"Принцесата на татко" - читать интересную книгу автора (Каменска-Донкова Румяна)

Глава 1Малката принцеса

Естествено, всеки живот започва с раждането. Родена съм през май 1963 г. в село банкя. Веднага ще добавя, че съм се родила сляпа. Няма смисъл да премълчавам това, защото то непременно ще се отрази на стила ми и върху всичко, което ще описвам. От съвсем ранното си детство помня малко откъслечни фрагменти. Бях заобиколена от няколко любящи възрастни и докато тръгнах на училище, на практика не разбирах, че се различавам по нещо от другите деца. Всичко, което не можех да правя, го отдавах на това, че съм още малка и като порасна, ще се промени. А когато децата на моите години ме питаха за разни цветове или картинки, се ядосвах и искрено мислех, че ми говорят глупости. Постоянно ме водеха на всевъзможни лекари и ми казваха, че не виждам и чичо доктор ще ме излекува, но, честно казано, не разбирах какво точно не ми е наред и какво ще стане, ако прогледна.

Родителите и близките ми ме отрупваха с много и разнообразни играчки. Четяха ми приказки, а понеже майка ми е полурускиня, успоредно с българските, ми четяха и руски приказки. Интересното е, че почти нямаше какво да ми превеждат — явно децата се справят с чуждия език много по-лесно и неусетно от възрастните. Най-много обичах вълшебните приказки за красиви принцеси, смели царски синове, страшни змейове и разни приключения. Никак не се съмнявах, че тези приказки са за мен. Аз бях тази принцеса, колкото хубава на лице, толкова добра по сърце, която прекарва по цял ден облечена в най-хубавите си дрехи и чието предназначение е целият народ да й се възхищава. С една дума, бях напълно щастливо дете. Вкъщи винаги имаше пластилин, от който моделирах героите на приказките и докато ми ги четяха, си правех истински театър — какъвто реквизит ми трябваше, си го изработвах. Моделирането и драматизациите бяха любимата ми игра — можех да прекарам така с часове. Имахме малка къща с двор в Банкя. Баба ми ми показваше различните цветя, как растат доматите, марулите и други зеленчуци. Обичах да ги поливам с детската си лейчица. Чувствах се като царица в моя малък дворец. Може би ако имах брат или сестра, щяхме да се караме за царството, но понеже бях единствено дете и всички ме обичаха, това затвърди представата ми, че земята се върти около мен. Въпреки че понякога ми противоречаха и дори ми се поскарваха, в общи линии всички се подчиняваха на заповедите ми. Тази мисъл за принцесата се вкорени здраво в съзнанието ми. Колкото и странно да е, вместо да се откажа от нея след многото беди, които впоследствие ме сполетяха, незнайно защо тя не изчезна, а продължи да мъждука в мен като нежното стръкче на кокичето, храбро пробиващо дебелия лед. По-късно разбрах, че наистина съм принцеса и това не съм си го измислила аз. Казал ми го е не някой друг, а Царят на славата. Но за това ще стане дума по-нататък.

Както пишехме едно време по формулярите, произхождам от бедно работническо семейство — майка ми беше шивачка, а баща ми — заварчик. Живеехме в малка къщичка с мама, татко, баба, дядо и чичо. Всички ми обръщаха внимание, правеха всичко възможно животът ми да е интересен и разнообразен. Прекарвах времето си вкъщи с куклите, навън по двора с цветята, баба и майка винаги ме вземаха със себе си, когато отиваха някъде — на пазар, в София при роднините ни или просто на разходка. Баба ми говореше с всички хора, особено добре ме познаваха продавачките на играчки, защото често ги карах да ми показват всичките си стоки и бях доста капризна в избора си. И досега ме срещат лелки и питат дали ги помня. Чудното е, че не съм запомнила нито една мрънкаща продавачка, от която да ме е било страх и да не съм я разпитвала подробно за играчките и украшенията. Обичах да събирам мартенички с брошки и дълго си играех с тях, ако фигурките бяха достатъчно релефни.

През пролетта ходехме да берем теменужки, кукуряк, коприва. Баща ми и дядо ми бяха гъбари, ходехме и за гъби и винаги оставяха за мен удоволствието да откъсна поредната гъбка. Имах и друго царство — Летният театър в Банкя. Дядо ми работеше там. Нещо като пазач, чистач и т.н. Поддържаше зелените площи и гримьорните, когато имаше концерт, посрещаше артистите. Често ходех там с баба и дядо. Разхождах се по сцената, бродех по секторите от пейки, берях цветя и слушах песента на птичките, защото театърът беше в гората, близо до т.нар. къщичка на баба Яга, която за съжаление сега е недостъпна за разходка. Не пропусках нито един концерт. При нас идваха всички естрадни певци — Лили Иванова, Емил Димитров, Богдана Карадочева и много други. Идваха и известни хумористи. На другия ден разказвах на съседките целия репертоар, като се опитвах да имитирам всички изпълнители.

Баща ми бе много добър майстор. Правеше огради за къщи и тераси, занимаваше се с желязо. Купи много евтино купе и двигател от „Шкода“ и след няколко месеца сглоби истинска кола, която ни служи вярно 4–5 години. С нея ходехме из планината, там си постилахме одеяло, хапвахме, татко ми четеше книжки или дялкаше човечета от дърво. Ходехме и на море през лятото. Спяхме на къмпинг в колата, а тя бе за мен истинска къщичка, или в палатката, която носехме. Баща ми правеше чудеса, за да ми е интересно. Научи ме да обичам морето и тази любов не угасва до ден днешен. Веднъж ме заведе на една скала и в малка вдлъбнатина ми направи истинска пещера-ресторант — с масички и столове от камъчета. Страшно мъчно ми беше, че не можем да си го вземем с нас и трябва да остане самотен на скалата.

Родителите на майка ми живееха в Русия, тогава СССР — Волгоград. Два пъти ходихме при тях, а заедно с това и в Одеса, където имаше добри очни лекари. От опитите да ми се помогне нищо не излезе — само ме водеха по лекари и ми биеха инжекции.

Особено добре си спомням второто ни пътуване до Русия. Пътувахме с кораб Варна — Одеса. Бях на шест години, но спомените ми са ясни, сигурно защото впечатленията бяха съвсем различни и не приличаха на нищо познато. Корабът беше цяло малко селище във водата — имаше кино, ресторант, столова, много каюти и кой знае още колко неща. Помня как седяхме на палубата в шезлонги и водата се плискаше под нас. Каютата също беше много интересна, леглата бяха на два етажа и под възглавницата на всяко имаше спасителен пояс, направен от някакъв лек, но много твърд материал. Често ходехме за риба. Сутрин се качвахме на малко пътническо корабче, за да преминем реката, а вечер, уморени след плажа и риболова, се прибирахме в града. Помня как се къпах във Волга, безстрашно плувах със спасителен пояс. А когато оставахме вкъщи, баща ми ме водеше на разходка, четеше ми приказки и правеше различни фигурки от дърво. Обичах го най-много от всички, и за голямо разочарование на майка ми, казвах това на всеослушание. С него споделях проблемите си, мечтаехме заедно как ще построим новата къща и какви стаи ще има в нея.

Друг елемент от живота ми на принцеса бе ходенето в градската баня. Винаги го свързвах с нещо леко, ефирно, вълшебно. След години разбрах, че това до голяма степен е било и резултат от действието на минералната вода. Обичах да се плискам под душа, после да ходим на така наречените „иглички“. Това е нещо подобно на цилиндър, направен от метални тръби, от които изтичат тънки струйки вода. Когато влезеш в него, отвсякъде те гъделичкат малки иглички. Казват, че тези процедури са полезни за нервите. Сега изразът: „Какво си се развикал, като че си в градска баня“ постепенно губи значението си. Но и днес си представям шума от плискането на вода, бъбренето на нашите майки и баби, които взаимно си търкат гърбовете и си разменят махленските клюки. Става ми родно, мило и доста тъжно като си представя сегашната ни отчужденост. Но най-жадуваният миг беше влизането в басейна. Исках да ходим по-късно, когато източват водата, защото тогава позволяваха на децата да играят до насита. Падаше голямо джапане и плискане. Иначе възрастните се караха и не ни даваха да разбълникваме водата. Басейнът прибавяше още един щрих към представата, че съм принцеса. Сега бях малката русалка от приказката на Андерсен, дъщерята на Морския цар, която жертвала живота си за щастието на любимия княз. Ритуалът завършваше в сладкарницата, където майките или бабите ни черпеха с паста и лимонада. После се прибирахме уморени и щастливи и наистина заспивахме като къпани.

Някъде по това време осъзнах също, че обичам да пипам лицата на хората. Отначало приемах като естествено да докосвам човека, който ме гушка. Челата на роднините ми приличаха на различни плодове — майка ми на круша, челото на баща ми беше като от кадифе, чичо ми бе гладък като стъкло, а баба ми, понеже имаше дълбоки бръчки, наричах зелка. По-късно разбрах, че е неприлично да пипам непознатите и исках разрешение за това. С годините това желание не ме изостави. Особено ако общувам често с някого, непременно искам да му пипна лицето, та като говоря с него, да си го представям. Ако е невъзможно или ми е неудобно да го поискам, си представям някакво лице. Често желанието ми става непобедимо и тогава моля човека да си даде лицето. Странното на такъв близък допир е, че разбирам много добре чувствата на човека. Ако не иска да го пипна, казвам, че има бодли — сякаш нещо отблъсква ръцете ми. Когато се разделям с близките си хора и с тези, които обичам, им казвам специален поздрав. „Чао, пипам те“, „Щипвам те по аскетичните (сочните) бузи.“ или „Чао, пипам ти диагоналната бръчка“ в зависимост от това коя особеност на лицето му ми е направила впечатление. Нека разбере, че поздравът е единствено мой и единствено за него. Това желание за пипането си е само мое. Много слепи, дори да са родени така, не искат да пипат лица.

Освен дето разказвах на всички, че съм принцеса, също толкова уверено ги убеждавах и че съм орел. Възхищавах се на големите, мощни птици, които отнасят юнаците на горния свят. Орелът е уважаван герой и на руските приказки, издига юнака нагоре, толкова високо, че морето му изглежда като маково семенце. Исках да бъда орел, да летя високо, да съм смела и силна като него. Всички вкъщи, съседите и квартирантите, които идваха на почивка у нас, веднага разбираха, че съм орел. Веднъж отидохме с колата във Велинград. Там имаше препариран орел и баща ми искаше да го пипна, за да разбера какво представлява. Хвана ме голям страх и не посмях да го пипна. Татко ме убеждава дълго, каза, че сигурно никога няма да имам такава възможност, но аз бях непреклонна. По начало ме беше страх да пипам животни. Като видя, че не може да излезе на глава с мен, баща ми се отказа и си тръгнахме. Спомням си, че се сгуших виновно на задната седалка и си дадох сметка, че вече не мога да бъда орел. Орелът е силен и смел, не заслужавам името му. Вкъщи майка и татко разказаха случката. Оттогава никога повече не казах, че съм орел. Запомнила съм този случай, защото потънах в дълбок размисъл и взех първото си твърдо решение.

Татко работеше при военните. Колегите му взеха присърце това, че не виждам и често изработваха от дърво или желязо играчки, за да ме зарадват. Казах, че искам бюфетче и на другия ден татко ми донесе малко дървено шкафче с вратички и рафтчета. После исках да знам какво представлява кладенец и получих дървено кладенче с макара, която се завърташе с помощта на телена кукичка, и малка кофичка, вързана с конец, за да я спускам и вадя вода с нея. После ми направиха пейчица за кукли, съвсем като истинска. За Нова година исках дядо Мраз да ми донесе къщичка. Добрите колеги измайсториха истинска дървена къщичка с врата и прозорче, а вътре имаше спалня, гардероб и нощни шкафчета, купени навярно в магазин за играчки. За да ми е по-лесно да играя на „Не се сърди, човече“, някой направи дупки в една дъска и залепи върху нея изрязания картон на играта, а за да знам какво показва зарчето, направи на струг зарче с вдлъбнати точки. Както се случва с всяка принцеса, желанията ми ставаха все по-големи и неизпълними. За следващата Нова година поисках дядо Мраз да ми донесе болницата „Пирогов“. Баща ми намери решение и на тази задача — направи от плоскости триетажна къщичка. Дълги години с братовчедка ми играехме с тези две къщички. Там живееха малки куклички, обзавеждахме жилищата им, женехме ги, имаха бебета и т.н. Най-смешно беше на възрастните, като ни гледаха как успешно имитирахме собствените си къщи и родители.

Когато станах на 6 години, вкъщи започнаха да говорят, че трябва да ходя на училище. В Банкя имаше един учител от училището за слепи деца „Николай Островски“ — Петър Недев. Отидохме при него с майка ми и баба ми. Той ми показа учебник, написан на азбуката за слепи — Брайловата азбука. Каза на родителите ми, че трябва да ме научат да се обслужвам сама — хранене, обличане, оправяне на леглото. По-добре е за мен да отида първо в подготвителен клас, за да свикна, и после ще уча в първи клас.

Вкъщи настана голяма суматоха. Като не знаеха как да ме възпитават, родителите ми вършеха много неща вместо мен — обличаха ме, хранеха ме и др. Сега на малката ми главица се стовари огромен куп непознати задължения — трябваше да науча всичко наведнъж и то за много кратко време.

Като се замислях за това през годините, разбрах каква огромна роля всъщност има подражанието в човешкия живот и колко малко хора си дават сметка за това. Често са ми се обиждали, когато го споделям с другите. Думата подражателство е станала обидна, но само, когато се отнася за възрастен човек, съзнателно имитиращ поведението или постъпките на друг. Иначе, без да си дава сметка, човек се учи да ходи, да говори, да се облича, да извършва куп други действия чрез подражаване. За слепите голяма част от това е невъзможно. Тях някой трябва да ги учи на всичко, защото виждащите деца стотици пъти гледат как майка им или баща им прави едно или друго нещо. Имахме едно дете в училището, на което родителите не са давали да ходи. Това се оправи бавно и с много усилия. Може би сега някой работи с родителите на слепите деца и дано е така, за да им се спестят голяма част от трудностите.

Като гръм от ясно небе върху главата на малката принцеса се стовариха куп проблеми. Но, както и да е, криво-ляво се научих да се справям с многото дрехи, които трябваше да навличам, да връзвам връзките на обувките си и да познавам коя е лявата и коя — дясната. Оправянето на леглото беше наистина трудна, а като се имат предвид малките ми размери, и голяма работа, но и там получих основни познания. Колкото за яденето с лъжица и вилица, здравата се уморявах, особено ако храната не ме привличаше. Ядях подред с лявата и дясната ръка, но като видяха това, всички вкъщи много ми се караха и накрая проядох само с дясната, за което сега искрено съжалявам. Тогава не ми идваше и наум какви трудности и препятствия ме чакат, дори и не подозирах за съществуването на някои от тях, но децата имат чудесното свойство да приемат нещата каквито са и не могат да си представят, че може да е другояче. Подсъзнателно вярват, че щом наоколо има възрастни, те знаят кое е най-добро и в края на краищата всичко ще свърши добре. Освен това много ми помогнаха приказките. Никога не се отчайвах напълно, знаех, че в нужния момент винаги става нещо — или ще дойде добрата фея, или ще се намеси летящото килимче или царският син ще спаси положението. И така, с много поучения и притеснения, тръгнах към светлите простори на науката.