"Нострадамус ми изяде хамстера" - читать интересную книгу автора (Ранкин Робърт)

8

„Брилянтин — пее се в старата песен — това е думата.“ Това обаче не е съвсем вярно. Всъщност изобщо не е вярно. „Стрес“ — това е думата. Стрес. Стрес. Стрес.

Във филмите героят или героинята са подложени на стрес. Холивудските сценаристи ги разбират тия работи. Разбират ги, защото холивудските продуценти искат от тях тъкмо това.

— Героят подложен ли е на стрес?

Причината е, че филмът не бивало да бъде „нагласен“. Героят или героинята трябва да поемат инициативата. Силите са срещу тях, но се налага те да свършат всичката работа. Те имат цел, която трябва да бъде постигната. Можете да възразите, че не всичките филми са такива. Обаче са си такива, да знаете. Вземете който и да е филм, дето ви харесва, и се замислете над сюжета и героя (или героинята). Всичкото опира до стреса.

Холивуд процъфтява от стреса.

Ръсел не процъфтяваше от стреса. Ръсел мразеше стреса. Хич не си падаше по стреса Ръсел. Обаче имаше стрес и щеше да получи още сума ти стресове.

На следващата седмица не го уволниха. Морган също не го уволниха следващата седмица, нито пък Франк. Макар Франк наистина да си го заслужаваше.

Причината, поради която никой от тях не бе уволнен, беше, че се случи нещо съвсем неочаквано. Това съвсем неочаквано нещо беше един съвсем неочакван обрат в съдбата на „Фъджпакърс емпориум“. А как стана това съвсем неочаквано нещо — то се дължи изцяло на Ръсел.

Който по същото време беше подложен на стрес.

„Подложен на стрес“ и „по същото време“.

Поговорихме за стреса, дайте сега да поговорим за времето.

Някога Джеймс Кембъл е казал (всъщност миналата седмица в „Джордж“): „Бъдещето и миналото имат много общо помежду си. А то е, че никое от тях не съществува в действителност. И ни остава само настоящето — чий ред е да черпи?“

— Твой — казах му.

— Предния път беше мой — отрече той.

— Но това е в миналото — отвърнах му аз, — а миналото не съществува.

— Честно е — съгласи се той и се отправи към бара.

Не след дълго се върна само с една чаша. За себе си.

— Моето къде е? — попитах го.

— Добър въпрос — отвърна ми той. — Според мен в настоящето всеки сам си взема.

Една вечер навън с Джеймс винаги е поучителна. Макар и рядко да води до печалби.

Но за времето. Времето си пада голяма гад, нали? Всъщност в действителност то изобщо не съществува. То се явява поредица от настоящета — може би безкрайно състояние на настоящност. Но нещо трябва да става, тъй като човек определено остарява. Което е странно, щом прекарваш цялото си време в настоящето и никога в миналото или в бъдещето. Тъй де, прекарали сте известно време в миналото, което е било настояще. Но никога никакво време не сте прекарвали в бъдещето. Защото щом стигнете до бъдещето, то се оказва настояще и докато се замислиш — вече е минало.

Ръсел никога не се бе замислял чак толкова за бъдещето — той вечно се задоволяваше с настоящето. Особено ако това настояще е рожденият му ден и получи подарък колело. Веднъж му се случи, но това сега е минало.

Всичко е толкова объркано, нали?

Ръсел без съмнение не подозираше, че той ще бъде инструмент на бъдещето в събития, които ще засегнат предстоящото настояще. Както се оказа.

Когато се върна в приемната, той не беше весел. Беше нажален.

— Защо си нажален? — попита го Морган.

— Нажален съм — отвърна Ръсел, — защото не искам да ме уволняват.

— Няма да те уволнят — успокои го Морган. — Ако ще уволняват някого, то той ще е Франк.

— Няма, мамка му — обади се Франк. — Аз съм управителят.

— Все още нямах намерение да вадя джокера — рече Морган, — но май ще го извадя.

— О, така ли? — попита Франк.

— О, така — отвърна Морган. — Ти може и да си управителят, но пък Ърнест Фъджпакър ми е чичо.

— Мамка му — рече Франк.

— Аз трябва да си отида — обади се Ръсел. — Последен вътре, първи вън.

— Няма ли да млъкнеш?!

— Не, той е прав — спря го Франк. — Не му се пречкай, той прави точно каквото трябва. Изпревари унижението да те уволнят, Ръсел, върви и си подай молбата за напускане.

— Добре — съгласи се Ръсел. — Отивам.

Виждате ли, всичко това въобще не е както трябва. В Холивуд не биха го търпели. В Холивуд биха си казали: „Героят е подложен на стрес и сега героят трябва да се бори. И да победи.“ Това биха си казали. В Холивуд.

— Ще си подам молбата — рече Ръсел. — Така ще бъде честно.

— Правилно — съгласи се Франк.

— Грешка — обади се Морган.

— Ама знаете ли какво? — продължи Ръсел. — Ако вземем, че направим нещо и бизнесът потръгне, няма да се налага да уволняват никого от нас.

— Добре казано — отбеляза Морган.

— Не можете да управлявате компания без управител — възрази Франк.

— Трябва да има нещо, което да можем да направим — рече Ръсел. — Нещо, което аз мога да направя.

— Какво? — попита Морган.

— Подай си молбата — обади се Франк. — Спаси нас, останалите.

— Няма да е честно спрямо тебе — увери го Ръсел. — Да те подложа на цялото онова страдание, докато чакаш брадвата да падне. Не, ако подам молба, това с нищо няма да помогне. Трябва да направя нещо положително — нещо, което би помогнало на всички нас.

— Нещо май шубето те хвана? — попита Франк.

— Не, съвсем направо ти говоря. Ще го обмисля много внимателно. Как да намеря начин да спася „Фъджпакърс“. Точно това ще направя.

— Пет и половина е — обади се Морган. — Време да се махаме. Какво ще кажеш за по една бира?

— Нали не в „Ръцете“?

— Не, не в „Ръцете“.

— Ще кажа „благодаря“. Да вървим.

„Маймуната на Тот“ беше популярна кръчма. Там свиреха. Какви ли не групи свиреха там. Някои оттогава доста се прочуха. Някога там са свирили „Ху“ и Манфред Ман. Разбира се, това си е било доста отдавна. „Загубените тениски на Атлантида“ никога не са свирили там, нито пък „Звукоенергийна власт“, но пък не може всичко да имаш на този свят. Собственикът на „Маймуната“ беше испанец на име Луис Сорноса. Висок, тъмнокос и красив бе той и си падаше парче21 любител на тънката част.

Ръсел не беше идвал досега в „Маймуната“. Морган привлече вниманието му към една табела над бара — „Маймуната на Тот, преди «Летящият лебед», ви приветства с «добре дошли».“

Една руса барманка се приближи да ги обслужи.

— За мен минерална вода „Перие“ — поръча си Ръсел.

— За тебе бира — поправи го Морган.

— Да, прав си, за мене бира.

— Две халби от специалното — поръча Морган.

Барманката погледна Ръсел със замечтани очи и рече.

— Жалко.

— Виж — каза Морган, след като бирите пристигнаха. — Знам, че искаш да помогнеш, Ръсел, но всъщност това не е по твойта част, нали? Искам да кажа, ти винаги си готов да се притечеш на помощ, но като опре до голяма готовност за помощ, например като се наложи да се предприеме някакъв голям ход, ти просто не правиш подобни неща, нали?

Ръсел подуши подозрително халбата си, после отпи малка глътка.

— Не съм идиот. Съвсем съм си в ред. Мога да правя разни неща.

— Да, ама си знаеш, че няма да ги направиш. Хора като теб никога не ги правят. Не че искам да те обидя, но просто си си такъв.

— Но мога да направя нещо, ако ми се предостави възможност.

— Според мен човек сам трябва да си предоставя възможностите.

— Ти само така си говориш.

— Не.

— Така е — и го каза.

— Какво?

— О, не — Ръсел се огледа. Луис, собственикът, бе слязъл в мазето заедно с русата барманка и кръчмата беше съвсем опустяла — вътре бяха само той и Морган.

— Бързо! — извика Ръсел. — Скачай зад тезгяха! Бързо!

— Да не искаш да обереш кръчмата? Ръсел, недей!

— Ей сега ще се случи нещо! Бързо, бързо! — Ръсел скочи от високото столче и се изкатери върху бар-плота.

— Съвсем ли си изгуби ума, Ръсел?

— Бързо — всеки момент ще се случи, знам си! — Ръсел сграбчи Морган за ръката и го задърпа.

— Какво има? О, мамка му!

През целия бар мина вибрация. Трус. Шишетата се раздрънкаха, пепелниците се разтресоха. Мишената за стрелички падна от стената.

— Земетресение! — извика Морган.

— Не е земетресение — бързо! — Ръсел скочи зад бара и повлече Морган подире си.

— О, Божичко!

Изневиделица повя леден вятър, превърна се в миниураган, вдигна столове от пода и ги размята из кръчмата.

— Наведи глава ниско! — кресна Ръсел, но нямаше какво да обяснява на Морган. Маси се вихреха и се кривяха, удряха се о стени, подложки за бира и пепелници ставаха на трески, във въздуха летяха чаши и бутилки и се сипеха отвсякъде.

И ослепителна светлина.

Тя се стрелна пред барплота, превърна се в синьо-бяла завеса, ширна се от стена до стена, от пода до тавана. После се свлече със звук, подобен на звука от вода, която се оттича в канала, и изчезна.

Дрънна стъкло, последно „туп“ — един стол се строполи — и стана тихо.

Много тихо.

Неестествено тихо.

Ръсел се изправи на колене и изтръска от раменете си стъклата и бирените подложки. Надникна над тезгяха и зяпна, щом видя разрухата.

— Свърши ли? — попита Морган от зародишната си поза.

— Според мен тепърва започва.

Звукът беше подобен на звука от експресен влак, излизащ от тунел, или от излитащ реактивен самолет, или от изстрелване на ракета (а той малко прилича на звука от реактивен самолет, макар и не толкова на ескпресен влак). Нещо като „ууууууууууш!“. Страшно силно наистина.

Стената в дъното на бара сякаш се разфокусира и после се отвори дупка кажи-речи, като обектива на камера. Ръсел, който продължаваше да зяпа, видя как светлината засия отново и сетне се появи фигура — далечна движеща се точка. Тичаше и се приближаваше все повече и повече. Макар и двуизмерно. Всъщност малко е сложно за обяснение. Представете си нещо като филм, който се прожектира върху стената. Така изглеждаше. Фигурата тичаше към камерата. С едно още по-мощно „ууууш!“ нахлу с трясък от двуизмерното пространство в третото измерение.

Беше жена. Красива жена. Облечена в елегантна рокля от златни люспи по тялото с дължина до над коляното. Чорапите й бяха златни, както и обувките.

Косата й също.

Тя огледа бара с уплашени очи.

— Ръсел — извика тя, — къде си?

— Тук съм — зяпналата уста на Ръсел бе добила статут на мегазяпнала. Но въпреки това той произнесе: — Тук съм.

— Знаех си, че няма да ме разочароваш! Знаех си!

— Това си ти. Ти си.

И това наистина беше тя. Барманката от „Ръцете на зидаря“.

— Вземай го бързо, няма време.

— Да взема какво? Какво?

Красивата барманка бутна златен пакет в ръката му.

— Програмистът, крий го, не се оставяй да те забележат и, Ръсел…

— Какво? Какво?

— Обичам те — тя се наведе през бар-плота и го целуна. Направо по устата. Ръсел усети как палците на краката му започнаха да се накъдрят, а косата му — да се изправя.

— О — прошепна Ръсел, щом тя се дръпна. — Аз не…

— Не разбираш нищо? Ще разбереш. И благодаря ти — за всичко.

— Аз… ъ-ъ…

Метално дрънчене и пращене. Тя погледна нататък, откъдето бе дошла, и щракна нещо на колана си. Върху стената в дъното отново се отвори бял кръг.

— Лягай долу! — и с тези думи тя се спусна към кръга.

Ръсел я проследи с поглед как се стрелна през бара, скочи към стената и кръгът я погълна. И вече я нямаше.

— О — повтори още веднъж Ръсел, видя нещо доста страховито и се гмурна да се скрие. Те навлязоха от двете измерения в третото с хлопане и дрънчене. Приличаха на рицари в траурночерни доспехи.

Двама бяха — и двамата високи и широки с ужасни туловища, — а подът се разтресе под футболните им обувки. Шлемовете им бяха сферични, гладки, без забрала и без дупки за очите. Металните им ръкавици имаха само по три пръста. Стискаха огромни черни пушки с крайно съвременен дизайн. По дулата нагоре-надолу просветваха малки червени светлинки.

С дрънчене застанаха пред бара.

Морган вдигна глава, но Ръсел я натисна обратно надолу и запуши устата му с ръка.

Могъщите фигури горе стояха неподвижно като статуи, а после главите им се завъртяха. С бръмчене и щракане главите се извърнаха. И продължиха да се въртят ли, въртят.

— Жената я няма — отбеляза единият с глас като междуградски телефонен разговор.

— Поправи координатите. В режим на търсене. А забавянето е правилно — две минути.

По гръдните им пластини затрепкаха светлини. Бялото петно отново се появи на стената в дъното.

Те се втурнаха нататък с гръм и трясък. Ужасно скърцане, стенания на скрибуцащ метал. Право в светлия диск и после — фрас! Няма го. Капут. Изчезна.

Ръсел отново надникна. Стените на бара си бяха както преди, не бе останала никаква следа от нищо. Морган се надигна с мъка.

— Какво, по дяволите…? — измънка той.

— Сякаш май си навлякохме беля — отвърна Ръсел.

— Беля ли?

— Беля ли? — гласът беше на Луис С., испанеца собственик. — Беля?! Копелета недни, какво направихте с кръчмата ми?

— Не бяхме ние — заотстъпва Морган. Луис бе стиснал в ръка голямата си умиротворителна тояга. И Ръсел също заотстъпва.

— Откачалки проклети! Излизам за секунда и вие ми срутвате кръчмата! Край, мъртви сте. Мъртви сте, вашта мама!

— Бягай — рече Морган.

— Бягай да бягаме — съгласи се Ръсел.

Луис предприе вдъхновена гонитба, но предимството на Ръсел и Морган беше младостта и най-накрая те го надбягаха близо до Бътс истейт. Прегънати одве в една странична уличка, подпрели длани на колене, те се давеха и се бореха да си поемат дъх.

— Какво се случи, мамка му? — успя да изрече Морган. — Какво стана там?

— Не знам — на Ръсел му бе останал малко повече дъх, отколкото на Морган. — Просто не знам.

— Земетресения — изхъхри Морган. — И ярки светлини, и светкавици, и бум, и тряс, и гласове, и…

— И все пак не знам.

— Какво видя? Кажи ми какво видя.

— Не знам, аз…

— Жена. Чух женски глас.

— Да, жена.

— Ти си знаел, Ръсел. Каквото и да беше това, ти си знаел, че ще стане.

Ръсел кимна бавно. Да, беше знаел, че нещо ще се случи. Макар и да не знаеше какво и да не знаеше откъде знае. Така да се каже.

— До гуша сме в лайната — изпухтя Морган. — Тоя Луис ще се обади в полицията, да знаеш. Търсят ни. Може и в затвора да ни вкарат.

— Не бяхме ние виновни, ние нищо не сме направили.

— А кой тогава, Ръсел?

— Не знам. Стените един вид се разтвориха, тя излезе оттам, а после и ония излязоха оттам. Едни такива големи, черни, в доспехи. Според мен не бяха хора.

— Това ще важи ли в съда, как мислиш?

— Трябва да се върнем.

— К’во?!

— Да се върнем, да се опитаме да обясним, да се извиним, да предложим да поправим щетите.

— К’во?!

— Трябва да поемем вината — отвърна Ръсел. — Знам, длъжни сме. Ще кажем, че сме били пияни и сме се били. Ще му кажем, че ще платим повредите.

— Ти да не си се побъркал съвсем и окончателно?!

— Така ще е най-добре. Ако се е обадил в полицията, не ща да блъскат по мамината врата в шест часа сутринта.

— Но барът е в развалини, това може да струва хиляди лири.

— Можем да излъжем — рече Ръсел.

— Какво каза?

— Казах, че можем да излъжем.

— Ти не знаеш как да лъжеш, Ръсел.

— Но ти знаеш как, Морган. Ти лъжеш непрекъснато.

— Не е вярно. Аз никога не лъжа. Боби Бой — той през цялото време разправя лъжи, не аз.

— Ами онези гъби, дето каза, че растат в бараката ти, дето били колкото капаците на кошчетата за боклук?

— Леко съм преувеличил може би.

— Ами като закъсня за работа и каза на Франк, че терористи били отвлекли автобуса?

— Е, това си беше вярно.

— Не, не беше.

— Не беше, прав си.

— Значи ти трябва да излъжеш.

— И какво да кажа?

— Ще кажеш, че в бара са нахлули въоръжени мъже, за да го оберат, и че сме ги преборили.

— О — рече Морган. — Всъщност тая лъжа си я бива, нали?

— По-добра е от повечето от твойте.

— Полувоенни — захапа идеята Морган. — С почернени лица и миникартечници „Дженерал електрик“, а аз съм им дал отпор с голи ръце, като съм използвал определени бойни техники, които съм научил от ламите в Тибет.

— Двама здравеняци с шлемове — обади се Ръсел. — С палки и ние двамата сме се нахвърлили върху им — заедно.

— Може най-накрая да излезем герои — Морган потри ръце. — Да ни пишат по вестниците и въобще…

— На мен ми стига и да не попаднем в съда.

— А бе, и на мен.

Те потътриха нозе обратно. Тътренето наистина се бе превърнало в номера на деня. Обратно те потътриха нозе.

Пред „Маймуната на Тот“ нямаше полицейски коли. Всичко беше много тихо. Млада двойка тъкмо влизаше вътре.

Ръсел и Морган се спогледаха, стегнаха се, поеха си дълбоко дъх и влязоха в кръчмата.

А после оцъклиха очи. И гък не казаха. Дори не дишаха. Просто се цъклеха.

Кръчмата си беше нормална. Напълно и отвсякъде нормална. Нямаше строшени мебели. Нямаше счупени чаши, нямаше пепелници на парчета. Столовете и масите си бяха съвсем като преди, мишената за стрелички си беше на стената, всичко си беше нормално. Съвсем, ама съвсем нормално.

Морган пръв изпусна дъх.

— Какво, да му е…?

— Вие! — Луис, собственикът, прескочи барплота. — Вие как…? Вие какво…?

— Какво какво? — попита Морган.

— Връщам се — и всичко си е наред. Няма нищо счупено. Как го направихте? Как… как?

— Аз… — рече Морган.

— За какво говорите? — попита Ръсел.

— Какво? — обади се Морган.

— Какво? — на свой ред попита Луис.

— За какво говорите?

— Това място — цялото попиляно, аз ви гоних…

— Никога не сте ни гонили — отрече Ръсел. — Ние току-що влязохме. Тази вечер за пръв път влизаме тук.

— К’во?! — обади се Морган.

— Бяхте, мамка ви, бяхте, ма…

— Този човек е много пиян — рече Ръсел. — Ела, Морган, ще си пийнем някъде другаде. Лека ви нощ.

— Какво… какво?

Ръсел избута Морган от кръчмата.

Навън Морган отново се обади:

— Какво?

— Нещо се е случило — отвърна Ръсел. — Нещо голямо. Кой знае как, но знаех, че барът ще е съвсем наред. Не ме питай как, но го знаех.

— И кога го разбра?

— Точно преди да се върнем. Става нещо голямо, Морган, и ние сме вътре.

— Ти може и да си вътре, Ръсел, ама аз не ща да съм вътре. Аз съм си едно най-обикновено момче. Не ща да имам нищо общо с това.

— Но нали винаги си казвал, че…?

— Хич не ми придиряй какво съм ти казал. Сигурно съм лъгал. Не ти ща никакви приключения, искам да се прибера у дома и да си изпия чая.

— Ти си вътре, Морган, каквото ще да става.

— Не, не и не. Урагани в кръчмата, разни неща ту се появяват, ту изчезват… Развалини — и после нищо им няма. Не си падам по тия работи, аз в такива работи не се замесвам.

— В такива работи ли? — Ръсел направи замислена физиономия. — Искаш да кажеш, като приключение например? Истинско приключение?

— В цялата тая работа нямаше нищо истинско.

— Тя ме позна. Знаеше името ми, нарече ме Ръсел, целуна ме и ми каза „обичам те“.

— Отивам си вкъщи.

— А аз не. Ще открия какво става.

— Виж какво, по-добре го зарежи. Каквото и да се е случило, сега се е отслучило — може да е било черна дупка или знам ли, но вече свърши. Прескочихме го. Да си ходим.

— Не е свършило. Къде ти! Тепърва започва.

— Е, сам се оправяй.

— Хайде бе, Морган.

— Не — и Морган вдигна ръце. — Хич не ща да знам, отивам си вкъщи. Довиждане, Ръсел.

— Довиждане, Морган.

Този път Морган не потътри нозе, ами тръгна наперено. Ръсел го проследи с поглед как се стапя в далечината и не след дълго щеше да се загуби в сянката на газомера.

Ръсел остана на място. Слънцето вече залязваше зад огромните дъбове на брега на Темза откъм Кю, сенките се удължаваха по течащите води. В розовеещото небе кръжеше чапла.

Ръсел бръкна в бракониерския си джоб и извади златния пакет.

— Ще видим — рече той, врътна се на пети (защото героите винаги се завъртат на пети, а пък Ръсел можеше, просто можеше да бъде направен тъкмо от онова, от което са направени героите) и закрачи (защото героите освен това и крачат), за да търси онези големи неща — каквито и да са те, — които му бе приготвила съдбата.

О, да.