"Принцесата на татко" - читать интересную книгу автора (Каменска-Донкова Румяна)

Глава 6Страдание и възторг

Не знам как е с другите, но когато помисля за живота си като цяло, той ми прилича на лъкатушеща пътека — на места се издига стръмно нагоре, после често се спуска доста ниско, е, има и равни места, но те не са много или поне не ги възприемам като голямата му част. Може би това се дължи до голяма степен и на характера ми, не само на обстоятелствата. Може би съм по-емоционална, отколкото трябва, затова след полетите следват падания, Въпреки че ако човек гледа живота ми отстрани, ще мисли, че нищо особено не се случва. В някои случаи и обстоятелствата допринасят за това, но все ми се струва, че зависи повече от характера.

И така, след трудното стръмно следване, интензивното писане на стихове и навлизането в професията, изведнъж се озовах на равно място, дори под морското равнище. Дините под мишницата ми се търкулнаха една след друга и ми стана леко и необичайно, както човек се чувства след като дълго време е носил някаква тежест и се освободи от нея. Чувствах се лека, безтегловна, но празна — не знаех с какво да се захвана, за да запълня свободното време, което така широко се разтвори пред мен. Следването завърши, вдъхновението взе да ме напуска, написвах по нещо, но не беше същото. Опитах се да си намеря работа в Банкя, но безуспешно. Тогава се примирих и реших, че ще прекарам живота си на печатарската машина. Сигурно така и щеше да стане, но за съжаление ме заболяха ръцете и трябваше да започна лечение. След 8-годишен стаж като клавиатурист получих професионално заболяване на ръцете — миотендинит. Докато следвах, всъщност работех на две смени — пишех и на работа, и вкъщи конспектирах целия учебен материал. По това време стана аварията в Чернобил. Може би и тя даде своя принос и слабите ми и без това ръце отказаха да работят. Започнах да се лекувам, болките попреминаха, но щом седнех да пиша на машината, се връщаха с нова сила. Останах си вкъщи и почти изпаднах в депресия — пиех чай от маточина, четях книги и с тъга мислех за трите дини, изтърколили се от живота ми.

Тогава срещнах бъдещия си съпруг. С него ме запозна моя колежка. Той се казва Венци, роден е в с. Голямо Малово, Драгоманско, учил е в Икономическия техникум във Вършец, защото е болен от диабет от дете. Работил е като счетоводител 3 години, а после ослепял при обработка с лазер, която трябвало да заздрави очите му. Останало му е зрение 2-3%. По-късно той започна работа при нас — в книговезницата. Тъй като поради заболяването бях трудоустроена, работехме рамо до рамо. Бяхме заедно през целия ден, ходехме в столовата на обяд, в магазините наоколо. Влюбих се в него почти веднага, от пръв поглед или, с други думи, от първа среща. Още в началото той ми каза, че не иска да има семейство, не може да поеме отговорността за друг човек, защото е болен. Така че бяхме приятели почти цяла година и освен заради изтърколилите се дини, страдах и от несподелена любов. Това, че бяхме заедно всеки ден, я правеше още по-мъчителна и все пак надеждата умира последна — оставаше малка светлинка в тунела, може би нещо ще се промени.

Така тъжно-весело и тревожно прекарах почти цяла година. След това на 15 март 1989 г. Венци ми предложи да се оженим. Разбира се, веднага се съгласих. Страданието отново премина във възторг. Винаги съм мечтала за семейство, защото смътно си спомням атмосферата в моето — бях само на 8 години, когато баща ми почина. Дори се питах как трябва да се държа, ако имам семейство. Нямах модел за сравнение, дори не бях общувала близко с роднини, за да ги наблюдавам в семейна обстановка. Приятелките на майка ми все бяха разведени, така че започвах абсолютно на чисто. Но размислите и съмненията ми свършиха дотук. По-късно никога не съм се питала как да се държа. Сигурно атмосферата в семействата е различна. Тя се определя от членовете на всяко семейство.

Началото на семейния ми живот бе като хубава приказка, за каквато никога не съм мечтала. Венци беше много настоятелен и по някакво чудо успя да си извоюва апартамент в София. Дадоха му го малко след като започна работа. Апартаментът беше малък, но на много удобно място в „«Люлин»“. До работното ни място се пътуваше с трамвай само три спирки. Чувствах се точно като Пепеляшка в двореца. Бяхме сами, щастливи и влюбени, имахме добри доходи, парно и топла вода, удобен транспорт и животът беше пред нас. Обстановката в къщата ми в Банкя беше сравнително бедна. Обзаведох си една стая и имах всичко необходимо, за да живея, но новият апартамент бе обзаведен с всички удобства и с напълно нови мебели. Мислех си колко ли е щастлив човек сред истински хол с фотьойли и секции, в истинска спалня, е, наистина доста малка, но с голямо меко легло. По-късно разбрах, че за щастието е важно само вътрешното състояние на човека, разбира се, ако предметите не означават твърде много за него. За себе си мога да кажа, че мебелите не ме направиха по-щастлива, само се увеличи времето за бърсане на прах — всички тези шкафченца и витринки изискват грижи. Истинското щастие идваше от мисълта, че вече не съм сама, че този, без когото мислех, че няма да мога да живея, е до мен, че е такъв, какъвто си го представях преди, а дори и много по-добър и най-вече, че се разбираме напълно. Първите месеци минаваха в опознаване, сливане на характерите в едно цяло. Този процес винаги е труден, защото умира по една част от всекиго, за да се създаде единно цяло. Но тогава любовта е най-голяма и наистина преодолява всички прегради. Според мен това, че бяхме сами през първите години на брака ни, много ни сплоти и бе много полезно. То ни дава сили и досега, защото тогава станахме едно цяло и започнахме да се разбираме от половин дума. Често мислехме за едно и също по един и същи начин и по едно и също време. Въпреки че нито аз, нито Венци сме хора, които се влияем дотолкова от някого, че да му подражаваме. И това е прекрасното — два различни характера в единодушие.

Венци свиреше и на китара. В училището е ръководил състав, а после и в Драгоман е ръководил група за кратко време. Вечер често вземаше китарата и си припомняхме песните от ученическите години. Спомняхме си старите песни, учехме и нови. Чувствахме единението още по-силно, защото и двамата сме отраснали с музика, а тя във всички времена е била неотделима част от любовта. Може би в подобен момент Гьотевият Фауст е възкликнал: „О, миг поспри, ти толкова си хубав!“.

Според мен една съпруга се чувства истински свободна и на мястото си, когато знае къде е всяко парцалче и съдче в дома й, нареди ги по свой вкус, грижи се за тях и ги поддържа. Домът, препълнен с всичко необходимо, стана мой. В готвенето не бях особено добра — вкъщи малко бях се учила, знаех само няколко ястия. Тук се усъвършенствах донякъде. Имам необикновената щастлива възможност да се радвам на двама мъже готвачи в семейството си. Известно е, че ако мъж е добър готвач, надминава всички жени. Първо, в родния ми дом, дядо ми готвеше много вкусно. Сега Венци дори го надминава. Когато готвя някакво ястие, спазвам рецептата или поне начина, по който го правя винаги. Може и да добавя нещо, но то е малко и незначително. Венци има особен усет към храните и тяхното съчетаване. Готви с истинско вдъхновение и едно и също ястие често има различен вкус и все пак винаги е хубаво. Той вдигна летвата много високо и се притеснявам като на изпит, когато готвя. Като цяло в това положение доброто е повече — Венци не отстъпва тенджерите на никого или ме допуска до тях само в краен случай.

Също като мен Венци няма баща, той е починал рано. Има само майка, която живее на село. За пръв път отивах в селска къща, пипнах как растат много плодове и зеленчуци — домати, чушки, тиквички, спанак — и преди бях ги пипала, но сега се запознах по-подробно със земеделските въпроси. А с животните преди съм имала съвсем малък допир — много ме беше страх от тях. За пръв път пипнах овце, кози, а особено приятно ми беше да галя магарицата Мария по зимната козина (лятната е по-гладка, но и по-къса). Тя беше много добра, обичаше хората и винаги, когато я доближим, подаваше главата си да я чешем. Въздухът на село е много чист и успокоителен. На мен, свикнала с градските условия, ми се завива свят и ми се доспива от уханието на треви и цветя и многото кислород.

Както става винаги, когато изглежда, че всичко е наред, проблемите не закъсняха. Това, че не мога да пиша на машина и да работя досегашната си работа, освен че ми беше много тъжно, предизвика неодобрение от страна на колегите ми. Някои открито казваха, че не ми се работи и се преструвам на болна, за да заема мястото на коректорите, защото имам висше образование. Страдах много, не можех да се върна на старото място, ръцете ме боляха, а нямаше и къде да отида да работя. С Венци дълго ходихме по мъките, за да мина на ТЕЛК, който ми определи 3 група инвалидност поради професионално заболяване. Лесно е да се каже, но докато разберем къде да отидем, изминахме много километри, чукахме на много врати. Странното бе, че и тези, които ме пращаха, не знаеха точно какво трябва да направя. Венци имаше завидно търпение, придобито през дългите години боледуване, когато всеки месец е ходел в София, за да му изпишат инсулин, а после и за прегледи на очите. С времето и аз придобих волското търпение на чакащия присъдата си болен. В последните години със Здравната каса процедурата стана още по-дълга и мъчителна и като се прибавят всички разтакавания, предвидени за инвалидите от „Социални грижи“ и разни други учреждения, дори и търпението на един вол сигурно би се изчерпало. Но всичко се нареди, получих необходимото решение и бях трудоустроена (тогава предприятието по закон беше длъжно да се грижи за служителите си, придобили професионално заболяване).

Накрая, с много перипетии, нещата се пооправиха. Първо ме назначиха като технически ревизор, длъжност, измислена за мен, а по-късно станах коректор и работих на това място до 2008 г. Мечтата за литературни занимания напълно ме напусна. Винаги съм искала да стана редактор, но по онова време нямаше компютри и трябваше да се доверявам за всичко на някой сътрудник (ако въобще имам такъв). Можех да редактирам текстовете с негова помощ, но за правописа на оригинала щях да разчитам само на него, защото по никакъв начин не можех да чета текста. Скоро с нас се случиха други не по-малко вълнуващи събития и мъката по неизпълненото призвание бе заглушена в зародиш.