"Оръжията на Авалон" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

III

Една сутрин се върнах в спомените си към всичко, случило се досега. Замислих се за моите братя и сестри и си ги представих като карти за игра, което знаех, че не е редно. Спомних си частната болница, в която се бях свестил, битката за Амбър, минаването през Лабиринта в Ребма и времето, прекарано с Мойри, която вече можеше и да е с Ерик. Помислих си за Блийс и Рандъм, Дирдри, Кейн, Жерар и Ерик, в тази сутрин. Това беше сутринта на битката, разбира се, и ние се бяхме разположили на лагер сред хълмовете близо до Кръга. По пътя за насам отблъснахме няколко нападения на малки, пръснати отряди. Избивахме нападателите и продължавахме. Когато стигнахме до определената за целта местност, разположихме лагера си, поставихме часовои и легнахме да спим. Никой не наруши съня ни. Събудих се, като се питах, дали братята и сестрите ми също мислеха за мен, както аз за тях. Това беше много тъжна мисъл.

Сред уединението на малка групичка дървета напълних шлема си със сапунена вода и се обръснах. После се облякох, бавно и старателно, с моите собствени разпарцаливени дрехи в черно и сребърно. Чувствах се отново твърд като камък, силен като ураган и коварен като дявол. Днес беше денят. Облякох доспехите си, спуснах забралото, стегнах колана и окачих Грейсуондир на хълбока си. После закопчах плаща на врата си с една сребърна роза и точно в този момент бях открит от тръгналия да ме търси пратеник, който ми съобщи, че всичко е почти готово.

Целунах Лорейн, която бе настояла да дойде с мен. После се метнах на коня си, дорест жребец на име Звездин, и потеглих към бойното поле.

Там се срещнах с Ганелон и Ланс.

— Ние сме готови — казаха те.

Събрах офицерите си и дадох последни разпореждания. Те отдадоха чест, обърнаха се и тръгнаха да заемат местата си.

— Настъпи моментът — отбеляза Ланс и си запали лулата.

— Как ти е ръката?

— Вече е добре — отвърна той, — особено след вчерашната тренировка с теб. Чувствам я идеално.

Вдигнах забралото си и също си запалих лулата.

— Обръснал си брадата си — погледна ме Ланс. — Не мога да те възприема без нея.

— Така шлемът ми приляга по-добре — поясних аз.

— Пожелавам успех на всички ни — тържествено произнесе Ганелон. — Не вярвам в никакви богове, но ако някой реши да си направи труда да ни подкрепи, нека заповяда.

— Има само един Бог — заяви Ланс. — Моля се Той да бъде с нас.

— Амин — каза Ганелон и си запали лулата. — За днес.

— Победата ще бъде наша — рече Ланс.

— Да — подкрепих го аз, като погледнах към изгряващото на изток слънце и се вслушах в песните на ранобудните птици. — Имам същото чувство.

Изпразнихме лулите си, когато ги допушихме и ги прибрахме в коланите си. После за последен път притегнахме ремъците и закопчалките на доспехите си и Ганелон провъзгласи:

— Време е.

Офицерите ми се върнаха да рапортуват. Моите части бяха готови.

Започнахме да се спускаме по хълма и се строихме пред Кръга. Вътре не се забелязваше никакво движение и не се виждаха никакви войски.

— Все още мисля за Коруин — сподели Ганелон.

— Той е с нас — отвърнах аз и Ганелон ме изгледа някак странно, после сякаш за първи път забеляза сребърната роза и кимна отсечено.

— Ланс — рече той, когато всички се събрахме. — Дай команда.

Ланс извади меча си.

— Напред! — извика той и ехото пое призива му.

Бяхме навлезли на километър в Кръга, преди да се случи нещо. Авангардът ни се състоеше от петстотин души, всичките на коне. Пред нас изникна черна кавалерия и ние я пресрещнахме. След пет минути те се разбягаха и продължихме нататък.

Тогава чухме гръмотевицата.

Появиха се светкавици и започна да вали.

Бурята най-после се разрази.

Пътят ни беше преграден от тънка ивица пехотинци, най-вече копиеносци, които стоически чакаха. Може би всички надушихме клопката, но въпреки това се нахвърлихме върху тях.

Тогава кавалерията удари фланговете ни.

Извъртяхме се и започна истинската битка.

Така минаха около двайсет минути…

Удържахме натиска им, като очаквахме да пристигнат основните сили.

После близо двеста души от нас продължиха да яздят напред…

Хора. Тези, които убивахме, а те убиваха нас, бяха хора — със сиви лица и механични движения. Аз исках нещо друго. Едно същество…

Техният брой трябва да беше полу-метафизичен въпрос на изчисление. Колко можеха да минат през отворения от мен Проход? Не бях сигурен. Скоро щеше да се разбере…

Преодоляхме една височина и далече пред нас в ниското видяхме черна цитадела.

Вдигнах меча си.

Докато се спускахме, те нападнаха.

Носеше се съскане, крякане и плющене на крила. Според мен това означаваше, че хората му бяха на изчерпване. Грейсуондир се превърна в пламък, в гръмотевица, в преносим електрически стол. Съсичах ги в мига, в който се появяваха и те изгаряха, като умираха. Видях от дясната ми страна Ланс да предизвиква същия вид хаос и го чух да си мърмори под нос. Несъмнено четеше молитви за мъртвите. Отляво Ганелон вършееше около себе си и след опашката на коня му оставаше дълга диря от пламъци. Под блясъка на светкавиците, цитаделата ставаше все по-голяма.

Около стотина души се втурнахме напред, като избивахме отвратителните твари по пътя си.

Когато стигнахме до портата, насреща ни излезе пехота от хора и зверове. Нахвърлихме се върху тях.

Те ни превъзхождаха по численост, но нямахме никакъв избор. Вероятно прекалено много се бяхме откъснали от нашата пехота. Но аз не съжалявах. Сега най-важното, според мен, беше да спечелим време.

— Трябва да премина! — изкрещях аз. — Той е вътре!

— Той е мой! — викна Ланс.

— Можете да си го поделите! — каза Ганелон, като не спираше да сече около себе си. — Минете веднага, щом стане възможно! Аз съм с вас!

Продължихме да убиваме, да убиваме и да убиваме, но те постепенно вземаха надмощие. Все повече ни притискаха, тези грозни същества, които бяха нещо малко повече или по-малко от хора, смесени с човешката войска. Бяхме принудени плътно да се скупчим на едно място, защитавайки се от всички страни, когато окаляната ни пехота пристигна и се втурна на помощ. Ние отново атакувахме портата и този път успяхме да минем, поне петдесетина човека.

Тогава се заехме да избиваме войниците вътре в двора.

Онези дванайсетина от нас, които успяха да стигнат до вратата на черната цитадела, трябваше да преодолеят и нейните пазачи.

— Влизай! — изкрещя Ганелон, когато скочихме от конете си и се нахвърлихме върху тях.

— Влизай! — извика Ланс и аз реших, че или и двамата имат предвид мен, или се подканят един друг.

Приех, че се обръщат към мен, измъкнах се от мелето и се втурнах към стълбите.

Той трябваше да е там, в най-високата кула, сигурен бях; а аз трябваше да се бия с него и да го победя. Не знаех дали ще мога, но бях длъжен да опитам, защото само аз имах представа как се е появил — и аз бях този, който го бе създал.

В края на стълбите стигнах до тежка, дървена врата. Опитах се да я отворя, но тя беше залостена от вътрешната страна. Затова с всички сили я изритах.

Тя се стовари с трясък.

Видях го застанал до прозореца, тяло с човешка форма, облечено в лека броня и глава на козел върху широките рамене.

Прекрачих прага и спрях.

Той се бе обърнал при падането на вратата и сега търсеше очите ми през стоманата.

— Смъртни човече, ти си стигнал прекалено далече — рече той. — Всъщност, наистина ли си смъртен? — и в ръката му се появи меч.

— Питай Стриголдуир — отвърнах аз.

— Значи ти го уби — заключи съществото. — Той позна ли те?

— Може би.

По стълбите зад мен се чуха стъпки. Дръпнах се вляво от вратата.

Ганелон нахлу в стаята, извиках му: „Стой!“ и той ме послуша.

После се обърна към мен.

— Това е създанието. Знаеш ли какво е?

— Моят грях към нещо, което обичах — рекох. — Стой настрани. То е мое.

— Можеш да си го вземеш.

Ганелон се отдръпна и застана неподвижен.

— Действително ли е така? — попита съществото.

— Провери сам — скочих напред аз.

Но то не понечи да се бие с мен. Вместо това направи нещо, което всеки човек би сметнал за глупаво.

Хвърли меча си към мен, с острието напред, подобно на мълния. И шумът при летенето му прозвуча също като гръмотевица. Стихиите отвън влязоха в синхрон и отговориха оглушително.

Отбих летящия меч с Грейсуондир, все едно отблъсквах обикновено замахване. Острието му се заби в пода и оръжието избухна в пламъци. Отвън му отвърнаха светкавици.

За миг светлината беше ослепителна като магнезиев пламък и в този момент съществото се озова върху мен.

То притисна лактите ми към тялото и блъсна с рога забралото ми, веднъж, два пъти…

Тогава напрегнах мускули и скоро хватката на ръцете му започна да отслабва.

Пуснах Грейсуондир и с едно последно усилие се освободих от прегръдката му.

Ала в този момент очите ни се срещнаха.

И двамата замръзнахме, а след това отстъпихме назад.

— Повелителю на Амбър, защо се биеш с мен? — попита съществото. — Нали ти ни осигури този проход, този път…

— Съжалявам за необмислената си постъпка и търся начин да я поправя.

— Вече е прекалено късно… а и тук не е най-подходящото място да започнеш.

То нападна отново, при това така светкавично, че не успях да се защитя. Озовах се притиснат до стената. Бързината му беше смъртоносна.

Тогава вдигна ръка и направи някакъв знак. Изведнъж видях Царството на хаоса и от тази гледка косите ми настръхнаха, а през сърцето ми повя смразяващ вятър, като разбрах какво съм направил.

— …Виждаш ли? — говореше създанието. — Ти ни даде тази Врата. Помогни ни сега и ние ще ти възстановим всичко, което е твое.

За миг се поколебах. Сигурно можеше да направи точно това, което ми предлагаше, ако им помогнех.

Ала завинаги след това щях да бъда под заплаха. Съюзници за кратко, щяхме да се вкопчим в гърлата си веднага, щом всеки от нас получеше онова, което бе искал — а тогава тези тъмни сили щяха да бъдат много по-силни. И все пак, ако градът станеше мой…

— Ще се споразумеем ли? — долетя острият, почти изблеян въпрос.

Помислих си за Сенките и за местата отвъд тях…

Бавно се пресегнах и разкопчах шлема си…

После го захвърлих, точно когато съществото изглежда си отдъхна. Мисля, че Ганелон вече бе тръгнал напред.

Скочих през стаята и притиснах рогатото създание с гръб към стената.

— Не! — изкрещях.

Наподобяващите му на човешки ръце се вкопчиха в гърлото ми горе-долу в същия миг, в който моите се обвиха около неговото.

Стисках с всичка сила и извивах. Предполагам, че и то правеше същото.

Чух нещо да изпращява като суха пръчка. Запитах се чий ли врат се счупи. Моят определено ме болеше.

Отворих очи и видях над себе си небе. Лежах по гръб върху постлано на земята одеало.

— Страхувам се, че ще остане жив — заяви Ганелон и аз бавно обърнах глава по посока на гласа му.

Той седеше в края на одеалото, с отпуснат върху бедрата му меч. До него беше Лорейн.

— Как върви? — попитах.

— Победихме — каза ми той. — Ти се оказа прав. Когато уби онова нещо, всичко приключи. Хората паднаха безчувствени, а тварите избухнаха в пламъци.

— Чудесно.

— Седях тук и се питах, защо вече не те мразя.

— Стигна ли до някакво заключение?

— Не, всъщност не. Може би причината е, че доста си приличаме. Не знам.

Усмихнах се на Лорейн.

— Радвам се, че хич не те бива като опре до предсказания. Битката свърши, а ти си още жива.

— Смъртта вече е в ход — не отговори на усмивката ми тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Все още се разказва историята как крал Коруин е екзекутирал дядо ми — публично изтезаван и насечен на четири части — за това, че е предвождал един от ранните бунтове срещу него.

— Това не съм бил аз, а някоя от моите сенки.

Но тя поклати глава, изрече тържествено:

— Коруин от Амбър, аз съм това, което съм — а после стана и си тръгна.

— Какво представляваше то? — попита Ганелон, без да обръща внимание на нейното оттегляне. — Какво беше онова нещо в кулата?

— Едно от създанията, които са изскочили на свобода, когато проклех Амбър. Тогава аз отворих Врата за влизане в реалния свят на онези, които се намират отвъд Сенките. Те следват пътищата с най-малко съпротивление, през Сенките към Амбър. Тук техният път е Кръга. На други места може да е нещо различно. Аз вече затворих излаза им към тази страна. Можете спокойно да си отдъхнете.

— Затова ли дойде тук?

— Не — отвърнах аз. — Всъщност, не. Търсех пътя към Авалон, когато попаднах на Ланс. Не можех да го оставя да лежи там, а след като го пренесох при теб се включих в оправянето на кашата, която сам бях забъркал.

— Авалон? Значи ме излъга, когато каза, че е бил разрушен?

Поклатих отрицателно глава.

— Не е така. Нашият Авалон падна, но е възможно още веднъж да открия в Сенките негово подобие.

— Вземи ме със себе си.

— Да не си полудял?

— Не, просто искам пак да видя земята, където съм роден, каквото и да ми струва това.

— Аз не отивам там да живея, а да се въоръжа за битка. Бижутерите в Авалон използват един розов прашец. Веднъж успях да възпламеня малко от него в Амбър. Сега отивам там само за да се сдобия с него и да направя огнестрелни оръжия, с които да обсадя Амбър и да завладея трона, който е мой.

— Ами онези същества отвъд Сенките, за които спомена?

— С тях ще се оправям след това. Ако и този път загубя, проблемът остава за Ерик.

— Ти каза, че той те е ослепил и те е хвърлил в тъмниците.

— Вярно е. Израснаха ми нови очи. И избягах.

— Ти наистина си демон.

— Често са ми го казвали. Вече не го отричам.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— Ако действително желаеш да дойдеш. Само че той ще се различава от онзи Авалон, който ти познаваш.

— Заведи ме в Амбър!

— Ти наистина си луд!

— Не. От много отдавна копнея да видя този легендарен град. След като зърна още веднъж Авалон, бих искал да се заема с нещо ново. Нали бях добър генерал?

— Да.

— Тогава ще ме научиш да боравя с тези неща, които наричаш огнестрелни оръжия и аз ще ти помогна в голямата битка. Хубавите години пред мен не са кой знае колко, знам. Вземи ме със себе си.

— Може да оставиш костите си да белеят на слънцето в подножието на Колвир, редом с моите.

— На коя битка изходът е бил известен предварително? Ще поема този риск.

— Както искаш. Можеш да дойдеш.

— Благодаря ти, господарю.

Тази нощ останахме там на лагер, а на сутринта поехме обратно към крепостта. Веднага тръгнах да търся Лорейн. Научих, че е избягала с един от предишните си любовници, офицер на име Мелкин. Макар да знаех в какво състояние е, не ми хареса факта, че не ми даде възможност да й обясня нещо, за което бе чувала само слухове. Реших да ги догоня.

Яхнах Звездин, обърнах схванатия си врат към посоката, в която се предполагаше, че са избягали и се втурнах след тях. Всъщност, не можех да я виня. В крепостта съвсем не ме посрещнаха така радушно като победител над съществото с рогата, както биха ликували, ако го бе направил който и да е друг. В паметта им още бяха свежи разказите за техния Коруин и те смятаха и мен за демон. Мъжете, с които бях тренирал, а после и се бихме рамо до рамо, сега ми хвърляха погледи пълни с нещо повече от страх — само погледи, защото веднага свеждаха очи или се зазяпваха другаде. Сигурно се страхуваха, че ще остана да ги управлявам. Може би всички са изпитали облекчение, с изключение на Ганелон, когато поех по следата. Ганелон, мисля, се страхуваше, че няма да се върна да го взема, както бях обещал. Вероятно затова предложи да дойде с мен. Но аз трябваше да свърша тази работа сам.

С изненада открих, че Лорейн бе започнала да означава нещо за мен и нейната постъпка дълбоко ме бе наранила. Смятах, че бе длъжна поне да ме изслуша, преди да продължи пътя си. След това, ако все още предпочиташе своя смъртен капитан, те щяха да получат благословията ми. Ако ли не, осъзнах че желая да я задържа при мен. Прекрасният Авалон щеше да почака, докато доведа тази история до край или продължение.

Яздех по следата, а птиците пееха по заобикалящите ме дървета. Денят беше слънчев, с ярко синьо небе и спокойно зеленееща гора, защото проклятието се бе вдигнало от тези земи. В сърцето ми се зараждаше нещо като частица радост, че успях да поправя поне малко от злото, което бях причинил. Зло ли? Дявол да го вземе, та аз бях направил повече лоши неща от почти всички други хора, ала някъде по пътя си се бях сдобил и със съвест и сега я оставих да се радва на един от редките моменти на удовлетворение. Само да превзема Амбър и ще й дам възможност да тържествува на воля. Ха!

Насочвах се на север и теренът ми беше чужд. Следвах съвсем ясната следа, която показваше скорошното преминаване на двама ездачи. Не спрях целия ден, чак докато здрачът се превърна във вечер, само слизах от време на време от коня да разгледам по отблизо пътя. Накрая очите започнаха да ми играят твърде много номера, затова се отправих към една долчинка на стотина метра вляво от следата и се разположих там за през нощта. Сигурно болките във врата ме накараха да сънувам съществото с рогата и да възпроизведа отново нашия двубой. „Помогни ни сега и ние ще ти възстановим всичко, което е твое“, предложи то. В този момент рязко се събудих, с готово проклятие на устните.

Когато утринното слънце просветли небето, яхнах отново коня си и продължих нататък. Нощта беше студена, а денят все още имаше дъха на северните краища. По тревата проблясваше лека слана и плащът ми беше подгизнал, след като го бях използвал за постеля.

По обяд част от топлината се завърна в този свят и следата взе да става по-прясна. Вече ги настигах.

Когато я намерих, скочих от коня си и се затичах към мястото, на което лежеше — под един див розов храст без цветове, чиито тръни бяха издрали бузата и рамото й. Беше мъртва от съвсем скоро, защото кръвта по гърдите й там, където острието бе влязло, все още не бе засъхнала, а тялото й беше още топло.

Наоколо нямаше скали, от които да й изградя могила, затова с Грейсуондир изрових гроб и я положих да почива в него. Той бе взел гривните, пръстените и украсените й със скъпоценни камъни гребени, които бяха цялото й богатство. Трябваше да затворя очите й, преди да я покрия с плаща си и тогава ръката ми трепна и погледът ми се замъгли. Това ми отне доста време.

Метнах се на коня и препуснах напред. Не след дълго го настигнах. Той яздеше като че ли го гонеше самият дявол, както и беше. Не му казах нито дума, когато го свалих от седлото, нито пък после и не използвах меча си, макар че той извади своя. Захвърлих изпотрошеното му тяло на върха на голям дъб и когато после погледнах назад, то беше покрито с птици.

Поставих отново на мястото им нейните гривни, пръстени и гребени, преди да зария гроба и това беше Лорейн. Всичко, което някога е била и е искала да бъде, бе стигнало дотук и това е цялата история за нашата среща и нашата раздяла в страната наречена Лорейн и такъв е целият ми живот, предполагам, защото един принц на Амбър е част и участник във всички неправди по света, затова и когато говоря за моята съвест, нещо друго в мен възкликва: „Ха!“ В огледалата на многото възмездия ръцете ми са с цвета на кръвта. Аз съм част от злото, което съществува в света и Сенките. Понякога смятам, че съм точно това зло, което е необходимо, за да се опълчи срещу другите злини. Унищожавам всеки Мелкин, щом го открия и в онзи Велик ден, за който пророците говорят, ала в който на практика не вярват, денят, когато целият свят ще бъде напълно освободен от злото, тогава аз, също, ще потъна в мрака, преглъщайки проклятия. Възможно е това да стане дори по-скоро, отколкото си мисля. Но все едно… Дотогава няма да измивам ръцете си, нито ще ги оставя да бездействат.

Като се обърнах, препуснах към крепостта на Ганелон, който знаеше, но никога нямаше да разбере.