"Нострадамус ми изяде хамстера" - читать интересную книгу автора (Ранкин Робърт)

1О, БРЕНТФОРД, МЪНИЧКО ГРАДЧЕ

Снегът валеше по целия Йилинг роуд, а в камината вътре в „Летящият лебед“ ревеше буен огън.

Невил, почасовият барман, си свиркаше протокелтска песничка, докато увиваше последния отегчен гирлянд около килнатата на една страна коледна елха. Слезе от стола и заровичка из очуканата кутия от бисквити върху тезгяха. Тя съдържаше мухлясал комплект от бивши украшения и безкрилата фея, служила достатъчно сносно на „Лебеда“ вече някъде към петнайсетина Коледи. Според Невил в изтормозената самодива все още имаше бая живот, стига той да успееше да убеди коледните гуляйджии да държат гадните си крайници по-далечко от нея.

Невил измъкна на светло ефирната реликва и нежно избърса кадифения прах от нея. Тя беше от породата на тъжните и печалните, но традицията повеляваше през следващите две седмици да стърчи там горе на върха, в орловото си гнездо, и да гледа как народонаселението на Брентфорд се излага. Като практикуващ езичник Невил винаги оставяше украсяването на елхата чак за самата Бъдни вечер.

Така че магията й да има максимален ефект.

Барманът се покатери пак на стола си и забучи кукличката на върха на елхата. Стори му се, че различи как на лицето й за миг трепна смаяна изненада и явна наслада. Невил слезе предпазливо и отстъпи назад, за да огледа внимателно плода на ръчния си труд със здравото си око.

— Благословена да си — рече той, посегна към шишето с уиски и си сипа едно яко коледно веселие.

Часовникът на „Гинес“ над бара безмълвно удари пет и половина — вечерно вероизповедание — и настоятелното блъскане по вратата на кръчмата уведоми бармана, че поне двама от гореспоменатите коледни гуляйджии, прогонени някакви си два часа преди това, са се върнали да продължат веселбата. Невил пресуши чашата си, примлясна и се замъкна към вратата.

— Щрак-щрак — рекоха огромните пиринчени резета, но пантите дори не гъкнаха.

На прага бяха застанали двама снежни човеци.

— Вънка като че ли се гласи да ни затрупа — рече единият.

— Бог да пази всички тук — додаде другият.

— Добър вечер, Джим, Джон — Невил отстъпи встрани и пропусна най-прочутата пиянска двойка на „Лебеда“. Джим Пули и Джон Омали (и двамата видни тукашни ергени) изтърсиха снега от раменете си, разтъркаха длани и се отправиха към бара.

Невил се потътри подире им, промъкна се зад тезгяха, спусна плота на панти, поправи си папионката и зае професионална поза1.

Изопнал прегърбените си рамене и вирнал глава, той ги запита:

— Какво ще желаят господата?

— Две халби от големите, Невил, ако обичаш — рече Пули и шляпна на бара тъкмо нужната сума. Барманът наля две халби от най-добрата бира.

Джим вдигна халбата към устните си.

— Йо-хо-хо! — провикна се той и сръбна.

Джон също сръбна и огледа елхата.

— Нашата добра жена, феята, както всяка година възкръсна като феникс от бисквитената кутия, виждам.

— Коледа — рече Невил с равен глас. — Можеш ли й се опъна?

Джон и Джим отпиха от бирите. Снегът, замръзнал по раменете им, се изпаряваше от жегата на разгорелия се огън.

— Музиканти цанил ли си, Невил? — попита Омали.

Невил го шляпна по хубавкото носле.

— „Джони Джи бенд“. От Нортфийлд са момчетата. Стари, но свестни парчета — такива работи свирят.

Омали смръщи нос.

— Чувал съм ги тия. Големи тъпанари били.

— Пивоварната — рече Невил. И толкова.

Навън снегът продължаваше да трупа, а един дилижанс народ питаше за пътя към Дингли Дел.

Вратата на кръчмата се отвори и пропусна бяла виелица, един древен старец и куче, цялото в сняг.

— Добър вечер, Невил — поздрави Стария Пит, докато куцукаше към бара. — Тъмен ром, ако обичаш, и нещо сгряващо за малкия Чипс.

Барманът бутна една чаша под шишето и със свободната си ръка наля един черпак греяно вино с подправки в личната купичка на песа. Стария Пит бутна през бара точната сума и пое напитките.

— Вънка трупа ли? — попита Невил.

Старикът изсумтя навъсено.

— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна? Норман още ли го няма?

Почасовият барман поклати сладоледената си грива и залъска една чаша.

— Ще дойде.

Бъдни вечер в „Летящият лебед“ винаги бе имала почти религиозно значение. Като ритуал приличаше долу-горе на тържествена литургия. След пристигането следваше благословия, химни, приемане на даровете, обединение на душите и велико прощаване. Но човек трябва да е с акъла си, за да улови всичките й недоловими нюанси.

Пули, след като вече бе пристигнал, изрече и първата благословия.

— Да пием за Коледа — вдигна той чаша. — Коледа като Коледа — ни повече, ни по-малко.

Омали чукна чашата си о чашата на другаря си и я пресуши с чувство.

— Ни повече, ни по-малко — съгласи се той. — Още две от същото, Невил.

Стария Пит метна на тезгяха увит в шарена хартия пакет, докато барманът си гледаше работата.

— Тая година си го бива! — довери той на пиячите.

Що се отнася до онази част от тържествената литургия с даровете, сред редовните клиенти на „Лебеда“ се бе превърнало в нещо като традиция в тази тъй значителна вечер да възнаграждават целогодишните мъки на своя барман. Това, че Невил бе успял да остане читав и недокоснат зад тезгяха цяла година, само по себе си си беше истинска заслуга. А с времето нездравият дух на съревнованието бе създал тази традиция и сега пиещото братство се надпреварваше помежду си да измисли най-оригиналния, екзотичен или необикновен дар.

Като използваха Коледа за тема (щото им беше подръка и въобще), храбрите брентфордци бяха избрали да бомбардират своя барман езичник с дрънкулки от християнски характер. Невил винаги бе съзнавал иронията, макар други да се чувстваха объркани.

Миналата година той бе получил наред с другото огромна хавлиена кърпа с отпечатан на нея образ на Торинската плащеница, което надали увеличаваше стойността на разтривката след баня; още няколко гвоздея от Честния кръст, които не си уйдисваха с нито един от другите в чекмеджето му; шише от афтършейв, пълно със сълзите на Девата, и истинско парче от прага на Майка Кели (това го бе получил от един дислексик2).

Ала всеки дар неизменно бе засенчван от подаръка, поднесен от Норман Хартнел3 от дюкяна на ъгъла. Той обикновено беше кулминацията на вечерта.

Пули и Омали взеха да кимат и да намигат на Стария Пит и да тупат издутините под жилетките си.

Невил раздаде още бири, редовните клиенти седнаха, вдигнаха чаши и започнаха да си приказват как е минал денят им.

Горе в небето се стрелна една тежко натоварена шейна със сладкогласни звънчета, теглена от шест елена, подкарвани от Шаман, облечен в червеното и бялото на свещената гъба — диреше чорапчетата на добрите дечица. Снегът падаше на парцали памук и се промъкваше към белега от пейка върху стената на Мемориалната библиотека. Още неколцина купонджии се втурнаха вътре сред виелицата.

Роджър де Сорси де Сорси, купувач на продукция за една голяма градска телевизионна компания, тръгна със залитане към бара, понесъл на ръце чифт зловещи на вид скокондрили. На коледната джабола (а той наполовина се бе изгубил в „Пол Роже“) те му се бяха видели същински чифт Синди Крофордки. Но снегът го бе накарал да поизтрезнее.

— Джин с тоник три пъти — произнесе Роджър. Оксфордският му акцент предизвика всеобщи уртикарии и разклати играчките.

— На бас ли си се хванал, Роджър? — попита Невил. — Да ти дам някоя и друга кесия, докато се занимаваш с това?

Роджър смръщи лице, но после завика „хо-хо“ и рече „машинописки“ и „карай да върви“.

— И колкото по-скоро си вървят, толкова по-добре — обади се Омали. — Надявам се, че имаш разрешително за тях.

Двете скокондрили се изкикотиха.

— Мифля тше ми твявва тоалетната — избъбри едната.

Стария Пит се премести на една странична маса, като отведе със себе си и кучето. Часовникът на Мемориалната библиотека удари шест.

Гуляйджиите пристигаха на прибежки и припълзявания, изтупваха си палтата с качулки от снега и събуваха рибарските си ботуши край пращящия огън.

Най-накрая пристигна и Джони Джи. Беше дребничък, мургав и жилав. Но ходеше без помощта на бастун и като че ли всичките му зъби си бяха негови. Дреболии, ала въпреки това Невил се почувства окуражен.

Да цаниш „музиканти“ е малко като да купиш „Кортина“ втора ръка от Лео Феликс. Никога не получаваш съвсем онова, което си си мислил, че ще получиш, но е трудно да се каже как точно става.

Кръчмарите приемат, че като цанят група да свири от осем до единайсет, са направили уговорка, която в най-голямата си част е символична по природа. Ако към осем и половина поне един от тия професионални музиканти се е появил и случайно си има и собствена озвучителна уредба и пълен комплект струни на китарата, кръчмарят решава, че го е сполетяла божията благодат. Ако пристигнат още двама от музикантите и започнат да свирят, преди да е изминал още един час, тогава на кръчмаря вероятно ще му се прииска да се самоубие, тъй като вече е видял всичко, което човек би могъл да се надява да види за цял живот. А може би и повече.

Джони Джи мъжествено влезе, след като бе преминал през високите метър и половина преспи навън, понесъл старичка китара и трийсетватов усилвател.

— Добре ли е в ъгъла, шефе? — попита той.

Невил кимна мрачно.

— И си поотпусни струните. Тука идва един оперен певец, а стъклата на вратата са си оригиналните.

Джони кимна с малката си мургава глава, сякаш разбираше.

— „Блубери Хил“, „Вале срещу поп“ — такива работи ли?

— Такива работи. — Невил проследи с поглед как Джони отново се пребори със стихиите, за да домъкне апаратурата си от каросерията на пощенския микробус, който бе „наел“ за вечерта.

Много мастило и хартия може да се похаби, за да опишем апаратурата на Джони, нейната история, произход и злощастията, които всяка вечер я сполитаха. Но не тук и не във вечер като тази. Достатъчно е да кажем, че след около трийсет и пет минути и три почти фатални къси съединения той успя да завърши сложната й конструкция. После се настани зад отживелия си комплект барабани „Премиер“, метна един пострадал от войната „Рикенбакер“ през рамо, окачи стойка за хармоника на врата си и бе определено готов да започва.

— Джони Джи бенд ? — попита подозрително Невил.

— Квинтет — отвърна Джон. — Вокал, китара, барабани, хармоника и казу. — После избърбори едно припряно „едно-две“ в микрофона и писъкът на микрофонията разкъса бара, разклати шишетата и накара малкия Чипс да изпусне въздуха от дробовете си.

Невил отново поклати глава.

— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна?

В дълбоките метър и половина преспи малко по-нагоре по пътя Малкия Тим притисна посинялото си носле към прозореца на дюкяна на Норман и се захвана да благославя рекламите на цигарите „Уудбайн“.

Една по една до една.

Вътре в „Лебеда“ Бъдни вечер вече беше в разгара си. Касата дрънчеше мелодично — или поне малко по-мелодично от „Джони Джи бенд“, — а купонджиите се бяха разпели с цяло гърло.

Избухна лек спор кои точно песни да пеят с пълно гърло, и най-накрая оставиха най-гръмогласните и онези с най-читавата памет да водят.

Стария Пит бе обърнал гръб на младия свирач и сега дрънкаше на допотопното пиано на „Лебеда“. Онези, които обичаха коледни песни от сборника на Сом, се присъединиха към него в шумен хор. Въпреки това Джони продължаваше да дрънка, без да забелязва факта, че жакът бе изпаднал от китарата му, пък и бездруго никой всъщност не го слушаше.

Всички си прекарваха много весело.

Омали ухажваше с пълна сила присъстващите жени, като се усмихваше чаровно и сочеше имела, закопчан на козирката на плоското му кепе. Обаче скокондрилите на Роджър избикаляше отдалеч.

Младият Роджър вече си бе поръчал по телефона такси, беше си сложил маска и се бе завлякъл в кенефа на „Лебеда“. Там той очевидно разговаряше с Господа през огромната бяла порцеланова слушалка. Пули бе застанал зад елхата и разиграваше пантомимата „Крушението на Хеспер“4.

Невил щъкаше нагоре-надолу зад бара и се оправяше с навалицата, а ревящите гласове на разнообразните певчески групи връхлитаха на приливи и отливи според това, кого привикваха на бара и на кого му свършваше пиенето. Бригадата на Джони Джи, съставена предимно от онези, чието пиянство избиваше на благотворителност, гръмваше яко по времето, когато Стария Пит, чийто пикочен мехур не беше вече като едно време, търчеше към кенефа. Но щом той се върнеше, изпълнен с нова жизненост, в бригадата настъпваха безредици. Часовникът на „Гинес“ изяждаше часовете и пълзеше към десет часа — традиционния час, когато Невил си отваряше подаръците.

Навън в отговор на хиляди молитви, отправени от ученици (Коледа, както всички пияници ще ви уведомят със сведущ тон, е време за децата), местният травестит Уил Шепърд си переше рокличките нощем.

Шофьорът на таксито си проправи път навътре през студа, увит в тежки кожи и снегоходки като любимите някога на Нанук от Севера, прочул се с „жълтия сняг“. Той попита за някой си господин де Сорси де Сорси, но никой не се почувства склонен да буди момъка, който в момента мирно хъркаше под коледната елха.

Късогледият шофьор, на когото и без това вече му бе додеяло от Коледа, си поръча троен скоч и не след дълго се заприказва с двете скокондрили, ограниченото му зрение ги виждаше ни повече, ни по-малко като чифт Синди Крофордки.

Стария Пит, който бе изчерпал репертоара си, сега пресушаваше цял метър ром за сметка на един порядъчно мотан комарджия. Омали се бореше със стихиите в задния двор заедно с временната барманка на „Десет сушени глави“, която бе сбъркала пътя в снега. Някъде в тази посока Джим Пули танцуваше начело на едно насмукано „влакче“, съставено предимно от непълнолетни девойки.

Джони Джи се бе отказал от неравната борба както срещу въодушевения противник, така и срещу стройните редици безплатни бири, наредени върху усилвателя му. Бе се пльоснал върху барабаните си, мърмореше текста на някаква песен, на която го научила майка му навремето в Пуна, и духаше с половин уста в едно прегракнало казу. Бодливата зеленика и бръшлянът вършеха каквото се очакваше от тях и като цяло това със сигурност съдържаше всички признаци на нощ, която има да се помни.

Невил трупна нова табла питиета и избърса мънистото пот от професионалното си чело. Погледна часовника. Беше почти десет, тезгяхът весело се огъваше от подаръци, но къде беше Норман?

— Бири насам, моля! — викна Стария Пит и протегна пачка новопридобити банкноти.

Голямата стрелка на часовника завърши още един кръг и часът удари. Макар и никой всъщност да не го чу, сигналът мистично отекна из кръчмата и накара певците, пияниците, приказливците и гуляйджиите да млъкнат във вихъра си — всичките, до последния. Или последната. Или Уил Шепърд.

— Весела Коледа на всички ви — извика Невил, почасовият барман. И целият купон в „Лебеда“ с чаши в ръце се юрна и се скупчи на бара.

Омали се извини на почти голата си и цялата премръзнала неофициална бъдеща булка и се препъна на влизане през задния вход. Пътьом подбра и Джим Пули, чиито девойки го бяха зарязали и чието око за надзъртане през ключалката беше болно от снежна слепота.

— Три пъти ура за Невил — произнесе Омали и се разнесоха викове.

Невил се прокашля, тегли кратка благодарствена реч, която за радост на всички бе лишена от губивреме и сантименти, потри ръце и под силни аплодисменти се зае с най-близкия пакет. Той съдържаше елегантен комплект копчета за ръкавели заедно с подходяща игла за вратовръзка, изработени от бирени капачки. Това беше подаръкът на Уоли Уудс — най-прочутия доставчик на мокра риба в Брентфорд.

— Хубавичко! — ревна тълпата. — С много вкус!

Уоли скромно прие овациите.

— Нищо работа — рече той.

— Точно така — съгласи се тълпата. — Заяждахме се!

Вторият подарък си падаше малко загадка — беше нещо, което не бе ни животно, ни растение, ни минерал. В него имаше много от митичния звяр, но още повече предполагаше, че предците му са от рода на пъстървите. Невил го задържа на една ръка разстояние и го огледа със здравото си око. После го разклати до ухото си и килна глава настрани.

Тълпата замърмори.

Приносителят на този дар припряно пристъпи към бара и прошепна нещо на ухото на Невил. Здравото око на Невил се облещи.

— Така ли бе, мамка му? — възкликна той и бързо смъкна нещото под тезгяха. — Най-неочаквано — додаде той. — Тъкмо онова, което винаги съм искал.

Подаръкът на Пули предизвика необичаен интерес. След като веднъж биде оголен от опаковката си от вестник, той се разкри като квадратна черна метална кутия със страна петнайсетина сантиметра и с процепи отгоре и отдолу.

Невил го повдигна подозрително.

— Това нещо е патент на дядо ми — обясни Джим. — Нарича се „Подобрителят на Пули“. Превръща неблагородни метали в злато.

— Е, хубаво — рече Невил и направи физиономията, известна като „старомодна“. — Това върши работа.

— И е много практично. — Джим пусна медна монета в горния процеп. От кутията последва хрущене като от зъбни колела и само след секунда-две нещо, на вид същински златен суверен, изпадна в протегнатата длан на Невил.

Той го стисна между палеца и показалеца си и леко го захапа.

— Истински е. Голямо благодарско, Джим. Ей, я задръж, каква е тая гадна миризма?

Наситеният с мирис на бира въздух на „Летящият лебед“ изведнъж се бе просмукал с отвратителна воня, напомняща на развалени яйца или на баня сутринта след Големия запой.

— Богиньо моя! — дръпна се разтревожено Невил. — От монетата е!

Гуляйджиите от „Лебеда“ се дръпнаха в широк полумесец сред многобройни запушени носове, покрити с длан чаши, кашлици и задавяния.

— Махай го това оттука, човече! — кресна някой. Добра душица, изпълнена с желание да помогне, разтвори широко вратата на „Лебеда“ и просто изчезна под лавината от сняг. Невил метна вонящото нещо на улицата, а спасителен отряд помощници изровиха другаря си и затръшнаха вратата.

Невил изгледа Пули с най-студения рибешки поглед.

— Процесът си има недостатъци — обясни Джим. — Дядо ми така и не успя да го доизкусури.

Невил набърчи чело, направи си вятър с една подложка за бира и бутна настрани оскърбителната черна кутия.

Тълпата отново се скупчи на бара.

Невил разопакова една Дядо Коледова пещера, изработена от употребявани чистачки за лула.

— Туй е мойто — потупа се Стария Пит по татуираната гръд. Надуваема секскукла „Госпожица Вълшебните устенца“, която никой не би си купил доброволно, шише джин, което пък мнозина биха, и целият бар, който Джон Омали би искал да пробва. Ръчно рисувано факсимиле на „Летящият лебед“. Очукани „халби“ — цели буренца с изписани по излъсканите им ръбове крайно неуместни думи като например „Хайнц“5. Кутии пури от зелеви листа и няколко очебийно древни предмета, които биха накарали покойния и легендарен Артур Негус да се протегне към справочника.

Някой бе създал дори необикновено подобие на Невил от термостата и съставните части на „Морис Майнър“, модел 1963.

Невил отвори всички пакети поред, като при всяко разкритие пускаше лъчезарна усмивка. Беше, както биха рекли едновремешните алхимици, в стихията си.

— Следващото питие е за сметка на кръчмата и вечерята е сервирана — провикна се той, щом традиционният коледен снабдителски персонал се появи от кухнята, понесъл традиционните пъшкащи подноси6.

Те бяха препълнени чак до ръбовете със зъбери от варени картофи, кордебалетчета от пуешки кълки и изнизващи се шествия от баници с кайма.

Стария Пит се възползва от гостоприемството на бармана, върна се при раздрънканото пиано и подхвана бодряшко „Весела Коледа на всички вас“.

Способните да се присъединят към него между хапките и преглъщанията надлежно се присъединиха.

Сред целия този пир и веселба вратата на кръчмата изведнъж се отвори с трясък и разкри поразителна фигура в черно. Черна шапка. Черно палто. Черни гащи. Черни ботуши. Че и черни слънчеви очила. В ръце държеше огромен пакет (увит в черно) и стоеше, драматично очертана на чисто белия фон.

Мнозина неуниформени мигновено разпознаха това привидение — самият ангел на смъртта. Някакъв свидлив тип, щом го видя, позна призрака от миналите Коледи и припряно хлътна в „Мъжете“.

— Весела Коледа — провикна се Норман Хартнел. Защото това беше той.

Тълпата се разцепи на две, щом дюкянджията пристъпи напред, борейки се мъжката с тежестта на своето бреме. Пули и Омали му предложиха помощта си и пакетът с големи мъки бе качен на тезгяха.

— За мен ли е? — попита Невил.

Норман кимна.

— Весела Коледа и Честита Нова година — рече той.

Почасовият барман подръпна смуглата опаковка, която се разпадна и разкри позлатен ковчег — толкова великолепен, че всички присъстващи изпаднаха в благоговейно мълчание.

Нещото си беше чудо и това си бе факт. Беше украсено с хитроумни арабески от скъпоценни камъни и инкрустирано с какви ли не благородни метали. Корона от златна светлина го осияваше и окъпваше лицата на насъбралото се множество до най-малката подробност. Леле, Божке!

Невил прокара леко длан по фантастичния предмет.

— Невероятно — прошепна той. — Невероятно, Норман. Каквото и да е то… ама какво е?

Норман изтръска една снежинка от библейски черния си ревер.

— Според мен е ни повече, ни по-малко превърналият се в легенда изгубен старозаветен кивот. Изкопах го в мойта нива. Рекох си, че сигурно ще ти е забавен.

— Забавен? — кимна втрещено Невил. — Не зная какво да кажа, Норман. Искам да кажа… ами… той е… ами…

— Много готин — подсказа му Норман. — И хич не върви за Коледа.

— Вярно бе, не върви — Невил огледа ковчега. — Как се отваря? Отваря ли се въобще? Ти отваря ли го?

— Дръжките. Не знам и не съм — отвърна Невил на трите въпроса един след друг. — Ей ония двете дръжчици там, отстрани. На малките вратички. Можеш да ги дръпнеш, Невил. Ей тъй на, да видим какво пък ще стане.

— Да — рече Невил и хвана дръжките. — Ей тъй на, да видим какво пък ще стане.

Нейде в далечината, високо над надлеза Чизуик, трима влъхви на камили, които следваха една звезда, изведнъж забелязаха ослепителен лъч златна светлина, издигнал се над района на Брентфорд.

— А бе, според вас какво ще да е това там? — попита единият.

— На кръчма ми мяза — отвърна другият. — Като че ли се разпада на атоми и я всмукват в небето.

Третият влъхва си дъхна на заскрежените плетени ръкавички.

— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна, а?

Пък и кой ли можеше?