всичко е важно — обясни детективът. — Така можем да сравним методите им на действие с почерка на предишни престъпления. Всичко ни интересува. Има много смахнати типове. Богати и смахнати, които обикалят по света и търсят силни усещания. Психопати, на които им доставят удоволствие необикновени изживявания под въздействието на алкохол или наркотици — без значение. Доколкото разбираме, въпросните двама господа дори не са се познавали с господин Торнтън. Вашата стюардеса ни каза, че са се запознали в самолета. Тогава защо са го убили? И ако приемем, че са те, защо са го извършили така брутално? Наистина са използвали стрихнин, капитане, а повярвайте ми, това е много жесток начин да убиеш.

Телефонът иззвъня. Митническият инспектор вдигна слушалката и след малко я подаде на детектива:

— Обаждат се от Министерския съвет, вас търсят.

— Тук е лейтенант Майлс от полицията на нюйоркското летище. Разполагате ли с информацията, която поисках от вас?

— Да, но няма да ви хареса…

— Един момент — прекъсна разговора Майлс. Вратата тъкмо се бе отворила и бе влязъл униформеният полицай. — Какво има? — попита го Майлс.

— Възглавничките и мокетът в лявата част на салона са подгизнали от уиски.

— Значи са били абсолютно трезви — изрече детективът с равен глас, кимна и пак вдигна слушалката. — Слушам ви. Та какво няма да ми хареса?

— Въпросните паспорти са обявени за невалидни преди повече от четири години. Принадлежали са на двама души от Флинт, щата Мичиган. Всъщност са били съседи. Работили са за една и съща детройтска фирма. През юни 1973 година са заминали за Европа в командировка и повече не са се върнали.

— Защо паспортите им са били обявени за невалидни?

— Двамата са изчезнали от хотелските си стаи. Три дни по-късно извадили труповете им от реката. Били са застреляни.

— Божичко! Коя река? Къде?

— Изар. Били са в Мюнхен, Германия.

Един по един изнервените пътници от полет 591 влизаха в стаята, в която ги проверяваха. Имената, адресите и телефонните им номера се отмятаха в списъка на пасажерите на „Боинг-747“ от представител на „Бритиш еъруейз“. До него стоеше офицер от летищната полиция, който също отмяташе по копие на този списък. Задържането продължаваше повече от четири часа.

След като излизаха от стаята, насочваха пътниците по коридора към голямо багажно помещение, откъдето те вземаха вече проверения багаж и се отправяха към вратите на чакалнята. Един от пасажерите обаче не излезе оттам. Вместо това мъжът, който бе преметнал през ръката си шлифер и не носеше никакъв багаж, се насочи право към врата с категоричния надпис:

Той показа някаква карта и влезе вътре.

До прозореца стоеше мъж с прошарена коса в униформа на високопоставен митнически служител и пушеше цигара. Когато другият влезе, той се извърна и каза:

— Очаквах те. Нищо не можех да направя, докато бяхте задържани.

— Ако не те бях намерил тук, щях да покажа картата — отвърна пътникът, пъхайки я обратно в джоба на сакото си.

— Пази я. Може пак да ти потрябва — навсякъде има полиция. Какво смяташ да правиш?

— Ще се върна обратно в самолета.

— Смяташ, че са още там?

— Да, трябва да са там. Това е единственото обяснение.

Двамата излязоха от стаята и бързо прекосиха багажното помещение, минавайки покрай многобройните конвейерни ленти. Най-после стигнаха до една стоманена врата с надпис: „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Митническият служител извади ключ, отвори я и пристъпи прага пръв в дълъг тунел, който водеше към пистата. Четиридесет секунди по-късно се озоваха пред друга стоманена врата, пазена от двама души — единият от митниците, а другият — от летищната полиция. Първият позна началника си.

— Здравейте, капитане. Ужасна нощ.

— Страхувам се, че това е само началото — отвърна началникът. — Накрая може и ние да се окажем забъркани. — После погледна полицая и кимна към придружителя си: — Този човек е от Федералната. Водя го към „591“ на „Бритиш еъруейз“. Случаят може да е свързан с наркотици.

Полицаят, изглежда, се притесни. Очевидно му бе наредено да не пуска никого през тази врата. Колегата му от митниците се намеси:

— Хайде, пусни го. Той командва цялото летище „Кенеди“.

Полицаят сви рамене и отвори вратата.

От черното нощно небе се изливаше пороен дъжд, а откъм Джамайка бей се стелеше мъгла на талази. Мъжът, който придружаваше митническия началник, набързо облече шлифера си. В ръката, върху която го бе преметнал, стискаше пистолет. Сега го затъкна сръчно в колана на панталона си.

Боингът блестеше на светлината на прожекторите, по корпуса му обилно се стичаше дъжд. Навсякъде сновяха полицаи и механици, които се различаваха един от друг само по контрастните оранжеви и черни мушами.

— Аз ще се оправя с полицаите вътре — каза митничарят и махна към металната стълбичка, свързваща задната част на голям камион и една от вратите на самолетния корпус. — Успех в издирването.

Мъжът с шлифера кимна, макар че изобщо не слушаше. Очите му оглеждаха района. Боингът бе точно пред очите му, ограден с въжета, вързани за метални колове на около тридесет метра от него, а между тях стояха полицаи. Мъжът с шлифера бе влязъл в охраняваното пространство и се движеше свободно из него. В края на успоредните въжета той свърна вдясно и се насочи към задната част на самолета. Кимаше свойски на полицаите от постовете и от време на време небрежно размахваше пропуска пред очите на онези, които го поглеждаха озадачено. Непрекъснато се взираше през дъждовните капки в лицата на тези, които влизаха и излизаха от самолета. След като бе изминал три четвърти от разстоянието до опашката на самолета, внезапно чу гневния вик на някакъв механик:

— Какво се туткаш, по дяволите? Я стегни крика!

Обект на гнева му бе негов колега, който стоеше на платформата на цистерна с гориво. Той нямаше мушама и бялото му работно облекло бе съвсем подгизнало. На шофьорското място в камиона седеше друг механик, също без мушама.

Ето каква била работата, помисли си мъжът с шлифера. Убийците са носели работни комбинезони под костюмите си. Обаче не са предвидили, че може да завали. С изключение на тази грешка бягството бе замислено перфектно.

Мъжът отиде до цистерната, скрил ръката с пистолета под шлифера си. Той се взря през прозореца на кабинката в лицето на човека, седнал на шофьорското място; другият седеше в дясната част на платформата, извърнат настрана. Лицето зад прозорчето се втренчи ужасено и се дръпна с невярващ поглед назад. Но мъжът с шлифера бе много бърз. Той отвори вратата, извади пистолета, който беше със заглушител, и стреля. Жертвата рухна върху таблото и го оплиска с кръвта на пробитото си чело.

Чул шум от раздвижване, другият от платформата се наведе и погледна надолу.

— Вие! От салона на самолета! С вестника!

— Влизай в кабината! — изкомандва го рязко, но отчетливо въпреки проливния дъжд мъжът с шлифера; ръката му с пистолета бе скрита зад вратата.

Мъжът на платформата очевидно се колебаеше. Мъжът с шлифера се огледа. Полицаите се суетяха наоколо. Дъждът плющеше по униформите им, а силната светлина на прожекторите ги заслепяваше. Никой не забелязваше сцената, предвещаваща смърт. Мъжът с шлифера се протегна, сграбчи белия работен комбинезон на оцелелия убиец и го набута през отворената врата в кабинката на камиона.

— Вие се провалихте! Синът на Хайнрих Клаузен все още е жив — изрече той хладнокръвно. След това стреля отново. Убиецът се свлече на седалката.

Мъжът с шлифера затвори вратата и мушна пистолета обратно в колана си. Отдалечи се невъзмутимо, мина под корпуса на самолета и се отправи към оградената с въжета пътека. Видя как на вратата на самолета се появи неговият придружител, митничарят, и заслиза енергично по стълбичката. Изчака го и продължиха заедно към входа на тунела.

— Какво стана? — попита го митничарят.

— Аз свърших своето. Те обаче не успяха. Въпросът е какво ще правим с Холкрофт?

— Това не е наша работа, а на Тинаму. Трябва да му съобщим.

Мъжът с шлифера се усмихна на себе си, уверен, че усмивката му ще остане незабелязана в поройния дъжд.