"Уикендът на Остърман" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

ВТОРА ЧАСТПонеделник, вторник, сряда и четвъртък

Понеделник, 10:15 часа сутринта

Танър излезе от асансьора и тръгна по застлания с дебел килим коридор към офиса си. Беше прекарал двайсет и пет минути в кинозалата, гледайки записа на предаването на Удуърд. Той потвърди това, което съобщаваха вестниците: Чарлс Удуърд беше разобличил заместник-министъра Аштън като политически наемник.

Във Вашингтон щеше да има много объркани хора, мислеше си той.

— Голямо предаване, нали? — отбеляза секретарката му.

— Върхът, както би казал синът ми. Не мисля, че можем да очакваме кой знае колко покани за вечеря в Белия дом. Някой да се е обаждал?

— Звъняха от целия град. Главно поздравления. Оставила съм имената на бюрото ви.

— Звучи утешително. Може да ми потрябват. Нещо друго?

— Да, сър. Два пъти се обадиха от ФКС17. Мъж на име Фасет.

— Кой?

— Мистър Лорънс Фасет.

— Досега сме си имали работа с Кранстън.

— И аз така си помислих, но той каза, че е спешно.

— Може би министерството на външните работи се опитва да ни арестува преди залез слънце.

— Съмнявам се. Биха изчакали няколко дни — така няма да има политически оттенък.

— По-добре е да го потърсите. За ФКС всичко е спешно.

Танър прекоси кабинета, седна на бюрото си и прочете съобщенията. Усмихна се — дори и конкурентите му се бяха впечатлили. Интеркомът иззвъня.

— Мистър Фасет е на телефона, сър.

— Благодаря — Танър натисна нужния бутон. — Мистър Фасет? Моля да ме извините. Не бях в службата, когато сте се обадили.

— Аз трябва да се извиня — отвърна учтивият глас от другата страна на линията. — Графикът ми за днес е много натоварен, а вие сте най-важната точка.

— Какво има.?

— Нещо съвсем обикновено, но спешно. Това е най-точният начин, по който мога да го опиша. Формулярите, които попълнихте при нас през май за отдел „Новини“ на „Стандард Мючуъл“, не бяха пълни.

— Какво? — Джон си спомни нещо, което Кранстън от ФКС му беше казал преди няколко седмици. Кранстън му беше споменал също така, че не е важно. — Какво липсва?

— Първо, два ваши подписа на страница седемнайсет и осемнайсет. И шестмесечният график на предаванията, посветени на общественото обслужване, считано от януари месец следващата година.

Сега Джон Танър си спомни. Вината беше на Кранстън. Страници седемнайсет и осемнайсет липсваха от папката, изпратена от Вашингтон на Танър за подпис — правният отдел на компанията беше обърнал внимание на Танър за пропуска, а местата на предаванията бяха оставени празни за един месец в очакване на решението на компанията. Кранстън не беше възразил.

— Ако проверите, ще откриете, че вашият мистър Кранстън беше пропуснал да изпрати страниците, за които говорите, а уточняването на предаванията беше отложено за по-късно и той се съгласи.

От Вашингтон последва кратка пауза. Когато Фасет проговори отново, гласът му не беше така учтив, както преди:

— Моите уважения към Кранстън, но той не е упълномощен да взема подобни решения. Вие естествено вече имате информацията. — Думите му прозвучаха като констатация.

— Да, наистина ги имаме. Ще ги изпратя по куриер.

— Страхувам се, че няма да е достатъчно. Налага се да ви помолим да дойдете тук следобед.

— Ама, чакайте… Искате да кажете веднага, така ли?

— Аз не вземам решенията, а просто ги изпълнявам. От два месеца телевизионната компания „Стандард Мючуъл“ работи в разрез с установените правила на ФКС. Не можем да си позволим да бъдем поставени в подобно положение. Няма значение кой е отговорен — фактът си е факт. Вие сте направили нарушение. Нека да го отстраним днес.

— Добре. Но ви предупреждавам, че ако действието ви по някакъв начин е свързано е министерството на външните работи, ще докарам адвокатите на компанията и ще го квалифицирам както подобава.

— Не ми харесва намекът ви, а и не знам за какво говорите.

— Мисля, че знаете. Предаването на Удуърд от вчера следобед.

Фасет се изсмя.

— А, чух за него. „Поуст“ го описва надълго и нашироко… Смятам, че можете да се успокоите. В петък два пъти се опитах да се свържа с вас.

— Така ли?

— Да.

— Момент. — Танър превключи на интеркома. — Норма? Опитвал ли се е този Фасет да се свърже с мен в петък?

Последва кратко мълчание, докато секретарката на Танър проверяваше списъка на телефонните обаждания в петък.

— Възможно е. От Вашингтон Д.К., имаше два разговора, телефонистка трийсет и шест. Трябваше да се обадите, ако се върнете до четири часа. Вие бяхте в студиото до пет и половина.

— Не попитахте ли кой се обажда?

— Попитах, естествено. Единственият отговор, който получих, беше, че разговорът може да почака до понеделник.

— Благодаря. — Танър превключи на линията с Фасет. — Оставихте ли номера на телефонистката?

— Телефонистка трийсет и шест, Вашингтон, до четири часа.

— Не сте казали името си, нито сте посочили службата.

— Беше петък. Исках да изляза рано. По-добре ли щяхте да се почувствате, ако бях казал, че разговорът е спешен, а вие нямахте възможност да се обадите?

— Хубаво. И това не може да изчака да бъде изпратено по пощата?

— Съжалявам, мистър Танър. Наистина много съжалявам, но имам указания. „Стандард Мючуъл“ не е малка местна станция. Формулярите трябваше да бъдат попълнени преди седмици… И още нещо — Фасет отново се изсмя, — така както настъпвате по мазола, не бих искал да бъда на ваше място, ако някоя важна клечка от министерството на външните работи открие, че сте извършили нарушение. Не ви заплашвам. Не бих могъл, защото и двамата сме се провинили.

Джон Танър погледна телефона и се усмихна. Фасет беше прав. Срокът за попълване на документите беше изтекъл. Не си струваше да рискува да бъде изложен на бюрократични репресивни мерки. Въздъхна.

— Ще хвана самолета в един часа и ще дойда във ФКС към три часа или малко по-късно. Къде е кабинетът ви?

— Ще бъда при Кранстън. Формулярите ще са при нас, но не забравяйте графиците. Те са само проекти и няма да изискваме да се придържате към тях.

— Добре. Довиждане.

Танър превключи на друга линия и избра номера на домашния си телефон.

— Здравей, скъпи.

— Трябва да отскоча до Вашингтон днес следобед.

— Някакви проблеми?

— Не. Обяснението беше „нещо съвсем обикновено, но спешно“. Свързано е с ФКС. Ще хвана самолета обратно за Нюарк18 в седем часа. Исках само да знаеш, че ще закъснея.

— Добре, скъпи. Искаш ли да дойда да те взема с колата?

— Не. Ще се прибера с такси.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Ще се чувствам добре, след като знам, че „Стандард“ ще плати двайсетте долара.

— Заслужаваш го. Между другото четох отзивите за предаването на Удуърд. За теб това е истински триумф.

— Да. Написах на сакото си: „Танър триумфът“.

— Бих искала да си го направил — каза Алис тихо.

Дори и когато беше казано на шега, тя не можеше да не обърне внимание. Нямаха парични затруднения, но Алис Танър винаги смяташе, че мъжът й не е добре платен. Този въпрос беше единственият, по който спореха сериозно. Той не можеше да й обясни, че да искаш повече от компании като „Стандард Мючуъл“, означава просто да имаш много повече задължения към бездушния гигант.

— До довечера, Али.

— Довиждане. Обичам те.

Като безмълвно предизвикателство към оплакването на жена си Танър нареди една от репортерските коли да го закара до летище „Ла Гуардия“ след един час. Никой не се противопостави. Танър наистина беше постигнал триумф.

През следващите четирийсет и пет минути Танър оправи няколко административни бъркотии. Последната точка от дневния ред беше разговор по телефона с правния отдел на „Стандард Мючуъл“.

— Мистър Харисън, моля. Ало, Анди? Джон Танър се обажда. Бързам, Анди, трябва да хвана самолета. Искам просто да разбера нещо. Имаме ли някакви нерешени въпроси с ФКС, за които не съм осведомен? Някакви проблеми? Знам за предаванията, посветени на общественото обслужване, но Кранстън каза, че не е спешно… Разбира се, ще почакам. — Танър си играеше с кабела на телефона, а мислите му все още бяха заети с Фасет. — Да, Анди, тук съм… Страница седемнайсет и осемнайсет. Подписите… Ясно. Добре. Благодаря. Не, няма нищо. Още веднъж ти благодаря.

Затвори телефона и бавно стана от стола. Харисън беше дал храна на смътните му подозрения. Всичко изглеждаше прекалено скалъпено. Формулярите за ФКС бяха попълнени, с изключение на две страници от четвъртия и петия екземпляр. Те бяха просто дубликати, не бяха важни за никого, можеха лесно да се изкопират. И все пак тези страници липсвали от папката. Харисън просто беше отбелязал:

— Спомням си, Джон. Изпратих ти бележка тогава. Изглеждаше така, сякаш нарочно са пропуснати. Не мога да си обясня защо…

Танър също не можеше да си обясни.