"Окото на котката" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

КАМЕННИ НАДПИСИ

Когато Айрънбеър се озова с транспортната кабина в дома на Йелоуклауд, първото нещо, което привлече и прикова вниманието му, беше пушката в ръцете на другия, насочена към гърдите му от горе-долу два метра.

— Хвърли оръжието, което носиш — нареди Йелоуклауд.

— Готово. Недей да нервничиш. — Айрънбеър пусна автомата на земята. — Защо си насочил това чудо срещу мен?

— Индианец ли си?

— Да.

— Ха’ат’ииш биниинаа йиния?

Айрънбеър поклати глава.

— Не разбирам.

— Не си навахо.

— Никога не съм казвал такова нещо. Всъщност съм сиукс. Но и сиукски не зная. Освен може би няколко думи.

— Ще ти го повторя на английски: защо си дошъл тук?

— Казах ти по телефона. Трябва да намеря Сингър или съществото, което го преследва.

„Мисля си, че може би ти си онзи, който го преследва. По тия краища лесно се крият трупове — особено по това време на годината.“

Айрънбеър почувства как по челото му избива пот, когато прочете мислите на другия.

— Чакай малко — каза той. — Искам да му помогна. Само че историята е дълга, а аз не зная с колко време разполагаме.

Йелоуклауд посочи едно кресло с дулото на пушката си.

— Сядай. Но първо навий килима и го отмести. Мразя да ми цапат нещо, изработено на Двата сиви хълма.

Докато Айрънбеър покорно изпълняваше заповедта, беше насочил всичките си усилия да проучи мозъка на домакина, да проникне отвъд потока на съзнанието. Когато откри онова, което му трябваше, не знаеше дали езикът му няма да се заплете, докато произнася сричките, но все пак опита.

— Какво каза? — попита Йелоуклауд, а цевта на пушката му леко се залюля.

Айрънбеър повтори тайното име на Йелоуклауд.

— Откъде го знаеш? — попита другият.

— Прочетох го в ума ти. Аз съм паранормален. Това е първата причина, поради която ме въвлякоха в тази история.

— Да не си лечител?

— Предполагам, че навремето щях да бъда точно такъв.

Така или иначе събраха група от такива като мен и започнахме да следим съществото, което преследва Сингър. Сега останалите искат да се откажат, но не и аз. Ето защо се нуждая от помощта ти.

Дъждът не спираше. Когато телефонът иззвъня, Йелоуклауд го изключи. След това си приготвиха кафе.

Сега тичаше, устремен сякаш към недрата на земята. Все по-тъмно и по-тъмно. Скоро ще трябва да забави крачка. Светът наоколо бе изчезнал почти напълно, останали бяха само звуците — на вятъра, на водата, на тупащите му като барабан стъпала. Сега бавно. Точно така. Моментът настъпи.

Напред. Имаше нещо сред онези няколко дървета. Не се движеше. Светлина.

Напредваше предпазливо.

Оказа се, че е… Не, грешеше. Невъзможно беше. И все пак тя беше там. Транспортна кабина. Беше сигурен, че правилникът не позволява да се монтират транспортни кабини в каньона.

Приближи се още повече. Несъмнено приличаше на транспортна кабина — там, сред дърветата. Пристъпи и погледна вътре.

Все пак беше странна. Нямаше процеп за карта. Не беше предвидена възможност за набиране на координати. Влезе и я разгледа по-внимателно. Имаше само едно-единствено странно копче на червени и бели петънца. Без да се замисля, протегна показалец и го натисна.

Наметало от дъги се завъртя пред очите му и изчезна. Огледа се. Нищо не се бе променило. Не се беше пренесъл никъде. И все пак…

Бледа светлина заливаше каньона сега, сякаш отгоре светеше пълна луна. Само че луна нямаше.

Отново погледна към кабината и за първи път забеляза табелката отстрани. На нея пишеше „СВЯТ НА ДУХОВЕТЕ“. Сви рамене и се отдалечи. Не личеше да се е променило друго освен светлината.

След около двайсет крачки се извърна и погледна назад. Кабината беше изчезнала. Зад него се извисяваше горичката, лишена от всякакво неестествено присъствие. Вдясно водата блестеше, течението я къдреше на малки вълнички. Падащият върху нея дъжд сякаш се спускаше със забавено движение и приличаше повече на плътна мъгла, отколкото на порой. А следващата проблеснала светкавица изглеждаше като стилизирана фигура, гравирана върху небесната твърд.

Сега пред него ясно се очертаваше пътеката, която трябваше да следва. Стъпи върху нея и докато крачеше, вятърът на пресекулки пееше напътствена песен.

Движеше се бързо и приближаваше завой на каньона. После тръгна по-бавно, тъй като склонът стана по-стръмен и тесен. При една извивка на пътя се спусна към широка козирка, след това отново забърза по своята пътека.

Когато сви зад завоя, забеляза отпред и вдясно от себе си очертанията на човешка фигура, застанала на отсрещния бряг на потока, съвсем в края на издигната ивица земя, която продължаваше под водата. Беше мъж, изглеждаше някак познат и обгърнат от светлина, в която Били забеляза нещо смущаващо.

Приближи се по-бавно, защото мъжът се взираше право в него. За момент не беше сигурен как да се обърне към него, понеже не успяваше да си спомни обстоятелствата, при които се бяха запознали, а и срещата му се струваше странна. После паметта му внезапно се пробуди, но мъжът вече го бе поздравил.

Той спря и отвърна на поздрава.

— Далеч си от дома си — каза сетне, — от мястото, където те срещнах едва завчера — да пасеш овце в планините.

— Вярно е — отвърна мъжът, — защото същата вечер умрях.

Студени тръпки полазиха по гърба на Били.

— Нищо не съм ти сторил — изрече той. — Защо се връщаш да ме тревожиш?

— Не съм се върнал, за да те тревожа. Всъщност изобщо не съм се връщал. Ти сам намери пътя насам. Това променя нещата. Аз няма да ти навредя.

— Не разбирам.

— Казах ти да следваш криволичеща пътека — каза старият певец — и виждам, че си го направил. Много криволичещ е бил пътят ти. Това е добре.

— Не съвсем — отвърна му Били. — Моето чинди продължава да ме следва по петите.

— Твоето чинди свърна надясно вместо наляво — тръгна по лъжливата следа в Каньона на черната скала. За известно време си в безопасност.

— Това все пак е нещо — каза Били. — Може би ще успея да го постигна отново.

— Може би. Но какво точно правиш?

— Следвам диря.

— И тя те доведе до тук. Мислиш ли, че се срещнахме случайно?

— Досещам се, че не. Ти знаеш ли защо се срещнахме?

— Зная само, че бих искал да те науча на една стара песен, даваща сила.

— Чудесно. Ще приема всякаква помощ, която мога да получа. — Били хвърли поглед назад към пътя. — Макар да се надявам все пак, че тя не е прекалено дълга.

— Не е — отговори старият певец. — Сега слушай внимателно, защото мога да ти я изпея само три пъти. След четвъртото изпяване започва да действа.

— Разбирам.

— Много добре. Ето я и песента…

Старецът започна да пее песен за викане на Икне’ецо, която Били чу, разбра и научи до третото изпяване. След като певецът свърши, той му благодари, а после попита:

— Кога трябва да използвам тази песен?

— Ще разбереш — отвърна старецът. — Следвай своя криволичещ път.

Били се сбогува с него и продължи по северния склон. Помисли дали да не погледне назад, но този път се въздържа. Вървеше през искрящия каньон, образи от други светове и преживявания в различни градове изплуваха и се сливаха с картините наоколо, докато на това място сякаш целият му живот започна да се разтапя и да се смесва в едно цяло. Но и всички натрупани чувства също се завъртяха в обща вихрушка и емоционален бял шум обгради Били.

Мина покрай множество изправени камъни, всеки от които като че ли имаше собствено лице с отворена уста, пееща песните на вятъра. Всички бяха неподвижни, но от далечния край на групата нещо се отдели, излезе от тълпата и се приближи.

Беше мъж, много познат мъж, който с усмивка се облегна на последния вятърен певец. Беше облечен по последна мода, имаше стилно подстригана коса и ръце с добре поддържан маникюр.

— Здравей, Били. — Каза го на английски. Гласът беше неговият.

Тогава осъзна, че това е самият той — такъв, какъвто щеше да стане, ако не се бе върнал на това място.

— Прав си. Аз съм твоята сянка — каза другият. — Аз съм онази твоя част, която ти реши да пренебрегнеш, да отхвърлиш, когато избра да се върнеш към индианското наметало, защото се страхуваше да бъдеш мен.

— Щеше ли да ми харесва, ако бях теб?

Мъжът сви рамене.

— Така мисля. Време и случайност — това е всичко. С Дора в крайна сметка щяхте да се преместите в някой голям град, след като за собствено удовлетворение ти докажеше колко свободен си станал. Пое риска на случайността и се провали. Ако беше успял, щеше да тръгнеш в моята посока. Време и случайност. Разстояние от двайсет сантиметра. Животът се определя от подобни неща.

— Значи според теб излиза, че дори да бях доказал колко съм освободен, пак нямаше да съм истински свободен?

— Какво означава да си свободен? — Около главата на другия заигра слаба зелена светлинка. — Предполагам, да пребродиш всички верни пътеки. А ти сам се ограничи. Аз съм път, важен път, по който ти не тръгна. Можех да бъда част от тебе, спасителна част, но ти ме отблъсна, защото се гордееше, че винаги си прав.

Усмихна се отново и Били забеляза, че зъбите му са станали животински.

— Познах те — каза тогава Били. — Ти си моето чинди, моето истинско чинди, нали така?

— Дори да съм — отвърна другият — и ти да ме смяташ за зло, правиш го по съвсем погрешни причини. Аз съм твоята отхвърлена същност. Нито по-добра, нито по-лоша, просто неосъществена. Ти ме призова много отдавна, като избяга от част от себе си. Не можеш да унищожиш нищото.

— Хайде да видим. — И Били вдигна лазерната пушка със скосената цев и натисна спусъка.

Припламналата светлина премина през двойника му без никакво видимо въздействие.

— Не е този начинът да се справиш с мен — отбеляза другият.

— Тогава върви по дяволите! Защо изобщо трябва да се справям с тебе?

— Защото мога да те унищожа.

— Тогава какво чакаш?

— Все още не съм достатъчно силен. Така че продължавай да бягаш, продължавай да затъваш в първичното — колкото по-назад се връщаш, толкова повече ще нараства силата ми. После, когато се срещнем отново… — Другият изведнъж се отпусна на ръце и крака и заприлича на Котката. Единственото му око блестеше. — Независимо от името ми винаги ще бъда твой противник.

Били извади тейзъра и стреля. Устройството потъна в тялото на другия и той отново се превърна в неговия двойник, изправи се и се нахвърли върху него. Метателното устройство и кабелът паднаха на земята и автоматично се пренавиха.

Били замахна с левия си юмрук и като че ли докосна нещо. Двойникът му се строполи. Били се обърна и се затича.

— Точно така, бягай. Дай ми сила! — извика съществото подире му.

Когато се обърна, Били забеляза само слабо зеленикаво сияние близо до мястото, където се намираха вятърните певци. Продължи да се движи все така бързо, докато на следващия завой бледата светлина не изчезна. Гласовете на вятърните певци заглъхнаха. Той пак забави крачка.

Каньонът отново стана по-просторен, потокът се разстилаше по-широк, лееше се по-бавно. На Били му се струваше, че вижда във водите лица — човешки и животински.

От известно време насам усещаше, че го наблюдават внимателно. Това чувство се засилваше и той обхождаше с поглед околността, за да открие източника сред мимолетно мяркащите се фигури в сянката и във водата.

— Котко?

Никакъв отговор, което можеше да означава всичко. Но липсваше и излъчване на тревожни предчувствия. Освен ако не се губеха сред кипежа от емоции.

— Котко? Ако това си ти, да се бием открито. Когато поискаш. Аз съм готов, където и да се намираш.

Мина покрай остра издатина в стената на каньона и разбра, че онова, което долавя, не е присъствието на Котката. Сега вече съзираше странното нещо, което го гледаше, и видът му напълно съответстваше на предизвиканите чувства.

Приличаше на гигантски тотемен стълб. Неговото племе никога не бе издигало тотемни стълбове. Това беше обичайно за народите от северозапада. И все пак този стълб по някакъв странен начин се вписваше в общата картина, макар да не подхождаше на мястото. Извисяваше се внушително, по него бяха издълбани четири лица, а на самия връх имаше като че ли и пето, но неясно. Бяха образите на две жени, едната с груби черти, другата — с фини, и на двама мъже, чернокож и бял. Като изваяно от дим над тях беше надвиснало усмихнато мъжествено лице. Очите на всички бяха вперени в Били и той съзнаваше, че вижда не покрит с резби стълб, а живо същество.

— Били Блакхорс Сингър — обърна се към него глас, който не беше нито мъжки, нито женски.

— Чувам те — отвърна той.

— Трябва да спреш пътуването си тук — рече то.

— Защо? — запита Били.

— Ти изпълни своята мисия. Няма да постигнеш нищо повече, ако продължаваш да бягаш.

— Кои сте вие?

— Ние сме твоите духове пазители. Искаме да те спасим от преследвача ти. Изкатери стената оттук. Чакай на върха. Там след време ще дойдат да те вземат и да те отнесат на безопасно място.

Били отмести поглед от кулата на духовете и се вторачи в земята под краката си и в пътя пред себе си.

— Но аз продължавам да виждам как следата ме води по-нататък в този каньон — изрече накрая той. — Не бива да я изоставям тук.

— Това е лъжлива следа.

— Не е — каза той. — В едно съм сигурен: трябва да вървя по нея докрай.

— В тази посока се намира смъртта.

Той отново помълча известно време. После каза:

— И все пак трябва да вървя натам. Някои неща са по-важни от останалите. Дори от смъртта.

— Кои са тези неща? Защо трябва да вървиш по тази диря?

Той си пое дълбоко въздух — и пак, и пак — и продължи да се взира в земята, сякаш за първи път се замисляше над това.

— Очаквам себе си в края й — най-сетне отговори той, — както е редно. Ако не вървя по тази следа, ще ме застигне друг вид смърт. — И добави: — Според мен по-лош.

— Ако продължиш, вероятно няма да сме в състояние да ти помогнем.

— В такъв случай така е било отредено — каза Били. — Благодаря ви, че направихте опит.

— Чуваме те — произнесе тотемът, докато потъваше в земята и лицата едно след друго се плъзгаха под камъка и се губеха от поглед, докато остана само последното, замъгленото, което се задържа за миг и сякаш му се усмихваше.

— Рискувай тогава — като че ли прошепна то и после също изчезна.

Били потърка очи, но нищо не се промени. И продължи нататък.

отпътуваме фра тплаца км водите нсещи се нататъ дървот с глава отгоре ипристигаме сега до всеки където петима вече четирима отделноотделно кон върху планина призрчни успяхме да се прнесем към телесенстълб като дълготеча вода да посетим няколко залива и места в нашитесобствени глави където да разберем сестри на небето стари мъже под земята докато напред следите на койот отгоре сянка на черна птица и първият брат в потира на мозъците част от отделноотделнокапкапкапан

— Господи! — въздъхна Елизабет, докато отново се отпускаше в креслото.

Алекс Мансин наля чаша вода и я пресуши на един дъх.

— Да-а-а. — Фишър масажираше слепоочията си.

Мърси Спендър се закашля така, че успя да спре едва след близо половин минута.

— Сега какво? — меко попита Фишър.

Мансин поклати глава.

— Не зная.

— Айрънбеър се оказа прав. Той смята, че се намира в друг свят — каза Елизабет. — Не сме в състояние да го стреснем.

— Плюя на това — отвърна Фишър. — Опитахме и успяхме да го достигнем, макар той да ни възприе като тотем. Друго ме тормози и вие го знаете.

— Той беше там — каза Мърси — духом.

— Хайде някой да се обади в болницата и да провери дали Сандс действително е мъртъв — предложи Фишър.

— Според мен просто е невъзможно да са сгрешили, Чарлс — отговори Елизабет. — Но Мърси е права. По някакъв начин той беше с нас и ми се струва, че сякаш все още е някъде наблизо.

— Точно така — потвърди Мърси. — Той е тук.

— Не е необходима хипотезата за духовете, за да си обясним онова, което според мен се случи — заяви накрая Мансин.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елизабет.

— Всичко опира до спомена за това, как умря той. Ние всички бяхме заедно и действахме като единната общност, която твърде малко разбираме. Мисля, че травмата, причинена от смъртта му, е послужила за създаване на нещо като холозапис на мозъка му в нашето по-широко съзнание. Ако сме отделени един от друг както сега, тя отслабва, но всеки от нас носи някакъв неин по-блед вариант и може би поради тази причина сега изпитваме това усещане за неговото присъствие. Когато преди малко възстановихме общността, повторното комбиниране на запечатаните в паметта ни следи се оказа достатъчно, за да се изгради завършено функциониращо копие на мозъка му такъв, какъвто беше.

— Смяташ, че Сандс е особен вид спомен, който се появява, когато сме в онова състояние? — поиска да уточни Елизабет. — Как мислиш, ще избледнее ли с времето?

— Кой би могъл да каже?

— И какво ще правим сега? — запита Фишър.

— Постоянно ще проверяваме къде е Сингър, предполагам — отговори Мансин, — и ще го приканим отново да се изкатери на някое удобно място, откъдето да го приберат.

— Той просто ще продължи да отказва. Видяхте колко непоклатима е тази негова умствена настройка.

— Вероятно. Освен ако не се случи нещо, което да я промени. Но аз си мисля за някои от нещата, които Айрънбеър каза. Сингър трябва да има шанс и май ние сме единствените, които можем да му го предоставим.

— Съгласен съм. Струва ми се достатъчно безопасно. Само не искайте от мене отново да се впусна след онзи извънземен звяр. Веднъж ми стига.

— Аз самият не изгарям от желание да се докосна втори път до него.

— Ами Айрънбеър?

— Какво Айрънбеър?

— Не е ли редно да опитаме да установим връзка с него и да го известим какво правим?

— Каква полза? Той е луд. Просто ще прекъсне контакта. Да ни се обади, когато е готов.

— Никак не ми се иска да извърши някоя глупост.

— Като например?

— Например да тръгне да преследва онова чудовище и да го открие.

Мансин кимна.

— Може би си прав. Продължавам да мисля, че няма да ни послуша, но…

— Възможно е да послуша мен — каза Фишър, — ала не съм сигурен, че ще успея да се свържа с него от такова разстояние.

— Защо не проверим къде е най-близката до онзи каньон транспортна кабина и не отидем там? — обади се Елизабет.

— Навярно това ще улесни нещата.

— В индианските резервати не избягваха ли алкохола? — попита Мърси.

— Да се обадим на Тедърс и да си събираме багажа. Ще се срещнем тук след петнайсет минути — предложи Фишър. — Уолтър също смята, че идеята е добра — каза Мърси.

— Оставих го тук, долу. — Йелоуклауд сочеше с пръст по картата и Айрънбеър кимна, взрян в очертанията на дългите, разпрострени в различни посоки каньони.

Поройният дъжд премина в суграшица и барабанеше по спрялата близо до ръба на каньона кола на въздушна възглавница, в която седяха. Айрънбеър инстинктивно вдигна яката на взетото на заем яке. Съвсем по мярка му беше. „Имам късмет, че носим еднакъв размер“ — помисли си той.

— Наблюдавах го известно време — продължи Йелоуклауд, — за да се уверя, че ще стигне долу без проблеми. Успя и видях как се отправи на изток. — Пръстът му се плъзна по картата и спря. — Тук, на това място — добави той, — би могъл да свие надясно в Каньона на черната скала или да продължи в самия Каньон дел муерто. Ти как мислиш?

— Аз ли? Откъде да знам?

— Ти си магьосник. Не можеш ли да подържиш една пръчка над картата или нещо подобно и така да разбереш?

Айрънбеър проучи картата по-внимателно.

— Не съвсем — отвърна той. — Чувствам, че е някъде там, долу. Но за мен скалната стена си е само скална стена, независимо дали я виждам с неговите или със собствените си очи. Все пак… — той прокара показалеца си по картата — смятам, че е продължил по Дел муерто. Нужно му е било огромно пространство, а ми се струва, че от Черната скала няма изход.

— Добре, добре. И аз мисля, че е тръгнал по този път. Бих казал, че нарочно реши да слезе на това място. Обзалагам се, че оставените на разклонението следи подвеждат. — Йелоуклауд сгъна картата, изключи светлината в купето и запали двигателя. — След като и двамата сме на едно мнение — завъртя волана той, — на бас, че ще успея да спестя малко време. На бас, че ако се отправим право нагоре по ръба, покрай онова разклонение и се спуснем в Дел муерто, ще открием следите му покрай една от стените.

— Май ще стане тъмничко.

— Имам очила за нощно виждане и мощен прожектор. И двете покриват целия спектър.

— Можеш ли да определиш на какво разстояние евентуално се намира от мястото, където си го оставил, и с каква скорост се движи?

— Обзалагам се, че преценката ми ще е доста точна. Само че сега не искам да налетим точно на него.

— Защо?

— Ако нещо го преследва, той ще е склонен да стреля по всичко, което забележи да се приближава.

— Тук си прав.

— Така че ще заобиколим надолу покрай Пещерата на многото пуйки и Пещерата на синия бик — точно преди каньонът да се разшири. По-лесно ще открием следата в по-тясно пространство. После няма да обръщаме внимание на всякаквите там лъжливи дири, които водят към Каньона на двойната пътека, и ще тръгнем след Били.

Ветровете брулеха малката кола, която с мъка се движеше почти без път през обширната открита местност, като непрекъснато правеше завои, за да избягва големите камъни и прекалено стръмните падинки.

— … и тогава смятам просто да му осигурим допълнителна огнева мощ.

— Бих искал да се опитам да го убедя да се откаже от това начинание.

Йелоуклауд се изсмя.

— Как ли пък не. Да те видя как ще го направиш.

Айрънбеър проучи мислите му и разбра какво е мнението му за Сингър.

— Е, добре тогава — предаде се той. — В Периферния патрул поне се научих да стрелям.

— Ти си служил в п-п-патрула? За малко и аз да постъпя там.

— И защо не го направи?

— Боях се, че на небето ще ме хване клаустрофобия в тия бирени кутии. Обичам да гледам широки пространства.

Докато пътуваха в мрака, известно време мълчаха, а наоколо им се мяркаха смътни очертания, в светлините на предните фарове се въртяха снежинки, превръщаха се в дъждовни капки, после — отново в снежинки.

След известно време Йелоуклауд заговори:

— Та ти казваш, че онова нещо, което го преследва, е умно като човек, а?

— В известен смисъл да. Може би по-умно.

— Но въпреки това предимството пак може да е на страната на Били. Навярно ще побеснее, като ни види.

— Този звяр го е преследвал по целия свят. Той е създаден да убива и мрази Сингър.

— Дори Кит Карсън се е страхувал да ходи в тези каньони, за да преследва навахите. Трябвало е да чака до средата на зимата, за да ни изтощи от глад и да ни принуди да излезем.

— Защо се е страхувал?

— Това място е идеално за устройване на засади. Всеки, който познава пътищата долу, би могъл да спре превъзхождащи го войски, дори да ги унищожи.

— Звярът умее да чете мисли.

— Значи е разбрал, че някъде пред него има човек, който чака да го убие. Не е необходимо да притежаваш способност да четеш мисли, за да ти е ясно това. И ако продължи преследването, точно така ще стане.

— Той може да променя формата си.

— Въпреки това трябва да се движи, за да върви напред. И по този начин се превръща в мишена. Сега Били е въоръжен. На звяра няма да му е толкова лесно, колкото май си мислиш.

— В такъв случай защо реши да дойдеш?

— Не обичам чужди твари да преследват навахо в собствените ни земи. Освен това не можех да позволя на сиукс да изпрати първия изстрел срещу онова нещо.

„Без Йелоуклауд тук от мен нямаше да има голяма полза — каза си Айрънбеър. — Дори местните дечица навярно знаят по-добре как да се оправят из тази местност, да проследяват дири, да ловуват, да оцеляват. Аз съм пълен глупак, след като физически се забърках в цялата тая история. Единствените ми познания за живота на индианците идват от Аляска, пък се и отнасят за време отпреди много години. Какво тогава правя тук? Непрекъснато си повтарям, че Сингър ми харесва, но защо? Защото е бил един вид герой? Не мисля, че това е истинската причина. Според мен ми допада, защото е старомоден индианец и защото баща ми може би е бил като него. Поне аз си го представям така. Дали тук не се опитвам да изкупя вината си? Може и да е така. А и в цялата ми музика звучат индиански ритми…“

Колата забави ход, провря се под една надвиснала скала и спря. Снегът отново се бе превърнал в дъжд, който тук само ръмеше — бавно падащи студени капки.

— Стигнахме ли? — попита Айрънбеър.

— Почти — отвърна Йелоуклауд. — Оттук надолу е лесно. Е, сравнително лесно. Чакай да взема очилата и прожектора и ще те водя.

Слязоха от колата, взеха малки раници и преметнаха през рамо оръжието си. Йелоуклауд насочи светлината на прожектора си към каньона.

— Следвай ме — обърна се той към Айрънбеър. — Преди няколко години тук скалите се свлякоха. Получи се нещо като пътека. Щом стигнем на дъното, ще се окажем по на завет.

Айрънбеър закрачи след него и двамата се приближиха до ръба на каньона. Долната му част не се виждаше, а скалите отпред изглеждаха назъбени и хлъзгави. Магът не каза нищо и скоро започнаха спускането. Йелоуклауд местеше прожектора си, за да осветява пътя пред тях.

Докато се спускаха, дъждът намаля, а приблизително на половината разстояние се озоваха изцяло под укритието на стената и той вече не стигаше до тях. Скалите станаха по-сухи и те ускориха темпото. Айрънбеър се вслушваше във воя на вятъра и в шума на дъжда.

Придвижваше се от скала на скала и след известно време започна да се пита дали наистина има дъно. Взе да му се струва, че вървят надолу цяла вечности че цялото останало време ще бъде запълнено единствено с безкрайно повтарящи се движения на вкопчване в канарите и навеждане. Тогава чу Йелоуклауд да се провиква:

— Ето че стигнахме!

Скоро след това установи, че се намира на дъното на каньона сред изкривени и плуващи под светлината на прожектора скални форми.

— Не мърдай за минутка — нареди Йелоуклауд. — Не искам да объркаме следите. — После попита: — Можеш ли да използваш онзи свой номер и да разбереш дали наблизо има някой?

— Като че ли няма — отвърна след няколко секунди Айрънбеър.

— Чудесно. Смятам тук за известно време да си служа с нормална светлина. Ти се настани удобно, докато видя какво мога да открия.

През следващите минути Айрънбеър наблюдаваше как Йелоуклауд мести бавно прожектора, изследва земята, като се отдалечава все повече, движи се отляво надясно и обратно. Най-сетне спря. Изправи се. Махна на Айрънбеър да се приближи и индианецът закрачи напред.

— Откри ли нещо? — попита той, когато стигна до Йелоуклауд.

— Минал е оттук — отвърна Йелоуклауд. — Виждаш ли?

Айрънбеър разгледа земята и кимна. Не забеляза нищо, но прочете в мозъка на другия, че той е разпознал следите.

— Преди колко време е бил тук?

— Не мога да кажа със сигурност. Всъщност няма голямо значение. Да тръгваме.

Вървяха почти четвърт час в мълчание, преди Айрънбеър да реши да попита:

— Забеляза ли някакви следи от преследвача му?

— Никакви. Тук-там се виждат само няколко кучешки дири. От разказа ти за звяра излиза, че не би могъл да има подобни размери.

— Не. Много по-едър е.

Йелоуклауд не се подведе по лъжливите следи в Каньона на двойната пътека и продължи на североизток към основния пролом.

Имаше нещо хипнотизиращо в равномерния вървеж, в изникващата от мрака пътека сред скали, локви, кал и храсти. Студът не беше толкова режещ, колкото можеше да се очаква, тъй като вятърът бе отслабнал, но Айрънбеър започна да усеща как се вкочанява — по-скоро по психологически причини. Водите покрай тях се плискаха и бълбукаха. Ръцете му се движеха, а краката пристъпваха почти автоматично.

— … Да, да, да, да, да, да, да…

Вятърът сякаш му говореше, сякаш от дълго време го унасяше с думи, изпълнени с покой сред монотонните движения.

— … Унеси се, унеси се, унеси се, унеси се. Да, почини, да, почини, нинини, нинини, нинини…

Изведнъж осъзна, че това не е само от вятъра и от ритъма на движението. Имаше някой…

— Да. Да.

Сила. Мрак. Смърт. Беше зад гърба му. Нещото. Звярът. Приближаваше.

— Да. Да.

И вече не можеше да направи нищо. Дори не можеше да забави крачка, камо ли да се отклони от пътя. Съществото го беше завладяло изцяло и така умело го контролираше, че той не бе почувствал дори намек за присъствието му. Чак досега, когато беше вече твърде късно.

— Да. Да, сине на градовете. Изглеждаш различен от другия, но и двамата препречвате пътя ми. Продължавайте да вървите. Скоро ще ви хвана. И тогава няма да има значение.

Айрънбеър отново се опита да свърне встрани, но мускулите отказваха да му се подчиняват. Готвеше се да проникне в мозъка на Йелоуклауд, за да разбере дали той вече е разбрал състоянието му. Някъде отзад създанието осъществяваше някакъв телепатичен контрол над нервната му система. Не можеше да каже дали чете и мислите му. Може би. А може би не. Айрънбеър искаше да запази в тайна от тази твар собствените си телепатични способности, ако изобщо бе възможно. Не, не знаеше със сигурност. Ала чувстваше…

Зад гърба си чу шум. Приличаше на грохота на отронен търкалящ се камък. Айрънбеър беше наясно, че ако в следващите няколко минути не се освободи, нищо от онова, което чувства, вече нямаше да има значение. За него всичко щеше да свърши. Без остатък. Звярът, който Сингър наричаше Котка, почти го застигаше…

Краката му продължиха да извършват забавени, равномерни движения. Опита да си представи Котката, но не успя. Злобна сянка с гъвкави движения… огромно око, което се носи плавно като луна… Образите се появяваха и изчезваха. Нито един като че ли не съответстваше напълно на приближаващия звяр — могъщ, безстрашен…

Безстрашен?

Един образ изскочи в съзнанието му, съпроводен с въпрос: колко силно е впечатлението, което той може да проектира в мозъка? Фишър с лекота беше в състояние да създава илюзии, които трудно се различаваха от действителността. Би ли могъл той, Айрънбеър, да успее да се спаси с част от тази правдоподобност, ако я подкрепи с всичко, което притежава? Вероятно само колкото да обърка звяра, не повече.

Всъщност възникването на идеята и усилието за приложението й се извършиха едновременно. Размишлението протече заедно с действието — рефлекторен навик на част от същността му.

Пясъчната ивица, през която току-що бе минал… Проектира нейното изригване и блестящата триъгълна фигура, която внезапно се извиси и се хвърли напред в стремежа си да обгърне своя преследвач…

— Крел! Крел! — изпрати той мисълта, съсредоточен върху постигането на съвършено изображение.

Остана на място, почувствал вълните на паника откъм гърба си, осъзнал, че пак контролира собствените си движения; осъзна и че Йелоуклауд е спрял.

— Крел! — Но дори когато укрепваше образа с всички чувства на заплаха и ужас, с които току-що се бе запознал, дори когато сваляше скорострелния автомат от рамото си и го хващаше здраво в ръце, беше наясно, че макар вече напълно да владее движенията си, изпитва страх да се обърне и да се изправи лице в лице със съществото, което стоеше зад него.

Гърмежът от оръжието на Йелоуклауд разсея обхваналата го парализа. Той се извъртя стремително с готов за стрелба автомат.

В светлината на прожектора на Йелоуклауд Котката вече не беше изправена, отпускаше се на земята, а онова ужасно око сякаш го фиксираше, гореше, пронизваше.

Натисна спусъка, започна да движи оръжието и от очертаната линия на земята пред звяра излетяха кал и чакъл.

Йелоуклауд стреля отново, Котката подскочи и се хвърли напред. Айрънбеър вдигна дулото на своето оръжие и даде нова серия изстрели. Тя нашари с разкривена ивица шията и плешката на Котката.

И после настъпи пълна тишина и мрак, сред които почувства как тялото на Котката се удря в неговото.

Седяха или лежаха в хотел „Гръмотевична птица“ недалеч от устията на каньоните. Но все едно всички бяха в една стая, тъй като стените не пречеха на разговора им.

— Е? — попита Елизабет. — Какво научи?

— Смятам да опитам отново — отвърна Фишър. — Почакай няколко минути.

— Доста време ти отне — обади се Мансин.

— Нали знаеш, че понякога стават засечки — мозъкът е в необичайно състояние и в него се прониква трудно.

— Нещо не е наред — отсъди Мансин. — И аз се опитвам от известно време.

— Може би сме твърде закъснели — намеси се Мърси.

— Не ставай смешна!

— Просто се опитвам да бъда реалистка.

— Свързах се с дома на Йелоуклауд, докато се мъчехте да установите контакт — обади се Елизабет. — Жена му ми съобщи, че преди известно време той и Айрънбеър са тръгнали заедно. Отишли са към каньоните, каза тя.

— По следите на Сингър ли? — попита Мансин.

— Не пожела да каже нищо повече. Но каква друга причина би могло да има?

— Наистина.

— Ще опитам отново — каза Фишър.

— Почакай — спря го Елизабет.

— Защо?

— Сам не успяваш да постигнеш нищо.

— Искаш да кажеш, че трябва отново да се обединим и тогава да опитаме, така ли?

— Защо не? Нали затова сме тук. Да работим заедно.

— Мислиш ли, че Сандс?… — започна Мансин.

— Вероятно — отвърна Елизабет.

— Така е — каза Мърси. — Но той няма да ни навреди.

— Е, права си да изтъкваш защо сме тук — обърна се Мансин към Елизабет.

— А ако не успеем да открием Джими? — попита Фишър. — Какво ще правим тогава?

— Ще опитаме отново със Сингър — отговори Елизабет. — Може би този път ще ни послуша.

Вървиш. Сред сребристочерния пейзаж. Сега забави стъпки. Остави подвеждащи следи. Сякаш очакваш засада иззад тези скали. Заличи дирите от следващите трийсетина метра с клонка от храст. Добре. Продължавай. Пътят е чист. Обсипан е със смътно различими червени и бели петънца. Вървиш. Отражението на небесната мълния се изкривява в огледалото на водите. Отново слабо думкане на барабани. Вятърът непрестанно бучи между скосените стени.

Тук дребните капчици дъжд покриват лицето като със стъклена маска, миглите са призми, които разлагат светлините — те изпълняват геометричните фигури на своя танц в цветовете на спектъра, слети в дъги. Избърши лице. Сенките отскачат назад. Усмивката на Койота чезне зад светлината и мрака. Тук прекоси сред летящите пръски. Следвай краката си, все едно накъде води следата. Заобиколи. Още веднъж. Безмълвни маскирани танцьори сред сенките. Далеч-далеч назад — слаба зелена светлинка. Защо поглеждаш назад? Обръщането обвързва. Сега се изкачи. Спусни се отново. След малко каньонът става по-тесен, после отново се разширява. Многооко създание е седнало на висока скална козирка, но не помръдва. Може би е замръзнало или просто наблюдава. По-високо зазвучават ударите на барабана. Движиш се в ритъм с тях. Огън в издълбан камък. Йей от дъжд се вие като мост от висините до долу. Птичи следи зад луноподобна стена. Конска бедрена кост. Празен хоган. Полуизгорял дънер. Докосни слюдата, която блести като цветен прашец. Спомни си песента, която старецът…

— … Сингър.

Слабо, слабо. Вятърът или ехото му. Уморена дума на уморен дъх.

— Били Блакхорс…

Сега пак от онова скалисто място.

— Усещам те, следотърсачо — там някъде горе…

Има нещо. Нещо, което той трябва да помни. Това пътуване. За да върви по своята пътека. Въпреки всичко.

— Приятелите ти не ме спряха. Аз все пак ще дойда, ловецо.

Призрачното ехо на вятъра. Думи в главата му. Може би стари приятели. Познати.

— Защо не ми отговаряш? Думите не издават нищо.

Котка призрак, подобие на чинди. Тя е. Котката.

— Тук съм, Котко.

— И аз те следвам.

— Знам.

— Добро място си избрал.

— То ме избра.

— Няма значение. По-добро е от градовете.

Били спря, за да остави повече следи в калта, да създаде впечатление, че на това място може би е устроена още една засада.

— Идвам. Не можеш да бягаш вечно.

— Само дотам, докъдето трябва. Ти си ранена…

— Да. Но раната не е достатъчно сериозна, за да ме спре. Ще се срещнем.

— Разбира се.

— Усещам, че си станал по-силен отпреди.

— Може би.

— Който и от нас да победи, това е най-добрият изход. И двамата сме последните от своята порода. Какво друго ни остава?

— Не знам.

— Тази страна е особена. Не разбирам всичко, което става в нея.

— Нито пък аз.

— Скоро ще се срещнем, стари противнико. Доволен ли си, че побягна?

Били вложи всички сили в опита си да обмисли този въпрос.

— Да — отговори най-сетне.

Помисли си за песента, но осъзна, че още не е дошло времето да я запее. В каньона изтрещя гръмотевица.

— Променил си се, ловецо, от последния път, когато си говорихме така откровено.

— Сега зная къде отивам, Котко.

— Побързай тогава. Може би съм по-близо, отколкото си мислиш.

— Внимавай със сенките. Може би разстоянието между нас е още по-малко, отколкото си представяш.

Мълчание. Пред него се разкрива голямото разширение и ясна гледка към далечината. Той спря, изведнъж объркан от възможността да вижда на огромно разстояние. Следата му приличаше на панделка, водеше напред и още напред, после завиваше нагоре. Не му беше ясно какъв е смисълът на всичко това, но нямаше значение. Побягна с бързи равномерни крачки. Високо горе в тъмнината се чу крясък на птица.

Тича. Вятърът и шумът на водите сега са част от биенето на барабаните. Пътеката става все по-ясна и по-ясна. Вече е кървавочервена и сякаш посипана с ледени снежинки.

Земята като че ли се разтресе и някакво подобие на кула от дим се извиси пред него встрани от следата. Стълбът промени цветовете си, сгъсти се в плетеница, докато се издигаше, и в него се появиха пет подвижни лица. Той разпозна своите духове пазители.

— Били, дойдохме да те помолим отново — казаха те в един глас. — Опасността нараства. Трябва да изоставиш следата, да напуснеш каньона. Бързо. Трябва да отидеш там, където ще те посрещнат и ще те отведат на безопасно място.

— Не мога да изоставя следата сега — отвърна той. — Прекалено е късно. Моят враг приближава. Пътят пред мен е ясен. Благодаря ви още веднъж. Но вече нямам избор.

— Човек винаги има избор.

— В такъв случай аз съм направил своя.

Димното творение се разнесе, докато той минаваше покрай него.

Сега видя къде, изглежда, свършваше следата и когато осъзна към какво ще го отведе, усети, че го обзема смътен атавистичен страх. Дирята навлизаше в Пещерата на мумиите, древен дом на мъртвите високо горе в стената на каньона.

Докато вървеше напред, руината във високо разположената ниша сякаш растеше пред очите му. За малко повече от миг зелена светлина заигра зад един от прозорците. И после вятърът притихна, за да забушува отново. Това се повтори пак, после пак.

Долиташе шум, сякаш високо в небето плющеше огромно платно. Той не откъсваше очи от мястото, към което бе тръгнал, и все така не се отклоняваше от следата към подножието на стената. А докато тичаше, шумът се усилваше, приближаваше. Накрая като че ли загърмя точно над главата му и той усещаше как всеки такт се забива в тялото му. И тогава горе във въздуха го изпревари тъмна фигура.

Когато вдигна очи, съзря спускаща се огромна птица, устремена към върха на скалната стена високо над Пещерата на мумиите. Той забави крачка, когато наближи подножието на стената, и стигна до чакълестия склон. И докато съзерцаваше черното създание, вече кацнало и вторачило поглед надолу, разбра, че пред него е Хааш’еешджини, Черния бог, Господаря на лова. Бързо отклони поглед, но преди това срещна безжалостния взор на едно жълто око, фиксирано в него.

„Трябва ли да сложа край на всичко това под твоя втренчен поглед, Мрачни? — зачуди се той. — Та аз съм едновременно ловецът и плячката. На чия страна заставаш при това положение?“

Изкачи се по склона, а погледът му следеше дирята, която вървеше вертикално нагоре към скритата в нишата руина. Да, това наистина изглеждаше най-лекият маршрут…

Стигна до стената, стъпи върху първата издатинка, улови се за горната скала и започна да се катери.

Катереше се. По-бавно там, където беше по-хлъзгаво. Странно пощипване в дланите, когато се заизкачва по-нагоре. Както онзи път…

Не. Спря. Самият той беше част от лова. Но това означаваше и част от миналото. Да не мисли. Да се изкачва. Да ловува. Важна е позицията. Този урок идва с паметта. Сега да намери удобната позиция. Катереше се, без да поглежда към тъмната сянка високо горе, без да навежда глава. Още малко.

Още малко и щеше да влезе в дома на смъртта и да чака своя преследвач. Бягството отиваше към своя край. Да побърза. Важно е да бъде там горе, скрит, когато Котката пристигне. Влажна скала. Да се вкопчи здраво в нея.

Поглед нагоре. Да. Вече се вижда. Още малко. Внимателно. Да се изтегли. Готово.

След няколко минути се добра до една козирка, придвижи се вляво. Хвана се отново за скалата. Пак нагоре.

Почти лазеше. Сега е добре. Да се изправи отново. Да се доближи до стената. Да влезе. Няма зелена светлина. Над стената…

Мина по задната част на стената, като надничаше през пролуките към дъното на каньона. Нищо. Още не се виждаше нищо. Да продължава да върви. Онази голяма дупка…

Добре. Да спре. Да свали оръжието от рамото си. Да го провери. Да го постави върху козирката. Да чака.

Нищо. Все още нищо. Мястото беше влажно и пълно с каменни отломки. Погледът му обходи откритите пространства отпред, целият простор беше слабо осветен от лъчите, проникнали през завесите фосфоресцираща мъгла. Но чакането е работа, за която много го бива. Настани се, опрял гръб о каменен блок, вперил поглед в каньона, с ръка върху оръжието.

Измина почти час, без нещо да се промени в картината пред него.

И тогава далече вляво и напред се появи сянка, която съвсем бавно се промъкваше покрай стената. Пълзенето й беше едва доловимо и той изведнъж разбра, че няма кой да я хвърля.

Вдигна автомата — мерникът беше прост — и се прицели право в сянката. После се замисли за точността на изстрела и отново свали оръжието. Твърде далече. Ако сянката действително беше Котката, не искаше да рискува и да не я улучи, а само да издаде позицията си.

Сянката спря. Разля се във формата на скала и дълго време остана неподвижна. Той беше почти готов да повярва, че всичко е просто игра на светлосенки. Почти. Прицели се в скалата и задържа мерника така.

— Някъде тук си, Били. Усещам те.

Той не отговори.

— Където и да си, скоро ще съм при теб.

Дали да рискува и в крайна сметка да стреля, зачуди се той. На Котката щеше да й трябва известно време, за да приеме по-подвижна форма. Несъмнено дотогава щеше да има поне няколко благоприятни възможности…

Отново движение. Скалата помръдна, удължи се, отново промени формата си, докато се плъзгаше покрай стената.

— Страдай, следотърсача. Съдено ти е да умреш. Първият ти изстрел ще те издаде и аз ще се изплъзна от всички следващи. Ще ме видиш тогава, когато съм готова да се появя пред погледа ти, и чак тогава ще стреляш.

Движението се поднови с плъзгане към истинска скала под надвиснала грамадна издатина. Сред аморфната структура се провидя блясъкът на окото на Котката, започнаха да се оформят лапите й.

Били прехапа устна, когато си спомни как беше видял един торглиндски метаморф да тича по почти вертикална стена на родната си планета. Тогава беше натиснал спусъка и не беше улучил.

Котката замръзна за част от секундата, когато високо над главата й проблесна изстрелът, после започна да се движи по-бавно, отколкото Били бе очаквал, което го заблуди, че звярът наистина е ранен. Котката отскочи назад към редица от камъни по-близо до стената. След това погледна нагоре, осъзна грешката си, събра лапи под себе и се хвърли напред. Но късно.

Отцепилата се при изстрела огромна канара се изтърколи по стената и срути издатината, под която се готвеше за скок Котката. Лапите й вече се бяха оттласнали от земята, но въпреки това скалата се сгромоляса върху нея.

— Ловецо! Мисля… че ти победи…

Били стреля отново. Този път засипа с огън земята на десет метра вдясно от падналата скала. Премести дулото леко вляво и отново натисна спусъка. Сега експлозията разтърси върха на купчината камъни.

Стори му се, че видя широка предна лапа да се протяга в горния край на каменната грамада. Но от това разстояние не можеше да е сигурен.

Потрепване ли беше това?

Стреля отново и взриви центъра на купчината скални отломъци.

Из целия каньон се разнесе мощен грак. Отново се чу онова плющене — този път бавно. Били вдигна поглед нагоре и зърна черната сянка да отлита надясно.

— Свърши се — запя той, опрял глава на ръката си — и моята благодарност се издига като дим…

Думите се носеха бавно, докато погледът му обхождаше дъното на каньона. После челото му се набърчи. Стана. Наведе се напред, взря се по-внимателно.

— Защо? — попита на глас.

Но никой не отговори.

Следата, по която бе вървял, не свършваше на това място. Неизвестно защо бе пропуснал да я забележи преди. Тя продължаваше надясно, извиваше и се губеше от погледа зад стената на каньона, като вероятно продължаваше към по-далечния край на местността.

Били метна оръжието си на рамо и оправи раницата. Не му беше ясно какво означава това, но щеше да продължи.

Върна се на мястото, откъдето се бе изкачил, и започна да се спуска.

Рамото го болеше. Освен това дъждът се сипеше върху лицето му, един камък го бодеше в гърба. Известно време не чувстваше нищо друго и чак после осъзна, че тези усещания означават едно: жив е.

Айрънбеър отвори очи. Прожекторът на Йелоуклауд лежеше наблизо и осветяваше един сипей.

Извърна глава и видя самия Йелоуклауд. Той седеше, облегнал гръб на един камък, изпружил крака пред себе си. С двете си ръце се държеше за лявото бедро.

Айрънбеър вдигна глава, протегна ръка, облегна се на лакът.

— Жив съм. — И седна. — Ти как си?

— Кракът ми е счупен — отвърна Йелоуклауд. — Над коляното.

Айрънбеър стана, отиде до прожектора, вдигна го и пак се обърна към Йелоуклауд.

— Лошо — приближи се той. — Не можеш да се движиш дори на куц крак.

Клекна до него.

— Не знам точно как е най-добре да постъпим — рече той.

— Имаш ли някакво предложение?

— Вече се обадих за помощ. Портафонът ми не е повреден. Ще пристигнат и ще доведат лекар. Ще ме измъкнат оттук на носилка, ако се наложи. Не се тревожи. Ще се оправя.

— Защо все още сме живи?

— Според мен звярът не сметна, че си заслужава да ни убива. За него бяхме просто досадници, от които трябва да се отърве.

— Това показва колко сме важни в действителност, не мислиш ли?

— Не се оплаквам. Слушай, край стената има сухи клонки. Би ли донесъл няколко наръча? Искам да запаля огън.

— Разбира се. — Айрънбеър тръгна да изпълни поръчката. — Чудя се докъде е стигнала онази твар.

— Не можеш ли да разбереш?

— Засега не искам да се доближавам до нея. Тя може да вреди и само с мозъка си.

— Смяташ да тръгнеш след нея ли?

— Стига да измисля начин да я проследя.

Йелоуклауд се усмихна, обърна глава и посочи с брадичка:

— Отправи се натам.

— Аз не съм следотърсач като теб.

— Че не ти и трябва. Онзи звяр е достатъчно тежък и бяга съвсем открито. Нищо работа. Пък и ни най-малко не го е грижа дали някой от нас знае накъде се е запътил. Вземи прожектора. Ще можеш да виждаш отпечатъците.

Айрънбеър донесе наръч съчки и се върна да потърси още. Когато дойде и с втория куп, Йелоуклауд вече беше стъкнал огъня.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита Айрънбеър.

— Не. Тръгвай спокойно.

Айрънбеър метна оръжието си на рамо и взе прожектора. Когато обходи с лъча каньона, лесно забеляза следите.

— Вземи и това — подаде му Йелоуклауд портафона.

— Добре. Отивам да се опитам още веднъж.

— Може би трябва да се целиш в окото.

— Може би. Довиждане.

— Успех.

Айрънбеър се обърна и тръгна. Водата беше тъмна, говореше на език, който той не разбираше. Пътят беше чист. Следите — огромни.

Върви покрай виещата се стена на каньона. Вятърът пее, поривите му връхлитат като побеснели над ширналия се тук поток и издигат вихрушки от блеснали капки. Другата страна е по-закътана, но червеният път минава близо до тази стена и сега тръгва нагоре. Вълничките сякаш носят скални рисунки. Отпечатъци от лапата на коварната твар. Покрити със скреж кости край следата. Заек. Изгорял хоган, вътре — зелена светлина. Място на смъртта. Да отмести очи. Да побърза напред. Сияние на кристал. Стената е покрита с ивица сняг, пухкав като перце. Следата продължава да криволичи. Дотам, докъдето стига погледът. Кой сега е плячката?

Спира да пийне вода там, където в потока се влива ручей. Изгарящо-ледена вода с вкус на скала и на пръст. Към него се движи пелена от мъгла, а в нея, край южносин пламък, се виждат маскирани танцьори. Земни ритми. Превърнал се е в дим, понесъл се по своя път, безмълвен и безлик, устремен да се слее с мястото, откъдето избликват и пулсират вибрациите на земния танц. И да се изгуби в него.

Бели и меки, поглъщащи всичко звуци — както оттам, където бе тръгнал на лов за онзи гарлет някога, много отдавна…

Танцьори вляво, танцьори вдясно, танцьори, пресичащи пътя му. Дали изобщо го забелязват, така невидим и приличен на дух, когато минава покрай тях по все тъй ярката, все тъй червена пътека, начертана на земята като че с огън и кръв?

Един танцьор се приближава, понесъл нещо, покрито с тъкана кърпа на старинни шарки. Той спира, защото танцьорът с едно движение препречва пътя му и протяга предмета право към него. Свалят покривалото и под него се показват две ръце. Вглежда се в тях. Този белег близо до основата на левия палец… Неговите собствени ръце.

Когато ги разпознава, те се издигат и започват да кръжат пред него, сякаш Били прикрива лицето си с тях. Усеща ги като ръкавици в периферията на аурата си. С тях е одирал кожи на дивеч, сражавал се е, галил е косите на Дора…

Оставя ги да паднат от двете му страни. Хубаво е да си ги върне. Танцьорът се отдалечава. Били се завърта като снежна вихрушка и продължава по своята следа.

Няма време. Сноп сиви клонки изникват изпод земята на склона вдясно, до следата… Спира и наблюдава как цветът им се променя в зелен, как по повърхността им се появяват издатинки, които се превръщат в пъпки. Пъпките се разпукват, листата се разтварят, изправят се, растат. Появяват се бели цветове.

Отминава, поклаща ръце. Отляво приближава друг танцьор с нов предмет.

Били спира, колебае се и поема в ръцете си като дар собствените си стъпала, които поставя под себе си — на мястото им на земята. „Толкова много километри сме извървели заедно…“

Крачи, отново крачи по следата. С ходилата си усеща пулса на земята. Няма време. Нагоре пред него се издигат снежинки. Потокът е сменил посоката на течението си. Кръвта се влива отново в ранената сърна, която лежи неподвижно на пътя му. Тя скача, изправя се на копитата си, обръща се и бяга.

Сега мъглата се отдръпва като завеси от двете му страни. Към него пристъпват четирима маскирани танцьори, които носят собственото му тяло. Той го облича отново, благодари им, но те се оттеглят мълчаливо.

Продължава по следата. Мъглата се мести. Всичко се мести освен следата.

Били долавя звук, който не е чувал от безброй години. Той се ражда някъде в далечината зад него и при приближаването си се превръща в пронизителен писък: локомотивна свирка.

После чува пухтенето. Подобни локомотиви вече не се произвеждат. Тук няма нищо, по което да минат. Има…

Забелязва релсите, които вървят успоредно на следата. А онази козирка отпред сега прилича на перон…

Свирката се чува отново. По-близо. Той усеща пулса на машината, наслагващ се върху ритмите на земята. Пристига влак, какъвто не е виждал от години. Пристига по немислим начин на това немислимо място. Били продължава да върви, докато шумът изпълва света. Всеки момент влакът може да изникне до него.

Писъкът на свирката го оглушава. Той обръща глава.

Да, влакът е пристигнал. Старинен, черен, бълващ пушек, драконовиден локомотив, а зад него — няколко пътнически вагона. Чува как спирачките засвистяват.

Поглежда назад към перона, където сега стои една-единствена приведена фигура и чака. Почти позната…

Сред грохот и скърцане на метал локомотивът се изравнява с него, все повече забавя ход и спира до перона. Били подушва мириса на дим, смазка и нажежено желязо.

Фигурата на перона се запътва към първия вагон и сега той разпознава стария мъртъв певец, който го научи на песента. Секунда преди да се качи, мъжът се обръща и му махва.

Погледът на Били вторачено се плъзга по прозорците на вагоните. Зад всеки от тях има лице. Той разпознава всички. Все негови близки, сега — мъртви: майка му, баба му, чичовците, братовчедите, двете сестри…

Дора.

Само Дора се взира в него. Другите гледат встрани, разговарят помежду си, обхождат с очи пейзажа, новия пътник…

Дора се взира в него и ръцете й се борят с лостчетата в долните ъгли на прозореца. Тя ги натиска и ги дърпа почти обезумяла.

Свирката прозвучава отново. Локомотивът запухтява. Били осъзнава, че тича, тича към влака, към вагона, към онзи прозорец…

Влакът потрепва, изтраква. Колелата се завъртат.

Дора все още се бори с лостчетата. Изведнъж стъклото се плъзга нагоре. Устата й се движи. Тя крещи, но думите й се губят сред шума на влака.

Той крещи на свой ред. Името й. Тя вече се е навела през прозореца с протегната дясна ръка.

Влакът набира скорост, но Били почти не изостава. Протяга ръка. Може би метър дели дланите им. Устните й продължават да се движат, но той не може да чуе думите й. За момент всичко се завърта пред погледа му, струва му се, че тя започва да изчезва.

Ускорява крачка и разстоянието между ръцете им намалява — шейсет сантиметра, трийсет, двайсет…

Ръцете им се вкопчват една в друга и тя се усмихва. За миг той се движи със скоростта на влака, после започва да усеща напрежението. И разбира, че трябва да пусне ръката й.

Разтваря длан и наблюдава как Дора стремително се отдалечава. Той пада на земята.

Не знае колко дълго е лежал. Когато поглежда отново, влакът е изчезнал. Няма ги и релсите. Няма го перона. Протегнатата му ръка лежи в ледения поток. Снегът вали над него. Изправя се.

Огромните снежинки се носят наоколо. Вятърът е замрял. Водата се е смълчала. Сред безмълвието Били вдига ръка и се взира в нея като в нещо ново и непознато.

След много време се извръща и отново търси следата. Продължава пътуването си по нея.

Стъпва тежко. Въодушевлението и потиснатостта се редуват, накрая се смесват. Да я улови и после да я остави да си отиде. За да пътува с призрачния влак на Смохала през снега. Отново раздяла. Дали някога ще се съберат пак?

Тогава осъзна, че прекосява огромна пясъчна рисунка. Целият район около него бе осеян със стилизирани многоцветни фигури. Стъпваше по отпечатъците на дъгата, минаваше покрай Ет-хай-нах-аши — Онези, които вървят заедно. Това бяха близнаците, създадени във втория свят от Бегочиди. Първият човек и останалите се изкачили от Подземния свят по този път. Самата рисунка беше онази, която се използва в Хожони, Пътя на благословията. Дирята следваше дъгата, отвеждаше към царевичното стебло, където прие жълтия цвят на царевичния прашец. После нагоре, нагоре по стеблото. Небето се освети от ярък пламък, когато мина покрай женската дъга и мъжката мълния. Провря се между изображенията на Голямата муха и се запъти на север към отпечатъците от стъпки, белязани с жълт цветен прашец.

Излез, за да тръгнеш отново по следата, да прекосиш началото на големия каньон вдясно, да продължиш на север. Сам, с песен. Красив е падащият сняг. Красиво е навред наоколо…

— Възхищавай и се, докато все още можеш, следотърсачо.

— Котко? Ти си мъртва. Нямаме повече работа заедно!

— И сега ли смяташ, че съм мъртва?

— Докоснах лапата ти на мястото, където ти падна. Тя беше неподвижна и сякаш стъклена. В тебе нямаше живот.

— Мисли си така, щом искаш.

— Нито пък е възможно нещо да се измъкне изпод онази грамада от камъни.

— Ти ме убеди. Ще се върна и ще легна…

Били се обърна, но видя само сняг в каньона и нищо друго.

— … но първо ще те намеря.

— Няма да е твърде трудно.

— Радвам се да го чуя от теб.

— Искам да свърша онова, което съм започнал. Побързай.

— Защо не ме почакаш?

— Трябва да вървя по една следа.

— И това е по-важно от мен?

— От теб ли? Ти сега изобщо не ме интересуваш.

— Не звучи особено ласкаво. Все пак така да е. Ако трябва да се срещнем при твоята следа, там ще се срещнем.

Били провери оръжието си.

— Трябваше да се качиш на влака — каза той.

— Не те разбирам, но няма значение.

— Има все пак — отбеляза Били, заобиколи една скала и видя, че следата продължава напред.

Над водата танцуваше снежна вихрушка. Той чу единичен удар на барабан.

Болката в рамото беше намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране. Той се вглеждаше в сгъстените сенки, когато минаваше покрай тях, питаше се дали звярът не изчаква, за да скочи върху него, макар да знаеше, че този страх е нелогичен, тъй като следите се стелеха ясно отпред. Пък и защо й беше нужно на тази твар да си прави труда да лежи свита на две и да го чака, когато можеше да отдели една секунда и да го смаже, като се върне на мястото, където се срещнаха?

Айрънбеър изруга, но продължи да се взира. Дъхът му образуваше кълба пара пред него. Носът му беше замръзнал, а очите му периодично сълзяха.

Йелоуклауд се оказа прав. Изобщо не беше трудно да се проследяват тези дири. Прости и водещи право напред. Дълбоки и добре очертани.

Нямаше ли някакво раздвижване вляво?

Да. Вятърът люлееше храстите.

Изруга отново. Наистина ли предците му бяха командвали бойни отряди? Толкова за генетиката…

— Джими. Не прекъсвай контакта!

— Няма, Чарлс. Приятно ми е да имам компания.

— Къде си? Какво става?

— В каньона съм, преследвам звяра.

— Ние сме в Аризона, в хотела близо до мястото, където започват каньоните.

— Защо?

— За да помогнем, ако можем. Ти преследваш звяра ли? Йелоуклауд с тебе ли е?

— Беше, но звярът му счупи крака. Обади се и повика помощ.

— Значи го срещнахте?

— Да. От цялата работа спечелих изкълчено рамо. Все пак успях да изпратя няколко изстрела в онази твар.

— В безсъзнание ли беше?

— Да.

— Чудех се защо известно време не можех да се свържа с теб. Установи ли контакт със Сингър?

— Не.

— Ние успяхме. Той е един побъркан индианец.

— Мисля, че знае какво прави.

— А ти самият знаеш ли какво правиш?

— Предполагали че се държа като втори побъркан индианец.

— И аз съм на същото мнение.

— Май тук сме прекосили потока.

— Смятам, че трябва да се измъкваш. Вървиш по следите на двама, не на един.

— Сега започва да вали сняг. Господи, надявам се да не покрие дирите. Топи се, щом достигне земята. Това е добре.

— Струва ми се, че онзи звяр веднъж за малко не те уби.

— Те променят формата си.

— Следите ли?

— Да. И се приближават към стената. Чудя се какво ли означава това.

— Означава, че е най-добре да стреляш по всичко, което се движи.

— Тук има нещо мокро и подобно на стъкло… Как ли изглежда кръвта на онази твар?

— Все пак колко далече си стигнал?

— Нямам представа. Часовникът ми е счупен. Струва ми се, че съм вървял цяла вечност.

— Може би е по-добре да спреш и да си починеш.

— Как пък не! Време е да опитам да побягам известно време. Имам някакво усещане. Мисля, че съм близо до звяра и че той е ранен.

— Не искам да съм в съзнанието ти, ако те докопа.

— Не си отивай още. Страх ме е.

— Ще почакам.

В следващия четвърт час усещаше мълчаливото присъствие на Фишър, докато тичаше покрай виещата се стена. Не разговаряха, докато Айрънбеър не спря, за да си поеме дъх на един завой.

— Тук звярът е вървял бавно, прокрадвал се е. Но е оставил само малко от онова стъклоподобно нещо — отбеляза той.

— Не прави нищо прибързано.

— Няма. Просто ще включа специалния прожектор и ще си сложа очилата за нощно виждане. Ще се сниша и ще погледна зад ъгъла.

Последва дълга пауза.

— Какво става?

— Не виждам нищо.

Насочи светлината към земята.

— Дирите отново променят формата си. Смятам да ги проследя.

— Почакай. Защо мислено не проучиш какво става?

— Страх ме е да се докосвам до мозъка на звяра.

— Аз бих се страхувал много повече от останалото. Защо не опиташ съвсем бавно и леко? Просто провери дали е там. Прокрадни се психически. Аз ще ти помагам.

— Прав си, но ще го направя сам.

Айрънбеър проникна в дълбините на каньона пред себе си. Най-напред съвсем бегло. После — с все по-голямо усилие.

— Не е тук. Тук няма нищо — съобщи той. — виждам следите, но не усещам звяра. Нито пък Сингър. Трябва да са продължили напред.

— Най-вероятно…

Айрънбеър приближи бавно до ъгъла, като наблюдаваше внимателно отпечатъците. Зад завоя те промениха формата си и заприличаха на дълго корито. Отначало тясно, после се разширяваше, а след това линията му се накъса на кръгли вдлъбнатини.

Той спря, когато видя накъде водят следите, сетне се втурна напред, забелязал нещо, което не беше скала.

На земята пред грамада от груби скални късове, близо до протегнатата лапа, се виждаха отпечатъците от стъпките на Сингър. Измина дълго време, преди Айрънбеър да се реши да отмести няколко камъка, и то след като старателно проникна наоколо с мисълта си. В продължение на няколко минути ровеше, докато се изпоти и се задъха. Но накрая съзря окото, сега помътняло, в гладката, неподвижна глава.

— Успял е — каза Фишър. — Звярът е унищожен.

Айрънбеър не отговори.

— Край — обърна се към него Фишър. — Сингър победи.

— Звярът е прекрасен — произнесе Айрънбеър. — Тази шия… окото… то прилича на скъпоценен камък…

— Мъртъв е — каза Фишър. — Почакай, докато проверя. Ще ти кажа откъде да се изкатериш навън. Ще изпратим някой да те прибере.

— Но къде е Сингър?

— Смятам, че знае как да се погрижи за себе си. Сега е в безопасност. Ще се появи, когато е готов. Имай търпение.

— Ще тръгна след него.

— Какво? Защо?

— Не зная. Наречи го чувство. Искам да видя този човек — след всичко, което се случи.

— Как възнамеряваш да го намериш?

— Започвам да хващам цаката на следотърсачеството. Не мисля, че ще е особено трудно.

— Цялата история свърши, а това място е опасно.

— Досега следата на Сингър минаваше през безопасни участъци. Освен това разполагам с телефон.

— Ти май също си превъртял!

— Не се безпокой за това.

Айрънбеър се извърна, вдигна очилата си, нагласи ги да пропускат само видимите лъчи и тръгна по следите на Сингър.

— Мисля да те оставя за малко — каза Фишър. — Ще отида да кажа на останалите. Освен това ми е нужна почивка.

— Правилно.

Айрънбеър пое на север. За момент му се стори, че чува локомотивна свирка и си спомни за баща си. Огромни снежинки изпълваха въздуха. Омота шала около носа и устата си и продължи да крачи напред.

Мърси Спендър,

когато чу новината,

отвори бутилката с джин, която бе донесла,

и си наля силно питие,

докато си свирукаше „Рок на вековете“ през цялото време;

чувстваше как отговорността отпада,

отправяше благодарности,

решаваше кои книги да прочете

и какво да изплете

по време на лечението си;

помоли се с дума-две

за душата на Уолтър Сандс,

когото внезапно

забеляза в чашата пред себе се

да поклаща глава;

— почивай в мир — изрече тя

и с пуфтене пресуши питието,

а когато отиде да си налее второ,

чашата се счупи без причина,

на нея много й се доспа,

реши да си запази сериозната разпивка

за следващия ден

и сънят й беше неспокоен.

Алекс Мансин

отпътува за вкъщи, щом чу новината,

играта беше свършила,

неговият отбор бе победил

отново;

и след като се сбогува с другите

и пристигна с кабината у дома,

посети кучешките колибки

и известно време си поигра с кучетата —

палави, скимтящи, ближещи го,

виждаше в мозъците им любов към себе си

и това го изпълваше с топло чувство,

а после отиде до пулта си

с чаша топло мляко в дясната ръка,

поработи над множеството съобщения,

пристигнали

както винаги;

беше прекалено възбуден, за да заспи,

мисли за последното начинание се стрелкаха в мозъка му

като кутрета

и усмивката на Уолтър Сандс

сякаш проблесна за миг

на екрана,

докато четеше котировките на борсата

и си играеше с чифт сувенирни зарове,

които бе намерил в долното чекмедже

на скрина в задната стая.

Елизабет Брук

усети желание да бъде обладана,

изненада се от силата на това чувство,

но осъзна, че ритъмът и напрежението през последните дни,

стихнали внезапно,

изискват и известно физическо отпускане;

така че каза „довиждане“ на другите

и отпътува обратно за Англия,

за да покани приятеля си

на чай,

да му разкаже за последните си преживелици,

да послуша малко камерна музика

и да се освободи от призрака на Уолтър Сандс,

който я тревожеше

твърде много.

Чарлс Дикенс Фишър

в стаята си в хотел „Гръмотевична птица“

с кана кафе

гледаше снега през прозореца,

замислен за зет си

и за индианците

в уестърните, които бе гледал,

и за оцеляването в пустинята,

и за огромния мъртъв звяр,

чийто образ накара да изникне

на моравата отпред

(и изплаши една двойка в съседното крило,

случайно погледнала навън

в този момент),

припомни си от видеокартината,

която бе извикал по-рано,

око, горящо като кристала на Уотърфорд,

и зъби като сталактити,

после отхвърли видението

и сътвори образ

в естествен ръст на Уолтър Сандс,

седнал в креслото

и отвръщаш, на погледа му,

и когато го запита:

— харесва ли ти да си мъртъв?,

Сандс сви рамене

и отвърна:

— има си своите предимства,

има си своите неудобства.

Върви. Вече по западния ръб на каньона. Запътил се е на североизток. Завива, тръгва още по на север. Отдалечава се от каньона, като крачи през снега към дърветата. Преди по-малко от час пътят му е прекосил водата и се е изкачил на стената. Тук горе вятърът е бурен, макар от снеговалежа да са останали само отделни летящи снежинки.

Движеше се неотклонно напред. Койот нададе вой някъде сред дърветата или напред в далечината зад тях. Когато повървя още малко, до него достигна ухание на гора и пукане на клони.

Хвърли поглед назад, преди да навлезе в гората. Стори му се, че точно над ръба на каньона се издига зеленикаво сияние. След миг то изчезна от погледа му, скрито от снежна вихрушка, останаха само заобикалящите го отвред дървета и притихналият вятър. Докоснеше ли клоните, от тях с отривист звън се отронваше лед. Това толкова приличаше на едно друго място, място на постоянен здрач и мраз, където бе ходил на лов за ледени мечки, както той ги наричаше, докато дребното бледо слънце пълзеше по хоризонта. Пискливото свистене на мечките можеше да долети всеки момент и тогава разполагаше с броени секунди да създаде бариерата и да открие парализиращ огън, преди глутницата да се извие в дъга и да връхлети върху него. А после трябваше да премести бариерата, за да защити падналите животни, докато останалите не са ги изяли. Да повика космическата совалка…

Вдигна очи сякаш в очакване да види как тя се снишава. Но освен надиплените във всички посоки завеси от перленосиви облаци не се забелязваше нищо. Този лов беше различен. Съществото, което търсеше, не можеше да се улови толкова лесно, нито да се отнесе и да се затвори в клетка. Какво пък, така беше по-интересно.

Прекоси заледено по бреговете си поточе и пътят му рязко зави през дере, където от малка пещера го наблюдаваше зеленооко създание. Заизкачва се и когато излезе от падината, дърветата се бяха разредили.

Пътят му го поведе вляво, все така нагоре. Изкачваше се все по-високо и по-високо, докато накрая се озова на било, откъдето се разкриваше просторна гледка към околността. Там спря, взря се в черния север, накъдето водеше следата му — тя продължаваше напред и напред, докъдето погледът стигаше, сред странната полусветлина, която го бе съпровождала по време на пътуването му. Отвори торбичката си и хвърли цветен прашец пред себе си в посока на сиянието. После се обърна към синия юг, към отвора в земята, откъдето бе излязъл, разпиля още цветен прашец и за първи път забеляза, че зад него няма никаква следа, че пътят му до това място е изчезвал още докато е вървял по него. Почувства, че не би могъл да направи и крачка на юг дори да опита. Нямаше връщане назад по пътя, по който бе дошъл.

Изправи се с лице към жълтия запад, където денят се надипляше и преваляше. Докато хвърляше цветния прашец, замисли се за свършека, за затварянето на циклите. После се обърна на изток, като размишляваше за всички утрини, които бе познал, и за следващата, която щеше да се роди оттук. Виждаше с необичайна яснота далеч пред себе си на изток и разсъждаваше за земята, над която се рееше погледът му, като добавяше картини от вътрешния пейзаж на паметта си и се удивляваше защо изобщо бе пожелал да се отрече от тази Динета — толкова неделима част от него.

Не знаеше колко дълго се е взирал на изток. Изведнъж въздухът над главата му се изпълни със завихрени светлинки под съпровода на меко жужене. Сякаш рой светулки танцуваха пред него. После внезапно отлетяха надясно. Осъзна, че това е предупреждение.

Погледна натам. В далечината между дърветата се носеше зелено сияние. Отново отмести очи към следата и пое по нея.

След малко вече бягаше и ледени частици щипеха лицето му. Носени от пориви на вятъра, те от време на време се издигаха и се сгъстяваха в краткотрайни облаци. Снегът обаче не скриваше следата. Каквото и да ставаше, тя неизменно се забелязваше съвсем ясно. Проследи я в далечината с поглед и видя как навлиза в дере, което завива наляво. Там дирята сякаш се стесняваше. Все така вървеше по нея, тя ставаше все по-тясна и в средата на долчинката заприлича на панделка от коледен подарък. Странно обаче, ширината на самото дере сякаш си оставаше същата, макар вече да бе стигнал и да бе подминал участъка, където следата бе започнала да изтънява. И сега откри нещо ново.

В началото дерето изглеждаше малко по-дълбоко и по-дълго, отколкото очакваше след първите си впечатления. Нищо повече. Ала след като навлезе навътре, всичко наоколо като че ли се разшири, за да изникне огромен каньон с високи стени. Колкото повече напредваше, толкова по-стръмни ставаха стените, а пространството между тях се увеличаваше. Цялото място бе осеяно с грамадни камъни, невидими дотогава. Но червеният път, по който вървеше, не промени ширината си. Нямаше и следа от стесняването, което бе забелязал по-рано.

Край него прелетя огромно бяло колело, изваяно и блестящо, с пет спици като морска звезда. Веднага след него над главата на Били се появи второ и започна да се спуска. Тогава той осъзна, че това е снежинка.

Мястото беше по-просторно от Каньон дел муерто, много по-просторно. На моменти стените му се отдръпваха в далечината и изчезваха. Били ускори крачка, тичаше стремглаво между огромните канари.

Изкачи върха на един склон и пред него се извиси огромна стъклена планина, от чиито призматични повърхности под странни ъгли струяха дъги.

След миг вече се спускаше към нея и виждаше как следата му навлиза в огромна дупка — назъбена цепнатина от камък и сияние, която приличаше на черна мълния, разпростряла се от горната третина на планината до самото подножие. Вятърът го връхлетя поривисто, краката му отново се раздвижиха — вече тичаше. Снежинка се сгромоляса на земята като падаща сграда. Премина малко езеро, което вибрираше под него.

Планината се издигаше по-високо, по-близо. Накрая се приближи достатъчно, за да надникне в огромната пукнатина, и тогава забеляза, че отвътре тя сияе също както отвън, стените й искрят с почти влажен блясък и като платнища на палатки се издигат към някаква невидима точка на сливане високо горе.

Втурна се вътре и почти веднага спря като закован.

Протегна ръка към ножа, преди да осъзнае, че мъжете, които го заобикаляха, са многократните му отражения в блестящите стени. А следата водеше във всички посоки… Изкривени образи.

Блъсна се в една стена, прокара длани по повърхността й. Беше му се сторило, че тук дирята върви направо, но сега откри къде истинската следа само привидно се слива с илюзорната. Сега вече знаеше, че тя се отклонява леко вдясно.

Три крачки — и се удари в друга стена. Не беше възможно. Следата нямаше откъде другаде да мине. Водеше право тук, без отклонения — нито отразени, нито други някакви.

Протегна ръка, докосна стената, заопипва я. Отражението му имитираше неговите движения.

И изведнъж попадна на празно пространство. Отново простря ръка и осъзна, че е преградена само горната част от пътя му. Отпусна се на ръце и крака и продължи по-нататък.

Докато пълзеше, отраженията му се променяха сред околните сенки. За миг с ъгълчето на окото си сякаш видя вдясно бавно и тежко пристъпваща мечка. Бързо хвърли поглед наляво. Елен с по шест разклонения на двата рога, тъмните очи са нащрек, ноздрите потрепват. След това многократните отражения се сливат в същество, което е едновременно мечка, елен и мъж — същество прастаро, проправящо си път като Първия човек през тесните, тъмни тунели нагоре към новия свят.

Огледалните фигури отпред му показаха, че пространството над главата му отново се разширява и се превръща във висока, тясна готическа арка. Веднага след това откритие се изправи на крака, животинските образи изчезнаха и след тях остана само заобикалящата го отвсякъде негова собствена безкрайност. Пред него се разстлаха всички цветове, различно наситени. Продължи напред и когато забеляза изход пред себе си, затича натам.

При приближаването му осветеният участък сякаш започна леко да се стеснява. Призмите и сенките сега променяха отраженията, които препускаха покрай него. И той забеляза, че всички те са облечени различно. Бързо премина мъж в скафандър, втори — в смокинг, трети беше само с набедрена препаска. Един тичаше гол. Друг беше облечен в кожи като ескимос. И имаше човек със синя риза от памучно кадифе, която Били отдавна бе забравил, пристегната в кръста с колан от морски раковини и сребро, излято в пясъчни форми. В далечината се видя като момче, което лудешки тича, размахало ръце.

Усмихнат се втурна през изхода, като следваше червения път. Стените на каньона се появиха, заобиколиха го, а височината им намаляваше с приближаването му.

Спря и се обърна.

Нямаше никаква блестяща планина. Направи няколко крачки назад по същия път, наведе се и взе от земята камък — напукан кварцов кристал. Вдигна го пред очите си. В него танцуваше дъга. Пусна кристала в джоба си с усещането, че е уловил половината време и пространство.

И после бяга почти час, а ледените кристали дращеха лицето му като котешки нокти, които се впиват в скали и в клони. Замръзналата земя шушнеше като целофан под краката му. Снежни ивици се простираха като изкривени пръсти по склоновете на хълмовете. Светлина се разля по парче небе и наблизо изтрещя светкавица. Пътят му водеше към планините и след малко той се заизкачва.

И пак се изкачва. Всичко е странно. Загубил е представа за време и пространство. Понякога му се струва, че местността бясно препуска покрай него, друг път сякаш върви цяла вечност, за да измине нищожно разстояние. Следата го води през нови планини. Вече не знае със сигурност къде точно се намира, макар да е уверен, че продължава да се движи на север. Снегът се превръща в дъжд. Дъждът идва и си отива. Следата отново го повежда нагоре и минава през скалисти клисури. На места край него се носят буйни поточета, той се прокрадва през теснини, допрял гръб до някоя канара, държи се единствено с върховете на пръстите си и на петите. От време на време ярки непонятни завъртулки обрамчват облаците, за да бъдат заличени от сивотата само след няколко секунди.

Наложи се да свали раницата и якето, за да се промуши през съвсем тесен проход. Той завиваше толкова рязко наляво, че Били със сигурност нямаше да го забележи дори в ясен ден, ако оттам не минаваше насочващата следа. Стори му се, че в земните пукнатини, през които се промъкна, преди пътят да стане отново широк, се гърчат пламтящи фигури и наподобяват движенията на високите вретеновидни анклавари в света, наречен Баю, през любовния им период.

Застина на място, когато се обърна и изпъна схванатите си мускули. Кое беше това място? В предната част на скалата вдясно имаше руина. Още по-нататък, вляво и горе, където каньонът продължаваше да се разширява — втора. Това бяха непознати развалини от камък и разяден кирпич, макар едно време да си бе мислил, че са му известни почти всички руини. Изпитваше изкушението да спре и да ги разгледа набързо, но думкането на барабаните бавно зазвуча отново, а неговата следа водеше напред към по-големи височини.

Каньонът зави надясно, дъното му стана още по-стръмно, стените се отдръпнаха и разкриха по-широки простори. Той се заизкачва и край него изникнаха нови руини. Името Лукачукай проблесна в съзнанието му, когато си спомни разказа за изгубените развалини, останали от Анасази. Вятърът утихна, а барабанният ритъм се ускори. Смътни фигури пробягваха зад неравните стени. Взря се в равната височина пред себе си. Видя края на своята следа. Ледена тръпка премина през цялото му тяло и той почувства как косата на тила му се изправя.

Направи крачка напред, после — втора. Пристъпваше бавно, предпазливо, сякаш земята всеки момент щеше да пропадне под краката му. Все пак всичко си идваше на мястото, не беше ли така? Несъмнено. Всички следи свършват по един и същи начин. Защо тази трябваше да прави изключение? Ако вървиш по следите на едно същество през целия му живот — от първите му несигурни стъпки до последните, отново несигурни, — краят винаги е един и същи.

В далечината край една скала, под издатина в стената, следата свършваше пред празния поглед на кафяв от годините човешки череп. По-нататък път не се виждаше.

Ритъмът на барабаните се промени. Мах-их, Палавника, Койота, Онзи, който броди наоколо, се взираше в него иззад ъгъла на близка руина. Бяла дъга йей образува арка между върховете на двете стени на каньона. Дочу как тракат роговите пръстени на опашката на гърмяща змия, които съпровождаха думкането на барабаните. Зелено стебло проби земята, извиси се нагоре, пусна листа, после се разпукна червен цвят.

Продължи да крачи. Докато се приближаваше, черепът сякаш трепна и леко се придвижи напред. Вътре проблесна искра, а после зад всички отвърстия, обърнати към Били, засия бледа зелена светлина. Далеч вдясно Койота изведнъж изръмжа тихо.

Били вече стигаше до края на следата, когато черепът се преобърна и се извъртя малко надясно, без да откъсва вперените си право в него очни кухини.

Разнесе се дрезгав глас:

— Виж своето чинди.

Били рязко спря.

— Едно време бях футболист — каза той усмихнат и замахна назад с единия си крак. — Онези две скали край руината могат да послужат за греди на врата.

Земята пред него изригна. Черепът се стрелна нагоре и достигна височина, надвишаваща с повече от една педя главата на Били. Стоеше на раменете на едро, голо мъжко тяло, което бе израснало като цветето. Зелената светлина танцуваше навсякъде около него.

— Съществото сянка! — възкликна Били и посегна към ремъка на пушката си.

— Точно така. Твоята сянка. Стреляй, ако искаш. Това няма да те спаси.

Били свали ремъка, пушката със скосена цев се озова в ръцете му, той я извъртя и с всички сили удари с приклада черепа над себе си. Костите се строшиха с кратко хрущене и парчетата им паднаха на земята. Тялото под тях се отпусна на коляно, ръцете му се устремиха напред. Силни пръсти сграбчиха оръжието и го изтръгнаха от дланите на Били. То метна пушката през рамото си, тя с грохот падна сред скалите далеч нагоре в каньона и там изчезна.

Лявата ръка улови дясната китка на Били и я задържа в желязна хватка. С края на лявата си длан той заудря по бицепсите на тялото. Нямаше видим ефект и затова извади ловджийския си нож, замахна и го заби в незащитеното място под лявата раменна става на безглавия.

Изведнъж китката му се оказа свободна, а съществото пред него се поваляше на гръб, обхванало с ръце коленете си, свити към гръдния му кош.

Под погледа на Били безглавият се затъркаля и докато се отдалечаваше, започна да потъмнява, части от тялото му изчезваха, превръщаше се в плътна маса, чакълът и пясъкът хрущяха под него. Беше се превърнал в голям объл камък, който сега забавяше ход…

Спря може би на петнайсетина метра и после, без да бърза, започна да придобива нова форма. Изтегли крайници, образува глава, опашка…

Око.

Котката стоеше пред него в Каньона на изгубения град.

— Ще продължим оттам, докъдето стигнахме преди прекъсването — каза тя.

Мърси Спендър се стресна от дълбокия сън без сънища. Понечи да изпищи, но викът замря в гърлото й. Това, което ставаше, й беше познато, макар и някак преиначено. Сви се в ембрионална поза и придърпа завивките над главата си.

Алекс Мансин викаше върволица от цифри на монитора, когато напрежението го връхлетя. Пред очите му всичко се завъртя, притъмня и той реши, че е получил удар. Но после осъзна какво става и не оказа съпротива, защото любопитството му беше по-силно от страха.

Елизабет Брук се извиваше ту на една, ту на друга страна. С всяка секунда ставаше все по-хубаво. Още няколко мига… Умът й също започна да се извива и тя нададе вик.

Фишър бе в контакт с Айрънбеър, когато психическата буря се разрази и ги всмука в друго състояние на съзнанието.

— Какво, по дяволите, става? — запита той.

— Притеглят ни пак да се съберем — отвърна Айрънбеър.

— Кой го прави?

— Сандс. Не усещаш ли присъствието му? Като разчупен магнетит, който възстановява своята цялост…

— Хубав образ. Но аз все още не разби… Ах!

Ривяване вз. Умоля врявази.

пепел падаща обратно в огъня, огнен пламък из носим се в нощта по извития въздушен мост на изток събрани здно мозъчна дъга четирима съдържащи пети възстановяващи целостта изворът избликва нагоре изпод емята вали сняг облци пръскат влага ярки остриета пълват тчащите води руини гледат с прзни очи мъжсножвръка и звяр скалаотсънищата изгубени на това място на древните колелооото прдлжава върти безкрайно разкрива забулващатамислите антиреално ст сегадолу зд субстанции същности и над водния поток от огнен пламък и удар ниеаз ще пуснем водата в тоалетната на света и ще оставим въртящата се струя да бъде сила сега със елата и умението в оттеглящата се катоморски прилив нощ да изпълним мъжасянка от светанасенките където върви и ниеаз с огнения пламък азние като кръв да изпълним циркулираме и се връщаме отново човешката форма да надхвърли себе си

огнен пламък от

ривяване

Привел се е с нож в лявата си ръка. Бавно движи оръжието, обръща го, повдига го с надеждата един-два проблясъка да приковат скрития поглед на окото. Звярът прави стъпка напред. Зелената светлина е затворена във фасетките на онова око. Той не знае дали острието предизвиква някакъв интерес.

Звярът прави втора стъпка.

Ръми дъждец. Били не може да каже точно кога е започнало отново да вали. Капките малко зачестяват.

Още една стъпка…

Дясната му ръка се придвижва до токата на колана и я улавя. Обръща се така, че да издаде напред лявото си рамо, и продължава да размахва острието.

Още една стъпка…

Езикът на звяра се стрелва, после се прибира. Нещо не е наред. Големината? Начинът на движение? Студеното отсъствие на проектирани чувства, когато съществото установи контакт с него?

Още една стъпка.

Все още е твърде далеч за скок, решава той. Отново леко завърта тялото си. Откопчава токата на колана си и плъзга ръка по-вдясно. Якето и ъгълът, под който сега е застанал, скриват движението му. Дали звярът чете какво става в мозъка му в този момент? Отново подхваща наум песента от Пътя на благословията, за да запълни мисълта си. Сякаш нещо в него също запява. Песента се лее леко в гърдите му, съпровождащите я чувства бликат без усилие.

Още една…

Скоро. Скоро ще се втурне. Дясната му ръка напипва ръкохватката на тейзъра. Пръстите се увиват около нея.

Почти…

Още две стъпки, решава той.

Една…

Сега е времето да пререже гръкляна…

Две.

Изважда оръжието и стреля. Попада в целта, звярът спира, замръзва.

Били отпуска тейзъра, сграбчва ножа с дясната си ръка и се хвърля напред.

Спира на няколко крачки от съществото, защото то започва да се топи и да се превръща в дим. След секунди тялото се е разпаднало, а парите са се сгъстили в малък облак на около три метра над земята. Били пуска ножа и вдига очи.

Сега съществото се носи като дим из въздуха — наляво, към огромна купчина каменни отломки, останали от старо свлачище. Били го следва, взира се, чака.

— Хитър номер.

— Аз не съм убитият от теб звяр. Аз съм онова, което не можеш да унищожиш. Аз съм всички твои страхове и слабости. И сега съм по-силен, защото ти избяга от мен.

— Не бягах от теб. Вървях по следа.

— Каква следа? Освен собствената ти следа не виждам друга.

— Ето защо съм на това място и предполагам, че аз съм причината ти да се озовеш тук.

Димът престава да се отдалечава и започва да кръжи над каменната грамада.

— Разбира се. Аз съм онази твоя част, която ще те унищожи. Прекалено дълго се отказваше от мен.

Димът започна да придобива контурите на нова форма.

— Вече не се отказвам от теб. Приех миналото и вече не се боря с него.

— Твърде късно. Аз се сдобих със свободата си в условията, които ми създаде.

— Откажи се от тази свобода тогава. Върни се там, откъдето си дошъл.

Новата форма все повече заприличва на мъж.

— Не мога, защото ти не се бориш с миналото. Също като Котката сега имам само едно предназначение…

— Котката е мъртва.

— … и съм лишен от чувство за хумор.

Фигурата се дооформя. Били вижда свой съвършен двойник, облечен съвсем като него, в ръката с нож, точно копие на неговия, да отвръща на погледа му. И да се усмихва.

— Как в такъв случай може да ти е забавно?

— Моето единствено предназначение ми доставя удоволствие.

Били вдига ножа.

— Тогава какво чакаш? Спусни се долу и да започваме.

Двойникът се извръща и скача наляво, приземява се от другата страна на купчината камъни. Били стремително я заобикаля, но когато стига до мъжа, той вече е стъпил здраво на крака. Били избърсва чело със свободната си ръка, защото продължава да вали. После се навежда ниско, протегнал напред ръце, свил колене. Другият прави същото.

Били отстъпва, тъй като двойникът му е тръгнал към него, след това се премества вдясно, като плъзга крака по земята, прави лъжливи движения, завърта се в кръг. Бързо проучва почвата с надеждата да подведе другия да стъпи на хлъзгав участък. Докато погледът му шари, двойникът го напада. Били се прикрива с горната част на лявата си ръка и замахва с ножа към тялото на противника. Ножът на двойника пробива якето му и прониква в ръката. Били е сигурен, че собственият му нож се е забил дълбоко в лявата страна на противника, но двойникът не показва никакви признаци, че е ранен, не се вижда и кръв.

— Започвам да ти вярвам — казва Били на глас, усетил как кръвта мокри ръката му. — Навярно не мога да те убия.

— Точно така. Но аз пък мога да те убия — отвръща другият. — И ще го направя.

Били парира следващия удар на ножа, разрязва бузата на другия. Няма рана. Нито кръв.

— Е, защо не се откажеш? — пита двойникът.

— Да предположим, че хвърля ножа и плюя на схватката. Какво ще стане тогава?

— Ще те убия.

— Значи казваш, че ще ме убиеш, независимо дали се бия или не, така ли?

— Именно.

— В такъв случай спокойно мога да продължа битката — отвръща Били, замахва отново, отбива още един удар, завърта ножа ниско, отдръпва се, насочва острието високо нагоре, движи се в кръг.

— Защо го правиш?

— Традиция на воините. И защо не? Това е най-хубавата битка.

Докато отстъпва, за да избегне ново нападение, Били за малко да се спъне, когато десният му крак попада върху голям като ябълка камък. Но отново стъпва здраво на земята и подритва камъка назад, сякаш е досадна дреболия. После и противникът му бясно развърта ножа. И тогава Били рязко отстъпва, случайно стъпва…

Рита камъка с всичка сила право към двойника си. Скалният къс излита като катапултиран и удря дясната колянна капачка на другия с приятния звук „дънн“.

Фигурата се навежда, пуска ножа. Главата увисва изкусително. Били замахва с цялата си мощ и стоварва левия си юмрук в дясната челюст на противника.

Двойникът пада наляво и Били го рита, този път по ръката, която държи ножа. Ботушът му улучва и оръжието с дрънчене изчезва между скалите в далечината. Били се хвърля върху просналата се фигура с ножа в ръка.

Насочва острието към гърлото на двойника, когато лявата ръка на противника се стрелва нагоре и пръстите обгръщат китката му. Ръката на Били застива, сякаш се е опряла в стена. Натискът върху китката му е огромен. После дясната ръка на двойника се вдига и по някакъв странен начин Били знае, че ще посегне към гърлото му.

Нанася още един ляв в челюстта на другия. Главата на противника се отмята и Били усеща как хватката около китката му леко отслабва. Удря отново и отново. И тогава чувства мощно движение под себе си.

Противникът свива крака, надига се и иска да стане, като повлича и Били със себе си. Били пак стоварва юмрук, но той сякаш не усеща нищо. И двамата са вече прави и онази дясна ръка отново се протяга. Били сграбчва изнесената напред китка и с огромно усилие успява да я спре. Напряга всичките си сили, но не може да задвижи ръката си, която държи ножа.

После постепенно лявата му ръка се оказва изтласкана назад. Има чувството, че дясната му китка всеки момент ще се счупи.

— Силни кучи синове сте вие, чиндитата — изрича той.

Другият изръмжава и още по-здраво впива пръсти. Били забива коляно в слабините му. Двойникът простенва и се превива. Ножът на Били бавно се приближава.

Но докато противникът се е привел, погледът на Били се устремява над него, зад него. И той започва да пее песента, на която го научи старецът. Това е призив към Икне’ецо, Голямата мълния, и сега си припомня момента, когато тя е прехвърлила силата от пясъчната рисунка върху собствената му ръка.

Погледът се устремява…

Първо там, където се е изправил тотемният стълб със същите четири фигури долу, но замъглената пета глава, която увенчава колоната на духовете, сега е придобила по-ясни очертания и грее с неземно сияние. Тя сякаш му се усмихва.

— Виждам, че си рискувал. Това е хубаво — като че ли изрича тя и след това колоната започва да се удължава, да се извисява към просветлелите сега небеса…

После натам, където в момента дъгата се е извила и блести с всички цветове на спектъра.

И погледът му продължава да се издига нагоре, към върха на дъгата. Там вижда воините близнаци, които го наблюдават както онзи път, толкова отдавна. Тъмна фигура кръжи над тях.

Найенезгани опъва тетивата на огромния си лък. Поставя стрела, издърпва я малко назад и се прицелва. Тъмната фигура се спуска и Черния бог каца на рамото на Найенезгани.

Двойникът затяга хватката си и с едно избиване кара Били да изпусне ножа. Той усеща как кръвта се стича по лявата му ръка, започва да отмалява, а противникът го тегли към себе си. Продължава да произнася думите на песента, зове…

Сега стълбът е достигнал зашеметяваща височина и фигурата на върха — вече мъж, който се вижда от кръста нагоре — протяга дясната си ръка, сваля лявата и сочи към него. Протяга към него длан, протяга…

Барабаните задумкват по-силно, ритъмът се ускорява. Тракането на роговите пръстени на гърмяща змия бият като градушка.

Били прави последно усилие да отблъсне двойника си, но той не помръдва и го привлича в смазваща прегръдка. Но Били продължава задавено да изрича думите.

Найенезгани опъва тетивата докрай, прави стремително движение с лявата си ръка и пуска стрелата.

Светът експлодира в блясък, по-ослепителен от слънчевата светлина. В този момент Били знае, че е проникнал в своя двойник и че двойникът е проникнал в него, че се е слял с отделената си същност, че разпилените късчета на „аза“ му са се завърнали на мястото си, съставили са отново едно цяло, че той е победил…

И това е всичко, което знае.