"Нострадамус ми изяде хамстера" - читать интересную книгу автора (Ранкин Робърт)

4БЛИЗКИ СРЕЩИ ОТ ТРЕТИЯ РАЙХ

Ръсел никога не отиваше да обядва. Винаги чакаше Франк да излезе и поразтребваше малко. Наистина му се щеше да се домогне до всички тия чаши в мивката. Но не искаше да обижда Морган, затова обикновено се задоволяваше да поизбърше праха и да пренареди това-онова. Днес беше планирал да се пробва с религиозните реликви. Мумифицираната глава на Йоан Кръстител имаше нужда от доза восък, а стъкленицата със сълзите на Девата пак беше пресъхнала, затова цвръцна вътре малко вода от студения кран (което не е нечестно, щом става дума просто за „допълване“).

Но днес изневери на формата, облече си промазаното яке с бракониерските джобове12 и тръгна да се разхожда по брентфордските улици.

Първо Ийлинг роуд, помисли си той. Ако „Летящият лебед“ някога е съществувал, все трябваше да е останала някаква следа от местонахождението му. Казано колкото се може направо. Спомените на хората имат склонност да бъдат неравни и ненадеждни, но както казва Джим Кембъл: „Сградите са крилете на историята.“ Ако някога дадена сграда е съществувала, вероятно щеше да остане някаква следа, колкото и малка да е тя.

Е, би могла, богиньо мила!

От „Фъджпакърс“ до Ийлинг роуд се стига много бързо. Само завиваш надясно покрай „Червеният лъв“. Повечето имоти са стари. Най-малкото викториански. Има две кръчми — „Ръцете на зидаря“ и „Принцес роял“. По-нататък е Новият хан, значи стават три. Не е зле за двеста метра. Но това е то Брентфорд. Освен това градът притежава и единствения футболен клуб в страната с кръчма на всеки от четирите му ъгъла.

Ръсел прецени, че щом някъде има дупка или някоя нова сграда, която изглежда донякъде не на място, там има потенциал. И затова замарширува по Ийлинг роуд. Не можеше да се влачи; не можеше и да се тътри — знаеше си маршировката и туйто. И да бяга също. Е, бягането е полезно, а трябва да се грижите за здравето си.

Ръсел щеше да бяга, но нали разследваше, та затова маршируваше.

Покрай магазинчето за тютюн на ъгъла и покрай книжарите, и покрай зарзаватчийницата, та до „Зидаря“.

Ръсел огледа въпросната кръчма. Беше солидно иззидана. Викторианска фасада, местни глазирани плочки, майстории, кепенци. Вкопана здраво — такава беше. Строена, за да устои дълго — и беше устояла.

— Ако „Летящият лебед“ наистина го е имало тук — обърна се Ръсел само и единствено към себе си, — хората, дето държат тая кръчма, трябва да я знаят.

На прага Ръсел рязко спря. Защото възникна един голям проблем. Той не ходеше по кръчми. Чисто и просто не правеше такива неща. Като непушач го отвращаваше самата миризма на кръчмите. Пък и като практически непияч и без това нямаше кой знае какъв смисъл да ходи по тях.

Макар че онези, които редовно ходят по кръчми, ще ви кажат, че най-интересните хора ще ги намерите там и че сърцето на един град е най-добрата му кръчма, това не е съвсем вярно.

Хората, които ходят по кръчми, всъщност представляват съвсем малък процент от населението на всеки един даден град13.

Странно — горе-долу същият процент като онези, дето редовно ходят на църква. А те пък ще ви кажат, че най-интересните хора ще намерите в църквите (и тъй нататък, и прочие).

Ръсел се разтрепери. Всичко това сигурно и без друго си беше загуба на време — може би можеше просто да разпита минувачите, да си вземе един бележник и да им обяснява, че прави проучване. Така щеше да е най-добре.

Обърна се с намерението да се отдалечи. Но тъкмо тогава пак спря и се замисли. Да влезеш в кръчма не беше кой знае какво. Ако излезеше, вмирисан на цигарен дим, това надали имаше значение — в края на деня така и така щеше да пусне дрехите в пералнята. Наистина се държеше като мухльо. Ако Морган разбереше, никога не би останал да чуе историята докрай.

— Добре — рече Ръсел, изпъна рамене и пое дъх толкова дълбоко, колкото се надяваше да го изкара до края на посещението. Към вратата, натискаме дръжката, влизаме.

Ръсел влезе в „Ръцете на зидаря“.

Всъщност вътре си беше доста приятно. Не вонеше чак толкова зле. Цялата мебелировка беше в топли кафяви и зелени оттенъци и меко сияеше на светлината, каквато можете да намерите само в кръчмите. Барът беше с нисък таван, тесен, пред тезгяха бяха наредени няколко високи столчета, а на тях седяха редовните клиенти по обедно време: секретарки от сградите с офиси на Грейт уест роуд, млади тузари с костюми и мобифони. Двойка стари момчета мятаха стрелички, общо взето, по посока на дъска на петна, а в една витрина на стената блещукаха няколко трофея. Съвсем обикновено си беше — онова, което бихте очаквали навсякъде.

Ръсел се приближи до бара. Тузарите го караха да се чувства донякъде изнервен. Той беше по дънки и пуловер, а те — с професионални костюми. Може би трябваше да отиде до простонародния бар.

— Какво ще желаеш, миличък? — барманката улови погледа на Ръсел. При това по най-очарователен начин. Висока, слаба блондинка, от най-любимия му тертип. Със сини очи и голяма чувствена уста, пълна с едри бели зъби.

В ума на Ръсел изникнаха думите quot;минерална вода „Перие“, но от устата му излезе:

— Халба от най-добрата бира.

— Ей сегинка — барманката се обърна, заметна златни коси, тракна с високи токчета. Ръсел съзря празно столче в края на бара и се качи на него. Защо бе казал това? Халба от най-добрата бира? Че той дори не харесваше най-добрата бира, мразеше най-добрата бира. Но знаеше точно защо го е казал. Истинските мъже не пиеха минерална вода „Перие“. Русокосите барманки харесваха истинските мъже, а Ръсел харесваше русокоси жени.

— Ето — барманката сложи халбата пред него. Той си плати и тя му се усмихна топло. После му подаде рестото и рече:

— Смешна работа — вие пиете бира. Тъкмо си помислих, че най-сетне ми е излязъл късметът.

— Моля? — отвърна Ръсел.

— Тази сутрин в хороскопа ми във вестника пишеше, че любовта можела да ме навести под формата на висок тъмнокос непознат.

— Наистина ли? — тази идея сгря Ръсел.

— Висок тъмнокос непознат, който пие водата на живота.

— Е, и?

— Единствената вода на живота тук е „Перие“ — обясни барманката. — Но ще продължа да се озъртам — знае ли човек, нали така?

— Така си е — рече Ръсел, а тя се обърна да обслужи младежа, току-що влязъл в кръчмата, който търпеливо стоеше до бара и чакаше (и слушаше).

— Какво ще желаеш, миличък?

— Минерална вода „Перие“ — отвърна младежът.

Ръсел зарови лице в шепи.

— Ако си препил, върви си вкъщи и се наспи.

Ръсел изрови лице.

Собственикът го прониза с поглед като кама.

— Влизам аз за половин час отзад и тая руса фльорца ми напива всичките клиенти! Това е последният път, когато вземам на работа бивша акробатка-танцьорка на пилон — демонстраторка на секс-играчки!

Ръсел изстена тихо.

— И да не си посмял да да драйфаш! — изръмжа собственикът.

— Не драйфах — обясни Ръсел. — Това е първата ми халба, току-що влизам.

— Е, все пак внимавай.

— Ще внимавам — обеща Ръсел и собственикът си продължи по пътя.

Ръсел отпи от бирата. Беше пълна отврат. Огледа бара. Всичко си беше толкова нормално. Всичко в Брентфорд си беше толкова нормално. Ръсел се чувстваше сигурен, че то винаги си е било нормално, че винаги щеше да си бъде нормално.

Всъщност никога не бе съществувал златен век, когато местните момци са се били със злите сили и са спасявали света от тази гибел и от онази. Всичко си беше само измислица.

Собственикът го подмина, тътрейки нозе, с табла празни чаши.

— Извинете — рече Ръсел.

— Извинен си — отвърна собственикът. — А сега се измитай.

— Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса.

— Можеш — отвърна собственикът. — Но се съмнявам дали ще получиш някакви отговори.

— Става въпрос за „Летящият лебед“.

— А — рече собственикът, сякаш изведнъж го бе огрял златен лъч от небето. Той заряза размъкнатата си стойка, изпъна рамене и се ухили на Ръсел до уши. Не беше кой знае каква усмивка, тъй като беше съставена предимно от корени на зъби, целите в никотинови петна, но не й липсваше нито топлина, нито въодушевление. — „Летящият лебед“ ли казваш?

— Да, точно така.

— И какво би искал да знаеш?

— Бих искал да знам дали изобщо е съществувала някога.

— Да е съществувала някога ли? — собственикът плъзна таблата върху тезгяха и изпъчи гърди. Не че бяха кой знае какви гърди — такива едни мършави и тесни, а и ризата, която ги покриваше, беше доста лекьосана, но не им липсваше нито гордост, нито самоувереност. — Разбира се, че е съществувала, в момента сте седнали в нея.

— Съм… какво?!

— Това е тя — собственикът се ухили още повече, завъртя глава от едната страна на другата, като показа оскъдни бакенбарди и уши, от които стърчаха забележителни изблици на косми.

— Той — това съм аз — рече той.

— Вие сте кой?

— Невил. Невил, почасовият барман.

— Как пък не! — Ръсел едва не падна от стола. — Вие сте Невил? Искам да кажа… ами не знам какво искам да кажа. Боже мили!

— Радвам се да се запознаем — рече собственикът и му протегна ръка. Ръсел пое мазолестия крайник и го стисна.

— Казвам се Ръсел — представи се той.

— И колко хора ще присъстват на купона ви, господин Ръсел?

— Аз… ъ-ъ… моля?

— Ще желаете ли да наемете стаята на горния етаж? Осигуряваме и костюми.

— Костюми ли?

— За възстановки, разбира се, за каубойски вечери — такива ми ти работи. Американци ще присъстват ли на купона?

— Американци ли?

— Миналата година ни се изсипа цял автобус. Носеха си собствени костюми, но и за това се наложи да ги таксуваме. В брошурата всичко си пише. Ще ви дам една.

— Търсят ви по телефона — обади се русокосата барманка, наведена над тезгяха. Ръсел усещаше аромата на парфюма й. Миришеше на най-чисто блаженство.

— Говоря с този джентълмен — рече собственикът.

— От пивоварната се обаждат — по оня въпрос.

— Мамка му — изруга собственикът. — Извинете ме, сър, ако обичате. Веднага се връщам.

— Да — рече Ръсел. — Чудесно, да. Ами става, да.

Собственикът пак си зае патравата стойка и се потътри с нея.

Ръсел отпи яка глътка от халбата. Това беше невероятно. Първата кръчма, в която бе влязъл. Невероятно! Мигновен успех! А и Невил беше тук и въобще… Вярно, не изглеждаше точно както Ръсел си го бе представял, че изглежда, нито пък кръчмата изглеждаше точно както си трябваше. Но не можеш всичко да очакваш. Колко пъти бе минавал точно покрай тази сграда и да не знае, че това тук бил „Летящият лебед“. Невероятно!

Да ви кажа, това не значеше, че и останалото е истина, но че значеше нещо, значеше.

— Блестящо — рече Ръсел и отпи още един гълток. Примлясна с устни — може би бирата не беше чак пък толкова лошо нещо. Вероятно човек трябваше да придобие постепенно вкус към нея. Следващия път щеше да пробва халба „Лардж“. Не беше много сигурен какво точно е халба „Лардж“, но в „Летящият лебед“ го продаваха. А това тук беше „Летящият лебед“.

— Блестящо! — Ръсел допи халбата си. И щом остави празната чаша на тезгяха, го обзе странно чувство. Не беше задоволство, задето бе изпълнил задачата, която си бе поставил, толкова бързо и успешно. Беше по-различно. Чувство, че ей сегичка ще се изповръща яростно.

— Ох, Божичко! — изгъргори Ръсел, захлупи уста с ръка и се юрна към клозета. Но къде беше тоя клозет? През онази врата хей там. Ръсел припна натам.

Препъна се на прага, намери кабината, влезе вътре, трясна вратата подире си и прехвърли халбата от най-добрата бира от стомаха си в тоалетната чиния. Мале мила, мале мила!

Ръсел охкаше и се давеше, подпрял ръце на колене. Бирата всъщност не беше за него. Само да бе предпочел минералната вода „Перие“! Пределно ясен образ на гола бивша акробатка, танцьорка на пилон и демонстраторка на секс-играчки изпълни ума му, докато стомахът му продължаваше да се празни.

Жестока участ. Но така му се пада.

Ръсел премина през пълния репертоар от техники за повръщане. Много време бе минало, откакто го беше правил, и беше забравил колко е ужасно. Стомашните спазми, изпълнените със сълзи очи, залепналите за гърлото парченца и онези, които ти излизат през носа.

Най-накрая най-лошото мина и Ръсел успя да се изправи и да си поеме дъх.

След това винаги се чувстваш толкова добре, нали?

Не и Ръсел.

Той дръпна казанчето, напусна кабината и се наведе над мивката. Не след дълго на лицето му се завърна някакво подобие на нормалност. Ръсел внимателно разгледа отражението си в напуканото огледало на стената. Гледката никак не беше прекрасна. Очите му наподобяваха онези на великия покоен Питър Лоре, а лицето му беше в крайно обезпокоителния нюанс на цвеклово червено.

— Май ще е по-добре да се връщам на работа — рече Ръсел.

И тогава чу шум.

Шумът се састоеше от крясъци. От високопарна тирада по-точно. Всъщност от високопарна тирада и ликуване. И то високопарна тирада и ликуване на чужд език.

Над писоара имаше едно малко отворено прозорче. И високопарната тирада и ликуването идваха оттам. Ръсел изприпка дотам, вдигна се на пръсти и надникна през прозорчето.

Отвън имаше малък заден двор, съдържащ купчини бирени каси и развалините на нещо, което нявга като че ли е било барбекю.

А отвъд се мъдреше нещо като барака. Вероятно склад. Високопарните тиради и ликуването идваха оттам.

Ръсел въздъхна и се отпусна на подметките си. Каквото и да беше, не му влизаше в работата. Той не си пъхаше носа в хорските работи. Не беше такъв човек.

Отново огледа отражението си. Цветът на кожата му сега се беше възвърнал до почти нормален. Обаче очите му все още бяха малко нещо опулени. Щеше да си тръгне без шум. И да се върне по-късно за брошурата на Невил. Така щеше да е най-добре.

Ръсел излезе от клозета. Вратата към задния двор беше лекичко открехната. Високопарните тиради и ликуването се чуваха през нея. Ръсел вдигна рамене. Не му влизаше в работата. Все още. Да, доста налудничаво си звучеше, но може би пък някой бе попаднал в беда. Може би Ръсел можеше да му помогне. Той винаги беше готов да помогне.

— Само ще хвърля едно око — рече си Ръсел. — Да видя какво става. — Той отвори вратата и се промъкна в двора. Бараката беше скована от зелени дъски, вратата беше затворена, но пък прозорецът беше отворен. Ръсел се промъкна до прозореца.

Какъв ли беше този език? Френски не беше. Ръсел знаеше френски — е, поназнайваше го. Тоя език малко приличаше на френския.

Ръсел се сниши, припълзя под прозореца, после се изправи предпазливо и надникна в бараката.

И бързо се сниши пак. А на лицето му се изписа ужас. На лицето му вече доста му се беше понасъбрало от нарушаване на обичайното му ведро равновесие.

Беше виждал това и преди, нали?

Беше.

Беше го виждал. Беше ги виждал.

— Не — прошепна Ръсел. — Сигурен съм, че няма как да съм видял това.

Той отново се поизправи и пак надникна в бараката. Вътре нямаше много за гледане: маса на подпори, два стола. Трима мъже. Там вътре имаше трима мъже. Двама бяха застанали пред масата. Мирно. Третият седеше зад нея. Той беше онзи, който дрънкаше високопарно. Ръсел му отправи голям, дълъг поглед.

Двамата прави бяха облечени в униформи. Германски униформи. Германски униформи от Втората световна. Германски нацистки есесовски униформи от Втората световна. Бяха с гръб към Ръсел — с изпънат гръб. Ниско подстригани руси коси под спретнатите фуражки. Високи ботуши.

Онзи, който седеше зад масата…

Дъхът на Ръсел заседна в гърлото му, а сърцето му взе да прави „бум-бум-бум-бум“. Седналият зад масата беше облечен в светлосива униформа, много изтупана, с чудесна кройка, беше дребен, прегърбен и набит. Черен перчем падаше над едната му вежда, мустак като на Чарли Чаплин се мъдреше под носа на разкривеното лице. Разкривеното лице, което не би трябвало да принадлежи на нито едно същество, ходило някога по земята, освен на това, на което принадлежеше в момента. Невъзможно, но в момента.

Разкривеното лице на Адолф Хитлер.

Ръсел тупна здраво на задника си. Това не ставаше наистина. Не можеше да става наистина. Сигурно беше пиян. Или пък му бяха сложили в халбата нещо ужасно. Сигурно халюцинираше. Онзи мъж вътре не можеше, колкото и човек да напряга въображението си, да бъде истинският Адолф Хитлер. Просто не можеше и това е. Изведнъж на Ръсел му се зави свят и ръцете му се разтрепериха. Я погледни пак — само за да се увериш абсолютно, да се увериш, че… ами да се увериш в нещо си. Ръсел си пое дъх много дълбоко и пак се надигна към порзореца.

И пак надникна.

Той беше. Той беше, мътните го взели! Беше точно такъв, какъвто изглеждаше на старите документални ленти. Малко по-дребничък, но на живо хората винаги изглеждат по-дребнички. Освен високите, разбира се, макар че и те биха могли да изглеждат по-дребнички. Само дето не им личеше чак толкова.

Ръсел се приведе пак и се опита да измисли как да си отиде.

Но си беше той. Актьорите така и не успяваха да го докарат както трябва, винаги приличаха на Алек Гинес. Дори и Алек Гинес приличаше на Алек Гинес, но пък на него какво му остава, тъй де?

Мислите на Ръсел се объркаха съвсем. Нещо се беше случило — нещо съвсем, ама съвсем странно. Дали не беше навлязъл в нещо? Като паралелен свят например? Светът на „Летящият лебед“, където невъзможното беше възможно и такива работи си ставаха всеки ден?14

— Не може да е той — Ръсел скръцна със зъби и се заубеждава, че не може да е той. Ами не можеше и толкова.

Изпружи врат и пак надникна. И се намери очи в очи със самото чудовище. Същинското въплъщение на всичкото зло на двадесети век. Адолф Хитлер.

— Ааааааах! — ревна Ръсел.

— Ахтунг! Ахтунг! — лавна Адолф Хитлер и добави още няколко думи на немски, които означаваха „Убийте шпионина!“.

Ръсел не знаеше какво означават въпросните думи. Но знаеше какво означават, ако ме разбирате какво искам да ви кажа. Изправи се на спънатите си, разтреперани крака, врътна се на пети и търти да бяга.

Щом притича покрай бара, собственикът му бутна една брошура в ръката.

— Ако запазите цялата кръчма, има намаление — рече той.

— О… о… о… — провикна се Ръсел, както си тичаше. — О, олеле, Боже, о!