"Факторът на Хадес" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Линдс Гейл)

Глава 13

16 октомври, четвъртък, 9:14 ч.

Форт Детрик, Мериленд

Останалите срещи във форт Ървин не добавиха нищо към наученото от Филис Андерсън. След последния разговор Смит взе нощен полет от Виторвил и го прекара в непробуден сън. От Андрюз директно се отправи към форт Детрик, като не забеляза подозрителни превозни средства по пътя. Там вече го чакаха докладите от разпитите на семействата и приятелите на останалите жертви. Разбра, че бездомникът от Бостън и починалият баща на детето от Атланта също са били в армията по време на Пустинна буря. Провери военните файлове и на тримата.

Сержант Харолд Пикет бе служил в 1–502 пехотен батальон, втора бригада, Сто и първа въздушнодесантна дивизия, взела участие в Пустинна буря. Бил ранен и лекуван в 167-и ОАЛ.

Четвърти специалист Марио Дъблин е бил редник в 167-и ОАЛ. Не съществуваха записи, че тогавашният лейтенант Кейт Андерсън е бил лекуван в 167-и оперативен армейски лазарет, но частите на Трета бронирана са били разположени в участък от иракско-кувейтската граница, недалеч от него.

Резултатите накараха Смит още веднъж да вдигне слушалката.

— Мисис Пикет? Извинявайте, че ви се обаждам толкова рано. Аз съм полковник-лейтенант Джон Смит от Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести. Може ли да ви задам няколко въпроса?

Жената от другата страна на жицата беше близо до истерията.

— Вече не. Моля ви, полковник. Хората ви не…

— Знам, че ви е много тежко — настоя Смит, — просто се опитвам да спася от смърт други момичета като дъщеря ви.

— Моля…

— Само два въпроса.

Тишината се проточи и той си помисли, че тя може би просто е върнала слушалката върху вилката. След малко чу приглушения й глас.

— Кажете.

— Дъщеря ви наранявала ли се е дотам, че да й се е наложило преливане на кръв? Ако това е така, баща й ли е бил донор?

— Как… — гласът й излъчваше страх — как разбрахте?

— Знаех си, че е нещо такова. Един последен въпрос. Обаждаха ли ви се в събота някакви „правителствени лекари“, които да са задавали нетактични въпроси за смъртта й?

— Да. Бях шокирана. Приличаха на лешояди. Разкарах ги веднага.

— Не се ли идентифицираха?

— Не, и се надявам, че ще ги уволните.

Линията прекъсна, но това бе всичко, от което се нуждаеше.

И тримата войници почти сигурно са били ваксинирани срещу възможна бактериологична „атака“ в един и същи оперативен армейски лазарет в Ирак преди десет години.

Смит се обади на бригаден генерал Кайлбургер, за да му разкаже за разкритията си.

— Пустинна буря? — Кайлбургер почти изквича от тревога. — Сигурен ли си, Смит? Абсолютно ли си сигурен?

— Напълно!

— По дяволите! Това ще взриви Пентагона след всички главоболия и съдебни процеси около „Синдрома на Залива“. Не разпространявай информацията никъде, докато не се свържа с командването, чу ли? Нито дума!

Смит затвори с отвращение. Политика!

Отиде на обяд и там реши, че следващата му стъпка е да се занимае с тези „правителствени лекари“. Някой им е заповядал да потърсят близките на жертвите. Кой?

След четири дълги и безплодни часа Смит беше на път да се пръсне, повтаряйки отново и отново в телефонната слушалка:

— Да, лекарите, които са се обадили във форт Ървин, Калифорния, Атланта и вероятно в Бостън. Задавали са гадни въпроси за жертвите на вируса. Семействата са бесни, а скоро и аз ще се побъркам!

— Просто си върша работата, д-р Смит — спокойно отвърна жената от другата страна. — Вчера директорката ни беше прегазена от кола и сам разбирате доколко това обърка нещата. Сега, кажете ми отново името си и името на службата ви.

Той пое дълбоко въздух.

— Смит, полковник-лейтенант Джонатан Смит, Американски армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести, форт Детрик.

Последва тишина, явно си записваше името му и службата.

— Почакайте.

Вече кипеше. През последните четири часа се въртеше в един и същи бюрократичен кръг. Само от Централната епидемиологична лаборатория потвърдиха, че не са се обаждали на семействата. От офиса на шефа на армейската медицинска служба му казаха да представи въпроса си в писмен вид. Останалите поделения към Националния здравен институт заявяваха, че им е забранено да говорят каквото и да е за тези смъртни случаи. Нямаха значение обясненията му, че той е правителственият изследовател на вирусите. Така и не стигна доникъде.

Когато не успя с департаментите на флота, авиацията, на здравеопазването и социалните грижи, вече разбра, че е блокиран. Последният му шанс бе Сметната палата на федералния медицински резерв. След това не оставаха други възможности.

— Тук е временно изпълняващ длъжността директор Арънсън на СПФМР. С какво мога да съм ви полезен, полковник?

Опита се да отговори спокойно.

— Оценявам факта, че разговаряте с мен. Изглежда, е имало екип от правителствени медици, които са се интересували от вируса във форт Ървин, Атланта и …

— Нека да ви спестя времето, полковник. Цялата информация за случая във форт Ървин е засекретена. Трябва да минете по каналния ред.

Смит избухна.

— Вирусът е у мен! Аз работя с него! ААМИИЗИБ е информацията! Всичко, което искам, е…

Линията се прекъсна.

Какво става, по дяволите? Изглежда, някой идиот бе сложил похлупак върху информацията за вируса. Строга секретност! Но кой? И защо?

Той изхвърча от стаята, вбесено закрачи по коридора, прелетя покрай Мелани Къртис и нахлу в офиса на Кайлбургер.

— Какво, по дяволите, става, генерале? Опитвам се да разбера кой е поръчал на онези екипи от „правителствени лекари“ да се обаждат в Ървин и Атланта, а всеки дрънка „строго секретно“ и не ми отговаря.

Кайлбургер се облегна назад в креслото и сплете дебелите си пръсти.

— Не е в наши ръце, Смит. Цялото разследване. Ние сме строго секретните. Изследваме и след това докладваме на шефа на армейската медицинска служба, военното разузнаване и специалните служби. Изводите им са поверителни. Никакви други детективи.

— В това разследване ние сме детективите.

— Кажи го на Пентагона.

Смит светкавично проумя всичко. Трите безплодни часа придобиха смисъл. Това не беше обикновената бюрокрация. Прекалено много агенции са намесени. Изглеждаше нелогично. Кой би изолирал следователите от източниците им за информация. Никой не би отстранил научните екипи, които най-добре си разбират от работата. Как е възможно да има други „правителствени лекари“, неизвестни за него или за ААМИИЗИБ.

Освен ако въобще са били правителствени лекари.

— Чуйте ме, генерале, мисля, че…

Генералът презрително го прекъсна.

— Слуха ли си изгубихте, полковник? Не разбирате ли вече от заповеди? Ние се оттегляме. Върху обстоятелствата около смъртта на д-р Ръсел ще работят професионалисти. Предлагам ви да се върнете в лабораторията си и да се съсредоточите върху вируса.

Смит пое дълбоко въздух. Не само беше вбесен, беше и уплашен.

— Тук има нещо гнило. Или някой с много власт манипулира армията, или това е самата армия. Искат да спрат разследването. Покриват вируса и всичко ще завърши със смъртта на адски много хора.

— Полудяхте ли? Вие сте в армията. И това бяха директни заповеди!

През целия ден Смит се бореше с тъгата. Всеки път, когато лицето на София проблясваше в съзнанието му, той се опитваше да го отблъсне. Понякога виждаше някой неин предмет — любимия й молив, снимките на стената, парфюма на бюрото — и самообладанието му започваше да се пропуква. Искаше да падне на колене и да завие към невидимите сили, които му я бяха отнели, а след това да ги убие.

— Оттеглям се — изръмжа той. — Ще имате оставката ми този следобед.

Сега и Кайлбургер изгуби търпение.

— Не можеш да напуснеш по средата на тази проклета криза! Ще те дам на военен съд!

— Добре. Имам месец отпуска. Взимам я сега.

— Никаква отпуска! Утре да си в лабораторията или си ОВС4!

Двамата мъже стояха лице в лице над бюрото на Кайлбургер. След това Смит седна.

— Те са я убили, Кайлбургер. София е убита.

— Убита — Кайлбургер се смая. — Това е смешно. Аутопсията беше ясна. Умряла е от вируса.

— Да, вирусът я е убил, но това не е инцидент. Отначало не го забелязахме, защото може би зачервяването не се проявява веднага. Но когато отново я прегледахме, открихме белег от игла на вената й. Инжектирали са я с вируса.

— Белег от спринцовка? — Кайлбургер се намръщи. — Сигурен ли си, че тя не…

Очите на Смит бяха два ледени айсберга.

— Няма друга причина да е била инжектирана, освен да я заразят с вируса.

— За бога, Смит, защо? Няма никакъв смисъл!

— Има, ако си спомните за откъснатата страница в дневника й. Тя е знаела нещо или само е подозирала, но те не са искали да се разприказва. Затова са откъснали страницата, откраднали са дневникът на телефонните разговори и са я убили.

— Кои са те?

— Не знам, но ще открия.

— Смит, ти си разстроен. Разбирам Но има нов вирус, възможна е епидемия.

— Не съм сигурен. Имаме три географски много разделени случаи, които не са инфектирали никого. Някога чувал ли си за епидемия, която да повали само един човек в цял район?

Кайлбургер се замисли.

— Не… но…

— Никой никога не е чувал за такова нещо. Все още откриваме нови вируси и природата се опитва да ограничи размножаването им. Но ако вирусът е толкова смъртоносен, защо няма други случаи в тези три области? Най-малкото това означава, че вирусът се предава трудно. Семействата и съседите на жертвите не са се заразили. Никой не се е заразил в болниците. Даже патологът, който е бил облян с кръв, е здрав и читав. Единственият човек, за когото знаем как е инфектиран, е момичето от Атланта, което се е заразило преди години при директно кръвопреливане. Това ни изправя пред два факта. Първо вирусът, подобно на СПИН, съществува в латентно състояние в продължение на години и внезапно става вирулентен. Второ, необходимо е директното му инжектиране в кръвта. Следователно сме далеч от епидемията.

— Бих искал да си прав — направи гримаса Кайлбургер, — но този път си далеч от истината. Имаме много други случаи. Хората се разболяват и умират. Този луд вирус може да не е много заразителен по обичайния начин, но се разпространява.

— В Южна Калифорния? Атланта? Бостън?

— Не, не там. В други части на света — Европа, Южна Америка, Азия.

— Значи има нещо ужасно гнило. Те са убили София, разбираш ли какво означава това?

— Добре де, аз…

Смит се изправи и се наведе над бюрото му.

— Това означава, че някой има този вирус в епруветка. Един непознат, смъртоносен вирус, който никой не може да идентифицира. Но някой знае какво представлява той и откъде идва. Защото е у него.

— У него? — лицето на генерала стана пурпурно. — Но…

Смит удари с юмрук по бюрото.

— Имаме си работа с типове, които са дали вируса на други хора! На София. Искат да го използват като оръжие!

— Боже господи, защо?

— Защо и как трябва да открием.

Мечешкото тяло на Кайлбургер трепна. След това внезапно се изправи, а червендалестото му лице бе бледо като никога.

— Ще се обадя в Пентагона. Върви и напиши всичко, което ми каза и какво смяташ да предприемем отсега нататък.

— Трябва да отида във Вашингтон.

— Добре. Вземи всичко, което ти потрябва. Ще ти дам официална заповед.

— Слушам, сър.

Смит отстъпи, облекчен и леко удивен колко много успя да получи от дебелоглавия генерал. Вероятно не бе чак толкова глупав, колкото си мислеше. За миг почувства симпатия към този изнервящ човек.

Преди да затвори вратата зад себе си, чу Кайлбургер да нарежда по телефона.

— Свържи ме с офиса на шефа на армейската медицинска служба и с Пентагона. Да, и с двете места. Не ме интересува с кое първо.

Четвърти специалист Адел Швейк превключи външната линия към собствения си телефон. Тревожно се ослуша за някакво раздвижване в офиса на старшина Дафърти. Накрая бързо каза в телефонната слушалка:

— Офисът на началника на армейската медицинска служба, генерал Окснард. Не, генерал Кайлбургер, генералът не е в офиса си. Ще му предам да ви се обади веднага, щом се върне.

Швейк се огледа. За щастие Сандра Куин бе заета с документите, а майорът го нямаше. От стаята на Кайлбургер отново звъняха. Швейк отговори с променен глас.

— Пентагона, моля почакайте.

Извади от чекмеджето си клетъчен телефон и бързо набра приготвеният номер.

— Генерал Каспър? Да, генерал Кайлбургер ви търси спешно от ААМИИЗИБ.

Постави слушалката, превключи на своята линия и отново набра същия номер. Тихо и бързо изговори няколко думи, след което отново затвори и се зае със задълженията си.

17:50 ч.

Търмонт, Мериленд

Смит приключи с пакетирането на багажа в празната къща, построена върху склона на планината Катоктин. Чувстваше се зле и знаеше, че това не е изненадващо. София беше навсякъде — от бутилираната вода в хладилника до аромата на парфюма й в леглото им. Празнотата на къщата кънтеше в душата му. Домът им се бе превърнал в хетакомба, в гробище за надеждите му, изпълнено с мечтите и смеховете на София. Не можеше да остане. Никога не би могъл да живее отново тук.

Не и в тази къща, не и в нейния апартамент. Не можеше да се сети за място по света, което да му стане дом. Осъзнаваше, че рано или късно ще трябва да се замисли по въпроса, но не и сега. Все още не. Първо трябваше да намери убийците й. Да ги превърне в стенеща маса от кръв, кокали и месо.

След като излезе от кабинета на Кайлбургер, Смит написа доклада в своя офис и по заобиколен път се прибра в къщи. Не забеляза някой да го следи по пътя към сградата, в която бе прекарал много щастливи месеци със София. Приготви си багаж за една седмица. Най-отгоре постави служебната си берета, паспорт, лична карта, клетъчен телефон, облече се в униформата си и зачака обаждането на Кайлбургер и резултата от разговора му с Пентагона.

Но Кайлбургер не се обади.

Към 18:00 ч вече се мръкваше, докато шофираше обратно към форт Детрик. Мисис Къртис не си бе на мястото, а когато провери в офиса на генерала — и него го нямаше.

И двете стаи не бяха подредени, така че явно не си бяха тръгнали. Много необичайно. Може би са отишли да пият кафе? По едно и също време?

Не ги откри в кафенето.

Единственото обяснение, за което се сещаше, бе, че от Пентагона са го извикали във Вашингтон лично и е взел със себе си секретарката. Но защо не му се обади? Възможно е от Пентагона да са му забранили. Неспокоен и без да се обади никому, той слезе на паркинга при очукания си „триумф“. Със или без позволението на Пентагона Смит отиваше във Вашингтон. Не можеше да преспи още една нощ в Търмонт. Запали колата и затвори вратата. Не забеляза нищо подозрително, но направи няколко обиколки, преди да поеме по шосе Т-270, което водеше към столицата. Мислите му бунтовно се връщаха назад към времето, прекарано със София. Започваше да чувства някакъв комфорт в спомените за добрите стари времена. Богове, само те му бяха останали!

Беше спал само една нощ в продължение на седемдесет и два часа и искаше да си почине. За да е сигурен, че няма опашка, внезапно отби край Гейтърсбърг и се спря близо до изхода. Никой не го преследваше. Удовлетворен, се запъти към близкия мотел и се записа под фалшиво име. Изпи две бири в бара, вечеря и се качи в стаята си. Погледа един час новините по Си Ен Ен, преди отново да потърси Кайлбургер в офиса и дома му. Все още нямаше отговор.

Внезапно се изправи шокиран. Вървеше третата тема в новинарския обзор.

„…от Белият дом току що съобщиха за трагичната смърт на бригаден генерал Калвин Кайлбургер, медицински командир на Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести във форт Детрик. Генералът и неговата секретарка са открити мъртви в домовете си, очевидно загинали от неизвестния вирус, причинил вече четири смъртни случая в Съединените щати, включително и на един изследовател във форт Детрик. Белият дом подчертава, че смъртните случаи са изолирани и в момента не съществува обществена опасност.“

Вкаменен, Смит бързо прехвърли наум известните му факти. Нито Кайлбургер, нито Мелани Къртис работеха в „горещата зона“. Нямаше как да се заразят. Нямаше случай на естествено разпространение на вируса. Това бе убийство… още две убийства! На генерала бе попречено да отиде в Пентагона при началника на армейската медицинска служба, а на Къртис — да съобщи някому какво е възнамерявал да направи.

И какво се бе случило с пълната секретност относно вируса? Сега цялата нация знаеше. Някой някъде бе направил пълен завой в действията си, но защо?

„…във връзка с трагичните смъртни случаи във форт Детрик армията умолява местните полицаи да търсят полковник-лейтенант Джонатан Смит, който е обявен за отклонил се от военна служба.“

Замръзна пред телевизора. За момент му се стори, че стените се приближават, за да го смажат. Тръсна глава. Трябваше да е наясно с нещата. Враговете, убили София, притежаваха огромна власт. Те бяха по следите му, а и полицията го издирваше.

Беше останал сам.