"Мозъци" - читать интересную книгу автора (Кук Робин)

Втора глава

Вкопчени един в друг, господин и госпожа Уилбър Колинс чакаха вратата да се отвори. Ключът заяждаше и служителят го вдигна срещу очите си, сякаш да се увери, че не го е сбъркал. Но на металната табелка беше изписан номер 92. После опита отново, разбрал, че го е пъхнал обратно. Вратата се отвори и той отстъпи встрани, за да пропусне декана на факултета — дребничка жена на около петдесет, която беше очевидно притеснена.

— Хубав апартамент — каза тя.

Семейство Уилбър Колинс и двамата униформени полицаи я последваха вътре.

Апартаментът беше малък, само с една спалня. Според рекламата би трябвало да има гледка към реката, но се оказа, че тази гледка е възможна единствено от прозорчето на тясната баня. Полицаите се отместиха встрани с ръце зад гърба. Госпожа Колинс — петдесет и двегодишна жена, се засуети на входа, сякаш се страхуваше да влезе. За разлика от нея господин Колинс смело закуцука напред и спря в средата на хола. През далечната 1952 година той беше боледувал от детски паралич и по тази причина накуцваше с десния крак. Това обаче изобщо не се беше отразило на бизнеса му — на петдесет и пет той беше вторият човек в бостънската империя на Фърст Нешънъл Сити Бенк, достатъчно властен, за да подчинява на волята си стотици и хиляди хора.

— Изминала е само една седмица — подхвърли деканката. — Може би е рано да се притеснявате.

— Изобщо не трябваше да я пускаме в Ню Йорк! — закърши ръце госпожа Колинс.

Господин Колинс се насочи към спалнята, без да обръща внимание на тези реплики.

— Куфарът й е на леглото — установи той.

— Това е добър знак — обади се ректорката. — Много студенти напускат града за известно време, просто за да се разтоварят от напрежението.

— Катрин не би заминала без куфара си — поклати глава госпожа Колинс. — Освен това щеше да ни звънне още в неделя. Никога не пропуска да ни се обади в неделя…

— Имам достатъчно опит и зная, че понякога младите хора имат нужда да се махнат от всичко, дори когато става въпрос за отлична студентка като Катрин — отбеляза деканката.

— Тя не е такава — отсече господин Колинс и хлътна в банята.

Жената извъртя очи по посока на полицаите, които запазиха безизразно изражение на лицата си.

Господин Колинс се върна обратно в хола.

— Не е заминала никъде! — обяви той.

— Какво искаш да кажеш, скъпи? — притеснено попита жена му.

— Това което чу. Тя не мърда без тези тук… — На дивана се появи наченато шишенце противозачатъчни таблетки. — Тя е в Ню Йорк и трябва да бъде открита. — Очите му се извърнаха по посока на полицаите: — Господа, очаквам изключително бързи действия от ваша страна!