"Оръжията на Авалон" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

VII

Каруцата монотонно проскърцваше, а слънцето вече бе слязло ниско на запад, макар че все още изливаше горещите си потоци дневна светлина върху нас. Отзад, между сандъците, Ганелон похъркваше и аз му завиждах за шумното занимание. Той спеше вече от няколко часа, а на мен ми бе трети ден без почивка.

Бяхме се отдалечили на около двайсет километра от града и пътувахме на североизток. Дойл не беше подготвил поръчката ми изцяло, но ние с Ганелон го убедихме да затвори магазина и да ускори производството. Това стана причина да загубим още няколко часа безценно време. Тогава бях прекалено възбуден, за да поспя, а сега не можех да го направя, защото проправях пътя ни през Сенките.

Отблъснах умората и вечерта, и извиках няколко облака да ми правят сянка. Движехме се по сух, дълбоко разоран, глинест път. Той беше в грозен оттенък на жълтото и хрущеше под нас, докато напредвахме. От двете му страни отпуснато висяха кафяви треволяци, а дърветата бяха ниски и изкорубени, с дебела, влакнеста кора. Минахме покрай няколко оголени шисти.

Бях платил на Дойл добре за материала, като освен това купих една красива гривна, която поръчах да отнесе на Дара на следващия ден. Диамантите бяха в кесията на колана ми, Грейсуондир висеше близо до ръката ми. Звездин и Огнедишащ змей поддържаха бърз и равномерен ход. На път бях да осъществя плановете си.

Питах се дали Бенедикт вече се е върнал. Питах се колко ли време ще остане в заблуда за местонахождението ми. В никакъв случай не бях вън от опасност. Той беше способен да ни проследи на голямо разстояние през Сенките, а ние оставяхме много ясна следа. Нямах голям избор, обаче. Каруцата ми беше необходима, принудени бяхме да търпим настоящата скорост и не бях в състояние да се справя с нова бърза смяна на Сенките. Движех се през тях бавно и внимателно, като съзнавах добре колко притъпени са сетивата ми и влиянието на нарастващата умора. Разчитах общото натрупване на разстояние и промени да издигне бариера между Бенедикт и мен, и се надявах скоро тя да стане непреодолима.

През следващите три километра намерих сили да се върна от късен следобед към пладне, но задържах времето облачно, защото имах нужда единствено от светлина, а не и от горещина. После успях да уловя лек ветрец. Той увеличаваше опасността от дъжд, но рискът си струваше. Човек не може да има всичко.

Вече се борех с обземащата ме дрямка и много се изкушавах да събудя Ганелон и просто да добавя повече километри към разстоянието, като го оставя да кара, докато аз поспя. Но се страхувах да го направя на толкова ранен етап от пътуването ни. Все още оставаха много неща за вършене.

Имах нужда от дневна светлина, ала исках и по-хубав път, вече ми беше писнало от тази проклета жълта глина, налагаше се да направя нещо и с облаците, а трябваше да мисля и за посоката…

Разтърках очи, няколко пъти поех дълбоко въздух. Всичко започваше да се обърква в главата ми, а равномерното потропване на конските копита и скърцането на каруцата неусетно ме унасяха. Вече почти не усещах друсането и клатушкането. Поводите висяха хлабаво в ръцете ми, а веднъж дори заклюмах и ги изпуснах. За щастие конете изглежда добре съзнаваха какво се очаква от тях.

След известно време поехме надолу по дълъг, полегат склон, който ни отведе до късна сутрин. Дотогава небето бе потъмняло съвсем и ми трябваха няколко километра и пет, шест завоя на пътя, за да разпръсна поне донякъде облачната покривка. Ако се разразеше буря, много бързо щяхме да се озовем сред кална река. Потреперах при тази мисъл, оставих небето на мира и се концентрирах отново върху пътя.

Стигнахме до разнебитен мост, прехвърлен над пресъхнало речно корито. От другата му страна пътят беше по-равен и по-малко жълт. Докато напредвахме по него, той ставаше все по-тъмен, по-гладък и по-твърд, а тревата отстрани вече беше зелена.

Тогава, обаче, започна да вали.

Известно време се борих с дъжда, решен да не се отказвам от тревата и тъмния, лесен път. Главата ме болеше, но след половин километър капките оредяха и отново се показа слънцето.

Слънцето… о, да, слънцето.

Продължавахме напред и накрая пътят започна да се спуска със завои сред раззеленени дървета. Навлязохме в прохладна долина, където прекосихме още едно мостче, под което течеше тясна ивичка вода. Аз вече бях увил края на юздите около ръката си, защото не преставах да клюмам. Машинално, почти без да мисля, изменях по нещо, избирах посоката…

Сред гората вдясно от мен птиците радостно оповестяваха настъпването на деня. По тревата и листата блестяха капчици роса. Въздухът захладня, а лъчите на утринното слънце се провираха край клоните на дърветата…

Но пробуждането на тази сянка не можеше да заблуди тялото ми и аз с облекчение чух, че Ганелон най-после се размърдва и ругае. Ако не беше станал сам, след малко щеше да ми се наложи да го събудя.

Достатъчно бях направил. Дръпнах леко юздите, конете схванаха идеята и спряха. Запънах спирачката, тъй като все още се спускахме надолу и напипах едно шише с вода.

— Хей! — извика Ганелон, докато пиех. — Остави една капка и за мен!

Подадох му бутилката.

— Ела сега да ме смениш — казах му аз. — Трябва малко да поспя.

Той пи в продължение на половин минута, след което изпръхтя от удоволствие.

— Добре — отвърна, преметна се през задния край и скочи на земята. — Почакай само миг. Естествени нужди.

Ганелон свърна от пътя, а аз се преместих в каруцата, проснах се на мястото, където бе лежал и подложих сгънатия си плащ за възглавница.

След малко го чух да се покатерва отпред и усетих друсването, когато освободи спирачката. Той изцъка с език и леко плясна с юздите.

— Сутрин ли е? — извика назад към мен.

— Да.

— Боже! Спал съм цял ден и цяла нощ!

Засмях се.

— Не, аз поразместих малко Сенките. Спал си само шест или седем часа.

— Нищо не разбирам. Няма значение, вярвам ти. Къде сме сега?

— На около трийсет километра североизточно от Авалон и на близо двайсет от имението на Бенедикт. Освен това сме навлезли сред Сенките.

— Какво трябва да правя?

— Просто продължавай да следваш пътя. Необходима ни е преднина.

— Бенедикт още ли може да ни настигне?

— Мисля, че да. Затова и не смея да дам почивка на конете.

— Добре. Трябва ли да следя за нещо конкретно?

— Не.

— Кога да те събудя?

— Никога.

После той се умълча и докато чаках съзнанието ми да бъде погълнато от съня, аз се размислих, естествено, за Дара. Целия ден бях мислил за нея, на приливи и отливи.

Това, което стана между нас, изобщо не влизаше в сметките ми и бе съвсем неочаквано за мен. Дори не я бях възприемал като жена, докато не се озова в ръцете ми и не промени мнението ми по този въпрос. Миг по-късно гръбначните ми нерви взеха надмощие и доведоха почти всички функции на главния мозък до първични рефлекси, както веднъж ми бе казал Фройд. Не можех да обвинявам за това алкохола, тъй като не бях пил много, а и той не ми оказваше особено влияние. Защо изобщо трябваше да търся извинение? Защото се чувствах малко гузен, затова. Роднинската ни връзка беше прекалено далечна, за да ме притеснява. Не тя бе причината. Не смятах и че съм се възползвал от неопитността на Дара, защото тя е знаела какво прави, когато е тръгнала да ме търси. Самите обстоятелства ме караха да поставям под въпрос мотивите си, дори при този развой на събитията. Още първия път, когато говорих с нея и я заведох на онази разходка сред Сенките, се стремях към нещо повече от обикновено спечелване на нейното доверие и приятелство. Опитвах се да прехвърля част от предаността и привързаността й към Бенедикт върху себе си. Исках я на моя страна като възможен съюзник в лагера, който можеше да се окаже вражески. Надявах се, че ще съумея да я използвам, ако възникне необходимост, когато работата загрубее. Всичко това беше вярно. Но не исках да повярвам, че съм постъпил накрая така с нея, само в резултат на тези подбуди. Подозирах, че и те са играли известна роля, обаче, и това ме караше да се чувствам доста подъл. Защо? През живота си нерядко бях вършил неща, които мнозина биха сметнали за много по-лоши и не се бях измъчвал заради тях. Сега упорито избягвах и не исках да призная това, но всъщност знаех отговора. Бях се влюбил. Всичко беше толкова просто. Чувството ми се различаваше от приятелството, което изпитвах към Лорейн, с неговия елемент на уморено от света разбиране между двама ветерани, както и от неочакваното физическо привличане, което бе избухнало за кратко между Мойри и мен, преди да мина за втори път през Лабиринта. В случая беше съвсем различно. Познавах я толкова бегло, че почти нямаше логика. Аз бях мъж, който имаше векове зад гърба си. И все пак… не се бях чувствал така от векове. Бях забравил усещането. Не исках да се влюбвам в нея. Не сега. Може би по-късно. А най-добре — никога. Тя изобщо не ми подхождаше. Беше дете. Всичко, което ще иска да прави, всичко, което за нея ще е ново и вълнуващо, аз вече ще съм го изживял. Не, изобщо не беше за мен. Не ми бе работа да се влюбвам в нея. Не биваше да го допускам…

Ганелон си тананикаше някаква неприлична песничка, доста фалшиво. Каруцата се друсна и проскърца, когато пътят започна да се изкачва по хълма. Слънцето огря лицето ми и покрих очи с лакът. Някъде тогава забравата се спусна над мен и ме взе в прегръдките си.

Когато се събудих, минаваше пладне и се чувствах мръсен. Хубаво се напих с вода, после отлях малко в ръка и си разтърках очите. Сресах се с пръсти. Огледах се наоколо.

Всичко беше покрито със зеленина, малки групички дървета и ширнали се поляни, покрити с висока трева. Все още се движехме по черен път, доста твърд и относително гладък. Небето беше ясно, като се изключат няколко малки облачета и слънцето се сменяше със сянка на почти равни интервали. Подухваше лек ветрец.

— Отново си между живите. Чудесно! — възкликна Ганелон, когато се покатерих на капрата и седнах до него. — Конете взеха да се уморяват, Коруин, а и на мен ми се иска малко да си поопъна краката. Освен това съм ужасно гладен. А ти?

— И аз. Отбий на онова сенчесто местенце вляво и там ще поспрем.

— Ще ми се да продължим още малко напред — рече той.

— Има някаква конкретна причина ли?

— Да. Искам да ти покажа нещо.

— Давай тогава.

Клатушкахме се още почти километър и стигнахме до участък на пътя, който ни поведе в по-северна посока. Не след дълго се заизкачвахме по един хълм и когато го превалихме, видяхме следващия, който беше дори още по-висок.

— Докъде смяташ да продължаваме така? — попитах аз.

— Нека се качим и на онзи хълм — отвърна Ганелон. — Оттам може да се вижда.

— Добре.

Конете с мъка преодоляваха стръмния склон на втория хълм и аз слязох да помогна с бутане отзад. Когато най-после стигнахме върха, се чувствах още по-мръсен от смесената с прахоляк пот, но затова пък отново бях напълно буден. Ганелон дръпна юздите и запъна спирачката. После се покатери на капрата и застана прав, обърнат наляво, засенчил очи с ръка.

— Ела тук горе, Коруин — извика оттам.

Качих се при него и той протегна ръка да ми помогне. След това посочи напред и аз проследих жеста му.

На около километър от нас, наляво и надясно докъдето ми стигаше погледът, минаваше широка черна ивица. Ние се намирахме на няколкостотин метра по-високо от нея и виждахме почти цял километър от дължината й. Напряко беше към двеста, триста метра и макар да виждах оттук две извивки, ширината изглеждаше еднаква навсякъде. В ивицата растяха дървета и те бяха абсолютно черни. Забелязваше се и известно движение. Не можех да определя от какво. Нищо чудно да беше просто вятърът, който разлюляваше черната трева по края. Но освен това се долавяше и някакво течение, като че ли там струеше плътна, черна река.

— Какво е това? — попитах аз.

— Надявах се ти да ми кажеш — отвърна Ганелон. — Помислих си, че е резултат от магиите, които правиш със сенките.

Поклатих бавно глава.

— Наистина много ми се спеше, но щях да си спомням, ако бях предизвикал появата на нещо толкова странно. Как разбра, че ще го видим там?

— Минахме покрай него няколко пъти, докато спеше, после пътят пак се отдалечаваше. Не ми харесаха усещанията, които предизвика в мен. Видяха ми се много познати. Не ти ли напомня за нещо?

— Да. Определено. За съжаление.

Той кимна.

— Това е нещо като онзи проклет Кръг в Лорейн. На него ми прилича.

— Черният път… — измърморих аз.

— Какво?

— Черният път — повторих. — Не знаех какво има предвид, когато тя го спомена, но сега започвам да разбирам. Тази работа изобщо не ми харесва.

— Пак ли лоша поличба?

— Опасявам се, че е така.

Ганелон изруга.

— Дали ще ни създаде някакви проблеми сега?

— Не вярвам, ала не съм сигурен.

Той слезе от капрата и аз го последвах.

— Хайде тогава да нахраним конете — предложи, — пък да се погрижим и за наште стомаси.

— Добре.

Ганелон хвана юздите и потеглихме. Намерихме си удобно местенце в подножието на хълма.

Почивахме си почти час, като си говорехме предимно за Авалон. Не обсъждахме повече черния път, макар че аз доста си мислех за него. Трябваше да му хвърля поглед по-отблизо, естествено.

Когато бяхме готови да продължим, поех отново юздите. Конете, поотпочинали донякъде, се движеха с добра скорост.

Ганелон седеше от лявата ми страна, все още в приказливо настроение. Едва сега започвах да разбирам колко много бе означавало за него това странно прибиране у дома. Той бе посетил много от старите си убежища, използвани в дните му на разбойник, както и четири полесражения, където се бе изявил след постъпването си на официална служба. В много отношения спомените му ме трогнаха. Този човек беше такава смесица от добро и зло. Трябвало е да се роди амбърит.

Километрите се изнизваха бързо и ние тъкмо отново се доближавахме до черния път, когато усетих познатия мисловен натиск. Подадох юздите на Ганелон.

— Дръж! Карай!

— Какво има?

— После! Просто карай!

— Бързо ли?

— Не. Нормално. И недей да говориш за малко.

Затворих очи и отпуснах глава в ръцете си, като изпразних съзнанието си и издигнах стена около него. Няма никой вкъщи. Обедна почивка. Край на приемното време. Частна собственост. Влизането забранено. Нарушителите се наказват. Внимание, зло куче. Опасност от срутване. Хлъзгав път. Ремонт…

Натискът отслабна, после пак се появи, с пълна сила и аз отново го блокирах. Последва трета вълна. Спрях я и нея.

След това опитите престанаха.

Въздъхнах и разтърках очи.

— Вече всичко е наред.

— Какво стана?

— Някой искаше да влезе във връзка с мен по един много специален начин. Почти съм сигурен, че беше Бенедикт. Вероятно току-що е открил едно, две неща, които могат да предизвикат в него желание да ни спре. Сега пак ще карам аз. Страхувам се, че скоро ще тръгне по следите ни.

Ганелон ми подаде юздите.

— Какви са шансовете ни да му избягаме?

— Вече са доста големи. Мисля, че се отдалечихме достатъчно. Веднага, щом спре да ми се вие свят, ще поразместя още малко Сенките.

Подкарах каруцата напред. Пътят се въртеше и извиваше, успоредно с черната ивица на места, а на други я доближаваше съвсем. Накрая се озовахме само на няколкостотин метра от нея.

Ганелон дълго я изучава мълчаливо, после каза:

— Прекалено много ми напомня за онова друго място. Тънките езичета мъгла, които ближат всичко, усещането, че нещо винаги се движи, някъде в обсега на периферното ти зрение…

Прехапах устни. Започнах силно да се потя. Опитвах да се отдалеча от черния път и долавях някакво съпротивление. Не беше същото като чувството за монолитна непоклатимост, което човек изпитва, когато иска да тръгне през Сенките от Амбър. Това бе нещо съвсем различно. Беше усещане за… неизбежност.

Движехме се през Сенките добре. Слънцето се изкачваше все по-нагоре в небето и пак се гласеше да стане пладне — тъй като никак не ми допадаше мисълта да се намираме по здрач в близост до тази черна лента, — небето загуби част от синевата си, дърветата около нас се източиха по-високи и в далечината се появиха планински върхове.

Дали този път не минаваше през всички Сенки?

Сигурно. Щяха ли иначе Джулиан и Жерар да попаднат на него и той дотолкова да ги заинтригува, че да решат да го изследват?

За нещастие се страхувах, че този път до голяма степен е свързан с мен.

Проклятие!

Дълго карахме покрай него, като през цялото време постепенно го приближавахме. Скоро ни разделяха само трийсет метра. Двайсет…

…И, както бях предполагал, че ще стане, пътищата накрая се пресякоха.

Дръпнах юздите. Напълних лулата си и я запалих. Пушех и изучавах препятствието. Звездин и Огнедишащ змей очевидно не одобряваха черната повърхност, която пресичаше пътя ни. Те цвилеха и се опитваха да се дръпнат встрани.

Ако искахме да се придържаме към пътя, трябваше да прекосим по диагонал едно дълго парче от черната ивица. Освен това част от терена бе скрит от погледа ни от серия ниски, каменисти хълмчета. По края на черната площ растеше гъста трева и тук-там в подножието на хълмчетата също имаше петна от нея. В ниските места се стелеше непрогледна мъгла. Небето, погледнато през атмосферата над това зловещо място, беше по-тъмно, със зацапан, мръсноват оттенък. Тишината, която тегнеше отгоре, извикваше представата за някакво невидимо същество, замръзнало със затаен дъх.

Тогава прозвуча писък. С женски глас. Дали не беше старият като света номер с изпадналата в беда девойка?

Дойде някъде отдясно, иззад онези хълмове. Цялата работа намирисваше. Но знаеше ли човек? Можеше и да е наистина.

Хвърлих юздите на Ганелон и скочих на земята, като междувременно измъкнах Грейсуондир.

— Отивам да видя какво става — казах аз и се втурнах надясно, като прескочих крайпътната канавка.

— Връщай се бързо.

Промуших се през някакви храсти и се изкатерих по каменистия склон. Проправих си път през още по-гъстия храсталак от другата страна и се заизкачвах по следващия, по-висок хълм. Докато напредвах, писъкът се чу отново, а този път долових и други звуци.

После стигнах върха и оттам можех да виждам доста надалече.

Черната площ започваше на около петнайсет метра под мен, а сцената, която видях, се разиграваше на петдесет метра по-навътре.

Гледката беше черно-бяла, ако се изключеха пламъците. Някаква жена, цялата в бяло, с пусната черна коса, дълга до кръста, беше завързана за едно от черните дървета, а около краката й бяха струпани димящи клони. Шестима космати мъже албиноси, почти напълно голи и продължаващи да се събличат, се въртяха около нея, като ломотеха и се кикотеха, ръчкаха жената и огъня с пръчките, които държаха и постоянно се попипваха по слабините. Пламъците бяха достатъчно високи, за да подпалят дрехите на жената и те вече пушеха. Дългата й рокля беше скъсана и раздърпана, така че можех да видя хубавите й, чувствени форми, макар димът да я обвиваше по начин, който ми пречеше да зърна лицето й.

Втурнах се напред, навлязох в черната ивица, прескочих високите, полюляващи се треви, хвърлих се сред групата, обезглавих най-близкия мъж и пронизах още един, още преди те да са разбрали, че съм ги нападнал. Останалите се обърнаха и взеха да ме заплашват с пръчките си, като крещяха нещо, докато ги размахваха към мен.

Грейсуондир ги сечеше на големи парчета и накрая всички изпопадаха и останаха неподвижни. Кръвта им беше черна.

Извърнах се, без да дишам и разритах една част от огъня. После се приближих до жената и срязах въжетата. Тя се свлече в ръцете ми и захлипа.

Едва тогава забелязах лицето й… или по-скоро, че нямаше такова. На главата й имаше плътна маска от слонова кост, овална и гладка, без човешки черти, само с две малки триъгълни цепки за очите.

Дръпнах я от пушека и труповете. Тя се беше вкопчила в мен, задъхана, отпусната с цялата си тежест. След като изчаках достатъчно, според мен, направих опит да се освободя. Но тя не искаше да ме пусне и се оказа изненадващо силна.

— Всичко е наред — измърморих обичайната за подобни случаи глупост, но жената не реагира.

Тя продължаваше да притиска тялото си в моето и взе да го потърква в груба ласка с доста смущаващ резултат. С всеки миг я пожелавах все по-силно. Улових се, че галя косата й, както и останалата част от нея.

— Всичко е наред — повторих. — Коя си ти? Защо искаха да те изгорят? Кои се те?

Тя не отговори. Вече бе спряла да хлипа, но все още се задъхваше, макар и по различен начин.

— Защо носиш тази маска?

Посегнах към нея и жената дръпна глава назад.

Това не ми изглеждаше особено важно в момента. Въпреки че здравият разум ме убеждаваше в нелепостта на бликналото чувство, аз бях безпомощен като боговете на епикурейците. Желаех я и бях готов да я имам.

Тогава чух Ганелон да вика името ми и се опитах да погледна натам.

Но тя не ми позволи. Нейната сила ме смая.

— Дете на Амбър — прозвуча полупознатия й глас, — ние ти дължим това, заради всичко, което ни даде и сега целият ще бъдеш наш.

Гласът на Ганелон отново долетя до мен, като редеше какви ли не ругатни.

Напрегнах всичките си сили да се освободя от прегръдката на жената и успях да я разхлабя. Стрелнах ръка към лицето й и дръпнах маската.

Тя разгневено извика, когато се освободих и заедно с падането на маската прозвучаха пет последни, заглъхващи думи:

— Амбър трябва да бъде унищожен!

Зад маската нямаше лице. Там нямаше абсолютно нищо.

Дрехата й се свлече и увисна празна в ръцете ми. Тя — или то — бе изчезнало.

Обърнах се светкавично и видях, че Ганелон се бе проснал в края на черната ивица, с неестествено извити крака. Мечът му бавно се издигаше и падаше, но не можех да видя по какво удряше. Затичах се към него.

Черната трева, която бях прескочил, се бе увила около глезените и коленете му. Докато той замахваше, нови стръкове се протягаха нагоре, сякаш за да хванат ръката с меча му. Той бе успял отчасти да освободи десния си крак и аз се впуснах да довърша започнатото.

Застанах зад него така, че тревата да не може да ме достигне и захвърлих маската, която едва тогава осъзнах, че все още стискам в ръка. Тя падна на земята отвъд края на черната площ и мигновено започна да пуши.

Хванах Ганелон под мишниците и взех да го тегля навън. Тревата се съпротивляваше яростно, но накрая успях да го освободя. Вдигнах го на ръце, прескочих последните участъци черна трева, които ни отделяха от по-хрисимата й, зелена разновидност извън черния път.

Ганелон стъпи на крака и продължи тежко да се обляга на мен, като се олюляваше и се тупаше по бедрата.

— Безчувствени са — обясни той. — Краката ми са заспали.

Помогнах му да стигне до каруцата. Там прехвърли тежестта си върху нея и започна да се разтъпква.

— Усещам иглички — обяви Ганелон. — Започват да се съживяват… Оох!

Най-после с куцукане стигна до капрата, аз му помогнах да се покатери и седнах до него.

Той въздъхна.

— Сега съм по-добре. Започват да влизат във форма. Онази трева направо изсмука силата от тях. Както и от цялото ми тяло. Какво се случи?

— Нашата лоша поличба се постара да се сбъдне.

— Какво ще правим сега?

Хванах юздите и освободих спирачката.

— Ще го пресечем — реших аз. — Трябва да науча повече за този път. Дръж меча си под ръка.

Ганелон изсумтя и постави оръжието си върху коленете. На конете не им хареса идеята да продължат напред, но след като леко ги пляснах по хълбоците, потеглиха.

Навлязохме в черната площ и все едно гледахме кадри от Втората световна война. Всичко изглеждаше някак далечно, подтискащо, мрачно. Дори скърцането на колелата и конският тропот звучаха приглушено, сякаш идваха от по-далече. В ушите ми започна слабо, настойчиво звънене. Тревата по края на пътя се люлееше, когато минавахме покрай нея, макар че се придържахме на почетно разстояние. Минахме през няколко струпвания на мъгла. Тя нямаше мирис, но всеки път дишането ни се затрудняваше. Когато доближихме първия хълм, започнах промените, които трябваше да ни преведат през Сенките.

Заобиколихме хълма.

Нищо.

Черният, отвратителен пейзаж си оставаше непроменен.

Тогава се ядосах. Измъкнах Лабиринта от паметта си и го задържах пламтящ в съзнанието си. Отново се заех с промените.

Главата моментално ме заболя. Болката се стрелна от челото към задната част на главата ми и увисна там като нажежена жица. Но това само раздуха гнева ми и ме накара още по-яростно да тласна черния път към нищото.

Гледката се разлюля пред очите ми. Мъглата се сгъсти, затъркаля се на валма по пътя. Очертанията станаха неясни. Пляснах с юздите. Конете запрепускаха по-бързо. Главата ми започна да тупти, чувствах я като че ли всеки момент ще се пръсне.

Вместо нея, за миг, светът около мен се пръсна…

Земята потрепера, разпука се на места, но всъщност ставаше нещо повече. Всичко сякаш конвулсивно се тресеше и разпукването не представляваше просто разкъсани пукнатини в почвата.

Все едно някой бе ритнал изведнъж крака на маса, върху която хлабаво беше подредена картинна мозайка. В целия пейзаж се появиха празнини; тук, зелени клони; там, проблясък на вода, късче синьо небе, пълна чернота, бяло нищо, фасада на тухлена сграда, лица зад прозорец, огън, отрязък осеяно със звезди небе…

Конете вече галопираха, а аз правех всичко възможно да не започна да крещя от болка.

Ромон от смесени звуци — животински, човешки, механични — се изля върху нас. Струваше ми се, че чувам как Ганелон ругае, но не можех да бъда сигурен.

Помислих си, че ще припадна от болката, ала бях решен, изпълнен с инат и ярост, да не се предавам преди това. Съсредоточих се върху образа на Лабиринта като умиращ в молитвата си към своя Бог и вложих цялата си воля в желанието да унищожа черния път.

В този момент напрежението спадна и видях, че конете лудо се носят напред по зелено поле. Ганелон посегна да хване юздите, но аз ги дръпнах сам и завиках на конете, докато не спряха.

Бяхме пресекли черния път.

Веднага се обърнах и погледнах назад. Черният път беше неясен и полюляващ се като гледан през развълнувана вода. Пътеката, по която го бяхме пресекли, обаче, стоеше ясна и неподвижна, подобна на мост или бент, а тревата по края й беше зелена.

— Сега беше по-зле от оня път, когато ме отведе с теб в земята на моето изгнание.

— И аз така мисля — казах и заговорих нежно на конете, докато накрая успях да ги убедя да се върнат на пътя и да продължат по него.

От тази страна светът беше по-ярък, а дърветата, които скоро ни обградиха, бяха огромни борове. Из въздуха се носеше свежото им ухание. Сред тях се мяркаха катерички и птици. Почвата беше по-тъмна, по-плодородна. Явно се намирахме на по-голяма височина от онази, по-която се движехме преди да пресечем черния път. Доволен бях, че действително имаше промяна… и то в посоката, която желаех.

Пътят ни направи завой, върна се малко назад, после се изправи. От време на време зървахме черния път. Той беше вече далече назад от дясната ни страна. Все още се движехме почти успоредно на него. Очевидно пресичаше всички Сенки. Доколкото можехме да видим оттук, отново се бе върнал изцяло към зловещото си нормално състояние.

Главоболието ми премина и на сърцето ми стана по-леко. Намирахме се доста високо и пред очите ни се разкриваше обширна гледка с хълмове и гори, която ми напомни за едно приятно пътуване през Пенсилвания преди години.

Протегнах се и попитах:

— Как са ти краката сега?

— Добре — отвърна Ганелон, извърнат назад. — Виждам много надалече, Коруин…

— Да?

— Гледам, че един конник препуска с всичка сила към нас.

Станах и се обърнах. Сигурно съм изпъшкал, когато се тръшнах обратно на седалката и грабнах юздите.

Той все още беше твърде далече, за да съм съвсем категоричен — от другата страна на черния път. Но кой друг би могъл да бъде, втурнал се с такава скорост по следите ни?

Изругах на глас.

Приближавахме се към билото на хълма. Обърнах се към Ганелон и му казах:

— Приготви се за ново втурване в Сенките.

— Бенедикт ли е?

— Предполагам. Много време загубихме там. Той умее да се движи ужасно бързо — особено през Сенките, — когато е сам като сега.

— Смяташ ли, че все още можеш да му се изплъзнеш?

— Скоро ще разберем. Съвсем скоро при това.

Подвикнах на конете и пак изплющях с юздите. Когато стигнахме билото, в лицата ни лъхна леден вятър. Тръгнахме по хребета, а сянката на една канара от лявата ни страна затъмни небето. Когато излязохме от нея, небето остана тъмно, а фини кристалчета сняг ни зажилиха по лицата и ръцете.

След малко отново се спускахме надолу и снеговалежът прерасна в заслепяваща виелица. Вятърът пищеше в ушите ни, а каруцата скърцаше и се олюляваше. Стараех се да я държа изправена. Навсякъде около нас вече имаше преспи и пътят беше побелял. Дъхът ни излизаше на облачета, а по скалите и дърветата проблясваше лед.

Движение и временно объркване на сетивата. Само това ни трябваше…

Препускахме напред, а вятърът ни брулеше, хапеше, крещеше ни. Преспите започнаха да покриват пътя.

Взехме един завой и се измъкнахме от бурята. Светът все още беше като залят с глазура и от време на време се мяркаше по някоя снежинка, но слънцето се бе изтръгнало от облаците и сипеше лъчите си върху земята, а ние за пореден път се спускахме надолу…

…Минахме през падналата мъгла и излязохме на голо, каменисто плато, по което нямаше сняг…

…Свихме надясно и отново си върнахме слънцето, после закриволичихме през долина, разположена между високи, безизразни стени от синьосив камък…

…А далече вдясно, черният път продължаваше да ни придружава.

Заляха ни вълни горещина и от почвата се заиздига пара. Сред врящите локвички, които изпълваха кратерите, се пукаха мехури и добавяха изпаренията си към влажния въздух. Земята беше осеяна с мазни петна като пръснати с шепа стари, бронзови монети.

Конете препускаха, вече полупобеснели, а на пътя ни започнаха да бликат малки гейзери. Край нас изригваха горещи струи вода и се разливаха във вдигащи пара, мазни ручеи. Небето имаше цвят на мед, а слънцето приличаше на печена ябълка. Вятърът беше запъхтяно куче с лош дъх.

Земята потреперваше, далече от лявата ни страна някаква планина бе проточила върха си към облаците и плюеше огън по тях. От време на време ни оглушаваше пукащ тъпанчетата трясък и ударните вълни блъскаха по телата ни. Каруцата се олюляваше и вибрираше.

Земята продължаваше да трепери, а ветровете налитаха с почти ураганна сила, докато бързахме към редица черновърхи хълмове. Излязохме от каквото бе останало от пътя, когато той зави в друга посока и продължихме, с друсане и подскачане, през самата равнина. Хълмовете все повече приближаваха, очертанията им танцуваха в развилнелия се въздух.

Обърнах се, когато усетих ръката на Ганелон върху рамото си. Той викаше нещо, но не можех да го чуя. Тогава ми показа назад и аз проследих жеста му. Не видях нищо друго освен онова, което бях очаквал. Вятърът беше бурен и носеше прах, отломки, пепел. Вдигнах рамене и пак насочих вниманието си към хълмовете.

В подножието на най-близкия хълм се появи по-тъмно място. Обърнах конете натам.

То растеше пред нас, докато теренът отново се спускаше — вход на огромна пещера, прикрит от завеса непрестанно свличащи се прах и малки камъчета.

Изплющях с камшика във въздуха, прелетяхме последните пет-шестстотин метра и се втурнахме вътре.

Веднага започнах да успокоявам конете и ги оставих да преминат в тръс.

Продължавахме да се спускаме надолу, завихме зад един ъгъл и се озовахме в широка сводеста зала. От дупки високо горе струеше светлина, висяха сталактити и капеха в потръпващи зеленикави локвички. Земята и тук трепереше, а слухът ми изглежда се възвръщаше, защото видях как едър сталагмит се прекърши и чух слабото издрънчаване от падането му.

Минахме над дълбока, черна бездна по мост, който трябва да е бил от варовик, защото се разпадна след нас и изчезна.

Отгоре ни се сипеха дребни камъчета, а понякога се срутваше и по-едро парче скала. По ъглите и в пукнатините просветваха петна от зелени и червени лишеи, забелязваха се разноцветни рудни жили. Големи кристали и плоски цветя от блед камък допринасяха за влажната, странна красота на това място. Минавахме през зали, подобни на наниз от мехурчета и следвахме разпенените струи на буен поток, докато не изчезна в дълбока черна дупка.

Една дълга, извита галерия отново ни поведе нагоре и до мен долетя слабия и ехтящ глас на Ганелон:

— Струва ми се, че мярнах някаква движеща се точка… може да е била ездач… на върха на планината… само за миг… докато бяхме отвън.

Прекосявахме малко по-светла зала.

— Ако е бил Бенедикт, няма да му е лесно да ни последва — извиках аз и се чу тътен, когато нови струи камъчета се посипаха зад нас.

Продължавахме напред и нагоре, докато накрая в далечината започна да се очертава изход, през който прозираха късчета ясно синьо небе. Тракането на копитата и шумът от колелата на каруцата взеха да възвръщат нормалното си звучене, придружено от долитащото до нас ехо. Трусовете престанаха, над главите ни взеха да се стрелкат малки птички, а светлината се усили и стана почти ярка.

Нова извивка на пътя и отпред се показа изходът — широк, нисък отвор към деня. Трябваше да наведем глави, като минавахме под назъбения му горен край.

Каруцата се друсна през изпъкнал ръб от обрасла с мъх скала и се озовахме върху покрития с чакъл път, който се проточваше като окосена просека по хълма, провираше се между гигантските дървета и изчезваше между тях, долу, в ниското. Подканих с викове конете да продължат напред.

— Много са уморени вече — отбеляза Ганелон.

— Знам. Скоро ще трябва да си починат, по един или по друг начин.

Чакълът хрущеше под колелата ни. Откъм дърветата се носеше приятен аромат.

— Забеляза ли го? Ей там, в далечината, вдясно?

— Какво… — започнах аз, като извърнах глава, след което завърших: — Оо!

Проклетият черен път продължаваше да ни съпътства, на около километър разстояние.

— През колко ли Сенки минава? — измърморих.

— Както изглежда, през всички — подхвърли Ганелон.

Бавно поклатих глава.

— Надявам се да не е така.

Спускахме се по склона под синьо небе и златно слънце, което се движеше на запад по нормалния начин.

— Почти се страхувах да изляза от пещерата — заговори след малко Ганелон. — Не знаех какво ще има от тази страна.

— Конете нямаше да издържат още дълго. Трябваше да намаля темпото. Ако действително сме видели Бенедикт, неговият кон вероятно е бил още по-уморен. Той го пришпорваше яростно. И след това се е сблъскал с всичко онова… сигурно се е отказал.

— Може да е свикнал — предположи Ганелон, докато с хрущене взимахме един десен завой и пещерата се изгуби от поглед.

— Винаги съществува такава възможност — рекох отсъстващо, като си мислех пак за Дара и се питах какво ли прави в този момент.

Пътят ни равномерно се спускаше надолу и от време на време правех по някоя лека промяна. Постепенно завивахме все по-надясно и аз изругах, когато осъзнах, че се приближаваме към черния път.

— Да го вземат дяволите! Настойчив е като застрахователен агент! — възкликнах и усетих как гневът ми прераства в нещо като омраза. — Когато му дойде времето, смятам да унищожа това чудо!

Ганелон си замълча. Той надигна шишето с водата и дълго пи. После ми го подаде и аз направих същото.

След известно време се добрахме до равен терен и пътят продължи да се извива при всеки най-дребен повод. Това позволяваше на конете да забавят ход и щеше да попречи на евентуално преследващ ни ездач.

Около час по-късно започнах да се успокоявам и спряхме да похапнем. Тъкмо бяхме свършили, когато Ганелон — който не сваляше поглед от хълма — се изправи и засенчи очи.

— Не — скочих и аз на крака. — Отказвам да повярвам.

От изхода на пещерата бе изскочил самотен ездач. Видях го как спря за миг, а после продължи надолу по следите ни.

— Какво ще правим сега? — попита Ганелон.

— Давай да си съберем нещата и пак да потегляме. Можем поне още малко да отложим неизбежното. Необходимо ми е време да помисля.

Качихме се отново на каруцата и продължихме без да бързаме напред, макар че умът ми препускаше с всичка сила. Трябваше да има някакъв начин да го спра. За предпочитане, без да го убивам.

Но не можех да измисля нищо.

Ако се изключеше черният път, който пак ни съпровождаше съвсем отблизо, ние се придвижвахме в един чудесен следобед през прекрасно място. Срамота беше да развалям всичко с проливане на кръв, особено ако тя се окажеше моята собствена. Дори като знаех, че може да държи меча само с лявата ръка, пак се страхувах да се изправя срещу него. Ганелон нямаше да ми бъде от полза. Бенедикт едва ли щеше и да го забележи.

Направих лека промяна, когато взехме следващия завой. Мигове по-късно до ноздрите ми достигна слаба миризма на пушек. Лекичко промених отново сянката.

— Бързо се приближава! — съобщи Ганелон. — Току-що видях… Там има пушек! Пламъци! Горски пожар!

Засмях се и погледнах назад. Половината склон на хълма бе погълнат от пушека и оранжевите пламъци препускаха през зеленото, като пукането им едва сега долетя до ушите ми. По собствено усмотрение, конете ускориха ход.

— Коруин! Ти ли…?

— Да! Ако склонът беше по-стръмен и нямаше дървета, щях да опитам с лавина.

Небето моментално се изпълни с птици. Все повече се приближавахме до черния път. Огнедишащ змей вирна глава и изцвили. По муцуната му имаше пяна. Той се опита да побегне, после се изправи на задни крака и размаха предните във въздуха. Звездин зацвили изплашено и се затегли надясно. Дръпнах силно юздите, възстанових контрола си и реших да ги пусна малко да потичат.

— Той пак е по петите ни! — извика Ганелон.

Изругах и се впуснахме в галоп. След известно време пътят ни тръгна успоредно на черната ивица. Препускахме по прав участък и хвърления назад поглед ми разкри, че целият хълм гореше, а пътят се спускаше като грозен белег през средата му. И тогава видях ездача. Той почти бе преполовил склона и се движеше напред като на дерби в Кентъки. Боже! Що за кон беше това! Взех да се питам коя ли Сянка го бе родила.

Задърпах юздите, отначало леко, после все по-силно, докато накрая започнахме да забавяме ход. Намирахме се само на стотина метра от черния път и бях забелязал, че недалеч напред имаше едно място, където разстоянието намаляваше почти до десет метра. Успях да накарам конете да спрат, когато стигнахме дотам и те останаха на място разтреперани. Подадох юздите на Ганелон, измъкнах Грейсуондир и слязох от каруцата.

Защо пък не? Мястото беше хубаво, открито, равно и може би онази черна, опустошена ивица земя, в пълен контраст с цветовете на живота и растежа непосредствено до нея, събуждаше някакъв патологичен инстинкт в мен.

— Какво ще правим сега? — попита Ганелон.

— Не можем да се отървем от него и ако мине през огъня, ще ни настигне до няколко минути. Няма смисъл да бягаме повече. Ще го посрещна тук.

Ганелон нави юздите около единия стърчащ край на каруцата и посегна към меча си.

— Не — спрях го аз. — Не можеш да повлияеш на изхода от битката по никакъв начин. Слушай какво искам от теб: закарай каруцата по-нататък по пътя и чакай там с нея. Ако всичко се развие както аз го искам, ще продължим напред. Ако ли не, веднага се предай на Бенедикт. Той преследва мен, а и ще бъде единственият, който ще може да те отведе обратно в Авалон. Ще го направи, сигурен съм. Поне ще се върнеш в родината си по този начин.

Ганелон се поколеба.

— Действай — подканих го. — Направи, каквото ти казах.

Той погледна надолу към земята. Разви юздите. Вдигна очи към мен.

— Успех — пожела ми накрая и подкара конете напред.

Отдалечих се от пътя, заех позиция пред една малка групичка млади дръвчета и зачаках. С Грейсуондир в ръка погледнах веднъж към черния път, после вперих очи в далечината.

Не след дълго конникът се появи отсреща, близо до линията на огъня, обграден отвсякъде от пламъци, дим и падащи горящи клони. Нямаше съмнение, че е Бенедикт — със завързана върху част от лицето му кърпа, вдигнал остатъка от дясната си ръка да предпазва очите си, приближаваше като някакъв призрачен беглец от ада. Той се хвърли през дъжд от искри и пепел, излезе на открито и препусна надолу по пътя.

Скоро можех да чуя тропота от копитата на коня му. По-изискано щеше да бъде, ако приберях меча в ножницата, докато го чаках. Но се опасявах, че ако го направя, няма да имам възможност да го извадя отново.

Взех да се питам как ли ще държи меча си Бенедикт и какъв вид ще е той. Прав? Извит? Дълъг? Къс? Той можеше да ги използва всичките с еднаква лекота. Беше ме учил да се бия…

Сигурно щеше да е не само изискано, но и разумно да прибера Грейсуондир. Той можеше да поиска първо да поговорим… а по този начин аз си търсех белята. Но докато звукът от копитата се приближаваше, осъзнах, че ме е страх да го направя.

Изтрих още веднъж дланта си, преди Бенедикт да е изникнал пред мен. Той бе забавил на завоя и вероятно ме видя в същия миг, в който го видях и аз. Яздеше право срещу мен, все по-бавно. Но не приличаше на човек, който има намерение да спре.

Усещането беше почти мистично. Не знам как иначе да го опиша. Съзнанието ми надбяга времето, докато той се приближаваше и аз се чувствах като че ли разполагам с цяла вечност да наблюдавам този мъж, който ми беше брат. Дрехите му бяха мръсни, лицето — черно, осакатената му дясна ръка — вдигната. Огромният звяр, който яздеше, беше черен на червени петна, с буйни червени грива и опашка. Ала наистина беше кон, очите му се въртяха, по муцуната му бе избила пяна, а дишането му бе такова, че сърцето да те заболи. Тогава забелязах, че Бенедикт носи меча си окачен на гърба и горната част стърчеше над дясното му рамо. Забавяйки ход, без да откъсва очи от мен, той изостави пътя, дръпна веднъж юздата и я пусна, като продължи да насочва коня с колене. Лявата му ръка замахна над главата му в жест, наподобяващ поздрав и сграбчи дръжката на меча. Той изскочи от ножницата без никакъв звук, описа красива дъга и зае позиция за смъртоносен удар. Приличаше на самотно крило от тъмна стомана с острие, което блестеше като огледална нишка. В този момент Бенедикт беше толкова величествен, че почти ме разчувства. И преди бях виждал този дълъг меч, закривен като коса. Само че тогава се биехме заедно срещу общия враг, който бях почнал да смятам за непобедим. Бенедикт бе доказал, че греша. Сега, като видях същото оръжие вдигнато срещу мен, завладя ме такова усещане за собствената ми уязвимост, каквото не бях изпитвал никога преди. Сякаш някакво було падна от света и аз внезапно проумях напълно понятието смърт.

Мигът отлетя. Отстъпих назад към горичката. Бях застанал там, за да използвам дърветата като предимство. Навлязох на три-четири метра сред тях и направих две крачки вляво. Конят се извъртя в последния възможен момент. Изпръхтя и изцвили, с разширени влажни ноздри. Зави, а изпод копитата му излетяха туфички мъх. Ръката на Бенедикт замахна с неуловима за окото скорост, като език на жаба, и острието на меча премина през една фиданка около десет сантиметра в диаметър. Дръвчето остана право за миг, после бавно се стовари на земята.

Той скочи от коня и се втурна към мен. Бях избрал горичката и по тази причина, да го накарам да се бие с мен на място, където дългият меч ще бъде възпрепятстван от клони и стволове.

Но той напредваше, размахваше оръжието почти нехайно и дърветата падаха около него, когато минаваше. Ех, само да не беше толкова дяволски изкусен. Само да не беше Бенедикт…

— Бенедикт — казах аз с нормален глас, — тя вече е голяма и може сама да взима решения.

Ала той с нищо не показа, че ме е чул. Просто продължи да се приближава, размахал този огромен меч на всички страни. Острието направо звънеше, като разсичаше въздуха, после глухо се врязваше в някое дърво, почти без да забавя движението си.

Вдигнах Грейсуондир и го насочих към гърдите му.

— Не се приближавай повече, Бенедикт. Не искам да се бия с теб.

Той наведе меча си за нападение и произнесе само една дума:

— Убиец!

Ръката му леко трепна и в същото време оръжието ми беше отбито силно встрани. Парирах неговия удар, Бенедикт с лекота се справи с атаката ми и отново настъпи към мен.

Този път дори не си направих труда да нападам. Просто отбих, отстъпих и се скрих зад едно дърво.

— Нищо не разбирам — извиках и наведох меча му, който мина през ствола и едва не ме намушка. — Не съм убивал никого напоследък. Още по-малко пък в Авалон.

Ново глухо врязване и едно дърво започна да пада към мен. Махнах се от пътя му, парирах и отстъпих.

— Убиец — повтори Бенедикт.

— Не разбирам за какво говориш.

— Лъжец!

Тогава се запънах и престанах да отстъпвам. По дяволите! Нямаше никакъв смисъл да умирам за нещо, което не бях извършил! Взех да нападам все по-бързо, като търсех незащитени места. Нямаше такива.

— Поне ми кажи! — извиках аз. — Моля те!

Но той изглежда бе приключил с приказките. Продължи да ме притиска и отново трябваше да отстъпя. Все едно се биех с ледник. Убедих се, че съвсем е полудял, ала от това не ми стана по-леко. При всеки друг безумната ярост би довела до изгубване на известен контрол в боя. Но Бенедикт бе изковал рефлексите си през вековете и искрено вярвах, че дори премахването на мозъчната му кора не би накарало неговите движения да загубят съвършенството си.

Той методично ме караше да отстъпвам, аз криволичех между дърветата, Бенедикт ги отсичаше и продължаваше да напредва. Допуснах грешката да атакувам и едва успях да спра ответния му удар на сантиметри от гърдите си. Преборих се с първата вълна на паниката, която ме заля, когато видях, че ме изтиква към края на горичката. Скоро щяхме да бъдем на открито и дърветата повече нямаше да го бавят.

Вниманието ми бе така съсредоточено върху него, че не разбрах какво се готви, докато то не стана.

Ганелон изскочи със силен вик отнякъде, метна се изотзад върху Бенедикт и прикова ръката с меча му към тялото.

Дори да бях искал, обаче, не получих възможност да го убия. Той беше прекалено бърз, а и Ганелон не познаваше силата му.

Бенедикт се извъртя надясно, като постави Ганелон помежду ни и в същото време замахна с остатъка от дясната си ръка и го удари в лявото слепоочие. После освободи лявата си ръка, хвана Ганелон за колана, вдигна го във въздуха и го запрати към мен. Докато аз отстъпвах встрани, той си взе отново меча от мястото, където беше паднал близо до краката му и отново ме нападна. Едва имах време да хвърля един поглед на Ганелон, който се бе свлякъл на купчина на около десет крачки зад гърба ми.

Парирах и възобнових отстъплението си. Беше ми останал само един номер и ме натъжи мисълта, че ако той не успее, Амбър ще бъде лишен от законния си монарх.

Не знам защо, но е по-трудно да се биеш срещу левак и това също беше пречка. Ала се налагаше да проведа малък експеримент. Трябваше да науча нещо, дори с цената на известен риск.

Направих голяма крачка назад, като излязох за миг от обсега на Бенедикт, после се наведох напред и атакувах. Движенията ми бяха съвсем точно премерени и много бързи.

Неочакваният резултат, който сигурно поне отчасти се дължеше на късмет, беше, че пробих защитата му, макар да пропуснах целта. За миг Грейсуондир се стрелна напред и закачи лявото ухо на Бенедикт. Това леко го забави за няколко мига, но не достатъчно, за да има значение. От друга страна го накара да подсили защитата си. Продължих настоятелно атаката си, без какъвто и да е нов успех. Бях го резнал мъничко, но кръвта течеше от ухото му и пръскаше наоколо, по няколко капки на интервали. Това можеше да ми подейства дори разсейващо, ако си позволях да му обърна внимание.

Тогава направих онова, от което се страхувах, но се налагаше да пробвам. Оставих се леко разкрит, само за миг, като знаех, че той веднага ще нанесе удар, насочен към сърцето ми.

Бенедикт го направи и аз отбих в последния момент. Не ми се искаше да мисля колко близо бе стигнал този път.

После започнах отново да се защитавам и да отстъпвам към края на горичката. Като парирах и вървях назад, минах покрай мястото, където бе паднал Ганелон. Още петнайсетина крачки продължих да се бия в защита, безпомощно.

След което отново се разкрих.

Той се хвърли веднага, както бе направил и първия път и аз пак успях да го спра. Бенедикт започна още по-усилено да настъпва, като ме изтласкваше към края на черния път.

Там го удържах и взех да се измествам към мястото, което си бях избрал. Трябваше да устоя само още няколко мига, да го наглася…

Бяха много тежки мигове, но аз се биех яростно и се подготвях.

Тогава се разкрих отново по същия начин.

Знаех, че ще постъпи както и преди, десният ми крак бе в позиция малко зад левия и приклекнах, когато го направи. Отбих съвсем леко меча му настрани и скочих заднешком върху черния път, моментално протягайки докрай ръка напред, за да обезкуража евентуален замах към главата ми.

Бенедикт реагира, както се бях надявал. Отби меча ми, пристъпи напред…

…и попадна върху мястото с черна трева, което бях прескочил.

В първия момент не посмях да погледна надолу. Просто продължих да се бия и дадох възможност на растенията да си свършат работата.

Необходими им бяха само няколко мига. При следващия си опит да направи крачка, Бенедикт осъзна, че нещо става. Видях как по лицето му първо се изписа изненада, после то отрази усилията му. Разбрах, че тревата го е хванала.

Съмнявах се, обаче, че ще успее да го задържи дълго, затова действах незабавно.

Заобиколих отдясно, извън обсега на оръжието му, прескочих тревата и се озовах пак от другата страна на черния път. Бенедикт направи опит да се обърне, но стръковете трева се бяха увили около краката му чак до коленете. Той се олюля за миг, но възстанови равновесието си.

Придвижих се зад него, откъм дясната му страна. Един лесен удар и с Бенедикт беше свършено, но сега, естествено, нямаше никаква нужда да го нанасям.

Той извъртя ръка зад гърба си и обърна глава, насочил меча си към мен. Същевременно взе да освобождава левия си крак.

Но аз имитирах удар отдясно и когато посегна да го отбие, ударих го с плоската част на Грейсуондир по врата.

Това го смая и успях да се приближа достатъчно, за да забия лявата си ръка в стомаха му. Бенедикт леко се сви, аз блъснах ръката му с меча и отново го ударих по врата, този път с юмрук, силно. Той падна в безсъзнание. Измъкнах меча от ръката му и го хвърлих встрани. Кръвта от лявото му ухо се стичаше надолу като някаква екзотична обица.

Оставих Грейсуондир, хванах Бенедикт под мишниците и го изтеглих навън от черния път. Тревата здравата се съпротивляваше, но с големи усилия успях да го освободя.

Ганелон вече се бе изправил на крака. Той се приближи с куцукане, застана до мен и загледа надолу към Бенедикт.

— Боже, какъв човек! — възкликна Ганелон. — Какъв човек само! Какво ще правим с него?

Вдигнах Бенедикт на ръце и се изправих.

— Ще го отнеса до каруцата като начало — рекох. — Ще вземеш ли мечовете?

— Добре.

Тръгнах нагоре към пътя, а Бенедикт продължаваше да е в безсъзнание… което беше добре, защото не исках да го удрям отново, ако можех да го избягна. Поставих го до едно голямо дърво край пътя близо, до каруцата.

Прибрах мечовете в ножниците, когато Ганелон дойде и го изпратих да вземе от въжето, с което бяха прикрепени сандъците. Докато той се занимаваше с тях, претърсих Бенедикт и намерих онова, което ми трябваше.

После го завързах за дървото, а Ганелон доведе коня му. Привързахме и него към близкия храст, върху който окачих и меча на Бенедикт.

Накрая се качих върху капрата на каруцата, а Ганелон се настани до мен.

— Смяташ просто да го оставиш там ли? — попита той.

— Засега — отвърнах.

Потеглихме нагоре по пътя. Не се обърнах да погледна назад, но Ганелон го направи.

— Още не е помръднал — съобщи той. После добави: — Никога не ми се беше случвало някой просто така да ме вдигне и да ме хвърли. С една ръка при това.

— Ето защо ти казах да чакаш при каруцата, а не да се биеш с Бенедикт, ако ме победи.

— Какво ще стане с него сега?

— Ще се погрижа да го освободят. След малко.

— Значи да не се безпокоя?

Кимнах.

— Хубаво.

Изминахме още около три километра и аз спрях конете. Слязох от каруцата.

— Не се притеснявай, каквото и да се случи — обърнах се към Ганелон. — Сега ще потърся помощ за Бенедикт.

Отдалечих се от пътя, застанах в сенките и извадих картите, която бях намерил в Бенедикт. Прегледах ги, намерих Жерар и го извадих от колодата. Останалите прибрах обратно в облицованата с коприна и инкрустирана със слонова кост дървена кутийка, в която Бенедикт ги бе държал.

Задържах Фигурата на Жерар пред себе си и почнах да я гледам.

След малко картата стана по-топла, по-истинска, картината сякаш се раздвижи. Усетих действителното присъствие на Жерар. Той се намираше в Амбър. Движеше се по улица, която познавах. Много приличаше на мен, само че беше по-едър, по-набит. Видях, че все още носи брада.

Той спря и се опули.

— Коруин!

— Да, Жерар. Добре изглеждаш.

— Очите ти! Можеш ли да виждаш?

— Да, отново мога да виждам.

— Къде си?

— Ела при мен и ще ти покажа.

Погледът му се втвърди.

— Не съм сигурен, че мога да го направя, Коруин. Точно в момента съм много зает.

— Става въпрос за Бенедикт — обясних аз. — Ти си единственият, на който мога да се доверя, за да му помогне.

— Бенедикт ли? Той в беда ли е?

— Да.

— Тогава защо не ме помоли сам?

— Не е в състояние. Той е възпрепятстван.

— Защо? Как?

— Прекалено дълго и сложно е за обясняване точно сега. Повярвай ми, Бенедикт има нужда от твоята помощ и то веднага.

Жерар захапа долната си устна и част от брадата си.

— И ти не можеш да се оправиш сам?

— Абсолютно невъзможно ми е.

— А смяташ, че аз ще мога?

— Убеден съм.

Той разхлаби меча си в ножницата.

— Не ми се иска да мисля, че това е някакъв номер, Коруин.

— Уверявам те, че не е. При цялото време, с което разполагах за размисъл, щях да съчиня някоя по-убедителна история.

Жерар въздъхна. После кимна.

— Добре. Идвам при теб.

— Давай.

Той постоя неподвижен за миг, след това направи крачка напред.

Озова се до мен. Вдигна ръка и ме тупна по рамото. Усмихна се.

— Коруин, радвам се, че възвърна очите си.

Отклоних поглед.

— И аз се радвам.

— Кой е онзи в каруцата?

— Един приятел. Името му е Ганелон.

— Къде е Бенедикт? Какъв е проблемът?

Махнах с ръка.

— Ей там, назад — рекох. — На около три километра по пътя. Завързан е за едно дърво. Конят му е вързан наблизо.

— Тогава защо си тук?

— Бягам.

— От какво?

— От Бенедикт. Аз съм този, който го завърза.

Жерар смръщи вежди.

— Нищо не разбирам…

Поклатих глава.

— Между нас се получи недоразумение. Той не ми даде да му обясня и започнахме да се бием. Ударих го, Бенедикт загуби съзнание и го завързах. Не смея да го освободя, защото пак ще се нахвърли върху мен. А не искам и да го оставя в това положение. Може да му се случи нещо лошо, преди да е успял да се освободи. Затова се обърнах към теб. Моля те, иди при него, развържи го и го изпрати до вкъщи.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще се махна колкото мога по-бързо оттук и ще се скрия сред Сенките. Ще направиш услуга и на двама ни, ако го убедиш да не прави опит пак да хуква след мен. Не искам да ми се налага да се бия с него за втори път.

— Разбирам. А сега ще ми кажеш ли какво стана?

— Не ми е съвсем ясно. Той ме нарече убиец. Давам ти честната си дума, че не съм убил никого през цялото време, което прекарах в Авалон. Моля те, предай му думите ми. Нямам никакви причини да те лъжа и ти се кълна, че говоря самата истина. Освен това е възможно да се е разстроил и от още нещо. Ако го спомене, кажи му, че може да вярва на обяснението на Дара.

— И какво е това още нещо?

— Ще разбереш, в случай че го спомене. Ако не, все едно нищо не съм казал.

— Значи, да пита Дара?

— Да.

— Добре, ще изпълня молбата ти. Сега ще ми кажеш ли как успя да избягаш от Амбър?

Усмихнах се.

— Просто празно любопитство? Или смяташ, че един ден може да ти се наложи и сам да се възползваш от маршрута?

Жерар се засмя.

— Информацията ми се вижда полезна.

— Съжалявам, скъпи братко, че светът още не е готов да я узнае. Ако имах намерение да разкрия тайната на някого, това щеше да бъдеш ти… но и без това не би могъл да се възползваш от нея, а на мен може да ми послужи и в бъдеще.

— С други думи, имаш си свой собствен начин за влизане и излизане от Амбър. Какво си намислил, Коруин?

— А ти как смяташ?

— Отговорът е очевиден. Но аз изпитвам смесени чувства.

— Имаш ли нещо против да ги споделиш с мен?

Той махна с ръка по посока на онзи отрязък от черния път, който се виждаше от мястото ни.

— Онова нещо. То вече стига до подножието на Колвир. Всякакви чудовища изскачат от него и нападат Амбър. Ние се защитаваме и винаги побеждаваме. Но атаките стават все по-мощни и по-чести. Сега моментът не е подходящ за хода ти, Коруин.

— Или е направо съвършен.

— Може би за теб, но не непременно и за Амбър.

— Как се справя Ерик с положението?

— Задоволително. Както ти казах, все ние побеждаваме.

— Нямам предвид нападенията. Говоря за проблема като цяло — за причините.

— Аз самият пътувах доста покрай черния път и го проследих на голямо разстояние.

— И?

— Не успях да измина цялата му дължина. Нали знаеш как Сенките стават все по-трудно управляеми и странни, колкото повече се отдалечаваш от Амбър?

— Да.

— …Докато и самото ти съзнание започне да се изкривява и да се стреми към лудостта?

— Да.

— …И някъде отвъд всичко това лежи Царството на хаоса. Пътят е навсякъде, Коруин. Убеден съм, че пресича цялото разстояние.

— Значи е точно така, както се опасявах.

— Поради това, независимо дали ти симпатизирам или не, ми се иска да се откажеш от плановете си за момента. Сигурността на Амбър трябва да се поставя над всичко.

— Ясно. В такъв случай сега няма какво повече да си кажем.

— А твоите планове?

— Тъй като не знаеш какви са, безсмислено е да ти обяснявам, че са непроменени. Но е така.

— Не знам дали да ти пожелая успех, ала ти желая щастие. Радвам се, че си върна зрението. — Той ми стисна ръката. — Трябва вече да отивам при Бенедикт. Да разбирам ли, че не е зле наранен?

— Поне не от мен. Аз само го ударих няколко пъти. Не забравяй да му предадеш думите ми.

— Няма да забравя.

— И го отведи в Авалон.

— Ще се опитам.

— Е, довиждане засега, Жерар.

— Довиждане, Коруин.

После той се обърна и тръгна обратно по пътя. Наблюдавах го, докато се изгуби от поглед и едва тогава се върнах при каруцата. Прибрах неговата Фигура на мястото й в колодата и продължих пътуването си към Антверпен.