"Харун и морето от приказки" - читать интересную книгу автора (Рушди Салман)

7.КЪМ ИВИЦАТА НА ЗДРАЧА

„Поредната Приказка за спасяване на принцеса, в която се забърквам — мислеше Харун, докато се прозяваше сънливо. — Интересно дали и тази ще свърши зле.“

Нямаше нужда дълго да се чуди.

— Впрочем — подметна нехайно Фарфар?, — позволих си по молба на един твой познат Воден Джин да измъкна изпод възглавницата ти Разединителния Инструмент, който си му задигнал без дори окото ти да мигне.

Ужасен, Харун затърси отчаяно из завивките, но от Разединителя нямаше и следа, а с него бе изчезнала и надеждата да се срещне с Моржа и да издейства подновяването на абонамента на Рашид за Приказна Вода…

— Мислех, че си ми приятелка — каза той с укор в гласа.

Фарфар? само сви рамене.

— Твоят план и без това е безнадеждно остарял — рече. — Водният Джин ми разказа всичко, но баща ти сам пристигна тук и ще може да се оправи и без твоя помощ.

— Нищо не разбираш — тъжно въздъхна момчето. — Исках аз да му го издействам.

Откъм Градината на Удоволствията се дочуха бойни тръби. Харун скочи от леглото и изтича към прозореца. Долу в Градината цареше голямо оживление или по-скоро шумолене на Пажове. Стотици и хиляди кльощави фигури в правоъгълни униформи, които наистина шумоляха като хартия (само че много по-силно), се щураха наоколо по най безразборен начин и спореха как точно трябва да се подредят.

— Аз съм преди теб!

— Не ставай смешен! По план аз трябва да застана пред теб…

И понеже всички Пажове бяха номерирани, както забеляза Харун, изглеждаше от лесно по-лесно да се установи кой пред кого е. Той изтъкна този довод пред Фарфар?, която отвърна:

— Нещата не са толкова прости в реалния свят, господинчо. Много от Пажовете са с повтарящи се номера, затова трябва да разберат от коя Глава са, кой Том и прочее, и прочее. Освен това в униформите има допуснати много печатни грешки, така че номерата поначало са сбъркани.

Харун погледа как Пажовете се блъскат, карат, размахват юмруци във въздуха, препъват се един в друг и накрая сподели:

— Не ми се вижда да е много дисциплинирана армия.

— Не бива да съдиш за книгата по корицата — сопна му се Фарфар?, след което (явно ядосана) заяви, че повече не можела да го чака, защото и без това закъснявала. Така че — то се знае — Харун трябваше да я догонва, все още с червената си нощница на морави петна, без да си е измил зъбите или сресал косата и без да има време да изтъкне недостатъците в нейните аргументи. Докато препускаха из коридори, нагоре по стълби, надолу по стълби, през галерии, през вътрешни дворове, по още коридори, Харун говореше задъхан:

— Преди всичко… не съдех за книгата по корицата… както твърдиш…, защото можех да виждам… всички Пажове наведнъж…, и после… това не е реалният свят — ни най-малко.

— Така ли? — сряза го Фарфар?. — Това ви е лошото на вас, нещастни гражданчета. Мислите си, че светът трябва да е нещастен и скучен като помия, за да повярвате в неговата реалност.

— Би ли ми направила една услуга — примоли се останалият без дъх Харун. — Попитай някого откъде да минем.

Докато пристигнат в градината, гъпската Армия — или Библиотека — бе приключила със своето Страниране и Подшиване — с други думи, беше се строила в редици.

— Ще се видим после — подхвърли Фарфар? и хукна към Кралските Пажове с техните кафеникавочервени барети, строени до принц Боло, яхнал механичния си кон. Конят пристъпваше напред-назад и току се изправяше на задните си крака, а принцът се перчеше и позираше твърде глуповато.

Харун веднага забеляза Рашид. Личеше си, че и той като него се е успал и сега стоеше там рошав, облечен само в измачканата си синя нощница.

В малката беседка с подскачащи игриви фонтанчета редом с баща си Харун зърна да му маха жизнерадостно с Разединителя в ръка синебрадият Воден Джин Ако.

Харун хукна към тях и стигна почти навреме, защото Ако вече казваше:

— … голяма чест да се запозная с вас. Особено като се има предвид, че от мен вече не се изисква да ви наричам Бащата на Малкия Крадльо.

Озадачен, Рашид смръчи вежди, а Харун побърза да се намеси:

— По-късно ще ти обясня.

След което така изгледа Ако, че дори той замълча. А за да промени темата, момчето додаде:

— Татко, искаш ли да те запозная с другите ми приятели, които са наистина интересни?

— За Бърборана и за Океана!

Гъпските войски бяха готови за поход. Пажовете се бяха качили в дълги Птицешлепове, които ги очакваха в Лагуната. Плаващите Градинари и Многоустите Риби също бяха в бойна готовност. Водните Джинове, яхнали разнообразните си летящи машини, нетърпеливо поглаждаха брадите си. Рашид Халиф? се покатери върху хупото Обаче зад гърба на Ако и Харун. До хупото се бяха наредили Мали, Гупи и Бага. Харун ги представи на баща си и след малко, надали боен вик, всички потеглиха.

— Как може да сме толкова глупави и да не се облечем по-подходящо — ядосваше се Рашид. — С тези нощници ще станем на буци лед след няколко часа.

— За щастие — обади се Водният Джин, — взех със себе си запас от Напластения. Ако кажете „моля“ и „благодаря“, може да ви услужа.

Напластенията се оказаха тънки, прозрачни дрехи, лъскави като крилца на водни кончета. Харун и Рашид облякоха дълги ризи и обуха нещо като чорапи. За голямо тяхно учудване, Напластенията прилепнаха така плътно към нощниците и краката им, че сякаш изчезнаха. Харун виждаше само някакъв блясък по дрехите и телата им, който преди липсваше.

— Няма да усещате студа — обеща Ако.

Вече бяха напуснали Лагуната, а град Гъп се смаляваше зад тях. Хупото Обаче не изоставаше от останалите механични птици и навсякъде хвърчаха пръски вода.

„Как се мени животът — продължаваше да се учудва Харун. — Едва миналата седмица бях момче, невиждало сняг през живота си, а сега препускам към ледената, нивга невиждала слънце пустош, облечен само по нощница и нещо странно и лъскаво, което да ме предпазва от студа. Сигурно на това се вика от трън та на глог.“

— Глупости — възрази хупото Обаче, прочело мислите на Харун. — На това се вика от хладилника та във фризера.

— Невероятно — възкликна Рашид Халиф?. — Това говори, без да си отваря човката!

Гъпската армада напредваше. Постепенно Харун си даде сметка, че дочува нещо — първоначално глухо бръмчене, прерастващо в монотонен гъгнеж, и накрая — гръмовен рев. Необходимо му бе време да осъзнае, че това са гъпитата, потънали в неспирни разговори и спорове, които постепенно се разгорещяваха.

„Всякакъв шум се чува добре над водата“ — спомни си той какво беше чел в книгите, но всъщност такова количество шум би се чувало твърде добре и над безводна пустиня. Водни Джинове, Плаващи Градинари, Многоусти Риби и Пажове спореха гръмогласно за плюсовете и минусите на стратегията, която трябва да предприемат.

Гупи и Бага не отстъпваха по красноречие на никоя Многоуста Риба и колкото по-напред се придвижваха към Ивицата на Здрача и Чупландия зад нея, толкова бълбукащите им изблици на недоволство ставаха все по-гръмогласни.

— Що за идея — спасете Бърборана!

— За спасяване плаче предимно Океанът!

— Веднага да насочим тези действия наши…

— Към източника на отрова, дет така ни плаши!

— Преди всичко — Океанът, защото се разваля…

— Той струва много повече от щерката на краля!

Харун се порази от тези думи.

— Това ми звучи като бунтовни приказки — каза той, а Ако, Гупи, Бага и Мали намериха изказването му за твърде интересно.

— Какво е това „бунтовен“? — полюбопитства Ако.

— Растение ли е? — попита и Мали.

— Нищо не разбирате — опита се да им обясни Харун. — Това е прилагателно.

— Глупости — отряза Водният Джин. — Прилагателните не приказват.

— Нали казват, че парите приказвали — рече Харун и се усети, че го въвлякоха в спор (изглежда споровете бяха прилепчиви). — Защо не и прилагателните? Кажете ми де! Защо не и всичко останало?

Другите млъкнаха намусено за малко, след което просто смениха темата и се върнаха към въпроса на деня — кое е по-важно, спасяването на Бърборана или на Океана? Но Рашид Халиф? намигна на Харун, с което приповдигна леко духа му.

Разгорещена караница се носеше над водата и откъм Птицебаржите:

— Аз пък казвам, че сме тръгнали за зелен хайвер!

— Ами тя Бърборана си прилича на зелен хайвер.

— Как смеете, господине! Та вие говорите за обичната ни принцеса, възлюбената прекрасна годеница на на нашия многоуважаван принц Боло!

— Прекрасна? Да не си забравил вече гласа й, носа, зъбите?…

— Добре, добре. Дай да не задълбаваме в тази насока.

Харун забеляза и самия генерал Китаб, яхнал крилат механичен кон досущ като на Боло, който пърхаше от една Птицебаржа до друга, да не би да изпусне някоя дума. Очевидно свободата, на която се радваха Пажовете и останалите граждани на Гъп, бе тъй голяма, че старият генерал явно с удоволствие слушаше тези многословни и цветисти хули и окото му не мигаше. На Харун дори му се стори, че в много от случаите генералът всъщност предизвикваше споровете, а сетне се присъединяваше към тях с възторжено доволство, като вземаше ту едната страна, ту (за да се позабавлява) изразяваше противоположно мнение.

„Ама че армия — каза си Харун. — Ако и на Земята войниците се държаха по този начин, отдавна да са ги предали на военния трибунал.“

— Обаче обаче обаче има ли смисъл да се предоставя на хората Свобода на Словото — обори го хупото Обаче, — ако след това, според теб, не бива да им се разрешава да я ползват? И нима има нещо по-силно от Силата на Словото? Затова е редно да бъде упражнявана до край.

— Днес Силата на Словото положително няма да страда от недостиг на упражнения — отвърна Харун. — Имам чувството, че гъпитата не биха могли да запазят тайна, дори ако от това зависеше животът им.

— Затова пък бихме могли да разкриваме тайни, за да спасим живота си — обори го Ако. — Аз например знам безброй крайно пикантни и забавни тайни.

— Също и аз — присъедини се към него хупото, без да помръдне човка. — Да започваме ли?

— Не — категорично ги възпря Харун. — Няма да започваме.

Рашид така се забавляваше, че за малко да падне от механичната птица.

— Ох, млади ми Харун Халиф? — изкикоти се той. — Твоите приятели ще ме спукат от смях.

Гъпската армада продължи напред сред всеобщо веселие, като всички обсъждаха оживено и най-подробно тайните планове за бойни действия на генерал Китаб (които той споделяше с всеки, направил си труда да го попита). Въпросните планове бяха обсъдени точка по точка, огледани от всички зрителни ъгли, анализирани, предъвкани, и накрая — след безкрайно дърляне — одобрени. А когато Рашид Халиф?, който също като Харун взе да храни съмнения дали си струва изричането на толкова много приказки, се осмели да постави под съмнение ползата от тях, Ако, Обаче, Мали, Гупи и Бага се впуснаха със същата неизчерпаема енергия и страст в спорове доколко въпросът му е основателен.

Само принц Боло беше разсеян. Пореше въздуха с летящия си механичен жребец начело на гъпските войски и мълчеше. Не поглеждаше ни наляво, ни надясно — очите му бяха вперени в хоризонта. За него споровете не съществуваха — Бърборана преди всичко и точка по въпроса.

— Защо — учуди се Харун — Боло е толкова целеустремен, когато на всички останали в тази армада им трябва сума време, за да вземат някакво решение?

Отговори му Мали, Плаващият Градинар, който се плъзгаше по водата редом с него. Гласът му беше като аромат на цвете, излизащ от месестите люлякови устни.

— Любов — каза Мали. — Всичко е от любов. Любовта е прекрасно, храбро чувство. Но и много глупаво.

Светлината започна да чезне отначало бавно, после доста по-бързо. Намираха се вече в Ивицата на Здрача!

Като се вгледа в далечината, където мракът се сгъстяваше като буреносен облак, Харун усети как храбростта му се изпарява.

„С тази наша нелепа армада — отчая се той — как изобщо можем да се надяваме на успех, когато дори няма светлина, на която да видим противника си?“

Колкото повече наближаваха Чупландия, толкова повече го плашеше мисълта за чупвалската армия. Харун постепенно си внуши, че мисията им е самоубийствена, че ще бъдат победени, Бърборана ще загине, Океанът безвъзвратно погубен и всички приказки ще секнат окончателно. Небето над главите им беше мътно и мораво, в съзвучие с фаталистичното му настроение.

— Обаче обаче обаче не вземай нещата толкова навътре — любезно се намеси в мислите му хупото. — Страдаш от Сърцесянка. Случва се със всички, които виждат за пръв път Ивицата на Здрача и Тъмнината отвъд нея. Аз, разбира се, не съм засегнат от нея, тъй като нямам сърце. Още едно предимство за машините. Обаче обаче обаче не се безпокой. Ще се аклиматизираш и ще ти мине.

— Тъй като всяко зло е за добро — намеси се и Рашид Халиф?, — поне тези Напластения много ги бива. Изобщо не усещам студ.

Кашлицата на Гупи и Бага се засили. Пред тях се мярна брегът на Чуп и той се видя на Харун крайно неприветлив. А водите на Океана на Приказните Потоци бяха най-мръсното нещо, което момчето бе виждало през живота си. Отровите бяха направили водите мътни и те повсеместно сивееха, а именно в цветовете бе закодирано най-хубавото от приказките, тяхната живописност, лекота и въображение. Затова обезцветяването беше страшно поражение. Но което бе най-лошото, по тези места Океанът бе изгубил своята топлота. Водите не излъчваха онази нежна, почти невидима пара, която внушаваше на човек фантастични видения. Тук тя бе студена и лепкава.

Отровата изстудяваше целия Океан.

Гупи и Бага изпаднаха в паника.

— Ако процесът продължи (кашлюк! апчхи!) безкрай…

— Ще стане Океанът (кашлюк! апчхи!) на буца лед — и край!

Беше време да слязат на брега на Чупландия.

В тези обвити в здрач земи птиците не пееха. Гласовете мълчаха. Стъпките не вдигаха шум по камъчетата, сякаш бяха обвити в мека материя. Трънки обграждаха белокорите безлисти дървета, които приличаха на бледи призраци. Множеството сенки изглеждаха като живи. Ала гъпитата не бяха нападнати още с пристигането си. Никакви ръкопашни боеве. Никакви стрелци с лъкове, скрити в храстите. Само неподвижност и студ. Безмълвието и мракът доволно изчакваха да им дойде времето.

— Колкото по-навътре ни примамват в мрака, толкова шансовете им нарастват — мрачно се обади Рашид. — А много добре знаят, че ще дойдем, защото Бърборана е в техни ръце.

„Уж любовта е всепобеждаваща — рече си Харун. — В случая обаче тя ще ни направи на маймуни… или по-скоро на кайма.“

Намериха подходящо място и гъпитата се заеха да опъват своите палатки. Генерал Китаб и принц Боло изпратиха Фарфар? да повика Рашид Халиф?. Харун се зарадва, като видя Пажа, и придружи баща си.

— Разказвачо! — възкликна Боло с най-фарфаронския си тон. — Удари часът, когато ще ни поведеш към лагера на чупвалите. Велики дела ни чакат! Не бива да бавим освобождаването на Бърборана!

Харун, Фарфар?, генералът, принцът и шах Дрън-Дрън се промъкнаха крадливо през трънките, за да разузнаят местността. Не след дълго Рашид се закова на място и безмълвно посочи напред.

Пред себе си видяха малка поляна и насред тази безлиста пролука стоеше мъж, почти сянка, стиснал меч, чието острие бе черно като нощта. Мъжът бе сам, ала се обръщаше, скачаше, риташе и пореше въздуха с меча си без да спре за миг, сякаш се сражаваше с невидим противник. Когато приближиха още малко, Харун видя, че той всъщност се бори срещу собствената си сянка, която от своя страна му отвръщаше с не по-малка войнственост, настървеност и умелост.

— Вижте! — прошепна Харун. — Движенията на сянката не съвпадат с неговите.

Рашид му заповяда с поглед да мълчи, но думите на момчето бяха верни — сянката очевидно разполагаше със своя собствена воля. Тя правеше лъжливи движения, отбягваше ударите, разтягаше се като сянка, хвърлена от последните лъчи на слънцето, сетне се свиваше като пладнешка сянка, когато то е над главите ни. Мечът също се издължаваше и умаляваше, острието му постоянно се извиваше и променяше. „Как може човек да се надява на победа срещу подобен противник!“ — попита се Харун.

Сянката и Воинът се съединяваха в краката, но извън това тя като че ли беше съвършено независима. Изглежда животът в света на мрака й бе вдъхнал сили, на каквито не можеше да се надява в нормално осветения свят. Гледката вдъхваше ужас.

Самият Воин също представляваше внушителна гледка. Дългата му пригладена коса висеше до кръста, завързана на опашка. Лицето му бе боядисано в зелено, с алени устни, пресилено черни вежди и очи и бели черти по бузите. Обемното му бойно облекло от кожа с плътни наколенки и подплънки на раменете го правеха дори по-едър, отколкото беше. Харун за пръв път виждаше такава великолепна спортна форма и умело боравене с меча. Каквито и номера да измисляше Сянката, Воинът не падаше по-долу. И като ги гледаше как се сражават, съединени в пръстите на краката, Харун си помисли, че приличат на балетисти, изпълняващи прекрасен танц, наситен с грациозност, танц без музика, в безмълвна тишина, защото музиката всъщност звучеше в техните глави.

В този миг зърна очите на Воина и сърцето му се вледени. Какви страховити очи! Вместо бяло, имаха черно, ирисите бяха сиви като сумрака, а зениците — бели като мляко.

„Нищо чудно, че чупвалите обичат тъмнината — проумя изведнъж Харун. — Денем явно са слепи като къртици, защото очите им са точно обратното на нашите — като филмов негатив, от който някой е забравил да отпечата снимка.“

Докато наблюдаваше бойния танц на Воините-Сенки, Харун се замисли над странното приключение, в което се оказа въвлечен. „Колко ли противоположности участват в тази битка между Гъп и Чуп? Гъп е светлина, Чуп е мрак. Гъп е топъл, Чуп е смразяващо леден. Гъп е постоянно дърдорене и шум, Чуп е ням като сянка. Гъпитата обичат Океана, чупвалите се опитват да го отровят. Гъпитата обичат приказките и речта, чупвалите явно ги ненавиждат яростно.“ Това бе война между Любовта (към Океана или принцесата) и Смъртта (която Жрецът Хатам-шуд бе намислил както за Океана, така и за принцесата.)

„Но работата не е чак толкова проста — продължи да разсъждава той, защото танцът на Воините-Сенки му бе показал, че и тишината крие своебразно изящество и красота (така, както говорът може да е лишен от изящество и красота), че Действието може да отстъпва по благородство на Думите, а създанията на мрака са също тъй прекрасни, както и децата на светлината. — Ако гъпитата и чупвалите не се ненавиждаха тъй силно, те биха си допадали. Нали казват, че противоположностите се привличат.“

Точно в този миг Воинът-Сянка като че настръхна и се вдърви, обърна необикновените си очи към храста, зад който се криеха гъпчани, издължи сянката си и я изпрати право при тях. Тя се извиси над главите им, вдигнала чудовищно дългия си меч. Воинът-Сянка (след като прибра собствения си меч в ножницата, което с нищо не се отрази на Сянката) тръгна с бавни стъпки към тяхното скривалище. Ръцете му се движеха безспир, като в танц на омразата и гнева. Все по-бързи, все по-красноречиви ставаха жестовете му, а сетне — сякаш обзет от отвращение — отпусна ръце и (о, ужас на ужасите!) заговори.