"Терминален експеримент" - читать интересную книгу автора (Сойер Робърт)

ГЛАВА 1

Януари 1995 година

Сандра Файлоу изследваше спомените на Питър Хобсън.

Ужасът бе започнал през 1995-а, преди шестнадесет години. По това време Питър Хобсън все още не беше в центъра на острия спор за науката и вярата, който бе разтърсил света. Не, тогава той беше просто двадесет и шест годишен студент в университета в Торонто и работеше по темата си за получаване на магистърска степен в областта на биомедицинското инженерство. Студент, който щеше да изпита върховното сътресение на своя живот…

Телефонът в общежитието на Питър Хобсън иззвъня.

— Имаме си скапан труп — изпя гласът на Кофакс. — Съгласен ли си да го режем?

Скапан труп. Мъртъв човек. Питър се опитваше да привикне с коравосърдечието на Кофакс. Разтърка очи, опитвайки се да прогони съня.

— Д-да. — После се опита да придаде увереност на гласа си и добави — Разбира се. Съвсем естествено, ще го поема.

— Касапинът ще е Меймикониън — обясни Кофакс. — Ти ще следиш електрокардиограмите. Така ще можеш да избиеш голяма част от изискванията за часовете по практика.

Меймикониън. Хирург, работещ в областта на трансплантация на органи, специализирал в Станфорд. Над шестдесет годишен. Ръцете му бяха сигурни като на статуя. Щяха да изваждат трупни органи. За Бога, да. Щеше му се да участва в това.

— Кога? — попита Питър.

— След два часа — отвърна Кофакс. — Поддържат живота на хлапето. Нали плътта трябва да е свежа. Меймикониън е в Минесота и му трябват два часа, докато дойде и се приготви.

„Хлапе“ — беше казал Кофакс. Значи умираше някое дете.

— Какво се е случило? — попита Питър.

— Злополука с мотоциклет — хлапето било изхвърлено във въздуха и го е прегазил буик.

Тийнейджър. Питър поклати глава.

— Участвам — рече той.

— Операционна №3 — обясни Кофакс. — Подготовката започва след час. — После затвори телефона, а Питър побърза да се облече.

Питър знаеше, че не трябва да го прави, но не можеше да се сдържи. На път към операционната спря на гишето, допускащо персонала в Спешно отделение, и провери алуминиевите табели върху въртящата се поставка. Закърпваха някакъв тип, който се блъснал във витрина. И някакъв друг със счупена ръка. Плюс прободна рана от нож. Спазми в стомаха. А, ето.

Енцо Бандело, седемнадесетгодишен.

Злополука с мотоциклет, точно както беше казал Кофакс.

Една медицинска сестра се приближи до Питър и надникна над рамото му. Върху табелката с името й пишеше Сали Коън. Тя се намръщи.

— Бедното хлапе. Имам брат на същата възраст. — И след кратка пауза добави: — Родителите са в параклиса.

Питър кимна.

„Енцо Бандело — помисли си той. — Седемнадесетгодишен.“

Опитвайки се да спасят момчето, лекарите от травматологичния екип му бяха дали допамин и съзнателно го бяха дехитратирали; бяха се надявали, че по този начин ще намалят мозъчния оток, нормално свързван с тежка контузия на главата. Но прекалено голяма доза допамин би увредила сърдечния мускул. Според болничния лист в 2:14 часа през нощта те се бяха опитали да очистят организма му от него чрез вкарване на различни течности. Последните данни сочеха, че кръвното му налягане все още е прекалено високо — в резултат на допамина, — но скоро ще се понижи. Питър прехвърли няколко страници. Серологично изследване — Енцо не страдаше от хепатит или СПИН. Изследването на кръвта и данните за кръвосъсирването също бяха в рамките на нормалното.

„Идеален донор“ — помисли си Питър. Трагедия или чудо? Неговите органи щяха да спасят живота на десетина души. Меймикониън щеше да извади първо сърцето, операцията щеше да трае тридесет минути. След това черния дроб — за два часа. След това урологичният екип щеше да вземе бъбреците — още час рязане. След това роговиците на очите. После костите и другите тъкани.

За погребението нямаше да остане кой знае колко.

— Сърцето ще замине за Садбъри — подхвърли Сали. — Казват, че съвместимостта му с тази на пациента била отлична.

Питър постави болничния лист на въртящата се рамка и мина през двукрилите врати, които водеха до другите отделения в болницата. До операционна зала №3 имаше два еднакво непривлекателни маршрута. Той избра онзи, който минаваше край параклиса.

Питър не беше религиозен. Членовете на семейството му в Саскачеун бяха отколешни канадски протестанти. Питър бе стъпвал за последен път в църква по повод някаква венчавка, а преди това — за едно погребение.

От коридора видя родителите на Бандело — седяха на една от пейките. Майката тихо плачеше. Бащата я бе прегърнал. Беше човек със силен загар, облечен в карирана риза, по която се виждаха пръски от циментов разтвор. Може би беше зидар. Много италианци от неговото поколение в Торонто работеха по строежите. Бяха дошли след Втората световна война и не говореха английски, затова избираха професии, свързани с тежка физическа работа. Така осигуряваха по-добър живот на децата си.

Сега синът на този човек бе мъртъв.

В параклиса липсваха отличителни черти на която и да било религия, но бащата бе вдигнал поглед, като че ли виждаше разпятието със своя Иисус на стената. Очевидно се молеше. После се прекръсти.

Питър знаеше, че някъде в Садбъри се радват. Там пристигаше сърце; щеше да бъде спасен човешки живот. Да, някъде там се радваха хора.

Но не и тук.

Той продължи по коридора.

Стигна в стаята за подготовка на екипа. Оттам, през голям прозорец, се виждаше операционната. Повечето от членовете на хирургическия екип вече бяха дошли. Тялото на Енцо беше подготвено — торсът бе обръснат, вече бяха нанесени два слоя йод с цвят на ръжда, прозрачен пластмасов лист покриваше мястото, където щяха да оперират.

Питър се опита да види онова, на което останалите бяха специално обучавани да не обръщат внимание: лицето на донора. От него не се виждаше много — почти цялата глава на Енцо беше покрита с тънък чаршаф; виждаше се единствено тръбата, която поддържаше дишането. Трансплантационният екип съзнателно не се запознаваше с личността на донора — лекарите казваха, че така им било по-лесно. Вероятно Питър беше единственият, който знаеше името на момчето.

Пред операционната зала имаше две мивки. Питър започна почистването на ръцете си — според правилника то трябваше да продължи осем минути. Над мивката имаше цифров брояч, който измерваше времето с точност до секунда.

След пет минути пристигна и доктор Меймикониън и започна да се мие на съседната мивка. Той имаше стоманеносива коса и издадена напред долна челюст — приличаше по-скоро на застаряващ супергерой, отколкото на хирург.

— Кой сте вие? — попита Меймикониън, докато се миеше.

— Аз съм Питър Хобсън, господине. Дипломант по био-медицинско инженерство.

— Приятно ми е да се запозная с вас, Питър — усмихна се хирургът и продължи да се мие. — Извинявайте, че не се здрависахме — добави той със смях. — И каква ще е вашата роля тук днес?

— Ами от нас изискват като курсова работа да наберем четиридесет часа занимания с медицинска техника по време на действително протичаща операция. Професор Кофакс — той е ръководител на темата ми — уреди днес да следя апаратурата за кардиограмите. — Питър замълча, после добави: — Ако нямате нищо напротив, разбира се.

— Не, нямам — отговори Меймикониън. — Гледайте и се учете.

— Да, господине.

Броячът над мивката на Питър звънна. Той не беше свикнал с това; чувстваше ръцете си изтръпнали. Вдигна ги на височина на раменете. Веднага се приближи медицинска сестра, която носеше кърпа. Питър взе кърпата, изсуши ръцете си, после облече стерилната зелена престилка — сестрата му я държеше.

— Размерът на ръкавиците? — попита тя.

— Седем.

Тя разпечата един пакет, извади чифт гумени ръкавици и ги постави на ръцете му.

Питър влезе в операционната зала. От галерията за наблюдения над главата му, през стъкления таван, надолу се взираха десетина души.

В средата на помещението имаше маса, върху която бе поставено тялото на Енцо. В него бяха пъхнати няколко тръби: три линии с датчици за следене на различни параметри, датчик, свързан с артерията, чрез който се наблюдаваше кръвното налягане, датчик, свързан с централната вена и сърцето, чрез който се водеше наблюдение на хидратационното ниво. Млада жена с азиатски черти седеше на висок стол и наблюдаваше мониторите, отчитащи тези величини, монитора за нивото на въглеродния двуокис и волюметричната инфузионна помпа. Плюс осцилоскопа с ЕКГ, монтиран над главата на Енцо, разбира се, с който сега щеше да се заеме Питър.

Той застана до уреда и увеличи контраста на дисплея. Пулсът беше нормален, нямаше и следа от някакво увреждане на сърдечния мускул.

Това го смрази. От гледна точка на закона младежът беше мъртъв, но все още имаше пулс.

— Аз съм Хуа — представи се азиатката. — За пръв път ли присъствате на операция?

Питър кимна утвърдително.

— Бил съм на няколко незначителни процедури, ала нищо не беше като това сега.

Устата на Хуа бяха покрити с маска за лице, но Питър забеляза, че около очите й се появиха бръчиците на усмивка.

— Ще свикнете — каза тя.

В отсрещната част на операционната се виждаше осветен екран, върху който беше показана рентгеновата снимка на гръдния кош на Енцо. Белите дробове не бяха престанали да функционират и гръдният кош не бе увреден. Сърцето, чийто силует се забелязваше в центъра на образа, изглеждаше добре.

Влезе Меймикониън. Всички очи се обърнаха към него — той беше диригентът на техния оркестър.

— Добро утро на всички — поздрави той. — Започваме работа, нали? — После се приближи до тялото на Енцо.

— Кръвното налягане спадна малко — каза Хуа.

— Кристалоидна течност, моля — изрече спокойно Меймикониън, обхождайки с поглед данните на уредите. — И нека добавим още малко допамин.

Меймикониън застана от дясната страна на Енцо, непосредствено до гръдния му кош. Срещу него се разположи сестрата, която беше донесла кърпа и престилка на Питър. До нея хирург асистент държеше рефрактора на коремната стена. Пет еднолитрови контейнера с изстуден лактат на Рингър бяха подредени в права линия върху малка маса, така че бързо можеха да бъдат вкарани в кухината на гръдния кош. Една медицинска сестра държеше шест единици готови за употреба червени кръвни клетки. Питър, който беше откъм главата на донора, се опита да не се пречка.

До Питър стоеше специалистът перфузионист, представител на индийската общност сикхи1, с голяма зелена хирургическа шапка върху тюрбана си. Той наблюдаваше поредицата данни, обозначени с картончета: температури, артериална клапа и сърдечна дейност. До него друго техническо лице внимателно наблюдаваше издигането и спускането на вентилационния черен мях, чрез който се поддържаше дишането на Енцо.

— Да започваме — каза Меймикониън.

Една медицинска сестра инжектира нещо в тялото на Енцо и съобщи по микрофона, провесен на тънка жица от тавана:

— Инжектиран „Миолок“ в 10:02 часа сутринта.

Доктор Меймикониън помоли за скалпел и направи разрез, който започваше точно под адамовата ябълка и завършваше в средата на гръдния кош. Скалпелът сряза кожата с лекота, плъзна се, разсичайки мускулните влакна и подкожната мазнина, и се сблъска с гръдната кост.

ЕКГ леко потрепна. Питър хвърли бърз поглед към един от мониторите на Хуа — кръвното налягане също се повишаваше.

— Господине — каза Питър. — Сърдечният ритъм е нарушен.

Меймикониън се вгледа с присвити клепачи в осцилоскопа на Питър и заяви:

— Това е нормално. — В гласа му прозвуча раздразнение, че го прекъсват.

Меймикониън предаде скалпела — сега — лъскав и аленочервен — на сестрата. Тя му подаде триона за срязване на гръдната кост и той го включи. Бръмченето му заглуши писукането на ЕКГ-осцилоскопа на Питър. Въртящото се острие на триона сряза стернума2. От кухината на тялото се разнесе парлива миризма — на кост, превърната в прах. След като стернумът бе разрязан, дойде ред на две технически лица, които се заеха с апарата за отваряне на гръдния кош. Те поработиха с него, докато се показа сърцето. То биеше точно с един удар в минута.

Меймикониън вдигна глава. На стената срещу него се намираше ишемичният брояч — той щеше да се задейства в момента, когато хирургът изрежеше органа. Предназначението му беше да измери времето, когато до сърцето няма да има приток на кръв. До Меймикониън имаше пластмасов контейнер, пълен с физиологичен разтвор. Сърцето щеше да бъде потопено там, за да се отстрани излишната кръв. След това щеше да бъде поставено в контейнер, пълен с лед, за да го откарат до Садбъри.

Меймикониън поиска друг скалпел и се наведе да среже перикардиума. И тъкмо когато острието потъна в мембраната, заобикаляща сърцето…

Гръдният кош на Енцо Бандело, който според закона бе мъртъв донор, се издигна силно.

От вентилационната дихателна тръба се откъсна въздишка.

След миг се чу втора.

— Господи! — прошепна Питър.

Меймикониън изглеждаше раздразнен. Скритите му в ръкавицата пръсти щракнаха към една от медицинските сестри.

— Още миолок!

Тя се приближи и направи втора инжекция.

Гласът на Меймикониън беше саркастичен:

— Я да видим дали ще успеем да довършим проклетата операция, преди донорът да стане и да си тръгне. Започваме ли, дами и господа?

Питър беше изумен. Меймикониън приключи с освобождаването на сърцето. Това означаваше, че вече не е нужен оператор на ЕКГ-осцилоскопа, така че Питър се качи в галерията и оттам продължи да наблюдава операцията по извличането на останалите органи. Когато всичко приключи, а тялото на Енцо Бандело беше зашито и препратено в моргата, Питър слезе зашеметен в стаята за измиване на хирургическия екип. Там беше Хуа — тъкмо сваляше ръкавиците си.

— Какво всъщност стана? — попита Питър.

Хуа го погледна уморено.

— Имаш предвид въздишките ли? — Тя сви рамене. — Това се случва доста често.

— Но Ен… но донорът беше мъртъв.

— Разбира се. Но ние поддържахме жизнените функции на организма му. Понякога има такава реакция.

— Ами… какви бяха тези инжекции? Какво е „Миолок“?

— Вещество, което парализира мускулите. Трябва да се инжектира, защото в случай, че пропуснем, коленете на донора понякога се вдигат към гръдния кош, когато започне операцията по освобождаването на органите.

Питър беше отвратен.

— Наистина ли?

— Аха — отвърна тя. — Просто днес Даян не си бе свършила добре работата и… Направо ме втриса, когато труповете започнат да мърдат по този начин, но това е трансплантационната хирургия, какво да се прави.

Питър носеше в портфейла си разписание на лекциите на своята приятелка Кейти Чърчил. Той беше първа година от магистратурата си, тя — последна от бакалавърската си степен по химия. След двадесетина минути Кейти щеше да приключи с последната си лекция за днес — полимери, и Питър я чакаше в коридора.

Лекцията свърши и Кейти излезе — бъбреше оживено с приятелката си Джасмин, която първа зърна Питър.

— О! — подхвърли тя с усмивка и дръпна Кейти за ръкава. — Я виж кой е тук! Самият прекрасен принц.

Питър й се усмихна за миг, но всъщност очите му търсеха единствено Кейти. Лицето на Кейти приличаше на сърчице, косата й бе дълга и черна, а огромните очи — сини. Тя се усмихна лъчезарно — както винаги, когато го зърнеше. Въпреки всичко, което бе видял този ден, Питър усети, че също се усмихва. Всеки път се случваше така. Между тях двамата протичаше електричество — Джасмин и другите им приятели често коментираха този факт.

— Оставям ви на мира, влюбени гълъбчета — рече Джасмин усмихнато.

Питър и Кейти й казаха „довиждане“, после се целунаха. В момента на този кратък контакт Питър почувства, че отново се зарежда с енергия. Вече три години ходеше с Кейти, но всяка прегръдка все още беше истинско чудо.

Когато се откъснаха един от друг, Питър попита:

— Какво смяташ да правиш до довечера?

— Мислех да се отбия до катедрата по изкуствата. Искам да видя дали няма да имам време за занятия по керамика, но това може да почака — заяви Кейти игриво. Всяка излишна флуоресцентна лампа над главите им бе угасена, за да се правят икономии, но усмивката на Кейти освети целия коридор. — Защо, какво предлагаш?

— Да дойдеш с мен в библиотеката.

Отново чудната й усмивка.

— Нито аз, нито ти сме особено тихи — подхвана Кейти. — Дори и да го направим някъде, където обикновено няма много хора — може би в сектора за канадска литература, шумът пак би обезпокоил доста хора.

Питър се разсмя и отново се наведе да я целуне.

— Може би след това — рече той. — Първо имам нужда от помощ за едно малко проучване. Моля.

Хванаха се за ръце и тръгнаха.

— Какво ще проучваме?

— Смъртта — отговори Питър.

Кейти разтвори широко очи.

— Защо?

— Днес присъствах на част от необходимия задължителен практикум, наблюдавах данните на ЕКГ-осцилоскопа по време на операция за освобождаване на сърце за трансплантация.

Очите й блеснаха.

— Звучи очарователно.

— Така беше, но…

— Какво „но“?

— Не мисля, че донорът беше мъртъв, преди да започнат да изваждат органите му.

— О, я стига! — възкликна Кейти, пусна ръката му и после леко го плесна по рамото.

— Говоря съвсем сериозно. Когато операцията започна, кръвното му налягане се повиши и сърдечният ритъм се усили. Това са класическите признаци на стрес — или дори болка. А те анестезираха тялото. Само си помисли: сложиха упойка на човек, за когото се предполага, че е умрял.

— Наистина ли?

— Да. И когато хирургът сряза перикардиума, пациентът се задъха.

— Боже мой! И какво направи хирургът?

— Нареди да инжектират още една доза мускулен парализатор, после продължи операцията. Изглежда, всички останали смятаха, че това е напълно в реда на нещата. Естествено, когато операцията завърши, донорът наистина беше мъртъв.

Излязоха от сградата „Лаш Милър“ и тръгнаха по улицата.

— И какво искаш да откриеш? — попита Кейти.

— Искам да разбера как определят, че някой е мъртъв, преди да започнат да изваждат органите му.

След около час Кейти влезе в кабината в библиотеката, където седеше Питър, и каза:

— Намерих нещо.

Той нетърпеливо вдигна глава.

Тя притегли един стол, седна до него и сложи в скута си някакъв тежък том.

— Това е книга, описваща всички процедури при трансплантация на органи. Проблемът при подобен род операции е, че никога не прекратяват изкуственото поддържане на жизнените функции на тялото. Ако го направят, качеството на органите ще се влоши. Следователно макар че донорите са обявени за мъртви, сърцата им никога не са спирали. По отношение на електрокардиограмата донорът, за когото се предполага, че е мъртъв, всъщност е жив като мен и теб.

Питър кимна възбудено. Беше се надявал, че ще намери тъкмо това.

— И как всъщност решават дали донорът е мъртъв?

— Един от начините е да пръснат леденостудена вода в ушите му.

— Шегуваш се!

— Не. Тук пише, че човек се стряска, дори да се намира в състояние на дълбока кома, и че това често причинява спонтанно повръщане.

— Това ли е единственият тест?

— Не. Например потриват повърхността на очната ябълка, за да проверят дали донорът се опитва да примигне. И изтеглят онова… как се казваше? С което им подават въздух.

— Ендотраехален вентилатор.

— Да — отговори Кейти. — Изтеглят го за известно време, за да видят дали нуждата от кислород ще накара донора да диша самостоятелно.

— А какво пише за електрокардиограмите?

— Виж, това е английска книга. Когато е била публикувана, законът не е изисквал ЕКГ-тата да бъдат задължителни за определяне дали донорът е мъртъв, или не.

— Невероятно! — възкликна Питър.

— Но тук, в Северна Америка, са задължителни, нали?

— Не знам. Но сигурно е така.

— Значи сърдечната дейност на донора, когото си видял днес, е щяла да спре, преди да вземат органите му.

— Може би — отвърна Питър. — Но когато имахме лекции за ЕКГ, професорът говореше за хора, чиято сърдечна дейност е спряла, а впоследствие са дали признаци на мозъчна активност.

— Виж — заяви Кейти, — донорът може да е жив в някаква нищожна степен, но…

Той поклати глава.

— Не съм сигурен дали наистина е чак толкова нищожна. Сърцето бие, мозъкът получава наситена с кислород кръв, има признаци, че донорът изпитва болка.

— Дори да е така — рече Кейти, — дори ако всичко, което каза, е истина, не можеш да отречеш, че мозък, който не е проявил никаква активност за продължителен период, е сериозно увреден. В такъв случай приказваме за най-обикновено вегетиране.

— Вероятно имаш право — отговори Питър. — Но има разлика между това да вземаш органи от мъртъвци и да ги откъсваш от тялото на жив човек, независимо от това колко сериозно е увредена мозъчната му дейност.

Кейти не възрази и отиде да продължи търсенето. Скоро намери доклад за проучване, извършено в продължение на три години с пациенти, загинали при сърдечносъдова недостатъчност в болницата „Хенри Форд“ в Детройт. Една трета от пациентите, получили диагноза за липса на сърдечна дейност, всъщност бяха имали такава. Това било открито посредством катетри, вкарани в кръвоносната им система. Докладът намекваше, че тези пациенти са обявявани за мъртви преждевременно.

Междувременно Питър намери няколко статии в „Лъндън Таймс“. Бяха от 1986 година. Кардиологът Дейвид Уейнрайт Евънс и трима други изтъкнати лекари в тази област на медицината бяха отказали да правят операции за трансплантация на органи поради недостатъчната яснота дали донорът наистина е мъртъв. Те бяха дали израз на опасенията си в писмо от пет страници до Конференцията на Кралските медицински колежи във Великобритания.

Питър показа статиите на Кейти.

— Но Конференцията отхвърля техните опасения като необосновани — възрази тя.

Питър поклати глава и я погледна в очите.

— Не съм съгласен. Утре в некролога на Енцо Бандело ще пише, че е загинал вследствие на понесените травми при автотранспортно произшествие. Но това не е вярно. Аз видях как Енцо Бандело умира. Бях там, когато това се случи. Убиха го, изтръгвайки сърцето от гръдния му кош.